Момиче за шпионина

1.

Поредният ми работен ден започна със запитването за братята Аслангирееви, което направих в картотеката на Московската криминална милиция. И странно, почти не се учудих, когато милиционерските статистици ми отговориха с телекс, че в компютърната база данни не фигурират господата Аслангирееви, а само някой си Асланбеков, който се е обесил отдавна в лагер и е останал в информационния масив единствено по недоглеждане на служителите. Да, пак нашата глупашка вяра във всемогъществото на компютърните технологии. Древното изкуство за заличаване на следите е неподвластно и на най-съвременните технологии. Преди имаше огромна, прашна, неудобна картотека. Всички я ругаеха, а един тарикат измъкваше от картотеката срещу скромно заплащане нечие богато досие и си го държеше вкъщи. Ако не го усетят — добре. А ако се вдигне шум — може незабелязано да го пъхне обратно. Съдиха този тип, но твърде малко му лепнаха — та той прикриваше най-големите бандити…

Пуснах до началника на криминалната милиция Савченко вежливо, но доста сухо писмо, в което питах: докога ще продължава бардакът в системата за отчет и контрол на престъпния контингент. Пратих го в яда си, макар да разбирах, че ние, несговорчивите, сме му като кост на гърлото и хич не му пука за моето послание.

Все пак един епизод от мрачния ми ден бе почти приятен, макар винаги да съм мислел, че ще е точно обратното. Позвъни ми Макаревич от Федералната служба за контраразузнаване и предложи среща на неутрална територия, с дъх на прясна бира. Грях, не грях — съгласих се.

Юрий се оказа невисок плешив мъж, с вид на хитрец.

— Чии шпиони са най-много сега у нас? — попитах го като начало. — Американските, немските или естонските?

— Руските — меланхолично отвърна той, докато издухваше пяната от халбата.

— Руските? Че какво правят те?

— Не ме разбрахте. Пълно е с хора, които са готови бързо, евтино и с мерак да продадат на Запада или Изтока някаква военна тайна. Но потенциалните предатели сега са много повече от държавните тайни. А при сегашното ни положение направо няма какво да се шпионира. Всичко е съсипано, системата на работа, която настройвахме толкова години, отиде по дяволите. Демонтираха чудовището КГБ, а в резултат — сега нямаме нито разузнаване, нито контраразузнаване, макар че това, което разграждаха, остана цяло. Старата „Лубянка“ с цялото й наказателно всемогъщество може да бъде възродена за денонощие. Докато там, където действително трябва да се работи, стават провал след провал…

— Може би защото преди шпионите се създаваха изкуствено?

Не ми се искаше да го провокирам, просто ми се стори, че приказва тези неща с някакъв умисъл, а не защото го боли.

— Съвсем не, при нас винаги са идвали истински, железни разузнавачи. А ние доста често успявахме да ги разобличим. Бедата сега е, че силовите министерства се врат в политиката. А политиката ни е кланова. Докато твоят и моят шеф са в един отбор, играем заедно. Само да се сдърпат, и започваме да си пъхаме пръти в колелата. Не е ли така?

Свих рамене:

— Не знам как е по върховете, но на мен най-често ми се е налагало в процеса на работата да пъхам пръти в колелата на всички страни. Макар досега политиката да не ми е влизала нито в хобитата, нито в професионалните интереси.

— Ако се съди по делото, с което сега се занимавате, отново сте се набутали в политиката — усмихна се контраразузнавачът.

— Може и да е така. Но не мислете, че изпадам във възторг от това.

— Не мисля.

Помълчахме малко, после Макаревич предпазливо каза:

— Струва ми се, че ако запазите предубеждението си към мен като към представител на определени органи, ще ни е трудно да работим заедно.

— Грешите, Юра, нямам предубеждения. Знам, че във всяко ведомство има хора и мръсници. Няма такава кантора, където седят само ангели. А задавам неприятни въпроси може би защото ми е трудно да работя. Трудно както никога.

— И при нас е същото, Александър Борисович. Имаме голям проблем. По-точно не съвсем при нас, а в разузнаването. Провалите тръгнаха верижно. В Америка и Канада разкриха около десетина нелегални агенти. Разбира се, това е главоболие първо на Службата за външно разузнаване. Но когато търсят Юдата в своите редици, а без такъв не е минало, то и нас привличат в работата. Така е било винаги. А сега се стигна дотам, шефът на разузнаването да заяви, че това е тяхна вътрешна работа. Впрочем в момента това ни е най-малката грижа. На преден план е Чечня. Константин Дмитриевич ми каза, че ви интересуват Аслангирееви. Така ли е?

— Общо взето, да. Но само във връзка с убийството на американеца и гражданката Мешчерякова.

— Ясно. Аслангирееви ги откупиха и ги закараха в Грозни. Знаете това, нали?

— Да.

— Руслан стана банкер. Както всичко при тях, банката на Руслан е полукриминална. Досега, доколкото ни е известно, той поддържаше финансово Дудаев. Но някои източници съобщават, че между тях са се появили разногласия по повод отношенията с Русия. Заради това сега Руслан си седи в Чечня, а Гена пътува насам-натам по маршрута Москва-Грозни и изпълнява отговорни задачи — най-вероятно закупува оръжие. Защото, да ви кажа, Александър Борисович, ние ще хлътнем там не на шега. И на първо място — контраразузнаването. Което и потвърждава моята мисъл за любовта на началствата към политическите игри. Там всеки момент ще избухне война…

Всички направо или с намеци говорят за предстоящата стрелба и ми развалят настроението. Понякога се хващам, че съм напълно съгласен с еснафската гледна точка: има само един начин да се потушат непрекъсващите от началото на перестройката конфликти в Кавказ. Да се оградим от тях с бодлива тел и тогава, оставени сами на себе си, те бързо ще се успокоят и ще се захванат да си изкарват хляба насъщен. Навярно това не е изход, но друг изход кой знае защо не могат да намерят вече почти десет години. Или не искат?

2.

