Момиче за шпионина

1.

— Ходом марш!

Неволно трепвам и вдигам глава от възглавницата на дивана. Не, тоя път за щастие заповедта не се отнася за мен. Отправена е към тригодишната ми дъщеря, която отдавна трябваше да мине през вечерните водни процедури и да скочи в кревата. Но тя е инат, макар че родителите й, струва ми се, никога не са били такива. Затова всички приспивания и събуждания на това кръглолико човече се превръщат в малки сражения.

— Виж как сладко спи татко! Ако си лягаш навреме, и ти ще пораснеш такава голяма и силна.

Бедното дете! Как ли ще бъде разочарована, когато след време разбере, че баща й е среден на ръст и на физическа кондиция. А за заплатата му даже не е удобно да говорим. Макар че разминаването между моята заплата и своите потребности тя ще почувства много по-рано.

Щерката ми в това време вкарва майка си в дискусия.

— Аха! Тате спи на дивана. И аз искам да спя на дивана или под масата — като кученце в колибка.

След тази тирада се възцарява заплашително мълчание.

Досещам се, че Ирина тайно се надява мъжът й Саша Турецки да напусне сладкия плен на дивана и да се докаже като строг и справедлив баща.

Обичам жена си и дъщеря си, освен това още не е установено чии гени са повлияли повече върху характера на това неудържимо дете, затова делим отговорността на две. Ставам от дивана, сграбчвам щастливо пищящата си щерка и я замъквам в банята, където се учим да си мием зъбите, като пръскаме вода и паста навсякъде из тясното помещение.

После действието се пренася в спалнята, където неуморимото хлапе играе даже със сянката си на стената, само и само да не спи. Баща й се опитва да й разказва, доколкото си спомня, приказката за Медената питка, но постоянно се унася в сладка дрямка и в най-добрия случай мърмори някакви глупости, а в най-лошия — започва тихичко да похърква.

И веднага се чува възмутен вик:

— Таате! Не заспивай, разказвай ми!

И бащата започва пак за кой ли път от същото място:

— … и вълкът казва: Медена питчице, ще те изям! Няма да ме изядеш, отвръща Медената питка, аз от бабата се спасих, от дядото избягах, че от теб ли, гражданино прокурор, няма да се измъкна… И се измъкна, бацилът му червеномутрест! Сега си кюта някъде на топло и се смее на „важнягата“1 Турецки. Нищо, както се казва, най-добре се смее този, който се смее последен…

Изплашено отварям очи и се опитвам да разбера дали говоря всичко това, или само го мисля. Поглеждам над възглавницата към креватчето на дъщеря ми — тя вече спи, победена най-после от умората.

Време е май и аз да спя. Днес се наложи да ставам в пет и половина, за да се редя на опашка за затвора. Докъде я докарахме! Навремето Хрушчов закри Таганския затвор — предвкусваше комунизма, когато ще отпадне необходимостта от такива заведения. А вместо комунизма дойде времето, когато следователят не може да припари до затвора. Налага се да ставаш рано, за да си запазиш ред за разпит. Закъснееш ли, ще чакаш пет часа. А днес не можех да чакам — бабичката Свидерска започна да „пее“, тоест да разказва цялата истина за извършеното престъпление.

Към частната собственост се отнасям, може да се каже, с разбиране. Но понякога заради нея нашите хора такива неща вършат!… Живели си две сестри, пораснали, омъжили се, а старата им майка си доизживявала дните в малък, но приличен апартамент в центъра. С помощта на дъщерите си успяла да го приватизира. След това, като й дошло времето, починала. Идеята на сестрите не била никак лоша: дават под наем за долари освободения апартамент и после делят наема. Обаче попаднали на една фирма с английско име и служители с нижненовгородски акцент. Фирмата им предложила да продадат апартамента за много добри пари — петстотин долара на квадратен метър. След това между сестрите сякаш минала черна котка. И ако Ковальови само се мръщели и избягвали конкретния разговор, то Свидерски искали да действат. Отначало те проучвали възможността да лапнат в своя полза целия мамин апартамент. Само че съдът е дълга и трудна история, а фирмата не иска и не може да чака. И тогава на Свидерски им хрумва дяволски план. Те поканват на гости Ковальови, за да решат, така да се каже, въпроса мъдро и по-любовно. След скромната почерпка Ковальови изведнъж ги наляга непреодолима дрямка. Когато и двамата съпрузи заспали, Свидерски ги удушили с въже за простиране. А какво да правят с труповете, решили с ужасяваща простота. Домакинът с помощта на брадвичка, трион и нож разфасовал телата в банята, отделял месото от костите и го занасял в легенче на жените в кухнята. Те прекарвали месото през мелачката, а каймата изхвърляли в тоалетната чиния. Костите Свидерски отнесъл на другия ден в чувал на градското сметище. Колко мръсотия се наложи да се прехвърли, докато притиснем убийците до стената! Днес им устроих очна ставка и Олга Свидерска каза на свекърва си, че още оная нощ е трябвало да смелят на кайма и дъртия й бъбрив език. Такива работи…

Започнах да оправям леглото си почти с трепет. Нима след някакви си пет минути ще дойде време за сладък сън?

Телефонът в коридора задрънча меко и тихо. Замрях с възглавницата в ръка. Ирина излезе от кухнята, вдигна телефона, поговори малко и без да окача слушалката, с мека стъпка тръгна към спалнята. Бавно и печално, сякаш завинаги се прощавах с нея, хвърлих възглавницата обратно на леглото.

Жена ми отвори вратата и шепнешком ме извика:

— Турецки, марш на телефона!

Излязох след нея в коридорчето, допрях слушалката до ухото си и измърморих:

— Да?

В слушалката се чу приглушено и малко смутено покашляне, което можеше да принадлежи само на един човек, заместник-главния прокурор Константин Дмитриевич Меркулов, моя учител и приятел. Трудно е да се каже дали неговият аристократизъм беше вроден или придобит, но ние го наричахме Княза още когато Костя работеше като следовател по делата от особена важност при Московската градска прокуратура.

— Саша, извини ме за бога, че те безпокоя. Ако зависеше от мен, отдавна да бях пратил дежурния следовател и да съм забравил…

— Какво се е случило?

— Имаме застрелян. Чужденец…

— Че сега такива колкото искаш!

Опитвам се вяло да се измъкна от необходимостта да се влача посред нощ на местопроизшествието, макар прекрасно да разбирам, че ако случаят е обикновен, Костя никога не би ме вдигнал от леглото. Нали за това има новаци — силни, енергични, мечтаещи за кариера.

— Американското посолство много се интересува, Саша — поясни Меркулов със скучния глас на много изморен човек.

— Американец значи? — уточних аз.

— Ами да. При това не кара помощи от Червения кръст, а дошъл да прави политика.

— За което може би си е и платил?

— Е, това ти ще изясняваш. А аз съм вече стар и беловлас…

— … и беден е домът ти2! — почти машинално подхванах аз.

— За това, гражданино началник, сте прав както никога. Отцепвай, Саша, към нашата любима болница. Тялото е там. И за да не скучаеш, съм поканил Грязнов от криминалната милиция.

— Е, и на толкова съм благодарен…

Докато се приготвях и докато дойде изпратената от Меркулов патрулна кола, трупът на американеца вече бе препратен в моргата на „Болшой Пироговски“. Трябваше да чака там, докато традиционно печалните служители на Харон му докарат последния цинков дом, който беше съвсем възможно да е дори без раирания звезден флаг.

Печално, разбира се, но времето направи от мен циник и продължава да ме променя в тази насока. Понякога успявам да се сдържа и изливам сарказма си само в тесен кръг. Но невинаги ми се удава да дочакам подходящата минута. А пък като се изтърва и видя опулените очи на подследствения или още по-лошо — на началството… Ругая се сам, но късно — казана дума, хвърлен камък…

За тези десет и повече години, откакто се знаем, Слава Грязнов изгуби почти една трета от рижите си къдри. Онова, което му остана, потъмня, а на места се смени с мръсносиви валма. Но по длъжност той все така беше старши инспектор от криминалната милиция, старо печено ченге. И пагоните си бяха все същите — майорски…

Слава ми стиска ръката и веднага доказва, че едва ли ще ми отстъпи в областта на цинизма и топлата дружеска шега:

— Реакцията ви спрямо американците, господин съветник, е съвсем като на валутна курва!

— Е, момко! — вяло се браня аз. — Тая нощ ми се присъни Костя Петров. В сравнение с това твоите ехидства пет пари не чинят.

Слава скрива усмивката си и лекичко ме потупва с широката си длан по рамото:

— Не се разстройвай! Ще ти го пипна аз тоя тип…

— Ти ще го пипнеш — съгласявам се, — други пак ще го пуснат.

— Не мисли за това! Ти си свърши работата, хвана му спатиите. По-добре чуй какво ни е приготвила съдбата и веднага ще забравиш Костя. Та значи американският гражданин Джон Керуд, служител в Държавния департамент на САЩ, е убит с два куршума калибър 5,45 в тила…

— С автомат значи?

— Съвсем точно.

— И къде му е текнало да се подлага на куршумите?

— Точно това засега не се знае.

— А че е от Държавния департамент, знаеш, нали?

— Не ме прекъсвай, Турецки! Досега винаги си изслушвал другаря си! — примоли се Слава.

Кимам в знак на съгласие.

— Раненият американец е бил докаран в болницата от неизвестен мъж. Дежурният хирург и медицинската сестра дадоха показания, че засега неизвестният ни мъж е пристигнал с вносна кола, цвят металик — тъмен или сребрист. Хирургът хич не го бива по колите, сторило му се „Волво“, ама не е сигурен. Затова пък каза, че задното стъкло на колата го нямало. Сигурен беше, защото видял назъбените останки. Оня мъж бил видимо развълнуван, което, разбира се, е естествено. Но продиктувал уверено името, възрастта и гражданството на пострадалия. Значи познавали са се. Своето име шофьорът на волвото не съобщил, заминал си, без да изчака милицията, за да даде показания. Наистина, преди това той позвънил на някого по телефона. Докторът не помни с подробности за какво е бил разговорът, но чул все пак, че мъжът звънил на някакъв Едуард Генадиевич, а себе си нарекъл Юрий Андреевски или Андриевски… И знаеш ли кое е най-интересното? Първо ни се обадиха от болницата, а след половин час в дежурната стая телефонира самият началник на московската милиция. Изправи всички на нокти, защото му били звъннали от американското посолство и помолили да вземе мерки за издирването на служителя от Държавния департамент господин Керуд, който трябвало да се върне още преди два дни от Баку, където бил отлетял с миротворческа мисия. Господата от посолството били разтревожени, тъй като според техни сведения Керуд можело да бъде нападнат.

— Сякаш са му предрекли!

— Да.

Слава Грязнов беше обхванат от радостната възбуда на ловеца. Въобще не споделях ентусиазма му, по-скоро — обратното, и предчувствах голямо бачкане с непредвидим резултат. Като се има предвид личността на убития, следствието ще се наблюдава от всеки, който не го мързи, включително господин Жириновски. А това винаги е неприятно — да те притискат, да ти надничат зад рамото и вместо помощ — да получаваш само хокане. Но не исках да преча на Слава да се навива, защото разбирах: той гледа на това извънредно произшествие като на поредния шанс да оправи служебната си характеристика. Само дето подозирах, че надеждите му са напразни. Уморихме се да чакаме благодарност от силните на деня. Преките ни началници ценят не толкова работата, колкото майсторското въртене на езика. В смисъл на блюдолизничене, разбира се. Впрочем всичко се случва, току-виж Слава пипнал убиеца или убийците, а благодарните американци вземат, че ходатайстват за него пред генерала. Ако това стане, аз пръв ще вдигна за Слава чаша от нещо конфискувано и включено към следствените материали.

— Какво предлагаш? — попитах Грязнов, когато отидохме в моргата да видя убития американец. Гол и мъртъв, той не се различаваше от нашите покойници. Всъщност, за разлика от повечето наши правителствени чиновници приживе господин Керуд си е поддържал фигурата. Мускулест беше като морски пехотинец.

По стар навик Слава без малко да вдигне ръка, за да се почеше по темето, после някак рязко я свали, засече учудения ми поглед, смути се, но обясни:

— Чалдисвам се май, разбираш ли. Понякога се хващам, че ме е страх да си докосна косата — сякаш ще вземе да пада на кичури…

— Това е от възрастта… — започвам да го закачам, след като си го е изпросил, но една широка прозявка ме прекъсва по средата на думата и едва не ми изкълчва ченето.

След което желанието ми да се закачам изчезва. Спомням си, че, първо, това следствие, дето ми го хързулнаха, едва ли е подарък и, второ — аз съм глава на семейство на средна възраст, а всички порядъчни домошари в това време си седят вкъщи по чехли и зяпат някоя „Госпожа Съблазън“.

— Добре, карай по същество, Вячеслав — предлагам аз.

— Сега ще се обадя в дежурната да разбера дали в тая тиха вечер не е имало някъде престрелка. Както изглежда, работата е станала на улицата.

Той отиде в стаичката на дежурния санитар, където имаше телефон, а аз седнах на твърдия болничен диван, подпрях се на студената стена, боядисана до половината в тъмнозелено, и се опитах да подремна. Не ставаше, студът, макар и не много силен, проникваше под тънкия плат на палтото. По-рано предпочитах якетата, но откакто минах в категорията на шефовете, Костя Меркулов ме уговори да си купя палто: щото не върви значи следователят по делата от особена важност да се представя в яке, даже ако е свръхистинска канадка. Той знаеше какво говори. Откакто минах на костюми и палто, колегите започнаха да ме наричат Александър Борисович. Освен тези, на които, разбира се, аз не разреших (Меркулов, Грязнов, Мойсеев и Романова).

Слава се върна:

— Да вървим, драги ми господине.

— Къде?

— Стреляли са на Минското шосе. Преди два часа, с автомат.

Скоро бяхме на местопроизшествието.

Нормален участък от широката автомагистрала. Встрани жилищни блокове. От живеещите там за щастие никой не бе пострадал. Само един заблуден куршум влетял в кухнята на самотен пенсионер, но не засегнал нито него, нито покъщнината му.

Заледеният асфалт беше блестящ и хлъзгав. На някои места ледът пукаше и се чупеше под краката ни.

Слава пълзеше по шосето едва ли не на четири крака, аз също помагах, но за труда си бе възнаграден той.

— Саша, ела тук! Как мислиш, това лед ли е?

Той изсипа в дланта ми няколко прозрачни парченца, които въобще не искаха да се стопят. И не защото ръката ми беше измръзнала — това бяха парченца стъкло.

— Мислиш, че е от тях ли?

— Надявам се. Май трябва да извикаме експерта, а?

— Трябва.

От тая находка, както се казва, ни тръгна. Недалеч от стъкълцата открихме няколко гилзи. Слава прибра всичко, което намери под светлината на уличната лампа.

— Доколкото разбирам, гилзите са от „Калашников“.

— Съгласен съм.

— Само че не бяха там, където трябва — загрижено каза Грязнов.

— А къде трябваше? — свивайки се под пронизващия вятър, попитах аз.

— Ами виж — хирургът твърдеше, че задното стъкло на колата, с която докарали американеца, било разбито. Значи съвсем определено са стреляли отзад, може би по бягащата кола. А къде се е разпиляло стъклото?

За по-голяма убедителност Слава тропна с крак по хлъзгавия асфалтобетон и едва не падна.

— Ето тук! И колата е била в своята лента на движение, както и е редно. Защо тогава гилзите са отстрани?

Унило свих рамене.

— Не знам… Може би този, как беше, Андриевски, се е отбранявал?

Слава ме изгледа с уважение:

— Изглежда, ненапразно ви държат на служба, Александър Борисич! Я ела…

И ме повлече след себе си. Разделихме платното приблизително на три и като се прегънахме на два ката, бавно и несръчно започнахме да го обхождаме, вглеждайки се в мръсния асфалт.

Този път на мен ми провървя. Макар че намерих уликата съвсем случайно — настъпих с меката подметка на зимните си италиански боти нещо, което се търколи под крака ми. Наведох се и вдигнах жълтото цилиндърче, което мътно проблясваше на светлината на уличната лампа. От черната му вътрешност миришеше кисело на изгорял барут.

Грязнов се приближи и попита:

— Да не е гилза?

— Гилза — уточних аз.

След което като по заповед и двамата клекнахме, за да огледаме мястото до милиметър. Аз вдигнах още няколко гилзи, после Слава ме извика:

— Ела, само че внимателно да не го настъпиш!

— Какво намери?

Когато се приближих, той завря пръста си в асфалта отпред:

— Виждаш ли?

След като се взрях внимателно, забелязах, че върху ледената корица, която покриваше пътя със сивкаво фолио, тъмнее петно с неравни, размити очертания.

Двамата със Слава се спогледахме, той въздъхна, внимателно изстърга с нокът замръзналата повърхност на петното, разтри го между пръстите си и даже го помириса.

— Не е бензин, Александър Борисич, нито това, което си помислихте!

Аз изсумтях:

— Не ми приписвай професионалните си изкривявания, Слава! Кръв ли е?

Той кимна.

— Значи трябва да повикаме криминалните експерти.

— Вече идват — каза Слава и се огледа.

След няколко минути мястото, където бил смъртно ранен американецът, приличаше на снимачна площадка. Но ние със Слава не взехме участие в суетенето на специалистите от научно-техническия отдел. Отправихме се към „Петровка“ да се стоплим и да разучим резултата от разпита на живеещите в близките до мястото на престрелката блокове.

2.

Честно казано, през последните години все по-малко може да се разчита на помощта на очевидци, да не говорим за свидетели. Наплашените хора предпочитат да заемат позицията на трите класически китайски маймуни: не виждам, не чувам, не говоря. В случая, който ни се падна със Слава — в два часа през нощта — не можеше да се разчита на изобилие от очевидци. Като се има предвид, че стрелбата на шосето е станала между двадесет и двадесет и един часа, имахме пика на онова спокойно време, когато повечето хора вечерят и гледат по телевизията как работят терористите в другите страни. И дори да са чули стрелба навън, едва ли биха изтичали на улицата, за да любопитстват какво става. Москва свикна с престрелките.

