Момиче за шпионина

1.

До дванайсет в службата не се случи нищо особено. Ровех се из старите дела и ги подреждах. После стана време за обяд. Кафенетата и ресторантите сега са скъпи, евтините столови отмряха заедно със социализма, затова си нося за хапване нещо от къщи. Пък и няма кой да ми пречи: сега имам отделен кабинет, в сградата не се тълпят посетители. Даже се чудя сам на себе си: съвсем по домашному съм се устроил. В шкафа си имам рафтче за съдове, където стоят два чайника, две чаши — една за разтворим бульон, другата за чай, захарница и кухненско-шанцов инструмент — вилици, ножове и чайни лъжички.

Едва бях завършил своя, така да се каже, лънч и зазвъня вътрешният телефон. Вдигнах с досада слушалката, реших, че ме безпокои Шелковников, тормози се за съдбата на Селиверстов. Оказа се Меркулов, който кратко каза:

— Привет! Ела при мен.

Когато влязох, Костя стоеше до прозореца. В това нямаше мания за величие, виждате ли, аз съзерцавам своя народ. Навикът да стои по-близо до прозореца му остана от времето, когато пушеше. Като го гледах сега как се мъчи, защото бе дал дума на семейството си да спре и не искаше да я нарушава, понякога си мислех: защо да ги отказва? За да си осигури още няколко години живот, той трябва не да захвърли цигарите, а тази проклета работа.

Без да се обръща, защото ме позна по стъпките, Костя каза:

— Страхувам се, че ще дойде време, когато ще ми се наложи или да стъпя на шията на съвестта си, или да се махам на майната си!

— Толкова ли е зле?

— А кога е било добре? — отвърна също с въпрос Меркулов.

Но не дочака отговора ми:

— Не съм те извикал да ти плача на рамото. Научих някои интересни неща. Казвах ли ти, че ще е полезно да установиш контакт с контраразузнаването?

— Казваше.

— Ти, разбира се, по всякакъв начин отлагаш този трогателен алианс между прокуратурата и СМЕРШ, а?

— Е, не съвсем…

— Само че напразно, батинка! Същият този Макаревич, с когото искам да те свържа, предаде днес много интересна информация за теб. Те са успели да изяснят по своите канали, че в Държавния департамент на САЩ няма сътрудник на име Джон Керуд и никога не е имало. Освен това никога не са привличали за еднократни поръчения човек с такова име. Как ти се струва задачката?

— Задачката не е за мен, а за контраразузнаването.

— Саша, настойчиво ти предлагам да създадеш малка оперативно-следствена група, в която да включиш себе си, Слава Грязнов и още някого по твой избор. И под мой контрол, докато мога, тихичко ще се занимавате с този американец… Разбираш ли защо настоявам? Защото иначе ще ви заставят да се ровите из тая кървава смрад, която ще започне всеки момент.

— Така няма да се занимавате с дезертьори и терористи, а с чужд гражданин, който под фалшиво име се е опитвал да се бърка в политиката в Северен Кавказ. Разбираш ли?

Кимнах мълчаливо.

— Ако в спора между държавата и субект от федерацията държавата поддържа със силата на оръжието тези, които не са съгласни със спорещите, то това няма да свърши добре — говореше Костя. — Отначало позволиха на генерала да разпери опашка, ходеха при него с делегации, научиха го как да се оправя с парламента — а сега искат да го уплашат с крясъци. Ама май няма да стане!

— Нали не мислиш, че този бивш Керуд е ходил в Кавказ, за да напакости в политическия смисъл на думата?

— Не е изключено, както не изключвам и всяка друга подбуда. Напълно е възможно той да е шпионин на някоя голяма нефтена компания.

— А как се връзва шпионинът Андриевски с това?

— Първо, той не е чист разузнавач. Второ, пада се роднина на зам.-директора на СВР На такъв таткото началник може да поръча някоя деликатна мисия, посредничество например за приличен хонорар, нали?

— Да. Сега трябва да ти присвоят званието главен инспектор по версиите…

— Какво? — не разбра Меркулов.

Усетих колко е загрижен за предстоящите събития моят приятел и предпочетох да не се впускам в обяснения, но той продължаваше да ме гледа въпросително.

— Спомних си, Костя, как някога, още в градската прокуратура, ти ме нарече инспектор по версиите.