Грязнов ми каза, че е поръчал на един пъргав млад сътрудник да се разходи из района около двора, където намериха полковник Скворцов, да поговори с хората и да им покаже снимката, която Александра Ивановна донесе от вдовицата. Разбира се, не им показваха онази, на която беше запечатан страстният миг. От нея преснеха и увеличиха само лицето на жената.

— Разбираш ли, Саша — каза Грязнов, — работата се оказа не толкова проста, както предполагаше отначало нашият млад колега. Трябваше да се вземе под внимание, че лицето на жената беше малко изкривено, макар и от положителни емоции. Именно затова съседите отначало не я познаха. — Грязнов се усмихна. — „Има нещо познато — казала на лейтенанта някаква обемиста възрастна леля, щом разгледала снимката. — Може да живее някъде тук, не знам.“ И което сега е рядкост, Саша, лейтенантът ме увери, че жената имала искрено желание да помогне на милицията. Когато лейтенантът, опечален, че не е изпълнил съвсем проста задача, се връщал през същия двор към автобусната спирка, лелята го извикала: „Ей, почакай малко, дай да погледна пак… Тя защо е такава, сякаш не е на себе си?“ Лейтенантът се смутил, нали е младо момче, и отговорил: „Ами там е с един мъж… Но той е установен…“ Лелята се взряла във фотографията с жадно любопитство и обявила тържествено: „Тогава знам коя е! Валка Ковалска от втори вход?“ Разбра ли, Саша, какви детективи пропадат сред народа?

Мина един ден и аз вече знаех за приятелката на полковник Скворцов почти всичко, което може да се научи по откритите канали. Валентина Николаевна Ковалевска, шивачка във военно ателие, трийсет и седем годишна, разведена. Няма деца. Понякога го удря на живот, предимно с офицери от тиловите служби. Преди Скворцов не е имала постоянен кавалер.

Смятах да нахлуя при нея вечерта, а преди това реших да позвъня на Мойсеев.

Старецът си беше вкъщи.

— Привет, Семьон Семьонович! Да не сте зает?

— Добър ден, Саша! Ако говорите за клиенти, то съм свободен. А иначе съм зает.

— С нещо достойно?

— С тая главоблъсканица, която ми донесохте.

— Нима? Аз също си блъсках главата над тези знаци, но нищо смислено не излезе. А при вас става ли?

— Ако имате възможност, елате да видим.

Защо не, реших аз.

Но преди да успея да изчезна, в кабинета ми цъфна Шелковников.

— Излизате ли вече, Александър Борисович?

— Изключително по работа, Николай Николаевич.

— Ще се задържите ли за минутка?

Не сложих шапката си, но и якето не свалих, намеквайки на началника си, че няма да му отпусна много време.

— Знаете, Александър Борисович, исках да се посъветвам с вас, дали трябва да раздуваме много делото на фирма „Геронт-сервиз“ Там има достатъчно фигуранти, за да се състави красив обвинителен акт и да се предаде делото в съда.

Досещах се накъде бие, но не давах вид, нека се разкрие сам.

— Но то въобще не се раздува, Николай Николаевич, по-скоро напротив. Например Петров вече го няма.

— Е, там ченгетата здраво сгафиха. Но аз всъщност за друго… Защо набутвате в това дело Селиверстов?

— Хайде сега… Изобщо не го набутвам. Той не ми е интересен на скамейката на подсъдимите. Селиверстов е свидетел. Друг въпрос е, че съдът непременно ще се произнесе и за него. Както и да го сучеш, ако не за пряко съучастие, то поне за явна безотговорност. Ако е чувствал, че работата е нечиста, защо е подписвал изгодни за фирмата документи? А ако е от наивност…

Кълча се, но какво друго да направя!

— Значи, не предвиждате да го включите в делото?

— Виноват, Николай Николаевич, изглежда, в разговора с него съм бил излишно строг и съм го наплашил. Предайте му да не се страхува, сега не ми е до него!

— Добре, Александър Борисович, иска ми се тази седмица да се простим с фирмата „Геронт-сервиз“. Вие как мислите?

— Аналогично.

3.

Семьон Семьонович ме посреща в коридора и ме въвежда в тесничкия хол, където масата е наредена за чая.

След като отпих от силната с лек аромат на лимон напитка, Мойсеев донесе няколко листа, сред които беше и ксерокопието, което снех от бележката, намерена у Скворцов от Олег Величко.

Мислено се поздравих, че оставих у Олег оригинал, а не копието. Похитителите на писмото, които и да бяха те, се чувстваха сега относително спокойно. Ако подслушват, вече знаеха, че съм натрил носа на младия сътрудник за излишната инициатива.

Семьон Семьонович седна насреща ми и сложи листовете на масата.

— С какво ще ме зарадвате? — попитах аз.

— Знаете ли, Саша, какво отличава стария глупак от младия?

— Въпросът провокира спор, Семьон Семьонович — усмихнах се аз.

— Съвсем не. Отговарям: младият глупак не знае ключа към решението на проблема, а старият глупак вече го е забравил.

— Добре, разбрах, че двамата с вас сме глупаци, но по очите ви виждам, че все пак сте намерили някакво решение.

— Да, намерих. Знаете ли, има един такъв комплекс на Шерлок Холмс — веднага да разшифроваш, да разгадаеш и прочие упражнения за напъване на мозъка. В този случай трябваше да се започне от другаде.

— И откъде?

— Трябваше да се поровя из историята на криминалистиката.

— Вие поровихте. И какво?

— Отначало утрепах цяла вечер в търсене на ключа за шифъра, докато не разбрах, че тук няма никакви хитрости, просто буквите от азбуката са заменени със знаци. После ми се стори, че някои от знаците сякаш са ми познати. Порових се из архивите си и ги открих! Сред нашите приятели пандизчии отдавна съществува азбука, наречена „затворнически руни“ — с тях е написано и писмото.

— Четете, моля ви! — възкликнах нетърпеливо, отпих възбудено от чая си и почти се задавих.

— По-спокойно, Саша! — укорително поклати глава Мойсеев. — В писмото няма никакви държавни тайни.

— Не ми и трябват, но все пак прочетете го.

