Момиче за шпионина

1.

Една от стените на кабинета ми е украсена с голяма и подробна карта на Съюза на съветските социалистически републики. Време е да си намеря по-съвременна, но дали защото не съм достатъчно разтропан, дали защото не са напечатали още достатъчно, продължавам да зяпам старата. Тя още върши работа в някои случаи, например да се проследят криволичещите железопътни линии. Но на това място, което съзерцавам, картата безусловно е остаряла — там една територия се нарича Чечено-Ингушска АССР. Само дето вече няма автономна република, а дявол знае какво. И това „дявол знае какво“ така яростно се мъчи да се изтръгне на свобода от федерацията, сякаш през последните три години някой се е опитвал или поне е желаел да провери как вървят нещата в един отделно взет субект на федерацията. И всичко може да свърши така, че да започнем да бодем върху това място на картата зелени и трицветни знаменца, отбелязвайки с тях линията на фронта. Иска ми се да вия срещу кремълските рубинови звезди от непреходния идиотизъм на руския политически живот. Но за съжаление едва ли ще ми стане по-леко, най-много да получа награда за най-добър вой от някоя фирма, която се чуди как по-шантаво да си рекламира стоката.

Телефонът рязко иззвънява. По сигнала определям, че е външна линия. От другата страна е Юрий Макаревич от контраразузнаването. Това, че ми звъни по своя инициатива, трябва да означава нещо извънредно.

— Александър Борисович! Трябва спешно да се видим!

— Случило ли се е нещо?

— Има новини.

— Елате — предлагам, макар да се досещам, че той има предвид неутрална територия.

— Би ми се искало на свеж въздух, нали разбирате?

— Разбирам, само че времето…

Зад прозореца мокрият вятър гони безчислени ята натежали от влага снежни парцали.

— Да идем в някой ресторант, ще пийнем кафе.

— Добре — съгласявам се и след като го изслушвам къде ще ме чака, вземам палтото си.

2.

Малкото заведение, където намираме временно убежище с Макаревич, не спада към процъфтяващите и шикозните, но вътре е топло и мирише на горещо кафе. Затова в сравнение с гнусотията на улицата капанчето ни се струва даже уютно.

Не мога да се стърпя, особено след разказа на Костя Меркулов как контраразузнавачите са завербували бъдещия му зет, и питам без ехидство, но и без съчувствие:

— Как са успехите ви на Източния фронт?

Потънал в размисъл как по-ловко да зададе въпросите си, Макаревич разсеяно пита:

— За какво говорите?

— За Чечня естествено.

— Ааа — с видимо облекчение произнася Макаревич, — за щастие нямам отношение към това. Аз съм от отдела за външно контраразузнаване, а страната с името Чечня се отнася към вътрешните работи… Александър Борисович, кажете, моля ви, откъде взехте тази фамилия Кук?

Докато разбълниквам с малката лъжичка гъстото и напълно прилично на пръв поглед кафе в миниатюрната чашка, аз пресмятам какво ще изгубя, ако споделя с него информацията за Скворцов. Вероятно нищо. Това, което покойният искаше да скрие от всички, Грязнов го намери. Останалото да си делят другите.

— Честно казано, Юрий Николаевич, не бях сигурен, че това е фамилия. Би могло да бъде и прякор, и какво ли не още. Значи казвате — фамилия?

— Да.

— Да сте чували нещо за полковника от ГРУ Скворцов?

— Нещичко… с крайчеца на ухото. Той май умря?

— Да, от разрив на сърцето. Прекрасна смърт за офицер от разузнаването, нали?

След което ме досрамя от неуместното ми остроумничене и разказах на Макаревич за Скворцов всичко, което знаех и каквото ми съобщи Осинцев. Всичко, освен за дискетата от Одинцово.

— Благодаря за откровеността, Александър Борисович — съвсем искрено каза Макаревич. — Разбира се, ще бъде тежко да разговаряме с момчетата от ГРХ, но се налага. Струва си…

— Юрий Николаевич, не се причислявам към излишно любопитните хора, но все пак би било интересно да науча към какво откритие ви тласна думичката „кук“?

— Да ви кажа, значи пак да ви дам повод да се майтапите с контраразузнаването — невесело се усмихна Макаревич.

— Аз лично не настоявам да го кажете именно на мен, Юрий Николаевич. Ще ви пратим официално искане от генералния прокурор…

— Не си струва, не смятам да крия от вас. Дейвид Кук е суперагент на Централното разузнавателно управление.

— Страхотно! Тогава трябва да приберете за вашата разработка всички материали за Скворцов. Ако се окаже, че те са имали шушу-мушу на основата на взаимни интереси, то Главното разузнавателно управление силно ще си изгуби лицето, както казват китайците.

— Да, те ще се инатят с всички сили. А главното е, че основните герои няма как да ги попиташ вече.

— И какво, аборигените не успяха ли да изядат Кук? Да не е вече на почивка във Флорида?

Макаревич някак странно се усмихна:

— Искате ли да го видите?

— Защо не?

Той извади снимка от джоба си и ми я подаде.

Усмихващият се мъж в светъл летен костюм и широкопола шапка ми се видя познат. Когато се вгледах по-внимателно, разбрах защо не го разпознах веднага — не бях виждал този човек никога усмихващ се, не бях го виждал жив. Наблюдавах го в моргата, където той се водеше под името Джон Керуд…

Когато се прибрах, първо се хвърлих към телефона и започнах да набирам номера на обидения ми Юрий Андриевски. Не знам дали ми се искаше да го шашна, или да го обидя още повече. Не, преди всичко щеше да бъде интересно да чуя реакцията му на тази новина.

Провървя ми. На петия сигнал в слушалката щракна и познатият приятен във всички отношения глас каза:

— Слушам ви.

— Добър ден, Юрий Владимирович!

— А, вие ли сте? — В гласа му нямаше и намек за радост, добре, че поне не затвори слушалката.

— Имате ли нещо ново за мен? — питам аз.

— Май не… Конкретизирайте въпроса си, моля ви!

— Ами все тоя фалшив миротворец Керуд ме занимава. Ако не заради него, значи заради вас е било нападението.

— Така ли смятате? Според вас момичетата само за оная работа ли бяха дошли?

— Там е бедата, че не успяхме да разпитаме никоя от тях. А вие поне знаете ли кой се е криел под фамилията Керуд?

— Защо ви интересува?

— Предполагам, че ще заинтересува вас, Юрий Николаевич…

— Няма нужда да дразните любопитството ми. Знам кой е бил Керуд?