Той се усмихна:

— Тогава ще ти подхвърля информация за размисъл. Значи с личността на този американец ще се занимаваш, доколкото е възможно, паралелно с контраразузнаването. Що се касае до чеченската следа, тук има маса интересни неща. Хората, които засече Слава Грязнов, са братята Руслан и Генадий Аслангирееви, някогашни босове на „лозанската“ групировка. Исмат Ходжаев е бил техен доверен стрелец. Възможно е още да е такъв, но вече не е в Москва. Преди няколко години прехранващите се с дребен и среден рекет братя предприели голяма акция: скочили на директора на търговската Топ-банка Алексеев. Те го натиснали не да дели с тях печалбите или да им плаща почивката на Бахамските острови. Искали Алексеев да вземе за заместник Руслан и после, както казва Пушкин, да му стане разсилен. Алексеев, разбирайки, че за него и за банката това е самоубийство, се обърнал към съответните органи. Братята били заловени и ги осъдили на по осем години.

— Значи вече са ги пуснали или…

— Не, не са избягали. По-нататъшните събития са много интересни. Скоро след произнасянето на присъдите прокуратурата на Чечено-Ингушетия изискала братята Аслангирееви, както било казано в документите: за разследване на някакво по-ранно тяхно престъпление на чеченска територия. Пратили ги там. За онова следствие така и не се чу нищо, а московското — за рекет срещу банка — било прекратено поради недоказаност.

— Как така прекратено? От кого?

— Как е било прекратено? — с весела злоба повтори Костя. — С участието на Върховния съд на Руската федерация.

Подсвирнах.

— Не свиркай — плашиш си парите! — засмя се Костя.

Махнах с ръка:

— Все тая, няма да ги имам никога. С какво се мотивират във Върховния?

— Не сме достойни да узнаем.

— Защо? Нали има дело!

— Делото неизвестно кога е изпратено от Москворецкия съд във Върховния, но не стигнало дотам. Загубило се по пътя.

Гледах почти тъпо Меркулов и не можех да разбера защо го забавлява това.

— Още ли не си разбрал, Саша, че работиш малко на по-друго ниво? На това място, искаме или не, политиката се намесва в работата ни. А днешните политици не могат да минат без бандитите. Бандитите пък са набъркани в такива неща, че без поддръжката на политиците не могат да си покажат носа на бял свят.

— Какъв смисъл има тогава нашата работа?

— Докато нас ни има, те са принудени да признават, че извършват престъпления. А и гордостта им от откраднатите богатства се вгорчава от факта, че не всеки ще се хвърли да им целува ръка. И въобще това си е дискомфорт — да знаеш, че при случайна или умишлена смяна на покровителите можеш за един миг да се озовеш от охранявания си дворец в затвора.

— Печалбата смекчава дискомфорта.

— Може би. Но докато си извън играта, влакът с парите заминава. Бизнесът не чака и доходното място не стои дълго празно. В „Лозана“ вече седят други мутри. Но това са си техни проблеми. Нашата работа е да ги хващаме…

— За да ги пусне после някой! — тъжно добавих аз.

2.

Когато се върнах в кабинета си, заварих на стола за посетители Олег Величко със загрижен или виновен вид.

— Здравейте, Александър Борисович.

Той става и аз пак не мога да разбера какво има в този импулсивен жест: обикновена вежливост или подсъзнателно очакване на наказанието.

— Казах на секретарката, че съм по важна работа и тя ме пусна…

— Това не е престъпление, Олег. Кажете по-добре какво ви има на очите, защо са такива червени?

Той разказва подробно, но ясно и доколкото е възможно — кратко. Наистина, що се отнася до описанието на нападателите, нещата не са добре, но и аз като Олег се убеждавам, че са действали професионалисти с воински звания. Твърде чисто е изработено и не е откраднато нищо, освен… Точно така, нищо, освен тайнственото писмо от джоба на полковник Скворцов.

От мисълта, че подслушват телефона ми, главата ме заболява. И кабинетът ми ли се подслушва?! Или само телефонът? Не, когато Олег донесе писмото-факс разговаряхме, без да използваме телефона, а и аз на никого не съм звънил по този повод. Значи не е телефонът. Бавно оглеждам своите почти разкошни покои. Къде ли е? Под бюрото? В полилея? Под перваза на прозореца? Добре, където и да е, рано е още да го прекъсвам. Ще си поиграем…

Вземам от бюрото бележника и започвам да пиша, като през това време говоря със скучен, високомерен, бюрократичен тон, с какъвто беседваше някога с нас градският прокурор Зимарин:

— Е, Величко, по всяка вероятност, обхванат от пламъка на похвална лична инициатива, вие сте се набъркали в сферата на интереси на компетентните органи и те, трябва да се каже, достатъчно меко са ви дали да разберете, че техните работи са си техни работи. На нас ни стигат и обикновените бандити.

