Момиче за шпионина

1.

Слава Грязнов взе от Скворцова ключовете от къщичката в Одинцово и замина, а аз досаждах на Меркулов:

— Костя, обади се в ГРУ! Те няма да посмеят да ти откажат.

Той масажираше с длан гърдите си отляво и клатеше глава:

— Няма да посмеят, но няма да ми кажат и истината.

— Все пак може да изтърват нещо…

— Да бе, надявай се! Да не си забравил лозунга? Дърдоркото е съкровище за шпионина. Ясно ли ти е? Съкровище!

— Звънни им!

Меркулов ми тегли тихо една, но вдига слушалката и натиска бутоните.

— Какво да ги питам?

— Кой е Алик и къде е ходил Скворцов в командировка? — нетърпеливо казвам аз.

— Ало! Добър ден, Николай Григориевич! Меркулов ви безпокои. Не ме ли познахте? А, познахте ме. Е, не става от мен шпионин. По работа се обаждам, разбира се. Имам към теб два въпроса. Знам, че не си длъжен да отговаряш, но поне може ли да те попитам? Питам. Имате ли във вашето учреждение човек на име Алик? Не, аз разбирам, че въпросът не е коректен… Ясно, че трябва да кажа цялото име. Само че ако го знаех, нямаше да те питам. Кого наричат Алик приятелите му? Разбрах, ти никого не наричаш така. Ще успея ли да задам втория въпрос, или вече ще се ядосаш? Къде е била последната командировка на полковник Скворцов? Разбрах, извинявай за безпокойството…

Меркулов остави слушалката и ме погледна накриво:

— Излязох глупак пред генерала! И всичко заради тебе!

— Константин Дмитриевич, извини ме, но нали после ще ме гониш за резултати. Каза ли ти нещо?

— Твоят Скворцов е бил в Северен Кавказ. Доволен ли си?

— Не много.

— Има си хас! На теб е трудно да се угоди.

— Как мислиш, Костя, дали съвпадението е случайно или…

— Кое именно?

— Това, че са били на едно място в едно и също време. Керуд с Андриевски и Скворцов.

— Това може и да е съвпадение, сега всички се бутат в Чечня, усмиряват я. Или не си съгласен?

— Съмнявам се. Виж сега — същата вечер, когато са обстрелвали колата на Андриевски, Скворцов е трябвало да се срещне с някого. Колко са били тези хора и кои, засега не знаем, но единият има име или прякор Кук. Като прякор много не върви, затова пък като фамилия за американец или англичанин не звучи лошо. Още повече че Керуд не се оказа изобщо Керуд. Ами ако е шпионин? А колегите разузнавачи го следят! По-точно следили са го.

Меркулов скептично се усмихна:

— Не излиза красива версията, Александър Борисович, не става…

— Знам какво искаш да кажеш: шпионите ги лови контраразузнаването, а разузнаването само шпионира, нали?

— Да, нещо такова…

— Не знам защо, Костя, но ми се иска да ги свържа заради общи интереси. Може ли да използвам телефона?

Меркулов мълчаливо кимна и като се възползва от паузата в разговора, се зачете в някакво дебело дело.

2.

Реших да се обадя на Андриевски. Какво ли не се случва, току-виж се оказало, че са били приятели със Скворцов, вършели са обща работа, че и не го скриват при това.

Аналитикът от разузнаването си беше на мястото.

— Добър ден, Юрий Владимирович. Турецки на телефона.

— Здравейте, Александър Борисович! Какво ново при вас?

— Нищо утешително, но и съвсем лоши новини като че ли няма…

— Е, времето сега е такова, че липсата на новини е добра новина. Как върви разследването?

— Засега зле. Петров, който е стрелял по вас, не си призна за убийството на Мешчерякова. А вторият още се укрива при Дудаев.

— Да, оттук засега е трудно да хванеш някого. А онова второто момиче… как се казваше? Дина? Не се ли появи? Че не дай боже и нея…

— Не, може би се крие. Юрий Владимирович, имам такъв въпрос към вас: случайно да познавате полковник Скворцов?

— Скворцов? — повтори, припомняйки си Андриевски. — Кой е той? Къде работи? В милицията ли?

— Не, в Главното разузнавателно управление.

— Военното разузнаване? Не, Александър Борисович. Фамилията май съм я чувал, а може и да ми се струва, но човека не познавам. Ще ви обясня, само че между нас да си остане, става ли?

— Разбира се, иска ли питане.

— Вижте, нашите две кантори се занимават принципно с едно и също, като се изключат някои специфични особености, и между нас винаги е имало конкуренция. При това те не ни обичаха, защото по-рано на нас даваха по-голямо парче от бюджета. Та дори да бях искал да се сприятеля с вашия Скворцов, моите колеги и шефове не биха ме разбрали. А той да не е оплескал нещо?

— Едва ли. Аз впрочем не съм в течение, един колега ме помоли да разбера…

След взаимни пожелания за късмет завършихме разговора.

Веднага реших да звънна на другия Юрий — Макаревич, от контраразузнаването. И той се оказа в службата си.

— Юра, кажете дали вече не сте разбрали кого е убил Петров вместо несъществуващия Керуд?

— Още не. Но ми се струва, че е наш клиент, само дето иди разбери какъв дявол е търсил в Чечня!

— Бих искал да науча още нещо: защо по горещите високопланински места с него се е разхождал и служител от външното разузнаване?

— Проверяваме и това по нашите канали.

— Юра, в порядъка на бълнуване или фантазия искам да ви подхвърля една фамилия. Може да се води при вас.

— Давайте.

— Много известна фамилия — Кук.