Момиче за шпионина

1.

Вячеслав Грязнов вече знаеше, че Сергей Иванович Федулкин, роден през 1969, московчанин, живее с родителите си. Професионален фотограф, но заради някои особености на характера си не е успял да надскочи ателието за фотоуслуги на населението, а и там се задържал сравнително кратко. Парите не били кой знае колко, а Сергей предпочитал да се облича по последната мода, като компенсация за невзрачната си външност.

Слава се обади по телефона на неговите родители, представи се за добър познат на Сергей и потенциален клиент, който отдавна не е бил в Москва, и попита къде може да намери фотографа. Бащата съобщи с тежко дишане в слушалката, че Сергей работи на договор в модния магазин „Ле Монти“.

Доколкото знаеше Грязнов, в магазините на тази фирма продаваха дрехи. Трудно можеше да се разбере за какво им е фотограф.

Оказа се, че Сергей снима на „Кодак“ щастливите притежатели на скъпи облекла и те от радост купуваха и цветните снимки, на които те се перчеха с нови шуби или кожени палта. За щастие самия фотограф го нямаше там, само на витрината се виждаше многоцветна обява за услугата.

Неохотно съпровождан от яките момчета от охраната, Грязнов влезе в неголям килер. Тук Серьожа Федулкин можеше да остави палтото си, да се постопли преди работа и да свърши някои дребни приготовления. Имаше само маса и празно шкафче. Затова пък на стената висеше неголям фотопортрет на Дина Ткачова.

Грязнов мълчаливо, но искрено посъчувства на Сергей, после обясни на мрачните гардове, че проверяват всички фотографи, защото от един склад са откраднали партида фотоапарати.

И така, никакви улики, освен портрета на любимото момиче на американеца Джон. Слава реши да започне от началото. Отиде в Кунцево, влезе в двора, където живееше Валентина Ковалевска. Похабените нерви с умиращия Скворцов и последвалите разпити бяха довършили шивачката и тя временно живееше при брат си. Впрочем на Грязнов тя не му трябваше кой знае колко — той прекрасно помнеше накъде гледат прозорците от апартамента й. Беше въпрос на минути да определи от кои прозорци насреща може да се снима с дългофокусен обектив не само какво правят хората, но и каква марка цигари лежат на нощното им шкафче.

Слава позвъни в апартамента с номер двадесет и три. След известно време вратата се отвори без предварителни въпроси и надзъртане в шпионката. Последното впрочем беше невъзможно, защото вратата нямаше и шпионка.

Показа се небръснат мъж в панталони от трико с провиснали колене и мръсна фланелка.

— Кво искаш?

— Трябва ми Сергей.

— Какъв Сергей?

— Фотографът.

Стопанинът мълчаливо се отдръпна, влезе в тясното като на вагон коридорче и забоде палец в една затворена врата.

— Ако е тук, в тази стая е.

— Благодаря — каза Грязнов, рискувайки да ядоса хазаина със своята предизвикателна в този случай вежливост.

2.

Вратата на стаята не беше заключена, но вътре нямаше нищо. Само мебелите — легло, маса, стол и голям, заемащ две трети от стената прозорец.

Слава се приближи до него, надзърна, намери с поглед блока на Ковалевска и прозорците й. Жалко, че не си носеше бинокъл, но и така беше ясно, че снимката, която им даде жената на Скворцов, спокойно можеше да е направена оттук. Грязнов бързо и старателно огледа стаята, но не намери нищо, освен малко късче черна хартия, от която правят пликовете за фотохартията, а също и увиват филма.

Той се върна в кухнята.

Собственикът седеше до мръсната маса и изтрезняваше по класическия начин. Пред него стърчеше трилитров буркан, наполовина пълен с вече отгазирана бира. До буркана имаше желязно емайлирано канче. Мъжът го пълнеше с бира, жадно със стонове и въздишки го изпиваше, после отново се вцепеняваше. И така два пъти за няколко минути.

Грязнов седна до масата, като се стараеше да не се опира на мушамата, и се представи:

— Слава.

— Коля — отвърна собственикът. — Искаш ли бира?

— Благодаря, когато съм на работа не пия.

Коля учудено огледа кухнята и попита:

— Ти тук ли работиш?

Слава въздъхна:

— Добре, Коля, къде е Серьога?

— Там няма ли го?

Коля заметна глава към празната стая така старателно, че едва запази равновесие на нестабилната табуретка.

Слава разбираше, че с този човек сега трябва да разговаря пределно просто, затова отвърна с една дума:

— Не.

— Е, значи го няма…

— А кога ще дойде?

— Не знам.

— Той на квартира ли е при теб?

— Не…

— Защо си го пуснал тогава?

— Жена му е змия — заговорнически прошепна Коля. — Понякога не го пуска вкъщи. Тогава Сивия нощува при мен. Честно момче, за всяка нощувка ми мъкне бутилка. Уважавам го!

— Кога нощува тук за последен път?

В объркания мозък на Николай се появиха някои смътни подозрения.

— А ти кой си? — попита строго, но не много уверено той.

— Койчо!

Коля дълго гледа в наглите очи на Грязнов и здравият му разум победи.

— Преди три седмици… или месец…

На Слава му хрумна безобидна, общо взето, идея. Безобидна, защото Сергей Федулкин най-вероятно повече нямаше да дойде тук.

— Виж кво, Коля, ако се появи, предай му, че се е нафотографирал вече, гадината! Волно или неволно обаче е щракнал мой човек, а това точно сега хич не ми трябваше. Ако не ми донесе негатива в зъбки, ще му счупя цялата оптика в тиквата! Ясно ли е?

— Ясно — тръсна рошавата си глава Коля. — А от кого да му предам?

— Кажи му: Боцмана идва.