По тази причина имахме показанията на трима души. Съобщението на пенсионера, в чиято кухня влетял заблуденият куршум, не беше особено ценно. Старецът даже не чул изстрелите, поради което, след като оплака счупените си чайник и две чашки, анатемоса органите на реда от министъра на правосъдието до редовия квартален, задето заслужилите хора нямат мира от бандитите.

Валентина Сергеевна Веселова, също пенсионерка, само че не заслужила, бивша пияница, сега тиха алкохоличка, се връщала от павилиона, където изпила бутилка бира, тъкмо когато започнали да стрелят на пътя. Тя не ни каза нищо ново, което да не знаехме от огледа.

Затова пък третият очевидец се оказа находка. Василий Макарович Фьодоров, човек на предпенсионна възраст, беше от тази категория любознателни и начетени бачкатори, които наричаха някога работници-интелигенти. Той съобщи, че не чете вестници, телевизия не гледа, слуша само радио „Свобода“. Вечерял рано, към седем часа, после дълго се разхождал с кучето си. Тази вечер също не изменил на навиците си, а освен това дълго дресирал кучето си тъкмо на площадката край шосето. Отначало откъм центъра дошла една лада и спряла насред пътя. От нея излезли двама, единият останал до колата, вторият трамбовал покрай шосето, като че ли очаквал някого. Те паркирали колата почти напреко, затова всички, които минавали край тях, били принудени да намалят скоростта, за да заобиколят препятствието. Някои протестирали, но не активно. Около четиридесет минути след като ладата препречила шосето, на пътя се появила вносна кола със стоманен или сребрист цвят. Също като другите коли преди това тя намалила, но независимо от молбите на пътника от ладата, не спряла. След което въпросният пътник извикал нещо на своя другар и оня изстрелял по отдалечаващата се кола един автоматен откос. Посипали се стъкла, сребристата кола спряла и от нея също се разнесла в отговор автоматична стрелба. След това нападателите скочили в своето возило и избягали. След няколко минути тръгнала и другата кола, но преди това от нея слезли две момичета — според думите на Василий Макарович — доста изплашени и ядосани. Те били млади, красиви и богато облечени, но на свидетеля му се сторило, че и двете са леки жени, макар може би и от по-висока категория. Момичетата попитали Фьодоров къде може по-бързо да хванат такси и си заминали.

Фьодоров не можеше да си припомни никакви особени белези, само описа, доколкото можа, облеклото на момичетата и се сети, че едната наричала другата Катя.

Известно време само седяхме и мълчахме, после Слава дълбокомислено произнесе:

— Най-после и на Грязнов да му излезе късметът. Досега все с курвите от района на Трите гари си имах работа, а сега май ще трябва да издирвам интересни дами.

— Покрай това гледай да ми намериш и Юрий Андриевски!

Слава тежко се надигна от стола, отиде до касата си и измъкна от металическия й търбух начената бутилка водка и чиния със свежо миришещи кисели краставички. Той беше наследил тази добра, макар и противоуставна традиция от своята бивша началничка Александра Ивановна Романова, която оглавяваше навремето втори отдел на Московската криминална милиция.

Тя и експертът криминолог Семьон Семьонович Мойсеев бяха дълги години верни приятели и помощници на двама ни с Меркулов. Сега влизаха в графата „пенсионери, събирачи на гъби“ и не можеха да ни помогнат с нищо, освен със съвет. Но понякога, дявол да го вземе, и съвет чакаш като манна небесна. Изпих послушно стоте грама, които ми поднесе Слава, погризах една кисела краставичка и като въздъхнах, казах:

— Жалко, че вече е късно, иначе като нищо щяхме да забием към Семьонич!…

— Мдаа — съгласи се Слава, но добави: — Само че сега по-добре предварително да го предупреждаваме, че ще дойдем.

— Защо?

— Нали знаеш как докато беше на работа, си уреди тихомълком вкъщи една нелоша лаборатория. И сега приема от време на време поръчки за експертизи, така да се каже, от физически и юридически лица срещу умерено заплащане.

— Притеснява ли се, какво?

— Ами не, просто клиентите му са най-различни…

— В какъв смисъл?

— Разбираш ли, много от тях ги устройва, че той сега живее сам и е нещо като обиден на своите шефове, задето го изритаха в пенсия. А ако започнат да се мотаят пред очите на „клиентите“ разни пияни ченгета и прокурори? Семьон може да си изтърве бизнеса.

— Ясно.

Грязнов мълчаливо наля по още една доза от зверски силното питие. Гаврътнахме и нея.

— Е — казах, — да си ходим, Слава! Нали утрото е по-мъдро от вечерта?

— Ти можеш да си вървиш, разбира се.

— А ти за какво ще киснеш тук? Посред нощ никой няма да ти открие Андриевски, ако не е имал работа с нашето ведомство.

— Както кажете, гражданино началник — ухили се Слава.

— Хайде да си съгласуваме по-нататъшните действия. Първо започваме да проучваме този Андриевски — кой, какъв, откъде и всичко в тоя дух. Между другото, трябва да разберем от посолството дали Керуд е имал кола. Ако каручката е на Андриевски, по-лесно ще го намерим. Мацето Катя ще е по-трудно за намиране, но и тя не е игла в купа сено. Как мислиш, струва ли си да дадем обява по радиото и телевизията: молим да се обадят хората, които двама неизвестни са се опитали да спрат на Минското шосе край Кунцево на втори декември в толкова и толкова часа.

— Е, поне няма да навреди — съгласявам се, после добавям:

— Обаче лошо ни се пише, ако това не е случайност, не са сбъркали обекта, а си е поръчково убийство и, не дай Боже, политическо!

Грязнов се опитва да възрази, но аз не му давам да отвори уста:

— Знам какво мислиш — твърде дърварска работа за ликвидирането на фигура от такъв мащаб. Съгласен съм. Но нещо ме гложди, Слава, предчувствие вероятно. След като Керуд е служител от Държавния департамент, защо не е в кола на посолството, защо е бил без охрана? Керуд… Фамилията като че ми е позната.

— Имаше такъв писател, май канадски. Пишеше за животните и индианците. Да вървим в дежурната? Ще ти намерим превоз, а аз ще погледна какви откраднати коли се издирват, пък и кой знае — може тези терористи да са оставили още някъде следи.

Ако в нашите кабинети след полунощ най-често е пусто и тихо, в дежурната на градското управление животът кипи без прекъсване. Влизаха и излизаха зачервени от водката или от вятъра милиционери, домъкваха нарушители на обществения ред, набутваха ги в килиите на предварителния арест, на някои съставяха протоколи. Изобилието от мутри и типове, които бяха пребили, преджобили, ограбили или убили от глупост своите ближни, можеше да предизвика лек шок и депресия у някой нов, непривикнал човек. А ние със Слава им бяхме свикнали или може би с годините остротата на възприятията ни се бе притъпила. Само понякога, в редките минути на сладко безделие, ти идва наум, че народът сякаш е заразен от епидемия на самоизтребване.

Докато Слава разговаряше със съответния дежурен и изучаваше градската сводка за последното денонощие, аз седях до дежурния следовател от прокуратурата, моя по-млад колега Олег Величко. Младо момче, но умник и работяга, а най-важното — пъргав. Заформяше се трудно следствие, затова ми трябваше добър помощник.

— Знаеш ли, че тази вечер са застреляли американец?

— Да, Александър Борисович — кимна той. — Само че не можах да отида на местопрестъплението, защото групата тъкмо излизаше за друго извънредно произшествие: взривена беше колата на директора на банка „Рондо“.

— Има ли жертви?

— Няма, макар че мерцедесът е на парчета.

— Върви им днес на мирните граждани — зарадвах се съвсем искрено. — Слушай, Олег, скоро ще ми натресат американеца. Ще дойдеш ли в моята бригада?

— Разбира се — зарадва се младежът, макар очите му да се затваряха за сън. — Какво трябва да правя, Александър Борисович?

— Засега нищо. Изкарай си дежурството, наспи се, после така ще те натоваря, че ще се скъсаш да пъшкаш.

Слава се върна, гледаше загадъчно. Правя му кефа, не чакам да заговори първи и питам:

— Изрови ли нещо?

— Дребна работа. Сребристи коли „Волво“ в последните 24 часа никой не е задигал. А и по-предишните дати погледнах — също нищо. А виж червена, по-точно вишнева лада има. Днес на обед е открадната от двора на блок номер четири на „Бережковска крайбрежна“. Гражданинът Едуард Самвелович Погосян, служител в склад за плодове и зеленчуци, си дошъл за обяд. След като се наобядвал, ладата вече и нямало на двора.

— Басирам се на две бири, че скоро иде открият количката някъде в предградията.

— Отказвам баса — отвърна Слава. — Предлагам да пийнем на паритетна основа за това, че ще я намерим неопожарена.

Докато се канехме с плахото участие на Олег да пийнем за това да ни се падне цяла колата на престъпниците, в стаята надникна заместник-дежурният на смяната майор Парамонов:

— Олег? Готви се за излизане!

— Какво е станало, Сергей? — попита го Грязнов.

— Заместник-началникът на кунцевското районно е изпратил някакъв панически телекс. Граждани сигнализирали, че във вътрешния двор на някакъв блок по улица „Ярцевска“ лежи неподвижно човек в униформа. Милиционерският патрул отишъл да види. Гледат — не е техен. Военен бил. Мъртъв, макар и още топъл, не са открити външни белези за насилствена смърт…

— И какво толкова? — попита Грязнов. — Това си е точно техен случай. Починал ненадейно човекът…

— Така е — съгласи се Парамонов. — Обаче знаеш ли откъде е полковникът?

— От секретариата на министъра на отбраната?

— Не, още по-високо! От ГРУ!

— Откъде? — попита вече облеченият за излизане следовател Величко.

— От Главното разузнавателно управление при Генералния щаб, ако не знаеш. А покрай трупа се търкаляла чанта с документи.

— Къде е тая „Ярцевска“? — попитах, без сам да знам защо.

— В Кунцево — отвърна Грязнов и ме изгледа учудено. — Нали телексът е от Кунцево.

— Господин майор — обърнах се към Парамонов, — ако се намери местенце във вашата кола, вземете и нас, моля ви!

В нашата милиция офицерите обикновено се обръщат един към друг както преди — с „другарю“. Затова Парамонов малко изтъпява от моите думи и кимва: отивайте значи, няма проблеми.

В микробуса обаче беше тесничко — девет души плюс кучето. Слава Грязнов полугласно ме попита:

— Какво си намислил? Защо се навираме тук?

— Старче, на млади години бях атеист, а сега започнах да вярвам в предчувствия. Доколкото си спомням, досега у нас висшите офицери от разузнаването не се търкаляха по дворовете, още повече с документи в чантата. Това първо. А второ: това, което ме измъчва, е, че пак отиваме в Кунцево.

— Напипваш ли някаква връзка?

— Едва ли. Страхувам се, че покойникът, както и Щирлиц, не е имал порочни връзки…

Слава Грязнов е най-добрият ми приятел, след Костя Меркулов, разбира се, но даже на него не исках да кажа истинската причина за моето любопитство. Може би защото този внезапен импулс можеше да се сметне за пристъп на старческа сантименталност. Макар аз още да нямам и четиридесет, понякога ми се струва, че зад фасадата на някога добре тренираното ми тяло се крие стара и уморена душа.

3.

Преди девет години съдбата ме свърза с някои хора от военното разузнаване. Това бяха жестоки типове. Заради тях загина военният прокурор Иван Бунин. Загина вместо мен, защото точно за следователя Турецки беше предназначена тяхната адска машинка. И макар тогава ние с Меркулов и Грязнов да спечелихме партията смъртоносен шах срещу тях, не ми беше писано да видя как кагебистите ги хващаха и ликвидираха без съд и присъда3. Навярно при смяната на вярата и епохата у мен се събудиха някакви езически атавизми на съзнанието — искаше ми се да погледна мъртвото тяло на полковника от ГРУ, пък каквото ще да става.

Заместник-началникът на районното управление на милицията беше възпитан във времето, когато думите „разузнавач“ и „чекист“ се произнасяха с благоговение. Затова старателно бе отцепил мястото, където бил открит трупът, което в два часа през нощта едва ли беше толкова необходимо. По това време в двора липсваха даже обичайните за такива ситуации зяпачи, бяха само наши хора.

Полковник Василий Дмитриевич Скворцов бил открит до трансформаторния пост от трима младежи, връщащи се от дискотека. Тъй като самите те били леко пийнали, решили, че господин военният също е къркан. Опитали да го разтърсят, за да го събудят, и едва тогава забелязали, че е мъртъв. Според техните думи той лежал по лице, а под тялото му имало скъпа кожена чанта с две блестящи закопчалки. Сега полковник Скворцов лежеше по гръб, отметнал глава така, че силната му волева брадичка сочеше почти вертикално нагоре към тъмното беззвездно небе. Устата му беше полуотворена, изостреното и сякаш вкаменено лице изглеждаше съвсем синьо под бледата светлина на уличната лампа.

Щом подуши, че с групата от криминалната милиция е дошъл и следовател от прокуратурата на Русия, тоест моя милост, зам.-началникът разви бурна дейност, призовавайки подчинените си да работят старателно и в същото време бързо. Някой предложи версия: полковникът специално бил паднал върху чантата си, за да не я намерят и задигнат. Наложи се да измърморя уж под носа си, но достатъчно силно, че подобно предположение граничи с маразъм. Още повече че и съдебният лекар след първоначалния оглед заключи: причината за смъртта много прилича на инфаркт.

— За какъв дявол се е мотал тук? — питаше, без да се обръща конкретно към никого, майорът от районното управление. — Тук няма нищо тяхно.

— Може и да има, но ние с вас да не го знаем — предположих аз. — А може и да си е отивал вкъщи…

Майорът само изглеждаше прост като класически старшина. След като чу последното ми предположение, той поклати глава:

— Той не живее тук. Ние установихме самоличността му и разгледахме документите, които намерихме у него. Документите, вярно, са само една офицерска книжка, но с нея открихме и тефтерче, хубаво такова, за телефони и адреси…

— Той да не би и своя адрес да е записал там, да не го забрави? — нетърпеливо попита Грязнов.

— Не. На първата страница, сега нали е модно, са вписани анкетните данни на собственика, така да се каже — трите му имена, адресът и дори кръвната група.

— Мда — мърморя си, — непонятно. За щастие или напротив, ние си имаме достатъчно работа, така че ще предоставим на военната прокуратура да изяснява обстоятелствата около смъртта на полковник Скворцов.

Майорът с готовност кимна, но се мотаеше край мен, сякаш не се решаваше да попита или помоли за нещо.

— Другарю Турецки?

Поглеждам към Олег Величко, който със стажантско усърдие изучава безжизненото тяло на замръзналата земя, и разсеяно отговарям на майора:

— Слушам ви.

— Александър Борисич, може би ще вземете чантата, а? На вас ще ви е по-удобно да я предадете където трябва. Кой знае какво има там… Да му се не види! Тук и кварталните наркоманчета са ни достатъчни.

Прекрасно го разбирам. Запотен, червендалест, пийващ си навярно службаш, той прекрасно знае, че е достигнал тавана на кариерата си, подполковник никога няма да стане. Следователно и стремежът му е само да си кюта тихичко две-три години до пенсия. Ами ако, не дай Боже, стане нещо с чантата или просто се загуби, а пък в нея има държавни тайни? Ще гледа тогава майорът хубавичката пенсия през крив макарон.

— Добре, дайте я!

И ето, в ръката ми ляга солидна и лека чанта от хубава кожа. Не тежи много.

Неудържимият Грязнов ми шепне:

— Изхвърли хартийките оттам и си приватизирай чантичката. С нея веднага си личи, че си важна птица.

Отвръщам му в същия дух:

— Да бе, тебе ако слушам, досега да съм в панделата.

Отиваме към колите, където под светлината на фаровете следователят от районното управление разпитва тримата младежи, които са открили тялото. Момчетата вече са изтрезнели, отговарят лаконично на въпросите и сигурно съжаляват, задето не са си отишли веднага по къщите, след като са се обадили на милицията. Следователят си записа фамилиите и адресите им, обстоятелствата, при които са открили офицера, после запита:

— Познавате ли го?

— Не — нестройно, но хорово отговориха момчетата.

— Мдаа, ясно…

Следователят или е изморен, или му е скучно да разпитва свидетелите как така някакъв човек просто си умрял в чужд двор.

Използвам паузата, през която районното ченге изпада в замислено състояние, и също задавам въпрос на момчетата:

— Доколкото разбрах, всички живеете тук?

— Ами да.

— И за пръв път ли виждате този човек?

Високият пубертет, който стърчи поне с половин глава над мен, след кратко помайване отговаря:

— Не, и преди сме го виждали…

— Често ли?

— Три пъти.

— При какви обстоятелства?

— Ами ние си седим понякога в беседката, бъбрим си, пушим. А той минаваше по пътечката през двора, почти до нас.

— По кое време беше?

— Вечер, след седем…

— А защо го запомнихте?

— Решихме един път да го пробваме на шубе? Той тъкмо минаваше край нас. Та аз му викам: господин полковник, дали няма да ви се намери цигарка? Хората обикновено се плашат и драсват…

Има си хас, мисля си: всичките са опаковани в черна кожа, косите им стърчат, на гърдите им висят такива синджири, че може да трепеш с тях…

— … боят се, в общи линии. А той нищо, приближи се и вика: „Какъв господин съм ви аз, хлапета, а пушенето е вредно.“ Но ни даде пакет цигари.

— Какви бяха?

— „Уинстън“.

— При кого идваше, не знаете ли?

— Не. Той само минаваше през двора, и толкова…

Когато оставих на мира младежите, към мен се приближи Слава:

— Вкъщи ли се прибираш?

— Естествено.