Семьон Семьонович прехвърли листите, намери нужния и като надяна очилата си, без да бърза зачете:

Мойсеев излезе прав — текстът ме разочарова. Щом от военното разузнаване така се подплашиха, задето ние първи огледахме покойния полковник, значи са се страхували, че ще научим нещо, което не трябва да знаем. От писмото беше трудно да се разбере какво е то.

— Тази азбука, Саша, не предвижда препинателни знаци, затова не знам как да разгранича интонационно кой на кого какво трябва да донесе, и кой какво е изгубил.

— Нищо, Семьон Семьонович, тук има една съществена зацепка — среща при Валя.

— Познавате ли тази жена?

— Днес ще се запозная.

Мойсеев разпери ръце:

— Е, тогава ненапразно си получавате заплатата.

— Не аз, момчетата на Грязнов я откриха.

— Нищо, и вие има да потичате още.

— Ох, не ми предсказвайте, Семьон Семьонович!

— Просто предчувствие.

— Да, за съжаление и аз имам същото. Най-малко ме вълнува с кого е споделял тайните си Скворцов и какви са били те. Вбесява ме, че тези дяволски „чекисти“ имат наглостта да подхвърлят „буболечки“ не само в милицията, но и при нас!

— Направете официално запитване, Саша — посъветва ме Мойсеев. — Или, ако искате, аз ще им неутрализирам апаратурата.

— Не, засега не ми върши работа нито едното, нито другото. Още не знам кой точно ни е присадил микрофоните, а в такъв случай няма смисъл да се пращат запитвания — просто ще отрекат, ще кажат, че и през ум не им е минавало. И тая чанта на Скворцов… Нали си я спомняте? Докато ние мирно си спяхме, някой е поработил здраво с нея. Може би същият, който е монтирал и апаратурата. Струва ми се, че има връзка между чантата и този факс. Виждате ли, написано е „донеси“. Може да се прочете и така — „донеси всичко“. И може да се предположи, че Скворцов е донесъл всичко… Как мислите, Семьон Семьонович, дали специалистите от ГРУ ще се справят бързо с тази бележка?

— Не по-бързо от мен — не без гордост отвърна старецът. — Те имат съвсем друга система за шифроване. Това като първо. Второ, контингентът е друг. Аз защо си спомних? Защото съм си имал работа с такъв шифър преди тридесет години. Тогава заловихме писъмцето, което един бандит беше изпратил от затвора Бутирка. Но, Саша, невъзможни неща няма, каква им е работата, освен да дешифрират. Така че по метода на пробите, грешките и изключенията могат и да го прочетат.

— Тогава, Семьон Семьонович, аз тръгвам. Както казват в държавната търговия — кови желязото, докато си при касата!

4.

Работя с хора още от 1982 година. Може и да греша понякога, но сега не ми беше трудно да определя по стъпките, че жената, която се приближава отвътре към входната врата, цялата трепери от нервно напрежение, ярост или страх.

— Кой е? — рязко попита тя, притихнала до вратата.

— Тук ли живее Валентина Николаевна Ковалевска?

— Защо?

— Отворете, моля. Безпокоят ви от прокуратурата.

— Какво искате?

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— А ако не искам?

— Какво не искате? — почти се смутих аз.

— Ако не искам да ви пусна? — стори ми се някак игриво попита тя.

— Ако не искате да ме пуснете, след пет минути шлосерът ще разбие вратата ви, но за отмъщение аз ще ви извикам с призовка утре в десет часа…

Тя нахално ме разглеждаше през шпионката и изглежда пресмяташе податлив ли съм на флирт. Разбира се, че съм!

Бравата щракна и вратата се отвори.

— Влезте.

Да, беше успяла да си надене изражение на самата невинност. Но най-хубавите години вече са отлетели, скъпа. Ние сме почти връстници.

— Добър вечер — поздравих, запазвайки дежурното си изражение. — Вие ли сте Валентина Николаевна Ковалевска?

— Да допуснем…

Разбирам, че не ми остава нищо друго, освен честно да й разкажа за целта на визитата си, иначе тя ще ми прави мили очи и други телесни съблазни, докато остане без дъх.

— Мила госпожо! — казвам с ослепителна усмивка. — Аз, следователят Турецки, съм натоварен да изясня обстоятелствата около смъртта на полковник Василий Дмитриевич Скворцов. И не е моя вината, че някои въпроси мога да уточня само с ваша помощ. Затова хайде да решим кой вариант за даване на показания ви устройва повече: у вас, на дивана и засега неофициално, или при мен в кабинета със запис на магнетофон?

Цялото й кокетство се стече като грим под горещ душ. Ковалевска се превърна в примирена жена на средна възраст със строг морал, която с жест ми посочи пътя към хола и каза тихо, но с достойнство:

— Щом е така, тогава моля тук.

Влизам в хола, обзаведен доста богато за скромна, разведена шивачка.

Тя ме настанява в дълбоко и неудобно за водене на разпит кресло. Облегалката му предателски пада назад, седалката е ниска и коленете ми стърчат почти над раменете. В такава поза даже и да флиртуваш не е много удобно, да не говорим за обработване на жена, която най-вероятно няма да иска да си признава греховете.

— Извинете, Валентина Николаевна…

Ставам и се премествам на дивана.

Тук е далеч по-удобно, мога да подпра ръце на черната матова масичка, да се надвеся над свитата в креслото Валентина и да попитам със зловещ шепот: „Е, какво, гражданко Ковалевска, ще си признаваме ли сега?!“

Не й остава нищо друго, освен да се настани в креслото, където миг преди това се кандилках аз. На Ковалевска също не й се иска да потъне в разпускащата му мекота, но какво да се прави — формата на нашия разговор не предполага да седим един до друг.

— Какво говорехте? — попита тя. — Май казахте, че Василий Дмитриевич е умрял?

— Да, Валентина Николаевна. Не знаехте ли?

— Господи! Че откъде?!

Виждам, че тя се вълнува, макар с всички сили да се опитва да го прикрие. Жената се лута в догадки какво ми е известно, откъде знам за нея. Възможно е да вини за това покойния Вася. Във всеки случай на първо време сълзи и главното — думи на разкаяние — не се предвиждат. Какво пък, има време и за това.