— Защо не ми казахте?

— Нямаше оперативна необходимост. И досега няма.

— Нищо, Юрий Владимирович, отпуснете се, няма да ви подпитвам. Намериха се добри хора, казаха ми. Те и при вас ще дойдат да питат, какво сте решавали с господин Кук и с какво е бил вързан за вас полковникът от ГРУ Скворцов.

— Славно сте поработили, Турецки! — разсмя се Андриевски. — Но може да не ви стигнат нито времето, нито силите да претворите в живота своята версия.

— Каква версия?

— Не ви сдържа вас, двамата с Меркулов, да наклепате всичко, което някога е било под шапката на КГБ.

— Моля ви се, Юрий Владимирович! Вие определено имате мания за преследване. Само че ми се иска да разбера защо за вашите лудории с Кук се е наложило да плаща малката ви и глупавичка партньорка?

— За Мешчерякова ли говорите?

— Естествено.

— Не мисля, че ще успеете да я пришиете към делото. А и дело в края на краищата няма да има. Искате ли един съвет, Александър Борисович?

— Като бивш честен пионер, не се отказвам от никакви съвети.

— Вие ми харесвате, както ми харесват всички професионалисти. Това, което става сега, е непрофесионално, защото е некрасиво и непредсказуемо. На ваше място бих си взел отпуска и бих изчакал поредната руска тупурдия някъде далеч от градската суета.

— Благодаря. Може ли един въпрос?

— Само неутрален.

— Какво ще правите вие на ваше място?

— Ще изпълнявам заповедите на ръководството си.

— На Пермитин ли? — попитах аз, намеквайки за роднинските му връзки.

— Не само — сухо отвърна Андриевски и затвори.

Не мога да кажа, че останах доволен от разговора. Макар, откровено да си призная, нямам представа защо се обадих. Може би се надявах, че ще извадя от равновесие този юнак, лишен напълно от нормални човешки емоции. Някъде и в нещо той беше забъркан, но улики срещу него нямаше, а общуването с американски шпионин разузнавачът винаги може да обясни красиво и правдоподобно, та в края на краищата да се окаже, че Кук — това е днешният Щирлиц.

Оставаше ми май последната надежда — дискетата от Одинцово. Може там да е обяснението на всичко.

Кой е Скворцов? Объркан офицер с нещастен семеен живот, попаднал в умело поставените мрежи? Или умен, реално мислещ разузнавач, напипал нишките на глобален заговор и неуспял да доведе нещата докрай? Какво означава в неговата игра с някого думата „ангел“? Може би това не е просто ангел, нали в последната му бележка има още и буквата „Ф“. Ангел Ф? Какво може да е това? Какви думи започват с буквата „ф“?… Казват, че Пушкин много е обичал „фриволната“ литература. Глупости! Скворцов не е бил толкова ексцентричен, че да се сбогува с тоя свят с някое „фичка ви“… Фенер? Факт? Файл… Какво е файл? Файл, парола на файла — кодовата дума, която отключва записаната на дискетата информация.

Вдигам слушалката на вътрешния телефон, който ме свързва с Меркулов.

— Какво искаш? — пита той.

— Знаеш ли какво мисля, Костя, дали да не проверим като версия, още повече че не е трудно…

— Не ме затрупвай с обяснения! За какво става дума?

— За Скворцов — ясно като по устав докладвам аз. — Трябва да проверим дали е възможно „ангел“ да е кодът на файла в оная дискета.

— Вземай я и да вървим в компютърния център!

3.

4.

Тримата с Меркулов и програмиста Виктор се затворихме в компютърния център през обедната почивка. Трудно е да се предположи, че в наше време ще се намери ентусиаст, който желае да посвети свободното си време на работата. И действително никой не ни обезпокои.

Виктор бързо определи кой от компютрите е съвместим с дискетата на Скворцов, напъха с плашеща ме небрежност черния крехък квадрат в дисковото устройство, поигра си с клавишите и на екрана върху син фон се появиха редове с бели букви на латиница.

— Та кой файл искате да отворим? — обърна се той към мен.

— Опитайте с „ангел“.

— Има такава буква, както би казал моят учител Якубович! — възкликна след малко Виктор.

После на екрана се появи текст и ние тримата не откъснахме от него очи и за секунда, докато свърши.

Младият и твърде интелигентен за подобни доклади програмист Виктор възкликна, без да се обръща пряко към никого:

— Защо пък са им тънки ръкавици?! За да не оставят отпечатъци в канализационните шахти ли?

Да си призная, не знаех какво да му отговоря, но Костя Меркулов, изглежда, е осведомен за всичко.

Той се усмихна и каза:

— Ценя хумора ви, млади човече, но не обърнахте внимание на един нюанс…

— Какъв?

— Ръкавиците са от кевлар.

Костя сметна, че няма нужда от повече разяснения, но младежът не се съгласи:

— Що за чудо е кевларът?

— Много здрав материал. Кевларената нишка не може да бъде прерязана от нож.

Виктор разбиращо кимна и тримата отново се залепихме за екрана.

— А с какво се отличават хидравличните ножици от обикновените? — пак полюбопитства Виктор, вече гледайки конкретно Меркулов.

— Тази играчка прерязва за минути метален прът с дебелина до шест сантиметра — послушно отговори заместник-генералният прокурор.

5.

На монитора светеха в бяло върху синия фон последните три абзаца на докладната записка.

Известно време мълчахме, докато осмисляхме прочетеното със затормозени от спец терминологията мозъци.

— Какво мислиш за това, Саша? — попита ме Меркулов.

Свих рамене.

— Не знам какво да кажа. Ако Скворцов не беше разузнавач, а поне политически офицер, можеше да се предположи, че имаме работа със сюжет за бъдещ фантастичен филм на ужасите…

— Интересно ми е за кого е писал тази докладна или за кого е направил копие — разсъждаваше на глас Меркулов. — Повече прилича на копие, и то доста небрежно, защото не са сложени датите. Виктор, ще бъдете ли така добър да видите дали няма още нещо там?

Програмистът натрака нещо по клавишите. Текстът се премести нагоре, а на негово място излезе друг, набран в една колона и озаглавен просто и делнично, както и трябва да се нарича открадната военна тайна: „Списък на личния състав на спецподразделение АА“. По-нататък следваше „Група №1“:

И така всичките петдесетина и нещо бойци.

След това Виктор, без да чака подкана, сам започна да превърта файла. След списъка на „подземните ангели“ на екрана се появи сравнително кратко съобщение:

На дискетата нямаше повече нищо.