— Да вървим тогава. Момчетата ще ни закарат. Ти какво се беше лепнал за ония с въпросите си?

— Лош навик — казах виновно.

Скрихме чантата на полковника в сейфа на Грязнов. Не ни се щеше да караме шофьора да навърта излишни километри, той и без това щеше да се мотае из града цялата нощ.

Вкъщи всички отдавна спяха. Да си призная и на мен ми се щеше. Но, изглежда, преминах първата степен на умората, а за втората трябваше да чакам още четиридесет минути. От водката или от пренапрежение ме цепеше главата. А може да ме боли и защото ще се променя времето. Откакто в Афганистан доблестните бойци от спецчастите провериха здравината на черепа ми, той започна да изпълнява между другото и функциите на жив барометър.

Поседях в кухнята, констатирах, ме главата ми е празна откъм мисли, а и в този час хич не ми трябват, честно казано. Погледнах десеткилограмовата гира, която кротко ръждясваше под мивката, въздъхнах и си легнах. Утрото е по-мъдро от вечерта.

4.

Както и предполагах, вечерта главата ме болеше не само от водката. Утрото се случи слънчево и не много студено. Наистина, не излезе по-мъдро от вечерта, макар през нощта да имаше такава надежда.

Не можах да се наспя и ако я нямаше ярката слънчева светлина над главата ми, едва ли щях да дойда в службата в най-доброто си настроение. А сега бодро се добрах до кабинета си, седнах зад бюрото и започнах да подготвям делото „Свидерски“ за внасяне в съда.

Меркулов се обади по телефона и попита какви идеи имам по повод на американеца.

Отговорих му с патоса на Нона Мордюкова от филма „Брилянтната ръка“:

— Порядъчните американци не се возят в случайни коли.

— Установихте ли вече с кого е пътувал? — оживи се Костя.

— Уви, гражданино началник! Затова и казвам — случайни. Но този господин Никой стреля сръчно с автомат, успял е да рани един от нападателите. Сега оперативните служители шарят по болниците. Може и да е нахалост, обаче процесът вече си тече. От уважение към приятелите ни от другото полукълбо цялата Московска криминална милиция е изправена на нокти.

— Не се кълчи! — прекъсна ме съвсем добродушно Меркулов. — Заради този случай ще ни набиват обръчите. Само че първо твоите, а после моите!

— Костя, ние вече знаем фамилията на този човек и това, че задното стъкло на колата му е разбито. Така че скоро ще научим и останалото.

— Постарайте се. Аз позвъних на някои хора от контраразузнаването. Те държат под око всички чужденци, които пристигат тук. И да знаеш, хич не им е харесал почтеният господин от Държавния департамент. Те малко го понаблюдавали и останали с впечатлението, че господин Керуд няколко пъти доста професионално се е измъкнал от наблюдението. А преди седмица въобще изчезнал от полезрението им. И повече не са го виждали жив.

— Да не искаш да кажеш, че е шпионин?

— Не, не е задължително. Това е просто така, за сведение.

— Костя!

— Какво?

— Имам чувството, че без да искаш, ми подложи бая голяма динена кора с този американец.

— Не е чувство, Саша — засмя се той. — Подсказва го опитът ти.

Хубаво е да поговориш сутрин с Меркулов. Уж не казва нищо утешително или особено приятно, а някак си ми вдига настроението.

Малко преди обяд се появи Слава Грязнов. Дългото му кожено палто, на което завиждаха младите ченгета, беше оплескано отдолу със сива кал. Което доказваше, че Грязнов е разстроен от нещо. Впечатлението се усилваше от физиономията му: дори само тя можеше да вдъхнови поета за дълъг опус, съставен предимно от псувни.

— Шура Романова на нищо ли не те научи? — попита той, докато сядаше на протрития кожен диван.

— За какво говориш?

— В касата ти, освен хлебарки, сигурно нищо друго няма, нали?

— Да не мислиш, че знам.

— Ами виж тогава, и за теб може да е полезно.

Отворих касата си, без да се надявам особено, че може да открия нещо спиртно, затова доста се учудих, когато намерих бутилка коняк.

— Давай! — оживи се Грязнов.

— Като твой приятел не може да не ме притеснява нарастващото ти влечение към алкохола! — произнесох с патос.

Но все пак извадих бутилката, сложих до нея малки метални чашчици от един сувенирен пътен комплект. Напипах в бюрото и половин пакетче бисквити.

— Слава, може би не трябва, а?

— Аз имам нужда! — някак капризно заяви той.

— Почакай, аз даже не знам откъде се е взела тази бутилка, ами ако е веществено доказателство?

— Да си се занимавал с кражби от магазин за спиртни напитки?

— Като че ли не…

— След като мине делото в съда, подобни веществени доказателства се унищожават по установения ред.

И Слава веднага се зае да отваря бутилката с едрите си сръчни пръсти.

Опитах се да си спомня откъде, от кого може да е попаднал при мен такъв неочакван подарък. Не можех да си спомня, затова изказах на глас съмненията си:

— Да не би да е рушвет? Сега ще си налеем, а току-виж нахлули при нас, ще ни покажат специалния белег на бутилката — и тогава има да чука камъни корумпираният следовател Турецки.

— Ами побързай тогава! Унищожи компромата!

След като пийнахме, констатирах тъжно:

— Ще се пропием тук с теб, Слава…

— Че кой ще ни даде! — възрази Слава, без да е ясно кого има предвид.

Кимнах в знак на съгласие и попитах:

— Какво носиш?

— Имам две новини: едната лоша, другата още по-лоша. С коя да започнем?

— Няма значение тогава.

— Юрий Владимирович Андриевски, роден през 1960 година, живее на проспект „Андропов“, притежава кола „Волво“. Вчера късно вечерта се е върнал от командировка. Днес сутринта е отишъл на автомобилния пазар, дето е на „Солнечна“. Вероятно, за да търси стъкла.

— Отлично! Хващай го направо от пазара и да почва да пее.

— Не е така просто.

— Защо?

— На хубаво място работи. В Научноизследователския център в Ясенево.

— Външното разузнаване? — уточних и усетих как ме прободе сърцето от лоши предчувствия.

Да, още от осемдесет и втора година, от първите дни на работата ми в прокуратурата, съдбата неведнъж ме сблъскваше с момчетата от тайните служби. Бива ги за приятели, но пък и противници са — да не дава Господ.

— Няма ли друг подходящ Андриевски? — попитах със слаба надежда.

— Няма.

— Е, какво пък, Ясенево или не, те са длъжни да дадат обяснение на всички въпроси, интересуващи прокурора.

— Ако е тяхна вътрешна операция, нищо няма да ни кажат.

— Е точно затова си и ти, Слава, за да получиш нужните сведения, даже те да не искат. Освен това ми се струва, че ако това, както ти казваш, е била тяхна вътрешна операция, Андриевски не би закарал Керуд в обикновена болница, където веднага съобщават на милицията за всички ранени с нож или куршум.

— Аз ще се постарая, не ми е за пръв път. Ако, разбира се, не ме изритат от службата преди това.

— Какъв е тоя песимизъм?

— Не е песимизъм. Това е увертюра към втората новина. Ще ми капнеш ли още малко?

Налях му още една чашка и малко на дъното на своята.

— Сега, Саша, дръж се да не паднеш. В отрязъка от време между два през нощта и десет сутринта, някой е задигнал от касата ми чантата на полковник Скворцов!

Няколко минути мълчах смаяно, после си долях чашката и я изпих на екс.

— Цяла сутрин бях на педали, а и на другите не давах мира, прочесвахме всички с фамилията Андриевски в Москва. Та намерихме тоя Зорге и точно преди да дойда при теб, прескочих до канцеларията си, бръкнах в касата…

— За бутилката? — осъдително уточних аз.

— За нея, грешен съм. Отворих, отначало не загрях. Като че ли всичко мое си е на мястото, но нещо липсва. После си спомних — дяволите да го вземат! Чантичката я няма! Какво да правя? Да вдигам патърдия, преди ония да са почнали, или да изчакам?

— Чакай, дай да се разберем. Кой би могъл да бръкне в твоята каса? Разбираш ли, не кой би искал — такива в Москва с лопата да ги ринеш, — а кой би могъл?

— Легално никой. Резервен ключ от канцеларията има при дежурния, но от касата ми — само у мен. Представяш ли си колко квалифициран касоразбивач трябва да си, за да отвориш сейф в милиционерски кабинет?!

— Сигурен ли си, че нищо друго не е изчезнало?

— Като че ли не.

— Да вървим, ще проверим още един път.

5

Това, разбира се, беше грандиозно извънредно произшествие, за което — за щастие — още никой не знаеше, освен нас двамата. Засега нямах представа как мога да помогна на Слава да се измъкне от тази история. Ако военното разузнаване вдигне шум заради чантата, беше напълно възможно да падне и моята глава. Но в този момент преживявах повече заради Грязнов, макар че именно аз го нахендрих така, макар и не без негово участие. Всъщност, най-точно казано, и двамата ни прекара майор Загоруйко от Кунцевското районно управление, старият презастраховчик. Като че е знаел! Бях почти сто процента уверен, че това са номера на началника на Московската криминална милиция Савченко. Той е най-големият враг на Слава Грязнов в родното му учреждение. Някога Слава го беше уличил в страхливост, довела до смъртта на двама оперативни служители. Замаскираната страхливост не е длъжностно престъпление, затова Савченко успя да се измъкне. Избяга от оперативната работа, лиза задници и доносничи, докато се навря сред шефовете и сега мразеше и в червата Грязнов, който открито наричаше нещата с истинските им имена. Той по всякакъв начин пречеше на служебната кариера на Грязнов. Би го смачкал с удоволствие, но се страхуваше от мен и Меркулов, а и от Александра Ивановна Романова. Тя и преди цепеше направо светата истина, подправяйки я с ругатни, а сега пък съвсем. Романова е желан гост на всички тържества в Московската криминална милиция, затова Витя Савченко едва изчаква да свърши официалната част и бяга веднага вкъщи, защото след нея Шура Романова ще му вгорчи живота.

Подозирах, че именно Савченко е успял по някакъв начин да отвори касата на Грязнов и да порови из нея. Ако бях съвсем сигурен, можеше и да го притиснем тоя плъх. Но ако не е той?

Здравите, зачервени длани на Слава потреперваха, когато отваряше секрета на тъмнозелената желязна каса.

Аз стърчах зад широките му плещи, опитвайки се да надзърна вътре едновременно с него, но не ми се удаваше.

Слава отвори касата, напъха се в дупката почти до рамене и замря.

Дръпнах го нетърпеливо за широкия твърд ревер на палтото:

— Е, какво има там?

Грязнов изпусна дълга, мощна въздишка, от която зашушнаха листовете в касата, и глухо каза:

— Саша, ако не те затруднява, обади се на психиатрията да изпратят една добра бригада като за най-буйните луди!

Реших, че се прави на клоун, за да скрие отчаянието си, цапнах го с юмрук по гърба и креснах:

— Разкарай се!

Той се отстрани послушно и пред очите ми се появи живописният бардак, който представляваше сейфът на Слава. Сред папки, пакети и неизбежната бутилка водка лежеше злополучната чанта.

Взех я, огледах ключалките — цели и затворени. Притиснах чантата към гърдите си и безсилно се отпуснах на стола.

— Знам, сега си мислиш, че съм имал пристъп на делириум тременс — безнадеждно произнесе Слава.

— Знам, че трябва да отидеш при дежурния и да разбереш имало ли е външен човек в сградата през последните час, час и половина.

— Правилно!

Грязнов скочи от мястото си и се запъти към вратата.

— Заключи си касата!

— Извинявай — виновно каза Слава, върна се, заключи и излезе.

А аз въртях из ръцете си чантата, убеждавайки се, че е цяла и невредима. Даже я помирисах, с очакването да усетя характерната миризма на естествена кожа. Имаше го, разбира се, но надуших и още нещо. От вътрешността на чантата лъхаше съвсем неуместният сладникав мирис на сажди. Миризмата, както и микроскопичният прах, който влезе в носа ми, докато душех, предизвика гръмкото ми, трикратно кихане.

Не, каквото и да имаше там, трябваше незабавно да го разкараме от ръцете си, докато не се е случило още нещо.

Слава се върна.

— Външни лица, освен извиканите с призовки, не е имало. А мен ме е търсил някакъв чиновник от Министерството на вътрешните работи.

— Кой е бил?

— Дявол го знае? Дошъл, показал удостоверението си, попитал дали съм тук. Дежурният не знаел, казал, идете да видите. Оня влязъл и след десетина минути се върнал, казал, че ме няма…

— Е, и?

— Пристигнал като че ли с чанта или дипломатическо куфарче. Знаеш, дежурният не обръща внимание на колегите.

— Слава, иди и му покажи чантата.

Грязнов ме изгледа, взе мълчаливо тайнствената вещ и излезе.

Върна се след три минути:

— Казва, че много прилича.

— Виждаш ли? Има информация за размисъл.

— Я се разкарай! Само ми е до размисъл. Главата ми се е замаяла!

— В такъв случай предаваме чантата по назначение и повече не си блъскаме мозъците.

— Лесно ти е на теб! А аз сега какво да правя? Щом в касата ми може да бърка всеки, който си иска, нямам право да съхранявам там документи.

— Добре ли видя дали нещо не ти е изчезнало?

— Всичко си е на мястото.

— Чудесно. Уверен съм сто процента, че разхерметизирането на сейфа ти е станало заради чантата на Скворцов.

— Да, ама от това не ми олеква. Направо ме засърбяват някои места само като си помисля, че има човекоподобни същества, които отварят касата ми като бутилка бира!

— Имам една идея — казвам. — Да помолим Мойсеев да огледа сейфа ти.

— Хайде! — зарадва се Грязнов. — Иначе трудно ще се справя с усещането, че съм идиот.

Позвъних по телефона на Семьон Семьонович. Оказа се вкъщи и не беше зает. Каза, че ще дойде след двадесет минути. За времето, което му трябваше да се приготви и да дойде, ние със Слава получихме най-последните данни от криминологичната лаборатория и оперативната група. Кръвта, намерена върху асфалта край шепичката изстреляни гилзи, беше от А-група, докато покойният господин Керуд е имал нулева група. Това даваше основание да се предполага, че кръвта е била на един от нападателите. Днес на паркинга на мотел „Можайски“ била открита кола „ВАЗ 2109“, вишнева на цвят с повреден от куршуми преден ляв фар. На дясната задна седалка са открити следи от кръв, А-група. Колата била собственост на гражданина Погосян. Обявена е за издирване като открадната предишния ден.

Момчетата от криминалната са умници, няма защо да им подсказваш. Ще разглобят колата до последното винтче, за да намерят нещо съществено. Нашата работа сега е да чакаме.

Още не бях успял да намеря секретните телефони, за да позвъня в Главното разузнавателно управление. В такива заведения с външните хора винаги разговаря дежурният. Някакъв прапорщик със сини пагони — той си няма и представа, че в тази сериозна фирма полковниците може да умират от инфаркт. Дежурният дълго ме разпитва, не бъркам ли нещо. После, без да затваря слушалката, се консултира с някой много сериозен, след което с официален глас ми благодари за внимателното отношение към държавното имущество и уточнява къде доблестните господа могат да си приберат така непрофесионално загубените документи. Договаряме се, че в три следобед ще чакам представителите на ГРУ в кабинета си.

6.

Най-после дойде Семьон Семьонович Мойсеев, бивш експерт криминолог при Московската градска прокуратура. В цивилни дрехи, с някаква невъобразима чанта, която можеше да бъде описана само с думата „торба“, той приличаше на западнал търговец от битака в Конково. Но Мойсеев беше стар професионалист и добър човек. В торбата му се бе намерило място не само за такъмите на криминалиста, но и за бутилчица, и за буркан с маринован лук, и за парченце шунка.

— Ако съдя по това, което ми разказа Слава, остават му броени минути да премине на казионна издръжка — каза Семьон Семьонович, — така че реших малко да го поглезя преди това. А вие, Саша, ще станете ли съучастник?

— Дадено, Семьон Семьонович — кимам. — И колкото по-бързо налеете, толкова по-бързо ще ви стана съучастник.

— Докато вие се обслужите, аз на трезва глава ще огледам ключалката.

Акуратно и сръчно Мойсеев разглоби ключалката на касата с хитрите си миниатюрни инструменти, сглоби я отново, пое признателно от ръцете на Грязнов чашчицата и даде заключение:

— Касата ти, Слава, е отворена с изключително качествен многофункционален шперц, който е трудно да се направи в занаятчийски условия. Не знам дали това ще те успокои, или, напротив, ще те озадачи, но сред престъпния свят по мое време такъв инструмент нямаше. Четох някъде, че на Запад са се опитали да изобретят универсален шперц. Не съм чувал да са го внедрили в производство, но ако не ми изневерява професионалният усет — а той засега не ми изневерява, — касата ти е издраскана именно от такъв шперц.

— Да не искате да кажете, че тук е действало ЦРУ? — попитах аз, без да скривам досадата си.

— Боже опази, Саша! — възкликна Мойсеев. — Искам само да кажа, че нашата наука, в тесен съюз с изкуството на джебчията, може да твори чудеса. Аз съм пенсионер и всичките ми разсъждения при необходимост може да минат за старчески идиотизъм, но е напълно възможно вашите другари от „Лубянка“ да имат такъв инструмент.

— Става все по-трудно! — промърмори Грязнов, като въртеше неуверено пръсти по гърлото на бутилката.

Издърпах решително изпод носа му въжделения съсъд.

— Ако я надигаш така често, ще те изключа от бригадата! Тогава има да ловиш квартирни крадци по заповед на Савченко!

— Добре де! — обиди се леко Грязнов. — Не ме излагай така пред Семьонич!

Мойсеев, от опасение да не започнем да си изясняваме отношенията, прехвърли разговора в друга плоскост:

— Саша, това ли е чантата, която едва не загубихте?

— Да.

— Може ли да я погледна?

— Гледайте я, и без това след два часа стопаните ще си я приберат.