— Валентина Николаевна, разкажете за познанството си със Скворцов.

— Има ли смисъл вече? — с мелодраматична нотка в продрезгавелия глас попита тя.

— Има. И е желателно да сте по-подробна…

Докато тя си събира мислите, аз оглеждам разсеяно помещението. Да си призная, интересуваше ме в коя стая е правила любов Валентина с полковника, как и откъде биха могли да се снимат тези забележителни сцени. Едно е ясно — не е ставало в хола. Диванчето, на което седя, не става за тези пози, които е увековечил нелишеният от остроумие изнудвач. Апартаментът на Ковалевска е двустаен, така че най-вероятно всичко е ставало в спалнята. Което е и съвсем естествено.

В това време Валентина реши, че вече трябва да говори:

— Как трябва да се обръщам към вас? Гражданино следовател? Или господин…

— Засега може и Александър Борисович.

— Много ми е приятно. Та значи, Александър Борисович, офицерите са кокетни като госпожици… Не сте ли забелязвали?

— Като че ли не — удивявам се аз.

— Жалко. То е защото сте цивилен човек. Господа офицерите, които още не са се пропили, не са се запуснали и не са загубили перспективата, внимават много за външния си вид. Доста от тях предпочитат да не получават униформите си от склада и после да ги прогонват по фигурата си. Това е плебейство! Повечето си поръчват кителите и шинелите при нас в ателието. Там, в работата, така да се каже, се запознахме и ние с Василий Дмитриевич… Кажете ми — изведнъж извиси глас тя, — той как загина? При изпълнение на служебния си дълг?

Не шивачка, ами направо артистка!

— Василий Дмитриевич почина от инфаркт — сухо й съобщих аз. — Умрял е недалеч оттук, в двора като скитник. Впрочем, като се има предвид спецификата на неговата работа, може да се предположи всичко, даже и това, че е загинал при изпълнение на задача. Вие нали знаете с какво се е занимавал?

— Не — поклати глава Валентина. — Странно, такъв здрав мъж и изведнъж — инфаркт…

— Отдавна ли се познавахте?

— Не много. Малко повече от половин година. А като се вземе предвид колко рядко се виждахме…

— Какво ви свързваше, Валентина Николаевна? — зададох неудобния въпрос колкото се може по-любезно.

— Чисто приятелски отношения — бързо каза тя. — Ние сме духовно близки хора.

— Шивачка и полковник от разузнаването? — не удържах иронията си.

— Защо не? — засегнато възрази тя. — Да не мислите, че като съм шивачка, съм и пълна глупачка?

— Не, разбира се, въобще не се съмнявам, че сте били близки. Нещо повече: имам неоспорими доказателства, че сте били в интимна връзка със Скворцов.

Лицето й пламна. Не знам наистина какви емоции предизвикаха този прилив на кръв — срам или досада и озлобление.

— Повярвайте ми, Валентина Николаевна, аз не съм частен детектив, нает от законната съпруга на Скворцов. Представител съм на Прокуратурата на Русия и не се занимавам с прелюбодейци. И ако в хода на нашия разговор науча някои интимни подробности, няма да пиша за тях в стенвестника на вашето славно ателие. Любовникът ви е работел в разузнаването и тъй като е умрял извън семейния кръг и без служебно завещание, прокуратурата и Генералният щаб се интересуват какво е правил полковник Скворцов в онези промеждутъци, когато е излизал от службата, но не се е прибирал вкъщи. Защо ви трябваше да завъртате главата на разузнавач, Валентина Николаевна? С тиловите офицери е далеч по-спокойно…

Ковалевска този път беше самата сериозност и, кой знае, може изобщо да не се преструваше.

— Извинете, Александър Борисович, но и вие искате почти невъзможното.

— Не разбрах.

— Да не мислите, че е лесно да кажеш на човек, когото виждаш за първи път в живота си: да, аз му бях любовница. А колкото до офицерите от тиловите служби, не съм ви лъгала. Те са предимно семпли момчета и интересите и нуждите им са съответстващи. А аз, каквото и да си мислите за мен, обичам интелигентни мъже… Не съм вече на седемнадесет години, когато вървиш, а подир теб се облизва всичко, що носи панталони. И ако солиден, семеен мъж ми е обърнал внимание, значи нещо не му е достигало вкъщи. Не е ли така?

— Съгласен съм. И ви изслушах търпеливо, макар и да не се каня да ви подлагам на обществено порицание. Интересува ме с кого се е срещал у вас, какви разговори е водил, от какво е умрял? Нали той умря у вас?

— Откъде знаете?

— Има основателни причини да предполагаме, основани на резултатите от изследването на тялото. И вероятно, ако вземем проби от вашите подове и килими и ги съпоставим с частиците, намерени в дрехите на убития, предположенията ще станат доказателства. Това ли искате?

— Не!

— А вдовицата иска.

— Вие… ще ме издадете ли?

— Не ми се иска, а сигурно не е нужно и на покойния.

— Да… да, правилно!

— Но аз трябва да получа от вас сведенията, които са ми необходими, Валентина Николаевна, иначе ще позволя на вдовицата да ви намери и да ви съди за неоказване на помощ. Между впрочем тя ви познава по лице…

— Откъде?

— От снимките — подхвърлям аз.

Както и предполагах, тя разбра и не задаваше повече въпроси. Помоли да запуши, при положение че си беше вкъщи, и започна да говори:

— Да, снимките… Заради тях стана всичко. Той дойде вечерта напрегнат, почти зъл…

— Коя вечер? На коя дата? — уточняващо попитах аз, макар че времето на смъртта на Скворцов беше известно. И все пак, знаеш ли… Ами ако е нощувал у Ковалевска?

— Вечерта на осемнайсети ноември. Него в това отношение, е — в леглото, го биваше. А вкъщи навярно не си го получаваше… Често пъти, когато се срещахме, първо отивахме в спалнята, а едва после започваше напълно светската вечер. И оная вечер също, само че той не беше весело-възбуден, както обикновено, а… някак бодлив, настръхнал. Каза ми, хайде, Валюша, страхувам се, че после няма да ни е до това. И ме помоли още: ти, казва, пренощувай при брата, защото днес ми се иска да приключа един въпрос, после ще решим нещо за по-нататъшния ни живот…

— Простете — прекъсвам монолога й. — За чий брат става дума?