— Е, Саша, какво ще правим? — попита Меркулов, колкото да прекъсне проточилото се мълчание.

— Трябва да предадем това съкровище на ГРХ да си оправят сами бакиите.

— Това е най-простото решение…

— И най-доброто! Изморих се вече да разравям тия шпионски лайна.

— Май си забравил, че сега не само криминалните престъпници и нелегалните милионери са твоя грижа? — меко ми напомни Меркулов.

— Първо: милионерите вече излязоха на светло. И второ: нека контраразузнаването да ми поналови малко шпиони, пък тогава аз ще се заема с тях.

Меркулов не желаеше да продължаваме спора си пред Виктор, затова му каза:

— Отпечатай, моля те, всичко за тези „ангели“ и ми го дай, а дискетата върни на Александър Борисович, той ще бъде при мен.

— Ще бъде изпълнено.

Отидохме в кабинета на Костя. Той се настани на креслото си, покани и мен да седна. После ме погледна виновно, запали цигара и попита:

— Сигурно си изморен?

— Така ли изглеждам?

— Да. А аз исках да ти предложа една авантюра, която никак не ти прилича на положението, още по-малко на мен…

— Е, не съм се уморил точно от авантюри — започнах предпазливо, докато се опитвах да се сетя накъде бие.

Може би се досещах, но не исках да изпреварвам учителя и приятеля си.

— А от какво?

— Ами вече трета седмица работата ми е скучна, несвойствена и при това безрезултатна.

— Героят на един американски автор на кримки, частно ченге, казва долу-горе следното. За да разкрия престъплението, аз хвърлям в неговия изпипан, премислен механизъм гайка, тя попада между зъбните колела — и целият механизъм блокира.

— Кой ще бъде гайката? — почти ентусиазирано попитах аз.

— Ами дай да помислим. Струва ми се, че напоследък много на пръв поглед съвсем различни хора отиват по едно и също време на едно и също място, което не става за бизнес, нито пък за почивка.

— И кои са те?

— Хайде да ги изброим. Американският шпионин Кук заедно с руския разузнавач Андриевски плюс двете дами. Полковник Скворцов. Членът на Съвета за сигурност Корольов. Е, той, да речем, е ходил там по фирмените си дела. А виж, между шпионите на братските страни и Скворцов се усеща определена връзка. Ако си спомняш, за пръв път прочетохме името Кук в писмо, адресирано до Скворцов… надявам се не си забравил?

— Не, разбира се.

— Натрапва се следният извод: Кук и Андриевски са отивали при Скворцов. Той се е готвел за срещата, затова е отпратил любимата си при брат й. Дали да не попитаме Андриевски какво може да каже по този повод, да му дадем да прочете разшифровката на факса!

— А ако започне да се инати? Той е твърдо орехче.

— Уликите ни може и да са косвени, но са добри. Скворцов се е готвил да посрещне гостите си на осемнадесети ноември. Същата вечер са обстрелвали волвото, а лъскавото шведско чудо се е движело към Кунцево. Ако и това е случайно съвпадение…

— Андриевски ще твърди, че е случайност.

— Значи трябва да се иде в Грозни, там да се търси ключето.

— Да бе, там ще намериш нещо сега!

— Между другото знаеш ли последните новини за фирмата „Хантала“?

— Икономическите престъпления не са моя слабост.

— Нали ти казах, че са им блокирали сметките? И знаеш ли колко има в тези сметки? Общо не повече от милион и половина инфлационни рубли.

— Само толкова?

— Да. Успели са да прехвърлят останалото зад граница и една част в Чечня, по сметка на банка „Нохчи-Чо“.

— При Аслангиреев?

— Правилно. Покойният Бодил е служел при Аслангиреев до последния си ден. Вероятно той го е пратил в Москва да догони Кук. Или може би Андриевски? Юрий Владимирович явно знае нещо.

— Че знае, знае, само че с какво да го притиснем, миличкия, та да пропее?

— Ще измислим.

Не се наложи много да се напъваме. Отново висшите сили и щастливото стечение на обстоятелствата ни дойдоха на помощ.

Първо в лицето на Меркуловата секретарка Наташа.

— Константин Дмитриевич, не ви работи вътрешната връзка — заяви малко капризно тя, показвайки се наполовина през вратата.

— Да, знам. А защо ви беше?

— Един ваш познат от милицията иска да влезе, риж такъв…

— Грязнов ли?

— Май че той.

— Пусни го.

Слава влезе в кабинета, кимна за поздрав, изгледа ни и попита, като явно криеше някакви новини:

— За какво сте се замислили, господа другари на генералния прокурор?

— За това, че не сме си лика-прилика! — измърморих аз. — Ако знаех какво ще изровиш на тавана при стария Скворцов, никога не бих те пратил!

Слава шеговито разпери ръце:

— Ние сме дребни риби, нашата работа е да намираме, вашата — да се оправяте с находките.

Костя, който гледаше замислено към Грязнов, произнесе нещо неочаквано даже за мен:

— Тъкмо си мисля, Слава, че е време да те прехвърлим в апарата на министерството, защото някак си си изолиран от нас.

— Сигурно се шегувате? Савченко хич няма да иска да ме изтърве от лапите си.

— Че какъв ни е на нас Савченко? Ще организирам тия дни следствена бригада и ще заминем със Саша в Северен Кавказ. Ако искаш, ела и ти. Тогава временно ще те прехвърлим към Министерството на вътрешните работи за изпълнение на специална задача. А после може и да останеш. Нали при нас няма нищо по-постоянно от временните трудности. Устройва ли те такъв вариант?

И Слава, и аз гледахме Меркулов недоверчиво.

После Грязнов започна предпазливо да опипва почвата:

— Момчета, нали ме знаете, че съм готов с вас да вървя и по дяволите…

— Без любовни признания! Казвай точно и ясно: ще дойдеш ли с нас, ако утвърдят авантюрата ми?

— Идвам!

— Е това вече е добре. Ще отидем наистина не при дяволите, а при „ангелите“, макар да не твърдя, че е по-безопасно…

Слава ни гледаше малко шашнато, затова се наложи да му разкажем в сбита форма за компанията „Хантала ойл лимитед“ и за спецподразделението „Ангели от ада“.

— Ясно, пак се набутахме! — резюмира чутото Слава и добави: — И аз не идвам с празни ръце при вас. Накарах оня фотограф любител да изплюе камъчето.

Ние се запознахме с показанията на Федулкин, после Слава ми връчи донесението за външното наблюдение на Ткачова. Прочетох го и го подадох на Костя:

— Виж! Пак Андриевски. Хлътнал е здраво в тая работа.