Олег се опулва насреща ми, отваря уста, вероятно за да ми възрази с възмутена тирада.

Аз бързо слагам пръст на устните си, призовавайки го към мълчание, и му протягам бележка: „Чакай ме в коридора“.

А сам продължавам да се наслаждавам на своето, както се казва в юридическите среди, началствено положение.

— Така че, дерзайте, Величко, на необятния фронт на текущата работа! Като се научите да работите както се полага с нас, ще си получите и голямото дело. Свободен сте!

През това време вдигам телефонната слушалка, набирам произволен номер, издърпвам кабела от розетката, без да дочакам сигнала, и казвам в глухата слушалка:

— Другарю Шелковников! Турецки се обажда. Ще дойда да доложа последните данни за американеца. Добре.

После оставих на място слушалката, включих телефона в мрежата и с пружиниращата походка на млад, перспективен служител напуснах своята подслушвана чиновническа килия.

Олег послушно ме чакаше в полутъмния коридор до стенвестника на профкомитета.

— Александър Борисович! — гръмко зашепна той. — Да не подозирате, че…

— Трамбовай след мен и си затваряй устата! — заповядвам му, опасявайки се, че ей сега ще се сблъскаме с Шелковников.

Пред вратата, на чиято табелка след името на Меркулов е написана длъжността му, Олег неволно бие спирачки, но аз го хващам за ръката и го набутвам в кабинета.

— Константин Дмитриевич, спешно трябва да си пошушнем нещо!

— Моля — кима той към стаята за отдих.

Там няма вече никакви следи от предишната ни тиха разпивка за трима.

— Значи така — казвам, докато настанявам младежа на дивана. — Никому нито дума, че имаме копие!

— Александър Борисович! — умолително казва Олег. — Та за това изобщо никой не знае!

— Както виждаш, знаят — мърморя. — Аз съм си виновен, макар и неволно. Можех и по-рано да се сетя, че в тази страна могат да наградят с „буболечка“ даже главния прокурор. Изобщо никакъв контакт повече със Скворцова — разкрит си.

Същото важи и за мен. Може да намерим някой друг. Твоята задача ще бъде почти същата, която ти съобщих официално — ще се занимаваш с текущата си работа. Но от време на време, като амбициозен млад човек, който желае да разкрие най-малко държавен заговор — при тези мои думи Олег леко помръкна, — като човек славолюбив, което само по себе си не е лошо, ще се навърташ край блока на Скворцова и край мястото, където бе открит полковникът. Но без да чакаш пак да те подгонят. Тоест бъди нащрек, може даже да се маскираш, макар че те са специалисти и рано или късно ще те засекат. И няма да влизаш в контакт с никого. Разбра ли какво искам от теб?

— Да, Александър Борисович, трябва да отвличам вниманието им към себе си. Така ли е?

— Десетка! Съвсем правилно. Между колегите можеш да ми теглиш някоя тиха и беззлобна — не е същият Турецки вече. Станал е бюрократ или са го купили. Но аз няма да оставя тая работа така — ще я разровя. И още! Ако разбереш нещо или нещо се случи, няма да ми звъниш, ще се обаждаш на Меркулов. Предаваш му съобщението и казваш, че е за мен. Разбра ли?

— Разбрах.

— Дерзайте тогава, другарю Величко. С такава фамилия трябва да се стремите най-малко към генерален прокурор.

Когато изпратих Олег до вратата и се задържах там, Меркулов полюбопитства:

— По какъв повод се веселите така, младежи?

— Поводът е, че всички сме в капана, както казваше безсмъртният Щирлиц. Само че не знам в чий. Кабинетът ми се подслушва.

— Така — проточи Костя.

Ръката му се вдигна и увисна над телефонната слушалка. Костя чакаше съгласието ми.

Но не дочака.

— Точно това сега не ни трябва — казах му. — Ако някой иска да си играем на шпиони, нека! Още повече че и на Слава са му поставили микрофон, ако си спомняш. Ами историята с чантата на Скворцов?

— Смяташ, че всичко се върти около чантата?

— Предполагам, и колкото повече се набъркваме, толкова повече предположението ми прераства в увереност.

— Значи Главното разузнавателно управление?

— Да. Освен ако…

— Какво? — прекъсна нетърпеливо Костя размислите ми.

— Ами ако той е работил за още някого? — попитах.

— За кого?

— Казва ли ти някой? — вдигнах рамене.

— Ти, разбира се, си си останал главен инспектор по версиите — усмихна се Меркулов. — Но това не значи, че трябва само да ги раждаш. А кой ще ги отглежда после?