— За моя. Имам роден брат, Миша, живее в Кузминки.

— Разбрах, благодаря. Продължете, моля ви.

— Та значи той каза да отида да преспя при брат ми. Попитах го: да не си намислил нещо лошо? Той се разсмя някак невесело: не, казва, малко ме подставиха приятелите. Днес ще се срещна с тях, ще се разберем културно и край. Ти ме познаваш, моите партньори не размахват юмруци и не носят рязани пушки.

— Тоест той ви помоли да нощувате другаде и да му оставите апартамента си за среща с някого?

— Да.

— И вие до такава степен се доверявахте на Скворцов, че щяхте да си тръгнете?

— Тръгнах си. Той и по-рано ме беше молил за това.

— Кога?

— През септември като че ли беше. Или в края на август, в началото на есента най-общо. Тогава малко се вълнувах, нали знаете какво може да му мине на човек през главата… Но като се върнах на сутринта, вкъщи всичко беше наред. Разбрах, че не е от категорията на дребните мошеници.

— Той имаше ли ключ от апартамента ви?

— Да, Василий си извади дубликат. После… когато се случи това, аз си го прибрах.

— Добре, да се върнем към вечерта на осемнадесети ноември. Той е дошъл при вас и е казал, че има среща. В колко часа, не спомена ли?

— Не, но помоли Миша да дойде към девет и половина.

— Те познаваха ли се?

— Да, на моя рожден ден пийнаха заедно… Изобщо, даде си инструкциите и я подкарахме… После аз отидох в кухнята, а той остана в спалнята, преглеждаше пощата… Да, когато започнахме да се срещаме сериозно, той помоли някои свои приятели, познати или каквито там са били — помоли някои да му пишат на моя адрес. Навярно не се доверяваше на жена си…

Или на колегите по служба, мимоходом помислих аз.

— Не получаваше много поща. Около две-три писма на месец. А този ден за него беше дошъл цял пакет. Аз го сложих заедно с вестниците на нощното шкафче… Когато започна пристъпът му, не съобразих веднага какво става. Той шуми с вестниците, при мен в кухнята тенджерите кипят. Докато не го попитах нещо, не разбрах. Питам го, не отговаря. Влизам в спалнята, а той… само снимките разпилени по леглото… Вие знаете за тях, правилно ли съм разбрала?

— Какво ги направихте?

— Изгорих ги.

— Имаше ли някакво писмо с тях?

— Да. Напечатано на машина. Ако искаш да получиш негативите, плати двеста долара, иначе ще ги изпратя на жена ти!

— Как мислите, откъде фотографът е познавал Скворцов?

— Той може и да не го е познавал, на плика беше моят адрес, а в графата „получател“ беше написано — „за полковника“. Аз съвсем се паникьосах, не знаех какво да правя. Добре, че дойде Мишка. Отначало ме наруга жестоко… После ми помогна да облечем Василий и го изнесохме в съседния двор. Като си помислиш, може би така е било най-правилно. Той вече не дишаше. Е, какво ако бях вдигнала тревога и бях извикала „Бърза помощ“… Не само за мен неприятно, но и за жена му какъв позор! Щяха да се скъсат от клюкарене — върху любовницата си значи е умрял… Изнесохме го с Мишка. И после заминах с брат си. Три дни седях при него, не се показвах вкъщи.

Ковалевска замълча.

— А когато се върнахте у дома, нищо ли не забелязахте? Може да е идвал някой?

— Не, никой не е идвал. Веднага щях да забележа.

— Последния път той с чанта ли дойде при вас?

— Да, винаги идваше от службата с чанта.

— А каза ли ви тогава, че носи някакви ценни документи?

— Не. Когато отивах към кухнята, викна след мен, че е донесъл някакво хубаво вино, само че не стигнахме до него…

— Казвал ли е някакви имена?

— Не. Какви имена?

— Ами примерно на тези, които са го подставили.

— Не.

— Срещал ли се е с някого във вашия апартамент?

— Случвало се е. Един път точно преди командировката му…

— Той ви е разказвал за командировките си? — стреснах се аз, наивникът.

— Не, какво говорите. Просто казваше: заминавам за еди-колко си дни.

— Та кога беше това?

— Върна се навярно на шестнадесети…

— Ноември?

— Да.

— Защо навярно?

— Защото ми позвъни на шестнадесети.

— В чужбина ли е бил?

— Не… той не каза, но най-вероятно не. Донесе грозде. Кой носи от чужбина грозде?

— Логично. Значи се върна на шестнайсети, а замина кога?

— Някъде след седмица.

— И с кого се срещна у вас?

— Дойде един млад мъж. Висок, симпатичен, стегнат, може би също военен, но не в униформа.

— А как беше облечен?

— Мека шапка и дълъг шлифер, вносни.

— Нищо повече ли не можете да кажете за него?

— Не. Василий не ни запозна, само ми каза: ще си пошушнем пет минутки в кухнята, моля те не ни пречи. И аз не им пречих.

— Как ви се стори — какви бяха отношенията им? Началник и подчинен, съперници или приятели?

— По-скоро приятели. Тупаха се по раменете, когато се срещнаха.

— Ясно. Спомняте ли си, когато се случи това, той дали успя да каже нещо?

— И да се е опитвал, не чух. Тогава аз говорех… Впрочем той искаше да напише нещо. Нямаше друго под ръка, освен моето червило. Сграбчи го и направо на онзи злополучен плик написа много разкривено…

— Какво написа?! — пришпорих я аз неволно.

— Нещо странно, безсмислено. Първо, струва ми се, думата „ангел“.

— Ангел?

— Да, точно така. Той се стараеше да пише разбрано, но буквите все пак се разкривяваха…

— Така, и какво още?

— Не успя да завърши втората дума. Различих само буквата Ф, по-нататък ръката му се плъзна, драсна черта през целия плик и това беше…

— При вас не останаха ли някакви негови вещи или книжа?