Докато Меркулов четеше за срещата на Андриевски и Дина, аз попитах Слава:

— Намериха ли се у Федулкин някакви филмчета или снимки, освен тези, които имахме щастието да видим?

— Намери се нещичко. Повечето, разбира се, непотребни, но има и няколко интересни кадъра.

— Ще ги покажеш ли?

Грязнов извади доста театрално от вътрешния си джоб тънка пачка снимки и ми ги даде.

Първо познах само Мешчерякова, после разбрах, че стаята ми се видя непозната само защото ракурсът беше отгоре и отстрани. И тъй, Катерина седеше до покритата с бутилки масичка, и чукаше чаша с млад мъж, ако се съди по униформата — лейтенант от милицията.

Когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че симпатичното милиционерче в лицето е съвсем като Юрий Андриевски. Хубав номер!

Докато трескаво прехвърлях снимките, където момичето и милиционерът ту пиеха, ту чукаха чаши, ту се целуваха, попитах:

— Кога е било това? Ъъъ… попита ли го кога е снимал?

— Сутринта в деня, когато намерихме тази нещастница във ваната.

Отпуснах се на стола си, предадох на Костя снимките и казах:

— Красиво ни прекара, нямам думи! Артист!

Меркулов прегледа снимките и забеляза философски:

— Много добре. Ние можехме досега и да не знаем това. Значи днес отивам да измъкна от нашия предпазлив прокурор едно тесте ордери. Утре се срещаме тук и започваме работа.

6.

Отбиваме се със Слава на „Петровка“. Той иска да разбере няма ли някакви новини от групата за външно наблюдение, прикрепена към Дина Ткачова.

Докато обикаля недрата на шестетажната сграда, аз скучая в дежурната стая. Грязнов ме остави тук, защото, ако ни провърви, ще отидем при стареца Мойсеев с кола.

Спомних си, че някой от съседите беше споменал за милиционер с превързана буза, който влязъл в четиринайсети апартамент при Мешчерякова. Значи умникът Андриевски се е погрижил никой да не го познае дори случайно. А с милата дружка Катя може и да не се крие! Нима все пак е бил той?

Извадих снимката от джоба си. Ами да, разбира се, нито шапка, нито превръзка.

Дежурният здравеняк майор се измъква иззад преградата, която огражда пулта за връзка от просторното помещение.

— Какво е това, другарю следовател? Някой труп ли…

Любопитството му не е много здраво, разбира се, но унесен в мислите си, аз му показвам снимката и разсеяно отговарям:

— Не, още не е труп.

След малко чувам радостният глас на майора:

— Охо! Че това е същият, дето търсеше Грязнов!

— Кога го е търсил? Защо?

— Ами тогава аз бях дежурен… — Майорът прокара пръст по стенния календар. — Сутринта на деветнадесети застъпих след бъркотията с американеца на Минското шосе. Грязнов си отспиваше, а сутринта дойде за него това лейтенантче от МВР… Не знам защо го запомних, но като си отиде, Вячеслав търчеше, разпитваше кой е идвал да го търси, а самият беше пребелял като платно. Попитах го тогава какво е станало, но Грязнов не ми каза.

Направо ме засърбяха дланите от толкова неочаквано откритие. Постарах се да прикрия вълнението си и почти равнодушно попитах:

— Сигурен ли сте, че е същият?

— Да, разбира се. Тогава беше с шапка и не я свали, но усмивчицата му е доста запомняща се.

Появи се Слава и без да чака въпроси, лаконично каза:

— Нищо интересно. Седи си вкъщи.

— Затова пък ние с дежурния имаме за теб изненада — казах му и добавих: — А и за мен май беше…

Грязнов изслуша дежурния, който отново разказа за обстоятелствата около срещата си с преоблечения като милиционер Андриевски, разтърси ръката на майора, а когато излязохме на улицата, ми каза:

— Да знаеш, Саша, камък ми падна от сърцето! Майка ми казваше: крадецът има един грях, а окраденият — сто. Защото докато не разбереш кой е бил, в кого ли не се съмняваш. А лошият помисъл при православните също минава за грях. Струва си да се напием по този повод!

— Не днес.

— Е, значи само малко ще пийнем.

— За малко, не съм против.

7.

Слава още не беше успял да си махне ръката от звънеца, когато Семьон Семьонович отвори вратата.

— Влизайте, влизайте, момчета! Благодаря ви, че дойдохте.

— Семьон Семьонович — казах, докато се изхлузвах от якето си в тесния коридор, — извиняваме се още от прага, но имаме едно скромно желание: по сто и седемдесет грама на калпак. Може и по сто. Разбира се, нахално е от наша страна за кой ли път да идваме без бутилка, но просто по сергиите продават такива ментета, че по-добре да пием одеколон!

— Защо са тия извинения, Саша?! — възкликна Мойсеев. — Аз така и не се научих да пия водка сам, а не можах да изкореня навика си да я купувам. Така че смятайте колибата ми за стая за психическо разтоварване.

— Или натоварване, ако прекалим — подхвана Слава.

Колкото и да ни канеше Мойсеев в хола, ние се настанихме в кухнята, пийнахме наложената с билки водчица и разправихме на стария криминалист повода за разпивката.

— Искате ли да погледнете тази млада мутра? — попитах аз, когато завърших разказа за нашите последни успехи и неуспехи.

— Винаги са ме интересували надарените хора, Саша, даже ако се намират, така да се каже, от другата страна на барикадата.

Извадих снимката и я подадох на Семьон Семьонович.

Той по стар криминалистки навик я взе внимателно, с крайчетата на пръстите си за ъглите, сложи я на масата пред себе си, погледна през очилата, наклони се още, вгледа се и каза нещо, което не бяхме чували никога от него:

— Слава, ако не ви затруднява, налейте ми пълна чашка…

Очарован като зрител в лапите на хипнотизатора, Грязнов изпълни молбата, после наля и на себе си, като старателно избягваше моя строг поглед.

Мойсеев гаврътна на един път съдържанието на чашката, помириса парче хляб и промълви:

— Момчета, няма да повярвате, защото така не става даже в индийските филми, но да се натровя с фиксаж, ако този момък не е мой постоянен клиент…

— Кой? Онзи, който си проверява доларите при вас ли?

— Същият.

Аз се облегнах изнемощяло на стената.

— Ама слушайте, моля ви се, днес не е ден, ами направо бенефис на Андриевски!

