Момиче за шпионина

1.

Натъкнахме се на Андриевски съвсем случайно, от чист късмет, ако мога да се изразя така.

През половината нощ блуждаехме из тунелите и другите подземни комуникации. Заради нас, неподготвения и слаботелесен баласт, „ангелите“ се придвижваха по-бавно от обичайното. Но според думите им тунелите на Грозни бяха просто играчка в сравнение с московските, така че те почти не се умориха. На нас с Костя обаче не ни беше леко.

Костюмът ми не беше гумен като на бойците и чувствах, че бельото ми е съвсем мокро.

Осинцев беше снизходителен към нас, но без насмешка, за което му бях благодарен. В края на краищата той благоволи да ни направи дори комплимент:

— Не мислех, че ще издържите без почивка до центъра.

Раменете ми сами се изправиха. Ама че смях! Вече гоня четиридесетте, а се радвам като хлапак на тази с нищо необвързваща похвала.

Недалеч от центъра на града уцелихме по радиовръзката другата група. Те се движеха по-интензивно и бяха успели да избродят не само зададеното магистрално направление от изток на запад, но и североизточния сектор на чеченската столица. Не бяха открили никакви следи от бойците, пристигнали в Грозни през ноември. На едно място под канализационна шахта се бяха натъкнали на камара трупове, някои от които в униформа, но сред тях нямало „ангели“.

По-скоро усетих, отколкото почувствах, как се напрегна Меркулов, когато чу за страшната находка. Тогава попитах:

— Ало! Чеченци ли бяха?

— Неизвестно — отвърна Рижия през пукането от смущенията. — Отдавна лежат, на око вече нищо не може да се определи…

Не казах нищо на Костя, а и нямаше нужда, както се оказа. Той беше чул целия разговор и когато се приближих до него, благодарно ми стисна ръката.

— Моите момчета се справят добре — каза Осинцев. — Хайде да минем по вашите адреси, Константин Дмитриевич.

Сверихме пак посоката си с картата и — напред.

Крачех, където ми беше наредено — между Осинцев и Меркулов. Под земята изобщо не се усещаше, че навън се разсъмва. Единственият стойностен признак, че съм прекарал цялата нощ на крака, беше умората. В огромното подземие, където само плъховете безшумно се разбягваха пред краката ни, сънливостта затваряше с оловна тежест клепачите ми и наоколо нямаше нищо, което да ободри очните нерви. Оставаше ми само да напрягам мозъка си, за да не заспя. Но с какво да го натоваря? И аз започнах да се вслушвам в приглушения разговор, който водеха отзад Боса и Брус. Единият разказваше на другия някаква случка от времето на учебните им походи из московските подземия.

— Веднъж малко се заблудихме и се набутахме в един тунел, грамаден и осветен като метрото. Отначало така и помислихме, че е подземната железница, но не — няма релси.

Чуваме, някъде ръмжи мотор. Скрихме се в страничната галерия и наблюдаваме. А край нас минава бронетранспортьор, още не бях виждал такъв — широк, нисък, като летяща чиния, а веригите му не дрънчат като на танковете, а се въртят меко, защото бяха гумени. После разказахме на Скворцов, а той се засмя. Каза ни, че това е средство за екстрена евакуация на членовете на правителството…

— Брониран членовоз — изсумтя събеседникът.

— Ами да! Знаеш ли какво чудовище беше? Два двигателя, непотъваща броня, скорост — 140 километра в час, едрокалибрена картечница, радиостанция, шлюзови врати, вентилация, биоклозет…

Биоклозет… — чува се като ехо в главата ми и преди да се сепна от налегналата ме дрямка, краката отнасят бренното ми тяло в друго разклонение на тунела, различно от онова, в което завиха всички.

Нашата група забелязва изчезването ми няколко секунди преди да се усетя.

— Турецки! — чува се в слушалките на шлема ми ревът на Осинцев.

— Тук съм — крещя в отговор. — Зад стената.

— Обръщайте назад и внимателно излезте на разклонението. Боса ще ви чака там.

Обхваща ме еуфория, че не съм изчезнал безследно. Боса ще ме дочака и ще перне един приятелски, но здрав тупаник на блейката Турецки!

Припряно крача обратно и несръчно надянатата ми кислородна маска — „макак“ — се натъква на нещо топло и меко. Преди да успея да осъзная, че това меко и топло може да се окаже спотаил се човек или в краен случай чудовище-мутант, страшен удар се стоварва отзад върху здравата ми кевларена шапка. Премятам се и съвършено подсъзнателно сработва рефлексът ми на самбист — правя кълбо през глава, с което смекчавам максимално падането си…

2.