— Не, той въобще не разглеждаше и не показваше тук документи. Вещи също не оставяше, освен самобръсначка с резервни ножчета. Казваше, че няма защо да се разпилява на две къщи. Ако нещо реши, веднага ще си донесе вещите…

— А трябваше ли да се реши, простете за нетактичността?

Тя въздъхна:

— Сега вече няма значение.

Стана ми жал за нея, но не можех да не задам още един въпрос:

— Познавате ли човек с фамилията Кук?

Ковалевска помисли и поклати глава:

— Не, освен онзи, дето го изяли аборигените15, не познавам друг.

5.

Когато се върнах у дома, по навик се настаних в кухнята и се опитах да анализирам получената информация на чаша чай.

Първото и най-печално бе, че аз практически не мръднах и крачка напред към разгадаването на случая с полковник Скворцов. Второто — полковникът беше играл двойна игра или бе работил за някого, при това сериозно, иначе защо да използва апартамента на любовницата си като явка. Макар че не бе успял да го използва както трябва. Във всеки случай това, което бе правил, явно не е било пряко свързано с основната му месторабота. Но какво беше правил? Предавал ли беше информация, или я беше получавал? Не получих отговор на тези въпроси.

Между другото не би било лошо да намеря онзи специалист по заснимането на любовни сцени и да се поровя из лентите му. Може би той отдавна се интересува от апартамента на Валя. При това интересът му към тази двойка беше съвсем непонятен. Какъв смисъл има да шантажираш полковник от разузнаването и шивачка? Шивачката не печели достатъчно, а военният разузнавач може да открие лошото момче и силно да го обиди. А. Б. Турецки например в подобна ситуация не би се тръшнал в безсъзнание като изнежена госпожица, а щеше без излишен шум да потърси фотографа. Такива майстори на телеобектива даже в Москва няма много. Когато си тръгвах от Ковалевска, аз пресметнах за всеки случай от кой блок и кой етаж би могъл да нацели обектива си в спалнята на Валя изнудвачът любител. А снимката, която Александра Ивановна донесе от Скворцова, реших да дам за всеки случай на експертите — нека я разучават, може пък да открият някаква отличителна особеност.

6.

Още сутринта Костя Меркулов ми съобщи, че са се потвърдили най-лошите му опасения: опозиционните сили в Чечня са тръгнали на щурм срещу Грозни да свалят Дудаев. А федералните власти, вместо да заемат помирителна позиция, открито подкрепили опозицията.

Костя яростно пушеше до прозореца и разгорещено доказваше:

— Контраразузнаването се е окопало здраво там, наема офицери за луди пари, за да се включат във войната и да си играят на войници с Дудаев. И ще се наиграят…

После позвъни по моя молба в Главното разузнавателно управление на Генералния щаб и помоли с вежливо заповеден тон някой от компетентните другари да дойде в прокуратурата при следователя Турецки, за да обясни обстоятелствата около внезапната кончина на полковник Скворцов.

Той изчака няколко минути на телефона какво решение ще вземат рицарите на плаща и кинжала, после благодари и затвори слушалката.

— Да не те пратиха на майната си, Костя? — попитах с крива усмивка.

— Времената са други, драги. Чакай гости. Ще получиш обяснения в степен, в каквато те не засягат държавните тайни.

— Имаме ли още такива? — театрално се учудих аз.

— И до днес една от главните стратегически тайни на нашата родина е здравето на висшето й ръководство. И още много различни военни тайни от по-дребен калибър. Хайде, господин Турецки, марш на работа! И ми донесете нещо, което си струва. Защото съвсем не мога да измисля причина или, казано на професионален език, основание, да ви прикрепя към този полковник. След като така се пошегуваха със сейфа на Слава и с вашите кабинети, май трябва да поскастрим някого…

— Кого?

— Ами… Ти нали не си забравил, че имаме още една тъмна личност с добро родословие — Андриевски?

— Май че го забравих. А и той нещо престана да звъни, да се интересува.

— А защо да се набива на очи? Подозрението от него е свалено, радва се човекът.

Почти не се учудих, когато в кабинета ми почука висок, строен и елегантен мъж, в когото разпознах онзи същия Осинцев, вече с полковнишки пагони, на когото преди време върнах чантата на неговия внезапно починал другар.

— Добър ден, Александър Борисович — каза той, без да се напъва за учтива усмивка.

Виж го ти професионалистът, помислих беззлобно, запомнил е името ми. А мен да ме убиеш, не мога да си спомня и първото му име… Впрочем не, спомних си, че сме почти като братя по бащино име — Сергей Борисович, братленцето му!

— Моето ръководство, Александър Борисович, е малко озадачено — започна Осинцев, без да изчака ответния ми поздрав. — Виждате ли, ние винаги сме готови да си сътрудничим с цивилните юристи. Но в този случай, съгласете се, би било по-правилно да се предаде това дело на военната прокуратура.

— Изобщо не е задължително, Сергей Борисович — контрирам го с ослепителна усмивка. — Полковник Скворцов е починал след работа и не на територията на ведомството или воинско подразделение, а от естествената, макар и безвременна смърт на обикновен гражданин.

— В това отношение сте прав, Александър Борисович, и ако си спомняте, дознанието по смъртния случай се водеше от ваш следовател. Но доколкото разбрах, ви интересува работата на Василий Дмитриевич, а това вече е по-сложно.

— Сергей Борисович, упълномощиха ли ви да ми предадете, че си пъхам носа в чужди работи? Ако е така, то разбрах и ще ходатайствам пред генералния за официално искане. Тогава по-нататъшният ни разговор не е задължителен.

Осинцев се усмихна:

— Не си оставяте магарето в калта.

— Затова и още съм жив — отвърнах му в същия тон, разбирайки, че разузнавачът започна да се огъва и сега ще започне да прилага разработения в щаба вариант Б.

— Моето ръководство ми разреши заради важността на делото, което разследвате, да отговоря на онези въпроси, които не засягат оперативната секретност.

— Много добре. А нима вашето началство знае с какво се занимавам?

Осинцев се усмихна полухитро-полузагадъчно:

— Длъжно е да знае, щом така настойчиво искате да надзърнете в нашата епархия.