— Наздраве тогава, да не му се случва на момчето нищо лошо, нито холера, нито СПИН, за да доживее здравичък до ареста си! — провъзгласи Слава.

— Чакай! — спрях го и се обърнах към Мойсеев: — Семьон Семьонович, дълго ли идваше той при вас?

— Около година. Във визитите му нямаше система, нищо такова, по което да знам предварително кога ще се появи. Едно се повтаряше — той винаги се обаждаше по телефона, преди да дойде, при това между обаждането и идването му имаше съвсем малко време. Създаваше се впечатление, че звъни от някой съседен блок…

— Той има телефон в колата — поясни Слава.

— Кога идва за последен път? — попитах аз.

— Не много отдавна. На двайсети ноември. Саша, ако ви е нужно, мога да възстановя точно всички дати на посещенията му, а също и сумите, които е носил за проверка.

— Защо ги е проверявал при вас, Семьон Семьонович? — попита Слава. — Ако е получавал доларите в банка, там си имат детектори за валутата.

Мойсеев ровеше из своя архив и едновременно отговаряше на Грязнов:

— Често да ви кажа, и аз го попитах. Знаете ли какво ми каза? Половината от цялата доларова наличност, която се носи из нашите простори, е изкусна фалшификация, която може да бъде хваната само от експертна група във Вашингтон, може би в нашата централна банка, е, и от Семьон Семьонович…

— Виж ти! — учудих се. — Ако бяхте построили рекламната си кампания върху тези думи, нямаше да можете да се отървете от клиенти.

— Несъмнено, Саша — кимна Мойсеев. — Но аз съм калпав търговец. За което ме упрекваха и собствените ми деца.

Обадих се по телефона на Меркулов. Той още беше на работа.

— Костя, за утре ми трябва заповед за арестуването на заподозрения Андриевски.

— Вече? — малко се учуди той.

Разказах му за последните открития, направени с помощта на снимката, която копираха от филмчето на Федулкин в нашата фотолаборатория.

— Добре — съгласи се Костя. — Ще ви дам ордер, само го употребете в интерес на работата.

— Има си хас! — изтръгна се от мен.

8.

Следователят е човек, който установява вината на конкретно лице за съвсем конкретно престъпление. Работата предполага точна логика на доказателствата и стремеж към истината в съчетание с безпристрастност. Но следователят е човек и затова освен логика, притежава и чувства. И макар емоциите никога да не надделяваха над моя отделно взет разум, те можеха да повлияят повече или по-малко на отношението ми към човека. Така понякога ми беше симпатичен рецидивистът Петров, с прякор Бодила. Той беше убиец, незаслужаващ никакво снизхождение, но не беше тъпо и злобно същество или маниак. А преди да стане професионален убиец, извършваше дръзки и даже изобретателни престъпления, което импонираше на мен и на моите колеги, достатъчно обръгнали от кървави битови скандали. Да разследваш убийство с брадва в кухнята е едно нещо, особено когато убиецът хърка на пода до убития, а на масата над тях стои недопита бутилка водка. И съвсем друго нещо са дръзките изненадващи обири, на каквито беше способен в младините си Бодила. А и към нас покойният бандит се отнасяше без ненавист, дори уважаваше Грязнов.

Юрий Андриевски ми харесва. Дори сега, когато съм почти сигурен, че е престъпник, замесен вероятно в държавна измяна. Той е млад, ерудиран, умен. Умее да се държи и да се представи добре — качества, позабравени по времето на социалистическото еднообразие. С такъв човек е добре да дружиш, но и да изиграеш с него играта „следовател — заподозрян“ също ще бъде интересно.

Замислен за тези неща, аз незабелязано стигнах дома си по разкисналия се от мокрия сняг тротоар. Късният час и кишата бяха изгонили по домовете им дори хулиганстващите пубери.

Бях свикнал да ги виждам на площадката на последния етаж — пият бира, играят на карти и натискат момичета. От всички съседи на етажа аз май съм единственият, който се прибира най-често след осем вечерта. Затова отношенията ми с тях са почти приятелски. Понякога, ако не е много късно, спирам за малко да побъбрим и да пийна бира. Това много им харесва. А като отплата, че не ги гоня от вратата си и не викам милиционерския патрул, те не псуват на висок глас, не оставят след себе си отпадъците от житейската дейност на своята младежка, но все още непристъпила закона банда. Понякога ги консултирам по правни въпроси, без да забравям, разбира се, възпитателния момент. Когато например ме попитаха може ли да се изплъзнат от казармата така, че да не ги опандизят после, аз напълно правдиво им отговорих, че най-сигурният начин е да влязат в някой институт…

Наистина, момчетата смятаха асансьора за ничия земя. Затова стените на кабината му, която бавно и със скърцане ме издигаше нагоре, бяха осеяни с петна от горено, рисунки и надписи, които доказваха нагледно, че юношеската свръхсексуалност не е измислена от досадните последователи на доктор Фройд.

Надписите са нещо привично и дори на моменти забавно, но този път имаше един детайл, който превръщаше пътуването в тест за гнусливост. През сивия, оплют под на кабината се беше проточила розово-сива локвичка от повръщано. Едва не нагазих в нея, когато влизах в кабината на първия етаж, добре, че ме предупреди рязката миризма.

Асансьорът спря, двете крила на вратата бавно се отвориха, откривайки пред очите ми съвсем тъмната площадка. Странно, успях да помисля, нали уж се бях договорил с момчетата да не чупят крушката…

Слабата светлина от кабината се промъкна до отсрещната стена, боядисана в салатен цвят, на която тъмнееше вграденото табло с електромерите. А до него стоеше човешка фигура в камуфлажно облекло и с маска на лицето.

Гледахме се не повече от секунда. И докато отрудената ми глава съобразяваше що за тип е този и какво търси тук, тялото ми по многогодишен навик започна да извършва почти рефлекторни движения към изхода. Само че пак тази гадна локвичка! Извърнах се странично към изхода и по-близо до страничната стена на кабината, за да прекрача по-удобно локвичката. В този миг помислих, че е възможно и най-вероятно този наемник да е изпратен за моята душа. В същия момент в ръцете на мъжа нещо блесна, просвистя покрай лицето ми и в задната стена на кабината се заби зловещо просветващо острие.

Той направи крачка… и тогава вратата на асансьора се затвори. Мъжът стигна до външната врата с два скока, но вече беше късно — асансьорът започна да се спуска. Доста по-весело, отколкото при изкачването. Колко са и какво да правя? Ето двата въпроса, от които зависеше бренният ми живот.