— Аз, господин държавен съветник трети клас.

3.

Още не бях успял да се настаня зад бюрото си, когато иззвъня прекият телефон.

— Слушам.

— Привет, аз съм. Да знаеш, едва се отървах от Савченко. Ако след всичко друго бях изпуснал и Бодила в тая дяволска Балашиха, той щеше да ми откъсне пагоните направо в кабинета си!

Обаждаше се Слава. Той, разбира се, не знае, че подслушват и мен. Но като че ли не говори от своя кабинет. Как да го предупредя незабелязано, неясно за наостреното чуждо ухо? И тук ми идва на помощ неизменният кумир от безоблачната младост, приятелят Щирлиц. Прокашлям се и казвам:

— Да, слушам ви, другарю Шелковников.

— Сашка, ти какво?! — не разбира отначало Грязнов.

— Да, другарю Шелковников, трябва да се срещнем и да обсъдим всички детайли на това дело.

Хайде, Слава! Ти не си наплашената радистка Кейт, съобразявай по-бързо!

— Еее — проточи Слава. — Значи, срещаме се по схемата „старци-разбойници“, първи вариант. Става ли?

— Добре.

— Аз се обаждам точно оттам, така че можеш веднага да дойдеш.

— Идвам! Идвам, другарю Шелковников!

— Бързайте! Бързайте, другарю Турецки! — не се удържа Слава. — И не просто така, ами на подскоци.

След като установихме, че в кабинета на Слава има „буболечка“, се разбрахме да провеждаме всички тайни срещи при нашите пенсионери — Мойсеев или Романова. Семьон Семьонович предложи идеята, Александра Ивановна я подкрепи с голямо удоволствие. Решихме да кръстим тези конспиративни квартири свързочна схема „старци-разбойници“. Вариант първи — апартаментът на Мойсеев. Вариант втори — Романова.

Нашият кратък, почти идиотски разговор означаваше, че трябва да отида при Семьон Семьонович. За щастие той живее съвсем близо.

Там ме очакваше приятна изненада — самата Александра Ивановна.

Прегръщаме се в тесния коридор, зацепвам с разперения си лакът закачалката и събарям палтата ни…

— Ах, Саша, Саша — кара ми се Шура. — Как си се скапал в тая служба, а и твоя Меркулов срещнах случайно — той пък едва мърда. Не ви понася повишението, момчета!

— Всички топли местенца по-надолу вече са заети — отвръщам й.

— И това е истина. А аз нямах търпение да си изслужа срока. Дочаках — сега няма с какво да се занимавам, освен с учителите на внучетата, а и врагове вече нямам. Виждаш ли, взех да напълнявам.

Грязнов се въртеше край нас и остроумничеше:

— Не се разстройвайте, Александра Ивановна! Манталитетът ви е такъв. Или имиджът!

— Ти си имидж! — смееше се Романова. — Просто аз съм южнячка. Там всички жени са пищни…

— Спряхте да тренирате бойно самбо, ето го резултата!

— Гледай го, Саша, какъв храбрец е станал тоя рижия. Ама когато му бях началничка, не смееше да шукне!

— Тогава вие, Александра Ивановна, бяхте майка-началничка, а сега какво…

— Добре! — прекъсна го Романова. — Сама съм си виновна. Хайде в кухнята! Тъкмо съм донесла малко гъбена супа на тоя стар масон и алхимик. Взех голяма тенджера, сякаш съм знаела, че ще дойдете.

Докато ядяхме и един през друг разказвахме на бившата началничка на криминалната милиция за последните си приключения, Александра Ивановна седеше в ъгъла, подпряла брадичката си с длан. Някак невъзможно беше да си представи човек, че някога, и то не много отдавна, тя носеше полковнишки пагони и напълно им съответстваше.

— Възможно е, докато в Чечня е хаос и няма как да се изпрати без проблеми оперативна група за Ходжаев, да замразят делото на американеца — обобщих аз нашия разказ. — Още повече че контраразузнаването ще изяснява що за американец е тоя и за какво е дошъл тук. Имаме известно време да проясним поне нещо около Скворцов…

Разказах за неуспешния опит на следователя Величко да установи контакт с вдовицата на полковника.

— Тя подозира в нещо или мъжа си, или кантората му. Неговата смърт не й се струва нещастен случай, затова се е съгласила на среща с Олег. Но както изглежда, в апартамента на полковника се подслушва всичко, включително и тоалетната. Как можем да поговорим с нея? Как да го организираме?

След известен размисъл Александра Ивановна попита:

— Разбрахте ли къде работи?