Семьон Семьонович внимателно взе чантата, огледа я от всички страни и я подуши също като мен, от което ми стана смешно.

— На какво мирише? На чекисти? — подигравателно попита Грязнов.

— Ключалката е красива, но проста, искате ли да я отворя? — предложи Мойсеев.

Слава нерешително ме погледна.

— Естествено, колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно спиш — казвам. — Обаче така се намъчихме заради нея, че имаме право да разберем за какво страдахме.

Грязнов стана и заключи вратата отвътре, а заедно с това изкоментира действията си кратко, но изчерпателно:

— По-далеч от греха.

Семьон Семьонич извади от чантата си нещо като спица с рога, надяна очилата на носа си и след няколко минути ключалките отскочиха със звънко щракване. След което Мойсеев, като печен престъпник, нахлузи на ръцете си тънки гумени ръкавици, отвори чантата и надзърна в нея. После позволи и на нас с Грязнов да погледнем. В дъното на едната преграда на чантата лежеше слой сива пепел. В другата преграда кротуваше бутилка, по всяка вероятност коняк. На бутилката имаше етикет, но лицевата му страна беше или размазана, или изтрита старателно сякаш в грапава стена. И оня специфичен мирис.

Мойсеев затвори ключалките на чантата, пак така, без да бърза, подаде ми я и каза:

— Саша, преди да върнете тази вещ комуто трябва, обадете се на Костя Меркулов и го помолете да ви подсигури гърба в тази ситуация. Има един препарат, ако не се лъжа РБ-3. Служи за екстрено и сигурно унищожаване на важни документи. Страхувам се, че чантата е била задигната именно за да се налее в нея този разтворител.

— Страхуваш се, ама на думи, нали си пенсионер! — измърмори Грязнов.

Не беше казано със злоба, затова Мойсеев не се обиди. Събра си такъмите и инструментите, но остави буркана с мезето на бюрото.

— Добре, момчета, тръгвам. Отбивайте се при мен. Хем ще си избиете стреса, хем ще наругаете на воля началството. И за мен ще има полза. Току-виж съседите помислили, че съм организирал бандитска бърлога, ще почнат да се страхуват.

— Сега нали си волна птица, Семьон, човек не знае кога ще те намери.

— След девет вечерта винаги съм си вкъщи и все сам. Възрастта, нали разбирате… Тия дни срещнах дъщерята на Шура Романова, оплаква се от майка си.

— Какво е станало? — питам аз с неволна усмивка.

— Внучката на Шура тренира гимнастика. Възникнали някакви проблеми, Александра Ивановна отишла да се разправя и им дигнала страхотен скандал! Продължите ли да безобразничите, рекла им, ще ви препрофилирам на бойно самбо.

Нямаше и пет минути след като си отиде Мойсеев, и телефонът иззвъня.

Слава вдигна слушалката:

— Грязнов слуша.

После опули очи, махна ми с ръка, грабна химикалката и едро написа на един лист „Андр.“, докато в това време говореше с меден глас в слушалката:

— Да, Юрий Владимирович, съвсем точно са ви свързали, по линия на криминалната милиция с това следствие се занимавам аз. Разбира се, всичко е много сериозно, ще ви чакаме.

Грязнов затвори слушалката и се извърна към мен:

— Разбра ли? Той сам се обади. Каза, че ще се освободи към четири часа и веднага ще дойде при мен. Ти ще бъдеш ли?

— Непременно.

Когато се върнах в кабинета си, дълго и безуспешно се опитвах да се свържа с Меркулов. Секретарката Клава казваше първо, че е при генералния прокурор, после, че е излязъл по работа и не е известно кога ще се върне. Какво пък, всичко е ясно. За да не скучае Русия, провидението й подхвърли кавказкия възел с проблеми. Политическото противостояние с Чечня прерасна във въоръжено. Всички силови министерства работеха в напрегнат режим, политиците, стараейки се да се надвикат един друг, публично обсъждаха действията на руското правителство. Москва нервно очакваше терористични актове и диверсии, като отбелязваше удовлетворено колко старателно проверяват милиционерите документите на мургавите и брадясали мъже с явно кавказка външност. Ние засега се занимавахме с обичайната си работа и тихичко се молехме да не се налага екстрено да се захващаме с разследване на взривове и политически убийства. И без тях сме затънали до гуша.

Седях зад бюрото си, чаках госта от Главното разузнавателно управление и гадаех дали да му кажа какво се случи с чантата на Скворцов, или да се правя, че всичко е станало, преди да попадне в ръцете ни.

Така и не бях решил нищо, когато на вратата се почука.

— Да? — казах и се прокашлях.

Влезе висок здрав мъж с военна стойка и незапомнящо се, но волево едро лице.

— Александър Борисович Турецки? — попита той с приветлива усмивка.

Станах и вежливо му подадох ръка:

— На вашите услуги.

Той ми подаде служебната си карта и се представи:

— Майор Осинцев, Сергей Борисович… От Главното разузнавателно управление на Генералния щаб. Това ли е чантата?

— Да, можете да я вземете.

Осинцев пое от ръцете ми чантата, кимна в знак на благодарност, но не бързаше да си тръгва.

— Александър Борисович, майор Загоруйко доложи, че вие сте ходили на мястото, където е бил открит трупът на полковник Скворцов…

Виж го ти Загоруйко, помислих си аз.

— Присъствах — казвам.

— Аз, разбира се, ни най-малко не поставям под съмнение компетентността на служителите от районното управление, но все пак ми се искаше да ви питам, дали нещо в положението на тялото не ви се е сторило странно или необичайно?

Така, значи майор Осинцев трудно може да повярва в естествената кончина на колегата си. Можем да го разберем — нима така трябва да умират разузнавачите? Впрочем това е ирония и макар да не е произнесена на глас, едва ли е уместна. Затова отвръщам без усмивка, при това съвсем искрено:

— Доколкото знам, съдебният лекар не откри признаци за насилствена смърт, така че едва ли можем да подозираме нечий зъл умисъл. От друга страна, чисто психологически, действията на покойния не са много разбираеми.

— Какво имате предвид? — наостри уши майорът.

— Струва ми се логично човек, който предчувства сърдечна криза, да се стреми към осветено място, където има хора, та ако стане нещо, минувачите поне да извикат „Бърза помощ“.

— Да — съгласи се Осинцев, — има резон. Благодаря за ценната забележка.

— Няма нищо — скромнича аз. — Възможно е и да греша. Правя изводи на основата на собствения си опит, а той е доста специфичен…

— Моля ви! — широко се усмихва разузнавачът. — В мигове на смъртна опасност поведението на хората, каквато и професия да имат, не се различава много.

Той може и да беше прав, но тонът, с който го каза, напълно го издаваше: през целия си съзнателен живот майор Осинцев още не бе преживявал смъртна заплаха. Навярно той беше светла аналитична глава, а такива хора са нужни дори в тила на разузнаването.

— Сергей Борисович, за съжаление досега не ми се е налагало да си имам работа с разузнаването и контраразузнаването. Може ли да ми изясните един въпрос?

Осинцев ми хвърля бърз и разтревожен поглед, а лицето му през това време се разлива в дружелюбна усмивка:

— Разбира се, питайте!

— Благодаря. Ние например много важните и сериозни дела ги изучаваме в кабинетите си. Не е разрешено да изнасяме тези документи извън прокуратурата. А как е при вас? Защо ви питам — намерихме полковник Скворцов, лежащ върху тази чанта. Някой от нашите млади-зелени даже измисли версия по този повод, демек Скворцов се опитвал да скрие от някого своята чанта…

Осинцев се разсмя:

— Пълни дивотии, Александър Борисович! При нас извън стените на учреждението не е разрешено да се изнася нищо, даже попивателни! Абсолютно съм сигурен, че чантата съдържа само лични вещи на полковника. Просто решихме, че ще е по-добре вдовицата да получи вещите му от неговите колеги, а не от милицията. Съгласете се, така няма да изглежда бездушно.

Съгласявам се. Осинцев ме дарява още веднъж с усмивката си, сбогува се и си заминава.

А аз гледам през прозореца голите, мокри, черни клони на дърветата и невеселите мисли продължават да ме дълбаят. Ако Осинцев е прав, значи оня, който задигна чантата и разтвори всичко вътре с изключение на коняка, е пълен идиот. Но, от друга страна, пълният идиот не би могъл да открадне чантата от сейфа в милицията, а оня направи и доста повече от това. Как беше у Булгаков: „Не е трудно да откраднеш. Трудно е да го върнеш после — там е номерът.“ А оня успя да открадне, да си свърши работата и да върне чантата на мястото й. Като се има предвид какво разясни за кражбата Мойсеев, става дума най-малкото за суперагент на ЦРУ А суперагентът на ЦРУ е длъжен да знае, че обикновено служителите на ГРУ не си носят агентурните папки заедно с хляба за вкъщи. Значи в чантата на Скворцов е имало нещо по-особено… Но в такъв случай нека с него да се занимава контраразузнаването. А аз бих искал да погледна хитреца, който проникна в кабинета на Грязнов, просто така — от любопитство.

Преди да отида в криминалната милиция за разговора с Юрий Андриевски, опитах още веднъж да се свържа с Меркулов. И този път ми провървя.

— Костя?

— Какво има, Саша?

— Грязнов откри кой е бил в колата с Керуд.

— Добре. Намерихте ли го?

— Той не се и крие особено. И знаеш ли защо? Работи в Службата за външно разузнаване.

Меркулов на другия край на линията даже подсвирна от учудване, после реши да ме поободри:

— Е и какво? Ти пък работиш в Прокуратурата на Русия и всички са под твой контрол.

— Благодаря. Само те ми липсваха.

— Недей да капризничиш, Саша! — строго каза Меркулов. — Ти си следовател по дела от извънредна важност в републикански мащаб.

— Разбирам. Само дето спомените ми за тия секретни типове не са от най-милите… Нали знаеш!

— Знам. Главното за теб е да откриеш кой е убил американеца и по възможност — защо. А със своите хора сами да се оправят. И въобще, Саша, знаеш ли какво става в Чечня? Може скоро да ти заповядат да оставиш своя Керуд за после и като започнеш да ровиш из отечествената кал, да ти домилее за чистичко следствие. Във всеки случай смятай, че вече си ме озадачил. Ще се опитам да изясня при контраразузнавачите не са ли засекли тоя… как му беше фамилията?

— Андриевски…

7.

— Добър ден. Аз съм Юрий Владимирович Андриевски.

Той изникна на прага на кабинета на Грязнов. Висок, строен, красив брюнет в дълго, шикозно палто и с мека шапка. Дрехите му седяха небрежно-елегантно. Имаше нещо у него и от контето, и от небогат, но породист хаймана, който знае, че на стари години не си спомняш нищо друго с такава тъга, както преживените удоволствия.

— Влезте, сядайте, моля — покани го Слава. — Аз съм майор Грязнов, старши инспектор от Московската криминална милиция. А това е следователят по дела от особена важност при Прокуратурата на Русия Александър Борисович Турецки.

Андриевски погледна с интерес Слава, после мен и изведнъж попита:

— Извинявайте, вие ли участвахте преди девет години в ликвидирането на опита за военен преврат под кодовото име „Операция Фауст“?

Слава се обърка. Аз също малко се смутих, затова отговорих уклончиво:

— Имахме някакво отношение към това. А защо?

— Нищо особено. Просто в разузнавателната школа този случай и досега се изучава като пример за непрофесионализма на Главното разузнавателно управление. Ако действията им бяха по-грамотни, нямаше да успеете.

— И вие ли смятате така? — внимателно попитах аз.

— Разбира се! Анализът на минали грешки и прогнозирането на възможни ситуации — това е моята работа в общи линии. Вие също не сте действали безупречно от професионална гледна точка, но нашите са сгафили още повече.

— Виждаш ли, Вячеслав — казвам на Грязнов, — влязохме в историята. Наистина в по-особената. Така че приживе няма да видим слава.

Хванах се в странно, както ми се стори, чувство: този младеж ми бе симпатичен. Преди почти час, когато разговарях с Осинцев, всичко беше ясно. Кастова прикритост и неприязън под маската на дружелюбност. И всичко беше неестествено, даже обикновените жестове.

Този изглеждаше съвсем различен. Може би защото беше повече учен, отколкото шпионин, а може би принципът за подбор на кадрите се е променил, откакто монолитното КГБ престана да съществува.

— Юрий Владимирович, разбира се, много ни е приятно, че мнението ви за нашата работа е толкова високо, но за съжаление поводът за нашата среща не е така мил като спомените за младостта. Вчера вечерта на Минското шосе неизвестни лица са обстрелвали лека кола „Волво“, в която се е намирал служителят от Държавния департамент на САЩ Джон Керуд.

— Не си правете труда да разказвате нататък, Александър Борисович — прекъсна ме Андриевски. — Аз карах тази кола.

— В такъв случай би ни се искало да чуем от вас подробен разказ за произшествието. Ако, разбира се, нападението срещу колата не е било организирано от вашата служба.

Андриевски поклати глава.

— Тук грешите. Ако имаше нужда да очистим американеца, това щеше да е организирано по-тънко и — откровено казано — без да ме излагат на куршумите. Не сте ли съгласен?

— Отчасти.

Андриевски кимна и започна да разказва:

— Сега, когато се сприятелихме със Запада, така да се каже до унижение, се налага да изпълняваме понякога много странни задачи на ръководството. Една от тези задачи се падна на мен. Чували сте какво става в Чечня, нали? На прага сме на поредната кавказка война. Ако добре си спомняте историята, се досещаше с какво ни заплашва това. За цялата си история чеченците три пъти са воювали с Русия: през 1785 година, водени от Ушурма; от 1817 до 1859 под командването на Шамил и в 1919 срещу Деникин, наистина не под червеното знаме. Сега като непокорен княз срещу Елцин се изправя Дудаев. Но за разлика от предишните бунтари Джохар е военен, бивш генерал от могъщата Съветска армия. Макар и да казва: аз не съм луд, за да воювам срещу редовната армия на огромната страна, той ще се бори докрай, защото няма друг изход, твърде много е кавказец, за да се предаде. Може би вие смятате, че трябва да оставим Чечня на мира…

— Разбира се! — потвърди Грязнов.

Аз, като човек с държавническо мислене, уточних меко:

— Изказвай се от свое име, Вячеслав. Аз засега в нищо не съм уверен.

— И сте прав — обърна се към мен Андриевски. — Този възел не е така лесен за разсичане. Чеченската република заема ключова геостратегическа позиция в Кавказ. През Чечня минават жизненоважните артерии на Кавказ — железопътната линия и автомагистралата Ростов-Баку. А освен това Грозни е своеобразно кранче на нефтопровода Баку-Новоросийск. Този нефтопровод именно е главният коз на Русия в борбата й с Турция за правото да се транспортира каспийският нефт. Така че още не е ясно дали да дадем на Чечня пълен суверенитет или не — особено ако начело е Дудаев. Знаете, че по света реакцията на конфликта Русия-Чечня още не е еднозначна. Много влиятелни политици заявяват, че този конфликт е вътрешна работа на Русия. Но и мнозина смятат, че ескалацията на конфликта неизбежно ще се отрази на относителното равновесие в цивилизования свят. Тях вече доста години ги главоболи Югославия. Та ето защо служителят на Държавния департамент Керуд пристигна с лична миротворческа мисия. Така и не можах да определя за себе си дали той искрено иска мир във всички кътчета на Земята, или това е прикритие за по-специализирани задачи в интерес на собствената му страна. Всъщност аз трябваше да се опитам да изясня истинската цел на совалката на господин Керуд в Чеченската република. Естествено, под прикритие. „Фасадата“ ми беше добра — аналитик от Министерството по извънредните ситуации.

— А защо вашето ведомство е поело Керуд, а не например контраразузнаването?

— Правилен въпрос — кимна Андриевски. — Тяхна работа е да следят чужденците. Те го и следяха, докато не се издъниха. Американецът засече проследяването, отначало си даваше вид, че не забелязва, после на шега или по сериозна причина няколко пъти красиво им се измъкна. Тогава нашият шеф реши да вземе работата в свои ръце.

Точно за това ми беше говорил Меркулов. Излиза, че човекът не лъже.

— Може да се запитате защо са прикрепили мен към американеца — щабен, така да се каже, служител…

Вдигнах рамене:

— Не, моля ви, това си е ваша работа.

— Шефът пресметна тънко, че в такава ситуация най-добрият начин да приспиш бдителността е да се откажеш напълно от външното проследяване. Така аз се превърнах в леко анархично настроен интелектуалец, който знае добре английски език само защото на него са пели „Бийтълс“. Което между другото е единствената вярна подробност в цялата ми легенда…

— Юрий Владимирович, говорите така, сякаш този Керуд е супер ас от ЦРУ! — малко насмешливо забелязах аз.

— Засега не можем да кажем със стопроцентова сигурност дали той беше чиновник или разузнавач — сериозно отбеляза Андриевски. — А може да е бил и едното, и другото.

— Виж ти!

— Разбира се. Те спечелиха Студената война, по това е трудно да се спори. Но не са ни зачеркнали още, затова и се интересуват от нас.

— Ясно. Значи вие го съпровождахте в Чечня?

— Да. Бяхме навсякъде — в Грозни при Дудаев, в Знаменски при Авторханов и даже в Толстой Юрт. Аз исках да му превеждам, но Керуд говореше нелошо на руски. Понякога провеждаше някакви разговори без мен. Така че не можах да разбера всичко за нашия скъп гост. Сега трябва да пиша отчет и мисля, че няма да ме похвалят много за него. А за това, което стана вчера, пък съвсем.

— Разкажете, моля ви, какво се случи?

Андриевски разказва охотно и достатъчно подробно за инцидента. Версията му практически с нищо не се различава от това, което ни разказа свидетелят Фьодоров. Но изплува интересна подробност — човекът, който се опитвал да спре волвото с мирни средства (долари), явно е бил жител на Кавказ, напълно възможно и чеченец.

— Допускате ли пряка връзка между пътуването в Чечня и обстрелването на вашата кола?