На нас ни е разрешено да носим оръжие, но аз не можах да свикна и оксидираната смъртоносна машинка така и се търкаля в сейфа ми. Точно сега би ми свършила работа… Може би не да ме спаси, като стрелец не ме бива, но поне нямаше да се чувствам като жертвено агне.

Най-вероятно убиецът е сам. Ако бяха повече, някой от тях непременно би се качил с мен в асансьора за по-сигурно. И така, независимо дали слиза с втория асансьор, или търчи по стълбището, аз имам две минути преднина. Как да ги използвам с максимална полза? Да изскоча от входа и да тичам към магазина, където има телефон? Ще трябва да преодолея откритото пространство на двора… Представих си как криволича в тръс из хлъзгавата кал. Е, ако искаш да оживееш, ще търчиш, дори да си самият генерален прокурор… Сърцето ме прободе, когато си спомних за Ирина и дъщеричката ми. Как ще се чувстват, когато разберат, че са ме очистили на две крачки от къщи? Не, няма да бягам, но и ризата си няма да късам на гърдите: стреляй, значи, гад!

Асансьорът леко друсна и спря на първия етаж. Оттатък вратата чух гръмки гласове. Хора, компания, може и да са на градус. Добре ли е това, или зле?

Вратата на асансьора се отвори — пет от момчетата, кибици на етажната площадка гледаха срещу мен. Известно време мълчаливо се наблюдавахме.

— Привет, Александър Борисич! — поздравиха те в нестроен хор.

— Бързо се огледайте за един мъж в маскировъчно облекло!

— Няма го. Ама и вие ли го видяхте? — зашумяха момчетата, които изглеждаха ужасяващо живописно в своите черни кожи, вериги и прочие племенни знаци на градски аборигени.

— Влезте вътре! Само внимателно, да не настъпите това!

Ругаейки, момчетата наскачаха в кабината, като продължаваха възмутено да разказват:

— Сивия и Антон седяха на стълбите, дето водят към тавана, и ни чакаха. А тоя идва и вика: къш оттук! Антон е по-спокоен, но Сивия веднага му се озъбил: изчезвай, чичка! И той тогава като го треснал…

— Къде отиваме? — попитах ги аз.

— Как къде? Ще го пребием…

— О! А това какво е?

Някой от тях видя стърчащото от стената острие.

— Нож със стрелящо острие — казах. — Кой от вас живее в този блок?

— Ние със Славка.

— Значи така, Славка, ти вземаш чантата ми и тичаш вкъщи… Без възражения! Имаш ли телефон?

Той кимна.

— От къщи ще позвъниш на жена ми и ще я предупредиш от мое име да не си показва носа вън и на никого да не отваря! Разбра ли?

— Да.

— На кой етаж живееш?

— На четвъртия.

— Като начало отиваме там. Та какво стана със Серьога?

— Ами оня го свали с първия удар, после заповяда на Антон да се разкара и да измъква и Серьога.

— И вие искахте да си върнете, а?

— Че как иначе?

— Хлапаци! Глупави деца! Той даже няма да ви докосва с пръст, ще ви натръшка с тия ножчета, ако ще всички да сте наследници на Брус Ли. Така че, ако искате да ми помогнете, трябва да му отвлечете вниманието. Ясно ли е?

— Да.

Асансьорът спря на четвъртия етаж.

Младежът се канеше да тръгне с чантата ми, но тогава ми хрумна една забавна идея.

— Не — казах му. — Върви така, чантата ще ми трябва тук. — Дадох му визитка с телефоните и добавих: — Кажи на жена ми веднага да позвъни на Грязнов. Запомни ли?

— Да.

— Тогава напред!

Младежът замина.

— Така, сега слушайте и запомняйте! Слизаме на осмия етаж. Вие започвате бой на площадката. Разбира се, не насериозно, но така, че отстрани да не си личи. При това разрешавам да псувате умерено и непременно по някакъв начин да се разбере, че биете мен. Можете примерно да викате нещо от сорта: на ти, прокурорска мутро!

Момчетата сдържано изсумтяха.

През това време свалих якето и яркия си пуловер.

— Това ще е плячката ви. И чантата като премия. Когато той дойде, привлечен от шума, ще кажете, че някои си Слона и Боря са ме подгонили по покрива, защото подозирате, че не съм ви дал всичките си пари…

Хрумна ми просто защото си спомних, че вратата към покрива не е заключена, а само е омотана с тел. Есенно време и през зимата дори най-отчаяните глави от нашия блок не рискуват да излязат на мокрия и хлъзгав покрив. А за мен най-важното беше да изведа убиеца там, където дори случайно няма да се натъкне на мирен гражданин, който нищо не знае нито за истинските шпиони, нито за следователя Турецки.

Няколко пъти съм се качвал на покрива. Вече доста го подлепваха и ремонтираха, защото сградата беше предадена предсрочно. И плоската сиво-черна повърхност на покрива заприлича на пейзаж от изгубена планета.

Асансьорът спря на осмия етаж. Събух обувките си, повъртях ги в ръка, но ми дожаля да ги хвърля и ги напъхах в чантата.

Петимата тихо излязохме от асансьора на осветената площадка. Съседният асансьор бръмчеше. Може би качваше моя убиец.

Накрая свалих вратовръзката и бялата си риза и прошепнах на момчетата:

— Разбрахте ли всичко?

Кимнаха дружно, а очищата им направо пламтяха от хазарт.

— Когато дойде милицията, крийте се вкъщи — може да започне престрелка.

Бях само по фланелка и по чорапи, но не усещах студ. Бих искал да видя човека, който би мръзнал в подобна ситуация.

9.

Стълбищните площадки в нашия блок са изтеглени по дългата страна на фасадата. Стълбището, което почти не се използва, е накрая, но аз все пак се промъквам много внимателно.

Убиецът, без да иска, ми помогна: той е угасил осветлението не само на моя дванадесети етаж, но също на десетия и единадесетия. Надеждата ми е наемникът да си мисли, че ме е изплашил, и изобщо да не му хрумне, че аз доброволно ще му изляза насреща.

Сега, когато се промъквах нагоре в мрака, забелязах, че той съвсем не е непрогледен, както ми се стори, когато се отвориха вратите на асансьора. А и в който и да е по-голям град нощем никога не е напълно тъмно. Разбрах, че трябва много да внимавам: нали той също така вижда в тъмното, ако, разбира се, ме чака горе и не се е хванал на малката ми хитрост.

Долу от площадката на осмия етаж се чува шумът от боя, който разиграват хлапаците. Може би трябваше да ги разположа един етаж по-нагоре?