— Да. Лекарка в поликлиника.

— Какви болести? — не без практически интерес попита Романова.

Макар да съм зрял и обрулен от живота човек, аз леко се смутих.

— Такова… женски болести…

Грязнов тихо се изхили, но бившата майка-началничка строго и неодобрително го изгледа, после сама прихна в шепа и изведнъж каза:

— Семьон, я ми отговори като криминолог и експерт по живота: от какво може да заболее жена като мен, прости ми, Господи!

Мойсеев кимна, криейки усмивката си сред бръчките:

— Може, Шура, но няма да ти изброявам тия болести, че ще вземеш да си внушиш нещо…

— Сети ли се какво съм намислила, дяволе?

— Нали сме работили заедно. Ще кажете, че имате климактерична невроза.

— Да те вземат дяволите! Че аз още през деветдесета я изкарах, при един арест…

— Какво сте намислили? — започнах плахо аз.

— Не ти отива, Шурик, да молиш за прием при гинеколога! Само трябва да й позвъня в службата и да се запиша. Намери ми телефона на поликлиниката, аз ще говоря с нея…

Александра Ивановна сигурно притежава някакъв магнетизъм, защото успя да си уреди прием при Нина Скворцова за петнадесет минути. После позвъни вкъщи и не без удоволствие съобщи, че ще се забави, защото трябва да окаже оперативна помощ на своите момчета.

Накрая Слава Грязнов реши да докаже, че е истински ученик и последовател на майката-началничка. Той позвъни в отдела си и под предлог от оперативна важност извика кола на адреса на Мойсеев.

— Защо, Слава? — умили се Романова. — За час и половина ще се добера и с метрото. А така ще ме закара за петнайсет минути, пък после ще вися цял час до времето на срещата.

— Не се косете, Александра Ивановна! — успокояваше я Слава. — Така или иначе шофьорът разкарва основно Савченко. Нека да разходи и вас, тъкмо ще поразгледате магазините…

Сеня, шофьорът, се появи някъде половин час след обаждането на Слава.

— Защо закъсняваш? — нахвърли се срещу него Грязнов.

— Привет на всички! — първо каза Сеня, после се обърна към Грязнов. — Аз този адрес го знам. Да бяхте казали веднага за какво става дума. Мислех, че ще ви развозвам вкъщи след някой купон, затова и не бързах много. Че и началникът като ми се лепна — да го карам ту в кметството, ту не знам къде още!

— Ами да, без него там не може. А ние сме за кухнята…

Изпратихме вкупом Александра Ивановна и се върнахме в кухнята, където оставаха още по седемдесет грама и горещ чай.

— Слушай, Саша — каза ми Грязнов. — Момчетата от дванайсети отдел, които разгромиха по наш сигнал бардака на Петрушин, намериха между другото при шефа на масажистките снимка, на която оня сутеньор разпозна бившата си служителка Дина Венгерова. Тя интересува ли те?

— Разбира се. Още не се е отчела по делото на Мешчерякова.

Слава бръкна в джоба си и извади стандартна черно-бяла снимка.

— Искаш ли да я видиш?

— Давай.

Дина наистина беше красавица. Тя не бе позирала специално, не беше карала фотографа да търси изгоден ракурс. Снимката беше от онези, които се прилагат към документи. Напълно възможно бе да е от личното досие на масажистката широк профил. И все пак веднага се виждаше, че лицето й е съвършено, големите й очи не се пулеха идиотски като при кокетките. В тях прозираше трезв и практичен ум. Да, това не бе Катя Мешчерякова, превръщаща своята древна професия в скучна мелодрама.

— Сега вече разбирам, че за тази дама преходът от проституцията към туристическия елит е напълно естествен процес. Не е ли така?

— Мда — проточи замислено Слава. — Аз, както знаеш, се ползвам с успех сред дамите, но тая може и да ме разкара…

— Мислиш ли?

— Не съм сто процента сигурен, но така ми се струва.

— Слава, стегни се — ти трябва да я търсиш! Така че никакви комплекси!

— Ако може да я задържа, без да се запознаваме, би било по-просто.

— Как така веднага ще я задържаш?

— Не знам — сви рамене Слава. — Така ми се стори.

Наслаждавахме се в пълна степен на тишината и спокойствието в апартамента на Мойсеев. Откраднахме си няколко часа почивка, слушахме стари плочи, пихме чай с домашен ликьор. А домакинът правеше магии над зашифрованото писмо, което Олег откри в джоба на полковник Скворцов.

И търпеливо чакахме завръщането на Шура Романова.