— Напълно — съгласи се Андриевски, след като помисли малко.

— Ще поставя въпроса малко по-иначе: възможно ли е в хода на разговорите вие или Керуд да сте влезли в някакви противоречия с представителите на Чечня, които по-нататък да са се изострили?

— Да, разбрах ви. Имахме такива разногласия с генерал Дудаев. Наистина точно в тази дискусия аз не участвах, но бях наблизо и чувах откъслечно по нещо. Керуд упрекваше генерала, че събира около себе си много криминални елементи, които само подронват авторитета му. Цитираше фамилията на някакъв… не го чух. Изобщо, Интерпол го издирва, а това гълъбче охранява самия генерал или работи в контраразузнаването му, не можах да разбера ясно. Дудаев казва: аз ценя личната преданост към мен и не ме интересува какъв е бил преди човека, добър или злодей. Тогава Керуд започна да заплашва с мнението на цивилизования свят и световното обществено мнение, в смисъл — няма да ви се удаде да повторите опита на Америка, която е била построена от каторжници. Дудаев отвърна, че не го вълнува мнението на Европа и Америка. Тоест намекваше, че ориентира Чечня към мюсюлманския свят. Не знам какво още му каза Керуд, но скочи някакъв адютант или бодигард на генерала и вика: прибирайте си тоя шейтан, че търпението на джигитите скоро ще свърши! Е, прибрах си го. После отпътувахме към Толстой Юрт. По-нататък всичко мина без усложнения…

— Не излиза много логично — забеляза Грязнов.

— Кое по-точно? — попита Андриевски.

— Ако са го убили по заповед на генерала или неговия криминален престъпник, далеч по-лесно щяха да го направят на територията на Чеченската република. И по-близо, и следите е по-лесно да се прикрият. Все пак — взривоопасна територия.

— Аз и повече ще ви кажа — войната е неизбежна, вече не може да бъде спряна. А каква ще бъде, един господ знае.

Слава Грязнов изгледа неодобрително Андриевски, който волно или неволно избягна отговора, и зададе нов въпрос:

— А ако допуснем, че ловът не е бил за Керуд, че той е случайна жертва?

— Нима? За това някак не си помислих. Макар да ми се струва, че нямам врагове нито в Чечня, нито в Москва. Вече ви казах, че не съм оперативен служител, тоест не искам да изпързалям своя шеф — резидента. А в института при нас парашутисти няма — приемат само мозъци, извинете за нескромността.

— Женен ли сте? — неочаквано попита Слава.

— Да, защо?

Грязнов премълча.

Аз му метнах скрит поглед и вдигнах почти незабележимо вежди, питайки: е, как ти се вижда?

Слава също вдигна вежди, което в дадения случай означаваше не учудване, а неопределеност. В словесен израз това би могло да звучи така: кой го знае, може и да не лъже човекът.

Впрочем с въпроса за семейното положение Слава вече направи първия опит за проверка на искреността на господин Андриевски.

— Значи вие сте си прибрали волвото от охраняемия паркинг до летището и сте тръгнали с Керуд към града?

— Да.

— Юрий Владимирович, възможно ли е да не сте чули съвсем ясно какво е викал кавказецът на своя съучастник? — продължавам да питам аз.

— Струва ми се, при това с голяма доза сигурност, почти на границата на увереността, че чеченецът извика: „Той е отзад“

— Възможно ли е заради акцента да е изопачил някоя буква, всъщност да е искал да извика — тя е отзад?

— Тя? — сякаш не разбирайки, повтори въпроса Андриевски.

— Юрий Владимирович, колко души имаше в колата? — попитах тихо и проникновено.

— Знаете ли, беше тъмно — гледайки ме в упор с честните си очи, отвърна той. — Двамата забелязах със сигурност, оня, дето се мяташе край шосето, и другия, който стреля…

— Аз питам за вашата кола — уточнявам също така тихо.

Той сведе очи, помълча минута и си призна:

— Четирима.

— Юрий Владимирович — реших да го поободря, — разбирам вашето безпокойство. Гарантираме ви, че никой външен човек, включително и близките ви, нищо няма да разбере. Но заради следствието ние трябва да разпитаме вашите спътнички.

— Разбира се — съгласи се Андриевски. — Вижте, там в планините, не ни беше до жени… А после, като се измъкнахме успешно, Керуд ме нави. Той не беше възрастен още, а и здравеняк. Вика: Юра, добрият екскурзовод… не, той каза „гид“, така е по-точно. Та добрият гид показва не само забележителностите, но и екзотиката. Аз малко се обърках, казвам добре, сега ще идем да намерим. А преди да тръгнем, влязохме в ресторанта да се сгреем с малко коняк. И той като Чърчил обичаше нашия коняк. Значи влязохме и седнахме. А недалеч, през две маси от нашата, седяха и те, две момичета. Такива птички веднага се различават по маниерите, но тези или ловко се правеха на скъпи, или наистина бяха такива, а на летището се бяха намъкнали за да си отдъхнат от сутеньорите. Във всеки случай не седят като на работа, не мятат погледи по залата. Керуд и бездруго дълго изкара на пост и молитва, а и след сто грама съдоразширително съвсем му се разигра кръвта — зацепи с поглед едното от момичетата. Отиде на тяхната маса, поръча шампанско, изобщо свалката тръгна с пълен ход. Момичетата, като усетиха, че Керуд е с дебел портфейл, вече бяха готови да тръгнат с него накрай света. Керуд си избра по-хубавата, Дина се казваше, а на мен каквото остана — Катя. Всъщност момичето си го биваше, макар и да бледнееше пред Дина. В края на краищата ги хвърлихме в колата и тръгнахме.

— Значи едната е Дина, а другата Катерина. А фамилиите им? Поне тях знаете ли?

— Не. Някак си не е прието да искаш още в първата минута документите на дами с подобни професии и да им записваш анкетните данни. Попитахме ги за имената, казахме своите и пълен напред!

— Ще се наложи тогава малко да се позадържите, ще правим фотороботи и ще си припомняте особени белези, ако ги е имало — забеляза Слава Грязнов с такъв вид, сякаш безумно съжалява за това непредвидено забавяне на господин Андриевски.

— Всъщност — тъжно се усмихна той — за тази вечер имах други планове… Не, да не си помислите кой знае какво, просто служебни неща. Знаете ли, в якето, с което бях вчера вечерта, остана бележникът ми, там записах телефона на Катерина. Може да се договорим така: аз ще прескоча сега до къщи, ще намеря телефона й и ще ви се обадя. Ако не го намеря, то днес след двадесет и един часа или рано утре съм изцяло на ваше разположение. Устройва ли ви такъв вариант? Нали сме колеги все пак?

Погледнах към Слава, а той мен. Андриевски ми вдъхваше доверие. При това във всички случаи неизвестната ни Катерина беше нужна на разузнавача теоретик, за да потвърди показанията му. А че ще го направи, нямаше никакво съмнение — те бяха имали достатъчно време, за да се наговорят за всичко, в това число и какво да приказват пред следователя. Ако, разбира се, имат нещо за криене. Трябваха ни техните показания, за да се опитаме да намерим някакви зацепки, детайли, които биха ни позволили да се придвижим напред. И ако не можем да намерим престъпниците, поне да установим кои са.

— Добре, Юрий Владимирович, този вариант ни устройва — съгласявам се аз.

След което Андриевски доста педантично изчита съставения от мен протокол, разписва се, както е редно, на всяка страница и си тръгва с думите:

— Засега не си вземаме сбогом.

Когато оставаме само двамата, Слава пита:

— Е, как ти се видя?

Свивам рамене:

— Не мога да разбера още. От една страна, като че ли не лъже, някои от нещата, които каза, ги знаех от Меркулов. Но цялата история е някак доста мъглява…

— Като всички истории в тяхната фирма — добави Слава.

— Може би. Затова и все си дънят секретните операции. Но нашата работа е да установим и по възможност да хванем тези, които са застреляли американеца.

— За установяване, ще го установим. А виж, дали ще го хванем — не знам. У нас сега зад всяка бабунка има държавна граница. Свършили са си работата и хайде в Чечня. Опитай се да ги измъкнеш оттам.

— Щом Родината заповяда, Слава… — тихо и донякъде на шега казвам аз.

— Да бе, няма си тя друга работа… Добре, отивам в дежурната, ще надникна и в барчето. Да ти взема ли нещо? Ще чакаш ли тоя славей от Ясенево да пропее, или ще си ходиш вкъщи?

— Ще го чакам. Ти нещо май говориш с предубеждение към нашия приятел.

— По навик, Александър Борисич. Нормалната човешка грешка — мнението си за един човек от фирмата наслагваме върху всички нейни представители. Е, виждаш ли как съм се изпраскал във формулировките, докато съчинявам доклади!

8.

Одобрих предложението на Грязнов да се обърнем към шофьорите, преминали през онази злополучна вечер по Минското шосе, макар да не възлагах особени надежди на този начин за търсене на свидетели. Въпреки това съобщението по радиото даде резултат. Следобед и към вечерта започнаха да се обаждат и да идват свидетели. Помощниците на Грязнов подробно разпитваха всички. След час и половина вече имахме повече или по-малко достоверни описания на престъпниците и съвсем безполезни фотороботи. И това беше напълно естествено. Първо: било е вече тъмно, и второ — момчетата с автоматите съвсем не са искали да се харесат или да бъдат запомнени от когото и да било. По-скоро напротив.

И ето с какво разполагахме в края на краищата. Единият е бил ярко изразен кавказец, но не е арменец или азербайджанец, а по-скоро грузинец или чеченец. Топло, по-топло, както се казва в познатата игра. Ръстът му е бил над средния, правел впечатление на физически здрав човек. Небръснат, с голям нос, но не прекалено. Очите му блестели. Ама че белег, нощем на всички, които гледат срещу светлината, им блестят очите. За прическата и формата на веждите и челото никой нищо не можеше да каже, защото до самите очи на човека била нахлузена черна плетена шапка. Подобни типове се мотаят със стотици по столичните пазари.

Вторият — ярко изразен славянски тип с обветрено, небръснато лице. Но ако при кавказеца синкавата брадясалост на брюнет му придавала все пак известен чар, то върху червендалестото лице на втория посивялата четина изглеждала мърляво. Облечен бил в яке и джинси. Същата като на съучастника му шапчица била надяната почти до очите. Единственият особен белег, ако това се беше случило през осемдесетте години, вероятно би бил, че стрелял добре с автомат. Но в нашето буйно време се нароиха повече добри стрелци с автомат, отколкото читатели на Пушкин.

Трябваше да си признаем със Слава, че засега нямаме значими резултати, макар кавказката следа, като основна версия, да имаше все повече шансове за по-нататъшна разработка. Което значи, че трябва да работим преди всичко с Андриевски. Възможно е той да не е казал цялата истина за своята лична мисия в Чечня. Бях подочул, че републиката е фрашкана с агенти на Федералната служба за контраразузнаване. Защо да не предположим, че и разузнавачите могат да имат интереси там? Може куршумите, изпратени след волвото, да са били предназначени не за американеца, а за нашия весел ерудит? Не, започвах да храня все по-малко надежди за бързото разкриване на този случай. Ако Керуд беше някакъв бизнесмен, щяха да го убият заради пари — и всичко щеше да е ясно. А пък то шпиони, че и непокорни планинци на това отгоре!…

Когато звънна телефонът, Слава го нямаше в кабинета, затова аз вдигнах слушалката.

— Ало? Александър Борисович ли е? Андриевски ви безпокои.

— Въобще не ни безпокоите, Юрий Владимирович. Познах ви. С какво ще ни зарадвате?

— Ами има някои новини. Намерих телефона на тая Катя, позвъних и точно на нея попаднах. Тя е малко наплашена, нали разбирате… В края на краищата помоли и аз да присъствам при разговора ви с нея. Става ли?

— Разбира се, защо не.

— Живее на квартира някъде на Люляковия булевард и след два часа ще си бъде вкъщи.

— Добре. Откъде да ви вземем? От Ясенево ли?

— Не, сега съм на „Лубянка“, така че ще прескоча до вас. Ако не успея, ще се обадя по телефона. Довиждане!

Върна се Слава. Разказах му за обаждането на Андриевски. И той сподели последните новини кратко, но изчерпателно:

— Ядец! Никой от тези, които ни интересуват, не се е обръщал в никоя болница заради огнестрелни рани.

— Е, хайде да допуснем, че убиецът също не е глупак — казвам меко на разстроения Слава. — Сега на всеки ъгъл практикуват частни лекари. Ако ги помолиш достатъчно щедро, ще направят каквото трябва и никъде няма да съобщят. Това още веднъж потвърждава, че спътникът на Керуд господин Андриевски едва ли е бил съучастник на убийците, защото тогава той не би откарал ранения в държавна болница.

— Това още не се знае! — недоверчиво поклати глава Слава.

— Добре, Тома Неверни, даже още по-добре, че на този етап от разследването между нас няма единодушие. С твое позволение бих прескочил вкъщи да се наобядвам. Слушай, защо не дойдеш с мен? Ще хапнем като хората, после, ако ще, цяла нощ можем да слушаме изповедите на грешниците.

— Не, благодаря, друг път — отказа Грязнов. — Първо, трябва да съм тук, кой знае какво може да изплува още. И второ, твоята жена пак ще почне да ме сватосва за приятелките си.

— Ще взема да я предупредя! Тя го прави от най-добри чувства — смутих се малко аз. — Но ще й намекна и смятай темата за приключена.

— Нямах това предвид, Саша — поклати глава Грязнов. — Знам, че Ирина иска да ми помогне. Но не мисля, че има смисъл — само ще подведе някоя добра жена.

Преди седем години Слава Грязнов се разведе с жена си, веселячката Вера. От нея извираше неизчерпаем оптимизъм, примесен със здрава доза егоизъм. Душата й жадуваше спокоен и весел живот, а какво спокойствие с инспектор от криминалната милиция? А като се има предвид и това, че Верка обичаше наистина Слава и преживяваше всеки път, когато той хукваше да арестува някого, е съвсем ясно, че тя не можеше да издържи дълго на такъв живот. Слава психясваше по този повод и обвиняваше себе си за всичко. Себе си и своята работа. Човек може да ненавижда тази кучешка професия — тя си го заслужава, — но имаше и за какво да я обича. За риска, за силните усещания и за не толкова редките минути на триумф. Само едно беше невъзможно — да вършиш тая работа равнодушно и спокойно, както се поправят обувки.

Цялата ни оредяла и разхвърляна из Москва приятелска шайка — Меркулов, Романова, Мойсеев и аз, — всички преживявахме заради Слава, но не можехме да му помогнем, а и не беше толкова просто да му предложим помощта си. Горд човек си беше!

— Добре — казвам, — остани си тук, щом е тъй, но да знаеш, че не си прав.

— Знам — измъкна се Слава. — Поздрави вкъщи.

9

Колата, в която седяхме с Грязнов и Юрий Андриевски, без да броим шофьора, пътуваше по „Строминка“. Грязнов беше взел малък японски касетофон, за да запише показанията на Катерина. По принцип ченгетата от криминалната бяха снабдени с родна техника и нашите диктофони бяха по-големи и по-малко надеждни. Но високият, симпатичен, че и мустакат Вячеслав Грязнов обичаше да се изфука, та както обясняваше той самият — формата да съответства на съдържанието.

Юра Андриевски реши вероятно, че сега е моментът да ни напомни, че в службата за външно разузнаване работят хора с чисти ръце и стерилизирана съвест. Той дълго и досадно ни заобяснява колко морални и нравствени мъки е изживял, когато заради изпълнението на дълга си е бил принуден да се отнася вежливо с хора, с които в нормални условия не би разговарял, дори за да ги наругае. Изглежда, подтекстът беше, че и с Катерина се е забъркал само за да не изпуска нито една стъпка на пройдохата Керуд.

Общо взето, не ни пукаше дали Андриевски е верен на жена си или не. Струваше ми се, че и той го разбира. Изглежда, постоянната потребност да се самоанализираш и да анализираш другите се беше формирала у него по време на работата му в службата.

— … Само изплашиха момичетата тия типове! Когато се обадих по телефона на Катя, стори ми се, че е малко пийнала. Може би така си лекува стреса — споделяше съмненията си Андриевски. — За вас навярно ще е по-добре тя да е пийнала, Александър Борисович. Пияните хора са по-бъбриви, нали?

— Невинаги. Хората и особено жените дори в пияно състояние не издрънкват някои важни неща за себе си. Но това е по-скоро по вашата част, Юрий Владимирович.

— Обиждате ме. Аз съм теоретик.

— Защо решихте, че ви обиждам? Просто имате специфична работа. Да не би само в КГБ да употребяват психотропни средства? Военните, политическите и икономическите интереси на държавата стоят по-високо от правата на човека, нали така?

— Нещо ме пързаляте.

— В никакъв случай. Струва ми се, че просто казах една аксиома. Друг въпрос е, ако вътрешното ми убеждение, че това е неправилно, е прибавило в тона ми не точно онова, което бихте искали да чуете.

— Ловко се измъкнахте, Александър Борисович, но предубедеността ви към разузнаването се усеща. Изглежда, към вашите собствени впечатления от предишните години са се прибавили и впечатленията от книгите на Игор Кулагин. Лесно му е да разобличава сега, когато мераклиите за разобличители се редят на опашка, за да дрънкат.

— Осъждате ли го?

— Естествено! Преценете сам — къде е бил той, когато е ставало това, за което пише? Или е участвал във всичко, или в най-добрия случай мълчаливо е присъствал. Красива ли е тая позиция? И второ, вие с вашия другар от криминалната как бихте се отнесли към колега, който изведнъж започне да дрънка на всеки ъгъл за секретните аспекти на вашата работа: за системата на агентурната мрежа, методиката на разпита и прочие подробности от кухнята, които не са предназначени за чужди очи?

— Тук съм съгласен с вас — мрачно кимна на Андриевски Слава.

— Виждате ли! — с победоносен вид се обърна към мен Андриевски.