Осинцев беше чул в слушалките си издаваните от мен непонятни звуци. Един господ знае какво си е мислел в този миг, но гласът му прозвуча доста разтревожено:

— Какво става с теб, Турецки?!

Вече съм скочил на крака, фенерчето на шлема ми е разбито и това ми спасява живота, защото неизвестното приятелче, което ме цапардоса по главата, щеше да стреля малко по-надолу от бяло-жълтото око на моето фенерче. Сега, по липса на ориентир, пуска един автоматен откос напосоки.

Притискам се към грапавата стена и чувам как той тежко бяга нататък по тунела.

Иззад завоя проблясва жълт лъч. Някой тича да ме спасява.

Викам:

— Внимателно! Той е въоръжен!

Нашата малка армия се прегрупира. Напред се устремяват четирима „ангели“. След тях сме ние с Меркулов. Откъм тила ни прикрива Сергей Осинцев.

— Успяхте ли да го видите? — пита командирът.

Малко смутено обяснявам:

— Не го забелязах, докато не ме удари, а после се разби фенерчето…

— В десния страничен джоб на жилетката трябва да има ръчно фенерче.

Проверявам — така е. Вадя го и го включвам — свети.

— Благодаря — казвам.

— Няма за какво. Не сте слушали на инструктажа, аз казах къде се намира.

После той ни дава знак, че трябва да прекратим разговорите. Ние сме в опашката на преследването, затова на Осинцев му трябва постоянна връзка.

През пращенето й шумовете до ушите ми долитат съобщения, адресирани към полковника:

— Командире, двама са… Измъкват се към „Революционна“… Единият ни обстрелва…

Още няколко минути тичане из причудливо извиващия се тунел и поредния рапорт:

— Командире! Това са нашите!

— Какво?

— Да не мръдна, ако не са „ангели“!

— Спокойно, Рамбо! Съсредоточи се! Превключи на честота три-единадесет, това е честота на групата на Скворцов. Кажи им позивната си и попитай за техните… Предупреди ги, че ако не се отзоват, ще стреляме!

И пак тропот по хлъзгавата, гнусно жвакаща кал…

— Командире! Внимание! Обадиха се на тая честота. Единият обяви позивна Монаха. Вторият не отговаря… Влязоха в задънен тунел, крият се зад издатините и заплашват да открият огън…

Внимателно се промъкваме покрай стените по-близо до мястото, където един срещу друг стоят „ангелите“.

Ето, вече и Осинцев се включи на честотата на Скворцов. Аз, естествено не чувам за какво говорят, затова пък, когато гласът на Смелия излайва в ухото ми: „Залегни!“ — прекрасно го разбирам и изпълнявам командата.

При това прозвучава и още един убедителен довод — автоматни откоси.

Нашите момчета оставиха на пода в средата на тунела запалени фенерчета, които макар и слабо осветяват разширяващия се преди задънването тунел. Затова онези другите, които не признаваха „ангелите“ на Осинцев за братя, трябваше да стрелят на сляпо.

Стреляше обаче само един автомат. Вторият нито се чуваше, нито се виждаше. Предположих, че той се измъква, докато първият го прикрива. Разбира се, не само аз бях толкова прозорлив. Осинцев заповяда на своите: огън, не му давайте да вдигне глава. Той самият, заедно с Боса, Смелия и Брус затрещяха с автоматите си, наистина без прицелване, но така, че да заставят противника да се залепи за калния под и да не вдига лице.

Рамбо се спусна да догони скрилия се някъде нагоре беглец. Той още не беше успял да дотича до разширението на тунела, когато отгоре падна граната и се взриви с ярък, отровно миришещ пушек. Всички, които гледаха натам, за известно време бяха заслепени. Когато премигнаха, видяха, че Рамбо и боецът, който стреляше срещу нас, лежат неподвижно.

Напред се втурнаха Смелия и Боса. Огледаха се.

— Командире! Рамбо е ранен, а тоя е готов.

Притичаха и останалите.

Смелия извади от джоба си нещо като калъф за четка за зъби, отвъртя капачето, под което се показа голяма игла и я забоде право през дрехите в бедрото на Рамбо. Антишок, досетих се аз.

Чух как Осинцев възкликна отчаяно:

— Какво правят тия, да не са откачили?!

— Вижте! — вдигна ръка нагоре Боса.

Послушно вдигнахме глави: над нас в ниския — на една ръка разстояние — таван зееше квадратния отвор на незатворения в бързината люк. Вторият човек очевидно беше избягал през него…