Мизерните порции светлина от прозорците на съседните сгради и уличните лампи оттатък двора попадаха на неосветените стълбищни площадки през балкончетата за простиране, разположени между етажите. Когато по балкончетата висеше пране, светлината от улицата проникваше още по-трудно. На стълбищната площадка между единадесетия и дванадесетия етаж спрях и се ослушах. Ако наемникът е професионалист — а аз съм достатъчно зловредна фигура, за да не се поскъпят за специалист, — та ако е подготвен човек, може да се спотаи така, че изобщо да не го усетя. Още повече че както тъмнината, така и тишината в многоетажния блок са относителни понятия. Бръмчеше двигателят на асансьора. Иззад вратите на апартаментите се дочуваха приглушените гласове на порядъчните граждани. А и моите помощници на осмия етаж буйстваха с пълна сила.

Асансьорът бръмчи. Кого ли вози — може би него? Спира, без да стигне най-горе, и шумът на осмия етаж рязко замира, за да започне пак, но вече другояче. Може би това е той? Няма време да размислям и да гадая. Преодолявам на три скока стълбите. Очите ми вече са привикнали към тъмното, достатъчна ми е мъждивата светлинка от сигналната лампичка в копчето за повикване на асансьора, за да видя, че на площадката няма никой. За миг ми минава мисълта да се вмъкна в апартамента си, но веднага я прогонвам. Такъв екипиран тип ще избие шперплатовата ми врата без особен труд и ще изколи всички вътре…

Скачам на желязната стълбичка, напипвам халките за катинара на железния капак и мислено, но много горещо благодаря на този, който ги е омотал с обикновен мек двужилен проводник.

След минута съм на покрива. Удивително, но като че ли не изпитвам страх. А това, дето леко ме тресе — то е от възбуда, адреналинът в кръвта ми препуска. Свалям тежкия правоъгълен капак на мястото му. Бързо се оглеждам — няма къде да се скрия и да изчакам, докато дойде помощ. Затова пък сред строителния боклук на две крачки от капака забелязвам къс като щанга, малко изкривен, но доста тежък лост.

Сега вече започвам да мисля, че най-добрата защита е нападението. С лоста в ръка заставам така, че да се окажа зад отворения капак, когато оня тръгне да излиза горе. Той, разбира се, може и да не повярва на представителите на младото поколение, но като човек педантичен и изпълнителен е длъжен да провери всички възможни варианти на моето бягство. При това за мен сигурно са му обещани големи пари. Какво пък, да заповяда!

И той дойде!

Капакът на люка се приповдигна и увисна за малко в неустойчиво положение. Убиецът се ослушваше.

Лекичко хвърлих едно камъче встрани. То падна в някаква локвичка с лек плясък…

Капакът се спусна, после с рязък тласък изхвърча нагоре, като едва не ме удари по коленете. Стоях приведен зад капака и виждах стърчащата от отвора на равнището на покрива тъмнокоса глава. Една ръка в тънка ръкавица изплува от тъмния отвор и сложи на мокрия неравен асфалт някакъв продълговат предмет, най-вероятно фенерче.

После се заизмъква и мъжът, като си помагаше с едната ръка. Във втората държеше вероятно пистолет. Сега трябваше да избера най-подходящия момент. Стъпенките по желязната стълбичка бяха раздалечени доста, затова дори трениран човек не би могъл да изскочи от люка като нинджа на пружини. Ето и моят убиец, държейки пистолета насочен пред себе си, се опря с лявата си длан на ръба на правоъгълния отвор и започна да изнася нагоре левия си крак… В този момент на най-голямата му нестабилност аз пристъпих вляво от капака, където щеше да му бъде трудно да стреля — щяха да му пречат и железният капак, и собствените му ръка и крак. Той реагира на появата ми, но със закъснение. Ударът с лоста попадна точно върху челото му. С ръмжене, в което имаше и болка, и ярост, убиецът се хвана с лявата ръка за главата, отпусна се върху капака и започна да се свлича надолу. Тъмната му от кръвта длан инстинктивно се залови за несигурната опора на железния капак. Капакът се стовари с глух удар точно върху китката на убиеца… и аз чух как тялото му тупна на циментовата площадка отдолу.

Без да му дам време да се опомни, веднага дърпам към себе си капака и макар не така мълниеносно като убиеца, но по мое мнение доста бързо се спускам долу.

Воинът от неизвестно чия армия е в безсъзнание. От здравата цицина на челото му струи черна в мрака кръв. Лявата му длан също е окървавена и ръката му е неестествено подгъната. Бързо вземам пистолета от дясната му ръка и после смъквам якето му до лактите, за да скова движенията му, разкопчавам панталона и измъквам от джобовете ножове, палка, газов спрей, че и шнур за душене. С този шнур му завързвам ръцете.

Сега няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да нормализирам дишането си и сякаш нищо не е станало, пъхам в секрета на вратата си ключа.

Вратата се отваря мигновено. Неволно присвивам очи от ярката светлина в коридора, а когато виждам пред полузатворените си клепачи бледната като платно Ирина, насочила пред себе си газов пистолет, вдигам на шега ръце:

— Бива си го посрещането след работа!

— Защо не се скри тук, когато той те подгони надолу?

Прогоних от лицето си действително неуместната усмивка и казах:

— Мила, даже глупавата патица отвежда ястреба далеч от гнездото си, а ти искаш да се крия зад твоя гръб!

Тя понечи да отговори, но в този момент на площадката стана съвсем светло от десетина мощни фенерчета. По стълбището и от двата асансьора налетяха милиционерите от екипа за бързо реагиране. Най-отпред, разбира се, се носеше Слава Грязнов. Той бързо ме опипа и каза полувъпросително:

— Цял ли си? — После поздрави: — Привет, Ира!

— Аха! Добър вечер на всички! — опита се да бъде язвителна тя, което показваше, че жена ми започва да се успокоява.

— Той само да те съблече ли искаше? — попита ме Слава.

— И да ме събуе!

— С какво го подреди така? — с уважение каза Грязнов, докато гледаше към убиеца и наведения над него лекар.

— С железен лост и малко здравословен страх за собствената ми кожа.

Слава кимна и попита лекаря:

— Ще го бъде ли пациента, докторе?

— Засега не знам — измърмори той. — Изглежда, сякаш е сгазен от влак.

В това време оправиха повредения от убиеца електрически кабел и запалиха осветлението.

Сега, когато видях какво съм направил с този човек и каква мускулеста машина е била пратена да ме убие, усетих истински страх.