— Виждам — отвърнах. — И с много неща съм съгласен. А споря просто така, такъв ми е характерът.

Карахме бавно по улицата, която ни трябваше. Андриевски се вглеждаше в стените на блоковете, които преминаваха край нас, търсеше нужния ни номер.

— Май че е тук.

Слязохме и тримата от колата, влязохме в тъмно голо дворче. Обаче не можахме да попаднем от раз в апартамента, който търсехме. В дълбочината на двора се губеха още няколко пететажни блокчета, отбелязани, изглежда, само на картите на пощенските раздавачи (ако имат такива) с буквите А, Б и В.

И ето най-после сме на четвъртия етаж пред вратата с номер четиринадесет. Слава Грязнов натиска копчето на звънеца. Зад тънката врата се чува напевен звън.

На вратата няма шпионка, обаче никой не пита посетителите кои са и какво търсят, никой не отваря вратата, без да погледне, както постъпват безразсъдните хора, а проститутките сигурно може да бъдат причислени към хората на риска.

— Казахте, че тя живее в стая под наем, така ли? — попита Слава.

Андриевски малко се позабави, докато си спомняше.

— Май така беше. Каза си адреса и добави: наела съм тук една стая.

— Тогава не се връзва.

— Защо? — попитах аз.

— Саша, разположението на апартаментите в този блок е такова: отляво на площадката са тристайните апартаменти, до тях — едностайните, после — двустайните. Четиринадесети апартамент е едностаен. Тук може да държиш под наем само кухнята, килерчето или балкона, ако има такъв.

— Дали не ви е излъгала? — питам аз.

— Би могла, защо не. Да не съм Ален Делон!

— Ще станем за смях край тая врата, ако ни е изпързаляла — измърмори Слава.

Андриевски потропа с юмрук по вратата и извика:

— Катя? Отвори, аз съм, Юра…

Чух или поне така ми се стори някакво шумулкане зад околните врати — съседите се прилепиха към шпионките и ключалките, пак нещо става в техния овехтял, миришещ на пикня и манджи вход.

— Идиотска ситуация! — въздъхна Андриевски.

— Засега още не — отзова се Слава. — Виж, когато избием бравата, а зад вратата се окаже някой бабишкер с плетка в ръце — тогава вече ще изглеждаме като пълни идиоти! Я млъкнете за минутка!

Слава долепи ухо до вратата и се заслуша.

— Който и да живее тук, сега е зает с водни процедури, чува се как шуми водата в банята.

— Защо не отваря тогава? — недоумяваше Андриевски. — Нали звъним, че и тропаме като…

— Не повтаряйте за идиотите! — прекъсна го бързо Грязнов.

— Може човекът да не се къпе сам.

— И какво ще правим сега? — мрачно попитах аз.

— Е, вие, Александър Борисович, се вписвате явно нелепо в тая ситуация. Солиден човек, почти правителствен служител, може да се каже, а висите с чанта в ръка пред вратата на проститутка от аерогарата! — бъзикаше се, за да не псува Грязнов. — Ако имаше тук репортери от „Таймс“, щеше да стане сензация за чудо и приказ!

Отговарям му с добродушно мърморене:

— Моли се на Бога, това да е нейната врата! Скандалът също е реклама. А виж, ако не намерим никого и нищо, то ще си продаваме шинелите на пазара, за да изкараме някоя стотачка за хляб.

— Весели момчета сте! — възхитено произнесе Андриевски.

— От отчаяние — поясних аз.

— Разбирам — притихна той.

Навярно се чувстваше неудобно, задето, макар и неволно ни беше подвел.

Но защо Грязнов, нашият супердетектив, не бързаше да си тръгне от апартамент №14? Вроденият му следователски талант плюс опитът бяха изработили у него някаква своеобразна детективска интуиция.

— Е, Саша, ще я избием ли на моя отговорност? — попита той шепнешком.

Отговарям също така тихо:

— Давай, но на моя. Моята е малко по-голяма.

— Разбрах.

— Юрий Владимирович — казвам на нашия спътник, — сега ние ще нарушим закона и ще проникнем в този апартамент без заповед за обиск и без разрешението на стопаните. Може би не ви се иска да присъствате?

В очите на Андриевски се мярна, както ми се стори, радостно удивление.

— Иска ми се да ви послушам, Александър Борисович — прошепна той. — Но после ще ми е трудно да уважавам себе си във ваше присъствие.

Не може да не му се признае — казано беше добре.

През това време Слава, който не признава нито куфарчетата, нито чантите и чантичките, порови из дълбоките джобове на коженото си палто и измъкна оттам комплект шперцове. Той беше отнел този инструмент от известния квартирен крадец Вася Листратов, като му даде честна дума, че ще му върне скъпата вещ, след като Вася си излежи присъдата. Но присъдата изтече, а Листратов нещо не се появяваше по нашите места. Може да е загинал някъде. В затвора човешкият живот е евтин.

Грязнов разучаваше секрета. Отстрани изглеждаше доста комично — като че ли високият, солиден мъж в хубаво палто се занимава със срамна работа: надзърта през ключалката. Но на тези от съседите, които търпеливо пристъпваха от крак на крак пред шпионките, не им се удаде дълго да се наслаждават на необичайната картина. Секретът беше прост, без никакви допълнителни верижки или резета. Дали стопаните не се страхуват, или просто няма какво да се краде у тях?

В коридора, освен вградения, изподран гардероб, стенното огледало и табуретката нямаше нищо. Да, ще падне голям смях, ако тук наистина доизживява последните си дни някоя бедна пенсионерка. Обаче едва ли — в апартамента не се усеща онзи неприятен, сладникав мирис, който съпровожда самотната старост. От стаята миришеше на прилична козметика, цигари и като че ли алкохол.

Така и се оказа. Стаята беше мебелирана с диван, две кресла, телевизор на тънко, щъркелово краче, масичка, на която в живописен безпорядък се разполагаха празна бутилка от шампанско, почти опустошена бутилка водка „Кремльовска“, мелхиорова чашчица, кристална чаша и чиния с изгубили формата и златистия си блясък шпроти. Освен оръдието за гавра с изтерзаните рибешки тела — вилицата — натюрмортът завършваше с пълен пепелник фасове, полупразен пакет „Кемъл“ и запалка.

Всичко свидетелстваше за това, че домакинът или домакинята, изглежда, са се забавлявали сами, след което са отишли на водни процедури.

Вървейки зад Грязнов, двамата с Андриевски надзърнахме в кухнята. Тук, както и в коридора, мебелите бяха оскъдни, затова пък в ъгъла уютно бръмчеше голям бял, съвсем нов хладилник. Слава не пропусна да погледне и в двете му камери. Във фризера в пластмасови чинийки, завити в целофан, имаше ягоди. А в голямото отделение — ярки консерви, бурканчета, бутилки и шишенца. Съдейки по всичко, тук, макар и отскоро живее заможен човек, необременен от семейство, най-вероятно — млада жена. Както се казва в една игра — вече е по-топло.

Водата в банята течеше без особен шум, даже ми се видя странно, че Слава се изхитри да чуе ромоненето й, при това от стълбищната площадка. Но онази, която е била в банята, явно се беше опитала да превърне това банално помещение в сауна. Светлосивата врата отвън почти се беше запотила, през цепнатината се промъкваха облачета миришеща на прегрято желязо пара.

— Какво прави тя там, стерилизира ли се? — попита по-изучилият се в домакинството след брака си следовател Турецки.

Казах това, да си призная, без да помисля, просто защото започнаха да ме потискат лоши предчувствия.

Юра Андриевски тръгна към вратата на банята, възкликвайки:

— Катя, не чуваш ли?!…

Но Грязнов изведнъж го отблъсна и дръпна дръжката. Резето се изтръгна със слаб трясък от скобите и ние отстъпихме — от банята се изтръгна гъст облак пара.

Вътре капеше отвсякъде — от стените, от тръбата, която обикаляше по периметъра половината стена, даже от тавана — толкова много пара вече бе успяла да се кондензира във водни капки.

Но ние не обърнахме внимание на повредите, причинени на банята, взирахме се в самата вана. В нея лежеше почти невидима от парата млада гола жена. И ако се съди по всичко — мъртва.

Като ругаеше и се пазеше с шапката си от непрекъснато падащите капки, Слава с един скок се добра до крановете и ги затвори. След това се позабави малко, но отвъртя крана със студената вода.

— Така по-бързо ще излезе парата — обясни той, макар че това ми беше ясно.

— Мъртва ли е? — попита пребледнелият Андриевски.

Слава отиде до коридора, където се съблече, и отговори чак като се върна:

— Боя се, че да. — После професионалният цинизъм го дръпна за езика: — За първи път виждам такъв изродски начин за самоубийство — да се свариш във ваната си! — Но щом видя шашнатото, разстроено лице на Андриевски, добави: — Моля за извинение. Шегата не беше уместна.

— Не, моля ви се, разбирам ви… Но как така?

Реших, че гледката и следващите оперативни мероприятия и процедури са твърде силно преживяване за шпионина теоретик, и му казах:

— Юрий Владимирович, страхувам се, че вашето присъствие вече не е необходимо. След няколко минути ще пристигне дежурната група, така че няма да ни е до вас. Съгласен ли сте?

— Да, навярно…

— Затова ви моля, слезте долу и кажете на шофьора да извика дежурната група на този адрес. Кажете му също, че аз го моля да ви закара където искате.

— Добре. Всичко най-хубаво… ох, какво приказвам! Извинете!

Той се облече, като отначало не можеше да уцели ръкавите си, после изскочи от апартамента.

Слава подметна, докато палеше цигарата си:

— Кекав ми се вижда юнакът за външното разузнаване!

— И то вече не е същото.

— Да те вземат мътните… — беззлобно изруга Слава. — Не можеш ли мълчаливо да одобриш изводите и самостоятелните разсъждения на другаря си?

— Не се сърди! — казвам му. — Знаеш, че началническото кресло има удивителната способност да променя психиката на човека, докато си контактува само със задните му части.

— Егати! — оцени Слава с една дума способностите ми в схоластиката и не без гавра добави: — А сега, почтени господине, да се върнем към нашите ежедневни фъшкии!

Разбирах го, а и всеки, който е виждал често работата на смъртта, би го разбрал. Нормалният човек не може да привикне към това, а лекият словесен цинизъм служи за своеобразна защита от нервен срив. Някои дори не могат да погледнат труп, а на нас ни се налага да работим с него.

Върнахме се в банята и се наведохме над трупа. Сега разбрах защо Вячеслав се изтърва за зверското самоубийство. Мъртвата жена в мътната гореща вода, цялата червено-жълта, безсрамно просната в агонията си, действително напомняше на сварена. По-точно щеше да прилича, ако беше й се смъкнала кожата. А тя беше просто напарена над всякакви граници.

— Удавила ли се е? — попитах аз.

— Най-вероятно. Или са я удавили.

— Не се забелязват следи от борба.

— Това още нищо не значи.

Над ваната вместо пара сега се надигаше някакъв смътно познат, неприятен мирис.

— Какво е това? — попитах аз, като изразително поклатих носа си.

— Повръщано.

— Може мацката да се е накъркала до драйфане от мъка или от страх, което е по-вероятно. После е влязла във ваната, а пък тук й е прилошало и — фатален край?

— Може — съгласи се Слава. — По-добре да е така. Ами ако тя е разпознала някого от нападателите? Нали са в едно котило — проститутки, бандити и прочие криминални типове. Изобщо, аутопсията ще покаже. Дай да подушим тук, докато следите още парят.

Грязнов изсумтя, щом осъзна двусмислеността на думите си — нали стояхме до горещата вана.

Вячеслав се зае с дрехите и обувките на починалата, а заедно с това търсеше всичко, което би могло да ни насочи към някаква следа. Той огледа внимателно всички фасове в пепелника: има ли следи от червило, какъв е привкусът на филтъра.

Аз изучавах от другата страна на затрупаното с боклуци бюро документите, които открих в една кутия от обувки на долния рафт на холската масичка.

Тук беше всичко, което ни трябваше, за да установим самоличността на домакинята. Например паспорт на името на Екатерина Николаевна Мешчерякова, жителка на Белгород, родена през 1970 година. От снимката ме гледаше миловидна, симпатична девойка с добри, весели очи. Тя не беше суперманекенка, но вероятно е завъртала главите на доста хора. Сега това, което беше останало от нея, изстиваше във ваната в очакване на съдебния лекар. А ето и диплома за средно образование. Бележките й бяха средна работа. Е, не всички могат да бъдат като София Ковалевска… Не, да се върнем на паспорта, да го поразлистим. Няма особени бележки, нито печат за встъпване в брак, и с деца не е успяла да се уреди. Адресна регистрация — записана е на Шаболовка, в общежитие, ако се съди по печата „Временно“.

Тогава защо е тук? На гости? Или на квартира? В такъв случай би трябвало да печели доста. Отбелязах си в бележника, че трябва да разбера преди всичко чий е този апартамент, къде е собственикът му и кога, на кого и за колко е дал под наем своето жилище.

На вратата настойчиво се позвъни.

Дойде оперативната група и в жилището веднага стана тясно и задушно. Аз взех кутията и се преместих на дивана. Не открих повече нищо, което да представлява сериозен интерес. Снимка на светлокос младеж със същия ясен поглед, който е имала някога и Катерина. Отделих я за всеки случай настрана. Разбира се, малко е вероятно някога влюбеният юноша, като е разбрал какъв живот води кралицата на мечтите му, да я е удавил във ваната. Ненапразно писателите на кримки не обичат такива банални мелодрами. Но опитът показва, че животът е изпълнен именно с такива страсти. Само дето финалите често са трагикомични, трудно е да се описват на висок стил.

Неравно откъснат от училищна тетрадка лист. На него Мешчерякова е започнала набързо да съчинява писмо до родителите си. И тук поредната баналност. Хвали се, че успешно се учи в техникума, печели добре на хубава работа и всичко й върви отлично. По някои въпроси е била педантка. По-конкретно, отгоре на писмото, преди „Здравейте“, беше изписана дата отпреди половин година.

Малко, изящно бележниче с монтирани в подвързията му химикал и ключалка. Стилна вещ, а и скъпа. И нея ще взема.

Хората от оперативната група работят малко нервно, макар и старателно. Опитват се да надникнат навсякъде и в същото време да не ме тревожат — мен, важната клечка от Прокуратурата на Русия. Поставям се на тяхно място и разбирам, че им е трудно да не ме забелязват. Прибирам всички бумаги и документи, които ме интересуват, намирам Грязнов, казвам му, че ще го чакам на „Петровка“, и излизам от апартамента. След мен изнасят покритото с чаршаф тяло. Опитвам се да пропусна напред санитарите, но по стръмното, тясно стълбище на „хрушчовския“ блок не е възможно нито да се разминеш, нито да се обърнеш. Така и слизаме: отпред аз, а след мен, както си му е редът — с краката напред, плаваше на твърдата си носилка Катя Мешчерякова.

10.

Нощ. Седим със Слава в неговата канцелария и пием горещ силен чай, почти заварка. Криво ни е, защото по всичко изглежда, че сме помогнали на Мешчерякова да умре.

Според показанията на съседите Мешчерякова се появила в този апартамент преди два месеца. Дотогава там живеела самотната бабичка пенсионерка Авдотя Кузминична Голубьова. Някъде в началото на годината при старицата започнали да наминават редовно млади, добре облечени хора. Носели й продукти, лекарства, един път довели със себе си и лекар. После Голубьова взела да си събира багажа нанякъде, май открила някаква своя племенница или друга роднина. Бабичката заминала и изчезнала.

В началото на есента идвала някаква дамичка, млада и нафукана, довела шлосер от жилищно-експлоатационната служба, огледала апартамента и си заминала. А скоро след нея се появила Мешчерякова, отворила със свой ключ, нанесла се, на другия ден докарала някои мебели и заживяла там. Не общувала активно със съседите, отначало поздравявала всички, после само онези, които й отговаряли. Когато някой я попитал за Голубьова, Мешчерякова спокойно отговорила, че не познава такава, апартаментът е взела под наем от някаква жена, но фамилията й не е Голубьова.

Нататък, разбира се, ние ще разберем кой е дал под наем апартамента на Мешчерякова и как е станала собственичка неизвестната дама. Но аз усещах, че и тук работата намирисва както при „Геронт-сервиз“. Това дело ми седи на главата вече половин година. Директорът на фирмата и счетоводителят лежат в предварителния арест и дават показания, а още един от фирмата успя да избяга.

От заключението на медицинската експертиза ни е известно, че Мешчерякова се е удавила във ваната. При това тя би могла да се е удавила както от водата, така и от повръщаното — и едното, и другото е открито в белите й дробове и стомаха. Именно последното обстоятелство ни принуждава да признаем, че тя е влязла сама във ваната или са й помогнали. Ако се има предвид съдържанието на стомаха, Мешчерякова е била в средна степен на опиянение. Анализът на кръвта показа, че степента е била доста по-силна, почти до критичната точка. Това противоречие беше разрешено, когато при по-педантичния оглед на трупа бе открита следа от убождане на лявата мишница. Тъй като в кръвта и в тъканите не бяха открити никакви химикали, освен етилов спирт, можеше да се предположи, че някой е вкарал във вените на Мешчерякова алкохол. Което означава, че имахме работа не с нещастен случай, а с убийство. И, струваше ми се, не районната прокуратура ще се занимава с делото на Мешчерякова. В средата, където се е движела напоследък Катя, убиваха просто и по-ефективно. Макар че по повод на ефективността май се престарах. Ефектът и в този случай беше достатъчен.

Онзи, който е помогнал на Мешчерякова да се отправи на оня свят, беше направил всичко старателно и акуратно, без да остави и най-малка следа от престоя си в апартамента. Но педантичният Грязнов установи, че в кухненското шкафче, по времето, докато бяхме в апартамента, всичката посуда бе суха, отдавна измита, с изключение на една чиния и една мелхиорова чашчица. Гостът на Катя не е пил шампанско, можеше да се предположи, че е бил мъж. Можеше да се предположи и по следната причина — инжекциите с водка не бяха направени много акуратно, един път този „медик“ даже не успял да попадне във вената и вкарал цялата доза просто под кожата.