— Какво пък, това е справедливо. Та значи, Сергей Борисович, според някои наши данни излиза, че полковник Скворцов е имал контакти с лица, които засега са ни неизвестни, но явно не принадлежат към вашето ведомство…

— На какво се базира такова категорично съждение?

Интересно, мисля си, дали те са отнели факса от Олег. И ако са те, дали още мъдруват или вече са го разшифровали?…

— Има показания, че един от контактьорите на полковник Скворцов е бил чужденец.

Лицето на Осинцев удивено се издължава:

— Каквоо?

Но аз не мога да разбера искрено ли се учудва, или по сценарий.

— Разбирате ли, че не може да се твърдят подобни неща без доказателства даже ако сте следовател по особено важни дела?!

Уплаши ме значи. Не стига, дето трябва да следя за всяка дума, ами се налага и да го гледам в очите — току-виж се издал, че знае за „буболечката“ в кабинета ми. Тогава поне един от проблемите ми ще бъде решен.

— Сергей Борисович, хайде първо да поговорим с какво се е занимавал на работното си място Скворцов, а после аз ще ви разкажа откъде знам за непозволените контакти на гореупоменатия полковник.

Той ме изгледа раздразнено и каза, като се опитваше да придаде на гласа си оттенък на презрение:

— Маниерът ви на разговор е доста бандитски, Александър Борисович.

— Ами просто контингентът ми досега е бил предимно такъв — отвърнах смирено.

— Добре — махна той с ръка, — питайте.

— С какво се занимаваше Скворцов?

— Ще разрешите ли да запуша?

— Моля.

Той запали цигара, облегна се на стола и най-после заговори по въпроса.

— Скворцов дойде при нас от полковото разузнаване. Затова и спецификата на дейността му беше съответстваща: разузнавателно-диверсионна дейност в близкия, средния и дори далечния тил на вероятния противник.

— Той обучаваше младежта?

— Не, обучават на друго място. Последните няколко години той и няколко други колеги работиха над принципно ново подразделение в структурата на ГРУ Надявам се, Александър Борисович, че казаното ще си остане между нас.

— Разбира се. Трябва да имам представа от работата му, за да мога достатъчно правилно да предположа на кого, да речем, от мафиотските структури биха могли да потрябват опитът и идеите на Скворцов.

— Мислите, че към проекта се е лепнала мафията?

— Засега това е само една от вероятните версии — свих рамене аз.

— Да, Господ ми е свидетел, че ако има нещо нечисто около Скворцов, при нас ще тръгне лавина от оставки.

Аз махнах неопределено с ръка:

— Защо веднага такъв песимизъм? Възможно е Василий Дмитриевич да е водил сложна игра, но не предателска, а тъкмо напротив — за да обезвреди враговете.

— Тогава той би трябвало да предупреди ръководството — и играта щеше да се води по всички правила.

— Възможно е. Но ние се отвлякохме, Сергей Борисович.

— Така ли! Нищо, не съм загубил нишката на разговора. Подразделението беше създадено към средата на деветдесет и трета година. Мина през редица проверки, всъщност все още ги минава. А първото им бойно кръщение знаете ли кога беше?

— Кога?

— През октомври деветдесет и трета.

— Когато парламентът воюваше с президента?

— Точно така.

— Ясно. А за какво е нужно такова подразделение? Сега у нас диверсиите май не са на мода.

— Отрядът би могъл да се разгърне в целия си блясък, в случай че започнат бойни действия.

— Това да не е нещо като отряда „Алфа“ на някогашното КГБ?

— Общо взето, да, само че ще бъде по-опасен от „Алфа“.

— Нима? Излиза, че полковник Скворцов е бил сериозен мъж.

— Съвсем вярно.

— Навярно той е командвал този… отряд?

— Да, на първо време. После стана заместник.

— Грешки ли допусна?

Осинцев бързо ме погледна:

— Не, защо? По възраст вече беше стар за тази работа. Едва ли си представяте, Александър Борисович, какви претоварвания имаха.

— Защо, навярно мога да си представя, виж, да ги понеса — едва ли! А Скворцов ходеше ли в командировки?

— Задгранични?

— Всякакви.

— В чужбина не е бил — профилът му беше друг. А из страната, разбира се, пътуваше.

— Можете ли да ми кажете кога и къде е ходил за последен път?

Осинцев намръщи чело, напрягайки паметта си или просто даваше вид, че го прави.

— Да… Съвсем скоро, през първата половина на ноември беше командирован…

Той направи пауза и аз побързах да му напомня втората част от въпроса:

— Къде?

— Някъде в Кавказ.

Така, сега когото и да вземеш, все в планините ходи. Почвам да подозирам, че и мен скоро ще ме пратят там.

— В някоя гореща точка? — питам сякаш между другото.

— Целият Кавказ си е една гореща точка, бих казал даже — горещо петно. Сега започва кашата в Чечня и тепърва има да я сърбаме. Предлагахме вариант за бързо и безболезнено решение на този проблем, но не ни послушаха. А сега куките от контраразузнаването заплетоха там свои операции, само че нещо няма голям ефект.

— А какъв беше вашият вариант, ако не е тайна?

Той се усмихна:

— Тайна е. Операцията е добре разработена, просто не ни дадоха да я проведем. Като метод ще върши работа и нататък.

— Вие нямате много добро отношение към контраразузнаването. Това традиционна неприязън ли е?

— Въпросът не е по темата, Александър Борисович, но ще отговоря, щом искате. Откакто престанаха да се занимават с работата си след август деветдесет и първа, и досега не могат да се оправят. Тогава поне дисидентите ловяха, че и агентите на разните разузнавания не забравяха. А сега какво? Когато Горбачов махна желязната завеса, знаете ли колко шпиони нахлуха тук, скрити под легални фасади? А ФСК сваля Дудаев! Сякаш няма какво повече да прави!

Изведнъж си спомних, че в същото време, когато Скворцов е отишъл в Кавказ, там са били Андриевски и Керуд, който, както се оказа, съвсем не е Керуд, а неизвестно кой. Може и изобщо да не е американец? Впрочем за най-голямо наше щастие задачата да изясни това се пада не на нас, а на същото ведомство, където служи моят нов приятел Юра Макаревич.