Разбирах колко сложна задача имаха оперативните служители. Ако сега, в близките часове, не успеят да попаднат на нещо, на някаква следа, следствието може да забуксува в задънена улица. Сложността идваше и от това, че убитата не беше обикновена гражданка, която е пред очите на всички и всяко отклонение от общоприетите норми на живот или поведение веднага ще бъде забелязано от съседите или колегите й. Целият живот на Катя и професията й, така да се каже, бяха пълно отрицание на нормалното. А нейните колежки по професия няма да кажат нищо, дори да знаят кой и защо е очистил Катя.

В показанията на любопитните съседи изплува още един интересен момент. Тази вечер, някъде след шест часа, на вратата на апартамент №14 позвънил милиционер. Влязъл, пуснала го е значи, а кога си е отишъл, никой не видял, всички били пред телевизорите да гледат някакъв сериал за екзотични страдания. Какъв е бил милиционерът, може би кварталният? — разпитвал оперативният служител. Може и да бил той, съгласила се съседката, само че бузата на милиционера била превързана, сякаш има зъбобол. Носел дипломатическо куфарче.

Слава се обади на кварталния по телефона. Човекът се кълнеше и божеше, че не е стъпвал в четиринадесети апартамент повече от половин година. Оправдаваше се, че блокът е спокоен — няма нито хулигани, нито рецидивисти. От своя гледна точка беше прав, разбира се, но от това не ни ставаше по-леко.

Прелиствам бележничето на Мешчерякова. В него има няколко белгородски адреса като данък юношеска сантименталност и няколко телефонни номера, от които нито един не отговаря в единадесет вечерта. Което е доста странно. В Москва е рано да се звъни към седем-осем вечерта, но към полунощ всички се прибират за сън. Макар че, както излиза, не всички.

Както и му е редът, телефонният номер на фирмата „Еделвайс“ е на буквата „Е“ в бележничето на педантичната Катя. При това телефонът за справки 812 12 12 заедно с изящния надпис просто е изрязан от вестник и е залепен в бележничето.

— Как мислиш, какво може да е купувала тя там? — питам Слава просто така, да разкъсам тягостното мълчание.

Грязнов отвръща нещо нецензурно, но аз съм снизходителен — ако не се притеснявах, щях първи да изтърся нещо подобно.

Но моят стар приятел умее не само да псува. Той взема бележничето от ръцете ми, гледа го, после казва:

— Не си във форма, Саша! Пропуснал си най-главното. Тук пише да се звъни през цялото денонощие. Вдигни слушалката на деривата, сега ще си поръчаме нещо!

Вдигаме задружно слушалките и Слава, поглеждайки в бележничето, набира посочения в рекламата номер.

Отначало чуваме само сигнала „заето“, което е косвено потвърждение, че фирмата наистина работи. Слава набира номера още веднъж и натиска копчето за автоматично избиране.

Този път се свързваме. След два дълги сигнала, някой вдига слушалката и произнася с млад, отчетлив и приятно звучащ глас заучената фраза:

— Фирма „Еделвайс“ на вашите услуги.

— Добър вечер — с непривично мръсничко придихание заговаря Вячеслав. — Какво мога да си поръчам тази вечер?

Двамата със Слава разчитахме, че фирмаджията сега ще ни изброи списъка на услугите, записани в устава на предприятието. Да, ама не!

— Всичко е както винаги — отсече гласът. — Какво бихте искали?

— Нещо екзотично.

— Хм… — Човекът се замисли за секунда. — Има едно негърче, като статуетка е. Обаче е скъпо!

Вячеслав се пули насреща ми: къде попаднахме значи. Но това е от първоначалното объркване. И той, и аз, струва ми се, разбрахме що за стока се предлага на клиента.

— А Катя може ли? — продължава да играе Слава.

На другия край на линията следва пауза, после дежурният — кой друг може да бъде? — подмята късото:

— Един момент.

След минута, не повече, в слушалката се чува друг, по-строг глас:

— Какво обичате?

— Нали ви казах — Катя! — ядосва се Слава, може би и не съвсем неискрено.

— Представете се, моля! — изисква гласът от слушалката.

Вероятно приема Грязнов за някой съученик на Мешчерякова, на когото тя, без да мисли, е дала координатите на работата си, затова когато Слава тръсва в слушалката съвсем искрено: „Ами аз съм Славик“, отговорът звучи така:

— Слушай, Славик, Катя я няма днес. И не звъни повече тук, че ще те ритам по цървулите чак до твоя Рязан!

При което връзката с „Еделвайс“ прекъсва. Но само телефонната.

— И тъй, тя си падаше курва… — промърмори Вячеслав, после попита: — Какво, отиваме ли да сваляме мацки?

— Обаче си вземи хилядарките за служебни разходи.

— Аха! И брониран презерватив, нали? — смее се Грязнов.

Влизам в радостното му оживление: опипом хванахме следа, и то каква!

Слава бързо върти шайбата на вътрешния телефон:

— Ало! Володя? Привет, Грязнов говори. Как е работата? Ще излизаш ли на спецмероприятие? Да? Браво! Давам направлението… Какво? Не е кръчма за съжаление! Ей сега идваме.

Той затвори слушалката и съобщи:

— Отиваме с момчетата от дванайсети отдел.

Излизаме и пеша се придвижваме към булевард „Дветной“.

11.

В двете стаички, наблъскани с бюра и каси, е претъпкано с хора. Тук се помещава дванайсети отдел на криминалната милиция, създаден съвсем скоро, в началото на 1993 година. Името му е досадно дълго: „Отдел за борба с организирането на публични домове, сводничеството и разпространението на порнография“. Преди нямаше такъв отдел, но всъщност по-рано в Москва ги нямаше и тристате различни бардаци, публични домове и прочие места за общо ползване от услугите на създания от двата пола.

Началникът на отдела майор Владимир Пронко ни посреща, изслушва краткия, лишен от емоции разказ на Грязнов и дудне добродушно:

— Знам го това местенце — въздъхва, — но не ми се е случвало да го посетя. А казват, че бардакът бил стилен! С какво да ви помогна, момчета? По документи се води кабинет за масаж, момичетата там са пълнолетни — не можеш да се заядеш…

Той взема една папка от бюрото си и я отваря. Там са подвързани най-различни обяви, публикувани в различни вестници. И между тях тази:

— Мъжествени младежи — това добре — замислено произнася Грязнов. — А ако ти кажа, че те предлагат деца?

— Ще ти повярвам — кимна Пронко. — И ще ти кажа още, че около Болшой малолетните ги изкупуват на дузини.

— Обаче ние не излавяме всички любители на нежното детско тяло. Схващаш ли мисълта ми, Слава?

— Загрях — кимна Грязнов и разказа как са му предложили негърче в „Еделвайс“.

Аз потвърждавам този факт.

Майор Пронко кима:

— Това е вече друга работа. Ще се опитаме да ги изработим.

Той критично ни оглежда:

— Вие, двамата, не ставате за ролята на клиенти. Теб, Слава, те знаят и кучетата в града. А вие, Александър Борисович, няма да издаяните като заклет педофил, фасонът ви не пасва, пък и не ви е според чина. Боя се, че и моите развратници повечето сутеньори ги знаят. Добре, ще пробваме новобранеца. Гена!

Приближи се висок, мускулест блондин със скандинавски вид:

— Лейтенант Карпенко — представи се той.

— Познаваш Слава Грязнов — каза му Пронко. — А това е Александър Борисович Турецки от Прокуратурата на Русия.

Генадий сдържано ми кимна с едва повдигнати вежди, което можеше да означава нещо средно между недоверие и учудване. Отношенията между милицията и прокуратурата винаги са били малко напрегнати. И макар аз да имах щастието именно в Московската криминална да намеря най-добрите си приятели, това изключение вероятно само потвърждаваше правилото.

— Гена — попита Пронко, — можеш ли да имитираш Урмас От4?

В очите на лейтенанта припламна огънче, очертанията на изразителните му устни някак неуловимо се измениха:

— Тофа, Фладимир Серкееефич, тряпфа да се пропфа…

Майорът остана доволен.

— Такаа, сега ще те издокараме… Слава, ще ми заемеш ли палтенцето за час-два?

— Иска ли питане!

— Отлично! Ще вземеш моята шапка.

Единствената жена в отдела, с пагони на старши лейтенант, подсказа:

— Гена, и обувките ти трябва да са хубави. Сега и на това обръщат внимание.

Генадий й показа зимните си вносни боти с дебела подметка:

— Тези ще минат ли?

Тя кимна, а Пронко подметна:

— Не усложнявай нещата, Марина! Той да се добере само до коридора, пък после ние тях ще оглеждаме…

Майорът побутна пред Генадий телефона и папката с изрезките, после заби пръст в нужния номер:

— Ти си гостенин от приятелска Швеция, за това те сами ще се сетят, само говори като Урмас. Поръчай си момче. Ако ти предложат черно — помисли малко и се съгласявай. Натискай се да идеш ти в бърлогата им, в твоя хотел условията не позволяват. Марина, включвай магнетофона, ще записваме разговора!…

Когато всичко беше готово, по радиото обявиха полунощ. Генадий набра номера на фирма „Еделвайс“.

Този път линията беше свободна. Когато отсреща вдигнаха слушалката, изражението на Генадий пак се промени:

— Топър вечер, исках да попатна ф „Еделфайс“ Папатнал? О, много топре. Този телефон ми препоръчал един госпотин ф Осло. Желая да получа бой… о, как беше тумата? Момше? Таа… Блек? Хм. О, тобре. Колко интересно! Как мога та пристигна? Малко не бързо, аз ще саписфа… Плакодаря…

Генадий затвори слушалката и изтри с кърпичка потта от челото си.

Майор Пронко го гледаше възхитено:

— Артист! Нямам думи! И защо, пита се, с такъв талант не си отишъл в театъра, ами си тръгнал да чистиш боклуците?!

— Стига де! — смути се младежът. — Няма ли да тръгваме? Те вече са пратили момчето в банята.

При думата „баня“ двамата със Слава си спомнихме Мешчерякова и веселието се стече от физиономиите ни.

Владимир Пронко се свърза с момчетата от КАТ, които му заеха на честна дума задържан за някакво изясняване „Мерцедес 600“ — малко поочукана, но представителна кола.

Издокараният с общи усилия Гена се разположи на задната седалка, където му е мястото на боса. Аз се настаних до него. Зад волана седна един оперативен служител, а до него Грязнов само по сако. Парното в колата работеше добре, но Гена все пак успокои Слава:

— Само да разбием тая бърлога и веднага ви връщам палтото, другарю майор.

— Не се притеснявай, носи си го — добродушно се ухили Грязнов.

Веднага след нас към същия адрес тръгна още една кола, в която седяха пет ченгета с автомати и бронирани жилетки — да ни прикриват. След като излязоха от гаража, те завиха встрани. Задачата им беше да приближат сградата от друга страна скоро след нас и да са готови да потушат всеки опит за съпротива от съдържателите на бардака.

Слава Грязнов много ме моли да остана, но аз се лепнах за тях, както се мъкне подир големите досаден и пакостлив по-малък брат. Горе, където ме завлече след себе си Меркулов, работата беше солидна, кабинетна. И макар да не ми беше по-леко, а чисто моралната, психическата умора даже по-голяма, отколкото в градската прокуратура, понякога като все още млад човек скучаех по такава конкретна работа, където сблъсъкът на хитростта и интелекта започват веднага след преследването и ареста. Може би трябваше да се прехвърля при ченгетата като Слава. Но какво да се прави — както казваше един мой съсед, заможен водопроводчик, — кой за каквото е учил, него сърба.

Минахме под арката и влязохме в двора. Тук беше тъмно и тихо. Даже местните хулигани се бяха прибрали по къщите си да спят. Оперативните служители внимателно оглеждаха всички слабо осветени входове.

— Мислите ли, че ни бройкат? — попита тихо Грязнов.

— По принцип би трябвало.

— Кой е апартаментът? Дванайсети? Тогава поне два прозореца гледат към двора. Могат направо оттам да ни следят.

— Ами кво тогава, да тръгваме? — предложи Гена.

— Давай — съгласи се Слава. — Само че ще вървим красиво и моля те, поне първите трийсет секунди, не „квокай“!

Гена се подсмихна, а Слава като школуван лакей изскочи от колата, като едва не се препъваше от почтителност, лепна се за задната врата, отвори я и отстъпи встрани, правейки път на важния гост.

Генадий важно слезе от мерцедеса, малко гнусливо огледа двора и се запъти към първи вход. Слава като печен бодигард крачеше малко отзад и предпазливо се оглеждаше във всички посоки.

Те се скриха във входа, а за нас потекоха минути на мъчително очакване. За щастие това не продължи дълго — не повече от десет минути.

В двора със загасени фарове се вмъкна жигулата на групата на Пронко. Шофьорът остана да наглежда двете коли, а ние вкупом се запътихме към дванайсети апартамент.

Момчетата ненатрапчиво, но успешно ме избутаха в ариергарда на малкия отряд, а някой пътем ми даде добър съвет:

— Ако започне стрелба, веднага падайте долу и се изтъркаляйте настрани!

Искаше ми се да му светна, че вече няколко пъти са ме убивали, при това по най-различен начин, но това беше неуместно за момента самохвалство, затова казах тихичко:

— Благодаря.

Спираме на етажната площадка. Двама оперативници контролират двата входа към стълбището и едновременно с това и вратите на съседните апартаменти. Едно от момчетата на майор Пронко натиска звънеца.

Шпионката за секунда се затъмнява — някой гледа през нея. Зад вратата се чува приглушено суетене и — мълчание.

Нашият човек пак звъни настойчиво и за по-сигурно тропа с тежък юмрук по меката, облечена с кожа врата.

След минутна тишина от другата страна се дочува недоволен, преувеличено сънен глас:

— Какво искаш? Що не тропаш с главата си…

— Отваряйте! Милиция!

— Какво искате, като сте милиция?

— Проверка по оплакване срещу вас. Веднага отворете!

— Ти закона за неприкосновеността на жилището чел ли си? Донесе ли разрешение от прокурора?

Проправих си път до вратата и поднесох към шпионката отвореното си удостоверение:

— Аз съм следователят Турецки от Прокуратурата на Русия. Моля да отворите вратата на служителите от милицията!

Зад вратата пак се чува суетене. И изведнъж се разнася преувеличено силният, провлечен „пиянски“ глас на Грязнов:

— Ама кво се шубелисвате, момчета?! Пускай ги да си врат човките! Моят извратен глупак има дип… дип-ломати-чески… а! Неприкон… сновеност!…

Чува се тъп звук, с какъвто здраво тяло се удря в твърда повърхност въпреки волята си — и вратата се отваря. В коридора ни посрещат Слава и двама служители от тукашния филиал на фирма „Еделвайс“. При това единият от служителите лежи на пода в безсъзнание. А вторият, като вижда как моментално изтрезнелият Слава делово се присъединява към оперативниците, помръква. И му става съвсем зле, когато от стаята излиза Гена, напълно облечен и извежда пред себе си изплашено момче на около девет години с тъмна къдрава коса и шоколадов цвят на кожата. То стреснато поглежда с красивите си изпъкнали очи към стопанина си и се старае да се държи по-близо до Генадий.

Двете други стаи са заключени отвътре.

Слава малко театрално чука по едната и по другата врата и гръмко предупреждава:

— Облечете се и отворете, граждани почиващи! Проверка на паспортите!

После идва до мен и разказва:

— Хубаво местенце! Ако бях по-млад, щях да го пробвам. Мацето струва шейсет бона на час, а за тоя Максимка — той кима към момчето — Гена трябваше да им даде двеста гущера за един час.

Неохотно, сякаш със скърцане, вратите на стаите се отварят и първо излизат две набързо облечени госпожици, които фиксират предизвикателно и без особено смущение милиционерите. След тях изпълзяват и двама млади мъже, като влачат краката си и примигват, дали от ярката светлина или от срам, не е ясно. И двамата са в костюми с вратовръзки, но единият в бързината е вързал своя аксесоар на обратно — с опаката страна навън.

Двамата свидетели, бачкатор на средна възраст и жена му, са опулили очи към ставащото. При това главата на семейството явно добре се е наквасил преди лягане. И сега, вече частично в алкохолна нирвана, здраво псува с продрания си в горещия цех глас всичките тия пе…, пу…, кур… и т.н. Един от офицерите, който стои по-близо до него, се опитва да го озапти, борейки се с пристъпите на смях.

Грязнов веднага започва да обработва единия от пастирите на момичетата за сладки сънища, а аз се приближавам към проститутките.

И двамата със Слава имаме снимката на Мешчерякова.

— Как се казвате? — питам момичетата.

— Защо? — страхливо се интересува едната.

— Малката! — крясва й Грязнов. — Този прокурор може да те засили в такъв светъл и леден край, че да ти измръзнат завинаги работните органи. Декламирай по-бързо, бацил такъв, та дано да ти прости! Това е следовател по дела от особена важност.

Момичетата може и да не са чели Толстой, но от жаргон разбират.

— Ама какво е станало? — зачуруликаха изплашено проститутките масажистки. — Какво искате да узнаете?

— Така вече е по-добре. Кажете си имената, та да разговарям с вас по човешки.

— Оля.

— Света.

— Значи така, Оля и Света, вижте тази снимка и ми кажете всичко, което знаете за тази жена.

Снимката, разбира се, беше от тия, дето не са предназначени за хора със слаби нерви.

— Ох, ама какво е станало с нея? — възкликна Оля.

— Познаваш ли я?

— Ами да! Катка Мешчерякова. Тя какво, мъртва ли е?

— По-мъртва не може да бъде. Откъде я познаваш? Работили ли сте заедно?