— Сергей Борисович, външното разузнаване дали е ориентирано към Чечня?

Той удивено ме изгледа. Чувствам, че не всичките ми въпроси му харесват. Значи сме квит — не всички негови отговори ме задоволяват. Помня, че по-рано военното разузнаване и Първо главно управление на КГБ не се разбираха много и конкуренцията им не беше твърде чиста. И всичко това, защото ПГУ беше по-привилегированото и обезпечено ведомство, а ГРУ се задоволяваше с част от бюджета за военни нужди.

— Външното разузнаване се разпада също като ФСК — презрително отрони Осинцев. — Провал след провал и измяна след измяна. Впрочем това няма отношение към темата…

— Мога ли да знам какво имаше в чантата на полковник Скворцов?

Гледам към Осинцев възможно най-невинно — не знае човекът какво повече да пита, а се стеснява да се сбогува.

— Александър Борисович — търпеливо ми разяснява разузнавачът, — и първия път ви казах, че в чантите и куфарчетата на сътрудниците, които напускат учреждението, няма и не може да има нищо, никакви служебни документи. Василий Дмитриевич беше един от най-дисциплинираните и квалифицирани офицери в разузнаването. Ако много ви интересува, ще ви кажа — в чантата имаше два вестника и бутилка вино.

— Благодаря. А как се нарича отрядът, който Скворцов е създал?

Осинцев клати глава:

— Не, не съм упълномощен да разгласявам тази информация. Не се сърдете.

— Добре де, не е толкова важно.

— Е, Александър Борисович, задоволихте ли любопитството си?

— Като че ли да…

— В такъв случай дали не може и аз да удовлетворя своето?

— За какво става дума?

Осинцев ми се усмихва с ласкав укор, като на немирен малчуган:

— Обосновете своя интерес към нашия служител.

— А, да… разбира се! Един наш млад, но перспективен следовател при огледа на откритото в двора тяло на полковник Скворцов намерил в джоба му равно откъснат лист термохартия, минал през факс и изпъстрен с някакви непонятни знаци — тоест шифър…

Вглеждам се във всяко мускулче, във всяка бръчица по лицето на Осинцев, без да изпускам миглите и зениците: знае ли, или не знае?

Той се върти на стола, прави много сериозна физиономия и казва:

— Не ви ли се струва, Александър Борисович, че вашият млад талант е длъжен да ни предаде този документ с подробен рапорт за времето и мястото на находката?

— Не просто ми се струва, колега, така и трябва да бъде — разтварям аз ръце. — Но младостта има един недостатък…

— Само един?

— От тези, които пречат в нашата работа, да. Това е славолюбието, неподкрепено от опит. Нашият Величко кой знае защо решил, че полковник Скворцов е бил свързан с мафията…

— Глупости!

— Съгласен съм. И в свободното си от основната работа време той решил да посети жената на Скворцов, но вашите сътрудници не го пуснали.

— И правилно.

— Вие по-добре знаете. Но след като Величко бил разкаран оттам, в двора го нападнали някакви типове, пръснали му в лицето газ, замъкнали го в някакви развалини и му задигнали факса на Скворцов и парите — четиридесет хиляди рубли.

— Пари? — попита съсредоточено слушащият Осинцев.

И аз разбрах, че полковникът, дошъл да ме преметне, се прекара. Разбира се, момчетата не са имали заповед да вземат парите. А сега аз посях съмнение в душата на Сергей Борисович: ами ако неговите хора са решили да усъвършенстват поставената пред тях задача и са взели парите, за да изглежда всичко като обикновена кражба…

— Да, съвсем се настървиха хората — да грабят следователи! Преди това не би било възможно. Но Олег Величко, макар и млад, не е глупак. Той направил копие от документа, а нашите експерти го прочетоха, така че разполагаме с текста…

Не си отказах удоволствието да му преразкажа краткия текст и даже да го повторя, за да може да си го запише. Но самите затворнически руни не му дадох. Казах, че са у Величко, нека да позвъни или да намине друг път. Просто заяждане. Ще има ли търпение и желание да доведе играта докрай и да поиска загадъчните знаци, които ние, за разлика от дешифровчиците на ГРХ успяхме да разгадаем.

А после се случи нещо странно.

Аз стоях до прозореца с гръб към Осинцев и му диктувах текста на писмото. И когато свършихме да обсъждаме писмото, промърморих полугласно първото, което ми дойде наум при вида на сивото небе с набухнали от сняг облаци…

— По нощното небе летеше ангел…

Резкият звук от блъснат по паркета стол ме застави да се обърна.

Полковник Осинцев стоеше прав до стола и ме гледаше с кръгли от страх или от учудване очи.

Стана ми малко страшно.

— Какво има, Сергей Борисович?

Той тръсна глава, сякаш отблъсквайки видение:

— Не, нищо… Май нервите ми не издържат в последно време. Нали знаете, погребение… Благодаря за помощта, няма да ви преча повече. Довиждане!

Осинцев избърбори всичко това в скоропоговорка и се засили към вратата.

За всеки случай още веднъж си повторих стихчето, което предизвика такива силни чувства у суровия военен разузнавач. Нищо особено, класика, добрата стара класика — никакви двусмислици. Но защо подскочи той така, сякаш съм казал парола? Какво? Парола ли?

Бързо отидох до бюрото и си записах стиха на голям бял лист. Ами ако наистина е някаква условна фраза, която служи като ключ за връзка за някакъв тесен кръг? Да не стане само така, че Осинцев да се гръмне преждевременно… Трудно беше да се повярва, подобни почти вълшебни съвпадения има само в киното. И все пак не вярвах, че Осинцев така преживява смъртта на Скворцов. Колкото по-малко живи полковници, толкова повече вакантни длъжности… Спомних си! Последното, което беше сторил, преди да умре Скворцов, било да напише думата „ангел“!

Ето още една ключова дума към поредния ребус, подхвърлен от живота. Благодаря, разбира се, но аз нещо взех да се скапвам от подобни ребуси…