Преди да отговори, Олга хвърли скрит поглед към пазача на бардака. Той разказваше унило нещо на Грязнов и даже не погледна към момичето, макар тя да се опитваше по всякакъв начин да привлече вниманието му. Тогава Олга явно реши, че по-малкото зло е да разкаже истината за вече мъртвия човек.

— Да, познавам я. Тя е при нас отскоро, може би от половин година.

— Приятелки ли бяхте?

Момичетата се спогледаха малко недоумяващо.

— В общи линии, не сме се карали, но и не сме дружили особено. Какви приятелки можем да бъдем? Денем не се виждаме, не се срещаме, а като сме на работа — всяка в своя ъгъл. Още повече че по-рано тя е работила на друго място, докато натрупа опит.

— На какво място?

— Да не мислите, че знаем. Всяка действа на своя си периметър…

Виждам я, че лъже, но не мога да я улича.

— Може би е била по-близка с някое от момичетата.

Куклите се изхилват, след като откриват двусмисленост във фразата ми:

— Не, тя не минаваше за розова при нас.

Олга, която явно беше преодоляла първия страх, седна разпуснато, прехвърли крак върху крак и запуши.

Светлана изглеждаше по-впечатлителна, от време на време мяташе погледи към снимката.

— Самоубила ли се е? — с треперещ глас попита тя.

— Не, убили са я.

— А защо е такава?

— Попарена е.

— О, Боже!

— Именно — казвам. — А вие майтап си правите тука. Е, какво излиза? Работите заедно и не си общувате?

— Защо? — отвърна Олга. — Ние със Светка например сме съученички. И тук дойдохме заедно направо след училище.

— Обаче Катерина не я допускахте до себе си.

— Ами тя си беше досадница. Ние като поработим, в почивния ден ходим на бар, на някоя дискотека. Там, току-виж, и някой по-доходен жених можеш да свалиш. А тя си тъпчеше боновете в чорап, искаше да си купи апартамент. Купи си, нали! И за какво са я… знаете ли?

— Досещаме се. А познавате ли момиче на име Дина?

— Какво, и нея ли? — възкликна потресената Света.

С крайчеца на окото си забелязах как Олга я ръгна с лакът в ребрата. Но вече беше късно.

— Това не знаем, защото още не ни е известно къде се намира. Надявам се с ваша помощ да научим фамилията й и къде да я открием.

— Вече не работи при нас — бързо каза Олга.

Тя явно започваше да ме дразни.

— Фамилията? — рязко попитах аз.

Олга трепна.

— Чия?

— Засега не твоята.

— Я не ми говорете на „ти“!

Обиди се, представи си.

— Не ми се репчи, защото ще те пратя в кожно-венерическия на дълга комплексна проверка!

— Няма да ме пратите. Ние си имаме лекар и се проверяваме редовно, също както в общественото хранене.

— Оля, не се навивай — увещаваше Светлана приятелката си. — Нищо лошо няма да кажем. Фамилията на Дина е Венгерова, тя работи дълго в „Еделвайс“. Момиче от класа, на английски пердаши по-добре, отколкото на руски. Шефът все я държеше край себе си, за най-баровските клиенти. Казват, че е била даже с някого от правителството. Някъде преди половин година напусна…

— Виж ти, напуснала! Да не би и отдел „Личен състав“ да имате тук?

— Отдел нямаме, но трудови книжки си имаме.

— И като какви сте записани там по длъжност?

— Масажистки — хорово отвърнаха момичетата и захихикаха.

— И, разбира се, не знаете къде живее Дина Венгерова?

— Разбира се, не знаем.

— Кой е шефът от тия двамата?

— Ама вие какво си мислите? Това са нашите бодигардове, следят клиентите да си плащат и да не искат невъзможното.

— А къде е шефът?

— Не знаем.

— Те знаят ли?

— Навярно.

Охранителите казали на Грязнов за Дина Венгова същото, каквото и момичетата на мен. Заедно с това изпели, макар и без особено желание, къде е офисът на шефа им и главните, така да се каже, кабинети за масаж, къде живее и каква му е фамилията.

Директорът на кабинетите за масаж „Еделвайс“, двадесет и осем годишният Владимир Петрушин, държеше офис недалеч оттук, в тристаен апартамент, също като този, който току-що напуснахме. При директора отидохме двамата със Слава. Сътрудниците от дванайсети отдел останаха да си довършат работата.

12.

Звънецът на Петрушин не работеше, затова Грязнов без дълго да му мисли, забарабани с юмрук по вратата. В „Еделвайс“, включително и всички филиали, явно не обичаха неканените гости. Но нали хората си бяха неопитни, не се досещаха, че тънката и нетапицирана врата лесно пропуска звуците. Затова чухме стъпки в коридора и гласове. Мъжки гласове.

— Не отваряйте и не се обаждайте! Сигурно е пак някой недострелян ваш приятел!

— Поне да попитам кой е. Сашка ми се обади, каза, че при него се натресъл някакъв швед, любител на момчета. Може да се е случило нещо, а ти беше заел телефона… Кой звъни така посред нощ?

— Милиция, Владимир Николаевич.

— А… какво е станало?

— Ние също обичаме момчета, така че отваряйте, докато не сме разбили вратата! — кресна Грязнов.

Зад вратата — стресната тишина, след това дълго и суетливо отваряне на секрета. Вратата се открехна, колкото позволяваше предпазната верижка. Елегантен мъж, чието изкривено от бурята на отрицателните емоции лице явно не пасваше на изискания му, скъп костюм, се опита да ни разгледа през цепнатината, после помоли:

— Извинете, моля, но може ли да видя документите ви?

Слава поднесе към цепнатината отвореното си служебно удостоверение.

Петрушин изучи старателно доколкото можеше и снимката, и печата, и подписа. После свали верижката, отвори вратата и ни покани с широк жест, а на глас го дублира:

— Заповядайте!

Влязохме. Същото разположение, както и във филиала, но тук за „масаж“ бяха предназначени само две стаи. Третата беше строг и в същото време разкошен кабинет. Директорът ни вкара тъкмо там, настани ни на кожения диван и предложи кафе. После попита с какво може да ни бъде полезен.

Решихме да не му казваме, че тази нощ положи началото на края на неговата фирма. Стресовата ситуация можеше да го предизвика към необмислени действия, а ние си имахме друг интерес към Петрушин.

— Работила ли е при вас Катерина Мешчерякова? — попита Слава.

Петрушин реши, че интересът ни е специфичен — не към фирмата като цяло, а само към един неин служител, отпусна се и си позволи леко игрив тон:

— Защо употребявате глагола в минало време? Работи и сега. Макар че вие сте по-наясно. Ако се е забъркала в нещо, няма да й търсим адвокат. Всеки отговаря за себе си.

Грязнов постави на бюрото пред Петрушин снимката на мъртвата Мешчерякова и попита:

— Истина ли е, че при вас добре погребват?

Петрушин се стресна и погледна недоумяващо Слава:

— Ъ… какво казахте?

— Преди няколко часа някой е накъркал яко вашата труженичка с водка и я удавил във ваната! Вашите предположения — кой би могъл да го направи и защо? Нямаме време, така че колкото по-бързо ви проработи паметта, толкова повече шансове имате да се изметем оттук без последствия за вас.

Володя Петрушин, изнежен младеещ тип, такива бяха някога комсомолските работници с ранг не по-нисък от областен, веднага повярва на Грязнов. При това знаеше точно, че смъртта на Катя не е негова работа, затова се чувстваше уверено и спокойно.

— Мешчерякова е при нас не много отдавна. Надеждно момиче, спокойно…

— Момент — прекъснах го аз. — Има ли още някой тук?

— Да. Нашият лекар.

— Повикайте го, ако обичате. Може би той ще успее да добави нещо съществено.

Петрушин сви рамене и силно извика:

— Коля! Ела тука!

След минута се появи и Коля — висок, здрав мъжага на около четиридесет години в разкопчана бяла манта над анцуга.

— Коля, господата са от криминалната. Казват, че някой е убил Катя Мешчерякова. Дявол знае какво става!

— Така си е — съгласи се Коля. — А вчера и нас двамата едва не ни очисти оня ненормалният! Пък казваше, че ви е приятел.

— Е, това не е важно — припряно каза Петрушин и продължи да разказва: — Катерина беше доведена при нас от Дина…

— Какво означава „доведена“? При вас да не би да е някакъв зверилник със свободен лов?

Опитвам се да говоря меко, не агресивно и затова търся неутрални думи. А те кой знае защо тълкуват всичко превратно.

— Ама моля ви се?! Аз просто така, лошо се изразих! — възклицава Владимир Петрушин, а очичките му се мяткат ту към мен, ту към Грязнов — преценява реакцията ни на думите му.

— Как да ви разбираме в такъв случай?

Петрушин бодна в Грязнов не особено ласкав поглед, но все пак отговори:

— Вижте… Първоначалния си персонал набирахме направо така, без обяви, без конкурси. Нашите момчета, да ги наречем експерти…

— … или сутеньори — вметна вероятно на място Грязнов.

Петрушин направи кисела физиономия, но не възрази:

— Да допуснем… Та значи Дина Венгерова работеше още от първия ден във фирмата. Невероятна жена, да ви кажа. Но като търсещ човек, тя не искаше да се отдава изцяло на тази работа…

Доста уморително беше да се наблюдава какви метаморфози претърпява лицето на Грязнов, когато слуша тези почти идеологически термини, призовани да характеризират първата и най-древна професия.

— … Общо-взето, на Дина й провървя, тя си намери хубава работа в туристическа агенция, при това като гид. Това е нормално, като се има предвид, че тя знае два езика — английски и френски. Но ние си имаме също като в армията едно правило — щом искаш да се уволниш, подготви си смяна. Когато Дина доведе Катя, доста хора се съмняваха — момичето явно не беше от нейната класа, нямаше европейско лустро. Затова пък после тя се показа много умела и здравомислеща. Не знам как да реагирам на думите ви. Нима е била толкова пияна, че не е забелязала как я влачат към ваната?

— А вие защо решихте, че са я влачили? Може тя да е влязла там сама, а после някой, на когото е имала доверие, да я е стиснал за гърлото!

— Е, не знам. Винаги ми се е струвало, че Катя е много предпазлива и разумна, за да се поддаде на евтина провокация в центъра на града… Както вече казах, при нас правилото е — напускаш ли, намери си смяна. Затова когато Дина си намери чиста, спокойна, почти същата като преди работа, никой не възрази. Дадохме й прекрасна характеристика и попътен вятър, мила, към нови върхове! А Мешчерякова беше неопитно момиче, не можеше да си разтвори краката без усложнения! Но с времето се научи…

— Хайде да опитаме да излезем от производствената терминология! — казвам. — Трябва ни нещо по-подробно за производствените отношения: приятели, врагове и така нататък…

— Че какви врагове да имаме? — разтвори ръце Петрушин. — Който се справя — печели, който не може — напуска. При нас принципът е наистина железен: клиентът винаги има право.

— Тоест вие сте уверени, че никой от вашите служители не може да намрази Мешчерякова дотолкова, че да пожелае смъртта й?

— Абсолютно. При нас засега търсенето надвишава предлагането. Нали разбирате? Затова момичетата няма какво да делят.

— Ами ако допуснем, че Мешчерякова е заразила някой порядъчен гражданин с някоя срамна болест?

— Изключено! Ето, имаме си свой лекар, работи при нас на договор… Абсолютно изключено!

— Потвърждавам — кимна едрият мъж на име Коля. — Всички дами са наред.

— Вие всъщност какъв сте по специалност? — неприязнено попита Грязнов.

— Гинеколог — спокойно отговори лекарят и добави: — Нека не ви вълнува мястото, където работя. Всъщност изпълнявам същите операции, само че за различни пари, и ги правя може би дори по-добре отколкото в клиниката.

— Докторе, забогатявайте както си знаете! — махна с ръка Грязнов. — Попитах ви, отговорихте ми — всичко е нормално. По-добре кажете, защо изведнъж се заехте не с вашата работа?

Петрушин изведнъж се закашля.

Коля го погледна, досети се, че това е сигнал, но за всеки случай попита:

— За какво говорите?

— Ами че ти сам разправяше как си оправял някакви недостреляни. Ти какво, да не си конски доктор, та да лекуваш от всичко?

— Не, разбирате ли…

— Мисля, че гражданинът Петрушин трябва да постави нещата по местата им — казах, като наблюдавах внимателно пребледнелия директор на фирмата за сексуални услуги. — Първо, да завършим служебната характеристика на Катя и Дина, а като второ — на кого е оказал Николай нетипична помощ? И моля, побързайте, работата е важна. Ако още се съмнявате в това, то на вашите услуги е следовател от Прокуратурата на Русия. Е?

— Разбрах ви — сложи ръка до сърцето си Петрушин. — Мешчерякова си взе неплатен отпуск за три седмици и трябваше да се яви на работа чак утре. Обикновено не поощрявам такива неща, но Дина Венгерова ме помоли да я пусна. А тя е жена над всякакви похвали и препоръки. С нея започнахме всичко… Затова не мога да й откажа. При това вчера вечерта Дина ми се обади по телефона…

— В колко часа?

— Някъде към единадесет. Каза, че са се прибрали двете и всичко е наред.

— Ясно. А раненият?

— Вижте, аз обещах да си мълча…

— Човече! — кресна му Грязнов. — Трябва да си набиеш в главата само едно свято чувство: от студената и миризлива килия те делят не дни, а часове, пък ти кокетничиш с нас като гълъбица, господ да ми прости! Може и да не знаеш, но докторът ти е длъжен — лекарите в болниците трябва да съобщават за всички случаи на огнестрелни и прободни ранявания. Ако не ти, то твоят доктор ще дойде сега с нас. Няма да го приберем само ако научим за всички, които са получили негинекологична медицинска помощ във вашата къщичка. Броя до три и половина… Едно!

— Вие както искате, Владимир Николаевич, а аз… — започна гинекологът Коля.

Но Петрушин не му даде да продължи:

— Добре. Нека грехът да е мой, аз ще разкажа. Имам един познат бизнесмен, задушевен, интелигентен човек. Много сме си помагали един на друг. Съгласете се, че това в днешно време е рядко качество, особено сред бизнесмените от новата вълна. Нравите, както знаете, са вълчи…

— Вашият приятел също ли работи по публичната част? — с грубовато веселие попита Грязнов.

— Простете, не ви разбрах?

— Той, питам, също ли държи публичен дом?

Петрушин известно време мълча, пресмятайки вероятно дали си струва да се обиди от такива некрасиви думи за неговата рожба, или да премълчи. Победи здравият разум.

— Не — напрегнато каза той. — Познатият ми работеше с недвижими имоти. Московските недвижими имоти винаги си държат цената, нали знаете — накриво се усмихна директорът. — Който се занимава с тях, върти големи пари, но и риска си го има, без добра охрана няма да изкараш дълго. При него работеше като бодигард един тип, явно с криминално минало, а може и така да ми се е сторило. Този охранител вчера дойде при мен и каза, че някакви хора го обстрелвали направо на улицата. Не знаеше нито кой, нито защо. Каза само, че моят познат си има неприятности. Коля обработи раната му, превърза го и оня си замина.

— Сега навярно ти ще се кълнеш, че не знаеш как се казва този охранител? — попита с неприятна усмивка Грязнов. — То си е ясно, кой ще пита хората си за фамилия. Всичките ги наричат я Петка, я Ванка. Името му поне знаеш ли?

Прихващам от припряността на Слава. Та нали това може да не е просто съвпадение, възможно е да е така дълго търсеният от нас… Е?

— Защо само името? — отронва даже някак обидено Владимир Николаевич, копеленце с умен, но порочен мозък, което има толкова пари, колкото аз няма да заработя и за най-дългия си живот. И все пак не му завиждам.

— Тогава пей по-бързо, баровец!

— Костя Петров…

— Той е! — не успява да се сдържи Слава.

Да, най-после хванахме дирята на бандита Костя по прякор Бодила, чието дръзко бягство от ареста лепна позорно петно върху славната криминална милиция и не по-малко славния следовател Турецки, който заради душевната си доброта, избиваща на глупост, създаде на Бодила необходимите условия за бягство.

— Браво! — похвали Грязнов Петрушин за честността и се обърна към Коля: — Сега ти разкажи как е ранен, от какво и дали Костя ще успее да избяга далеч с такава рана?

— Е, тук познахте — усмихна се скъпернически докторът. — Раната е огнестрелна, от куршум, в горната трета на бедрото… на лявото. Сравнително лека е, костта, по-големите съдове и нерви не са засегнати. Куршумът е минал по допирателната, свалил е кожата и малко месо. Той дойде тук сам, на собствените си крака и сам си отиде, но няма да стигне далеч пеша. Раната ще се отвори, той ще загуби сили от кръвотечението, а и болката ще си я бива…

— В колко часа беше това?

— Не помня точно, но във всеки случай след девет вечерта…

13.

И така, съвпадението беше страхотно: човекът, обстрелвал волвото, и нашият беглец Бодила бяха едно и също лице. В това всъщност нямаше нищо удивително. Неговият бос от фирмата „Геронт-сервиз“ изработи няколко апартамента именно за чеченците, сам си призна на разпитите. Защо тогава те да не приласкаят страдащия някогашен компаньон. При това той не скръсти ръце, а честно и снайперски си отработва хляба и прикритието.

Вярно, във връзка с последните вътрешнополитически събития прикритието му не беше вече толкова надеждно…

— За какво се замисли, Александър Борисович? — пита Грязнов.

Весело му е и аз го разбирам: най-лошо е, когато не знаеш кого търсиш. Когато вече си наясно, пък и момъкът ти е стар длъжник, вече е друго.

— Жал ми е за Вова Петрушин — казвам на Слава. — Обещахме на човека, че няма да му гоним карез, а вече вероятно го обискират.

— Че ние какво общо имаме! — пули се Слава. — Виновен е дванайсети кръвожаден отдел. Така му кажете после на разпита…

Смеем се, колата ни носи из потъналата в тревожен сън Москва. Преди една година тя преживя малка гражданска войничка. И не ме напуска чувството, че не е последната…