Някой настойчиво си пробиваше път през плътната тълпа милиционери.

— При Александър Борисич отиваме… Носим му вещите.

Това бяха моите помощници. Като поглеждаха плахо към оплескания в собствената си кръв културист, чиято глава вече беше омотана в чалма от бинтове, младежите почтително ми подадоха чантата, дрехите и обувките.

— Запознайте се, момчета, това е моят приятел следователят Грязнов! А това са моите съседи. Заедно с тях свалихме този бизон!

Слава напълно сериозно им стисна ръцете, като повтаряше:

— Благодаря! Благодаря ви, приятели…

После момчетата бяха избутани от оперативните работници и започна рутинната работа. Аз послушно отговорих на въпросите на ръководителя на оперативната група. Наистина въпросът кой може да е желаел смъртта ми доста ме позабавлява — такива имаше доста много. Впрочем скоро кръгът на заподозрените се стесни до минимум.

— Господин Турецки, елате, ако обичате, тук — повика ме лекарят.

Когато се приближих, той обърна ръката на убиеца така, че да се вижда вътрешната страна на натежалото от мускули рамо.

— Вижте, може би това ще ви наведе на известни догадки.

Наведох се, после приклекнах, за да разгледам по-добре неголямата скорошна татуировка, направена с черен и червен туш: правилен черен кръг, а в него червени буквички „АА“. Ангелите от ада.

— Благодаря, докторе, сега всичко е ясно!

Тресеше ме от нерви. С усилие на волята и напрягане на мускулите се опитах да спра треперенето. И на моменти ми се струваше, че съм успял. Но после треската отново се завръщаше някъде отвътре.

— Слава — казах аз, когато отнесоха командоса от ГРУ в болница и всички си тръгнаха. — Слава, дали да не пийнем по една?

— Трябва — съгласи се той, после добави строго, като ми намигна: — Само че мъничко, утре денят ще е напрегнат!

Ирина вече беше успяла да си поплаче скришом, да сложи масата и ни посрещна с усмивка. Тя пийна с нас, след което полушеговито забеляза:

— Не й провървя на нашата дъщеря с родителите: майката — истерична музикантка, бащата — мрачен юрист, който работи денем, нощем и през отпуската…

10.

Костя Меркулов — не, какво говоря! — Константин Дмитриевич Меркулов не ползваше много често служебната черна волга, която му беше зачислена персонално. И макар сега у нас да си падат по западните коли, Костя си поиска сигурната и проверена, макар и малко примитивна старица, производство на Горковския автозавод.

Казват, че с хубавото се свиква бързо. Може и да е истина, но в такъв случай Костя е урод в семейството на шефовете. Той ползва колата само в работно време и по служебни задачи. Понякога се опитвам да го навия поне веднъж да разкара служебната кола за лични нужди, за да има какво да разказва на внуците. Но Костя е непреклонен като изписания от Бонч-Бруевич в розови краски чичко Ленин.

Днес обаче Меркулов сам нареди колата да е на линия от сутринта до края на света. Той беше разбрал почти веднага какви приключения съм преживял вчера късно вечерта.

— Знаеш ли, Саша, никога не съм бил циник, но това, което ще кажа сега, си е най-чиста проба цинизъм — това, че изпратеният за теб убиец е от спецподразделението, ни е от полза. Сега ще трябва да си развържат езиците или ще ги пратя на майната им в запаса!

Непривично и интересно беше да се наблюдава ядосаният Костя. Обикновено той пречупваше убийците меко, без да повишава тон и без да хвърля яростни погледи. А сега такава експресия! А и не отивахме къде да е, а при началника на Главното разузнавателно управление на Генщаба, при човека, благословил създаването на „Ангелите от ада“.

— Обаче и теб си те бива, Саша! Избрал си за битката с него зверска тактика — и спечели!

Спомените за вчерашния ден не предизвикваха у мен положителни емоции, но Костя говореше искрено, затова се включих:

— Да, шахматните комбинации едва ли биха ми помогнали. Само че знаеш ли, сега ми е някак неприятно, а може би дори ми е жал. Представяш ли си как съм го треснал с желязото по челото?

— Глупости! Интелигентска рефлексия! Хайде сега да му изближеш и гнойните язви…

— Какви язви? — стреснах се аз.

— Спокойно! Цитатът е от библията. Никакви язви няма той, само вътрешен черепно-мозъчен кръвоизлив и комоцио. И ръката му нещо не е наред. Вече е дошъл в съзнание, но се инати и не признава нищо, само твърди, че ще си разчисти сметките с теб. Разбра ли?

Неволно настръхнах, когато си спомних как изсвистя край бузата ми като лек ветрец тежкото острие…

Солидното военно учреждение се отличава от гражданската кантора с това, че тук командирите нямат секретарки, а строги, малко надменни секретари в изгладени униформи с пагони не по-долу от майорски.

Един такъв дълъг красавец, нечий син или внук, ни стопира в приемната и отиде да докладва на началника, че неканените гости са дошли.

След няколко минути, за нямо и почтително учудване на седящите в приемната с чанти на коленете полковници, секретарят ни покани при началника.

Ръководителят на военното разузнаване се надигна иззад бюрото си, за да ни поздрави. Той не беше в генералска униформа, а в обикновен, макар и скъп костюм.

— Здравейте, Константин Дмитриевич — поздрави той Меркулов.

Костя ме представи:

— Следователят Александър Борисович Турецки.

Старият воин, или вероятно най-точно — старият шпионин, не започна да лицемерничи, да се насилва с дежурното „много ми е приятно“, само ми стисна мълчаливо ръката, покани ни с жест да седнем и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Това е стара и объркана история и докато не засягаше нашето ведомство, ние не се бутахме във вашата кухня. Вие, разбира се, сте познавали полковник Скворцов?

— Защо „разбира се“? Просто го познавах. Нелепа смърт! И май че отдавна трябваше да ви изложа претенциите си. Намерили сте тялото, установили сте самоличността му, пратили сте го в моргата, после сте съобщили на роднините и в службата, а нататък вече не е ваша грижа. Но вие не! Някакви разследвания, проследяване, при вдовицата сте се опитали да се вмъкнете…

— Това е самодейност на млад служител. Посочена му е грешката. Обаче именно той намери в джоба на покойния полковник зашифрован факс. Ние го разшифровахме, забележете, без да привличаме странични хора към случая. А самия текст на посланието предадохме на ваш офицер с фамилията Осинцев, ако не се лъжа…

— Е, добре, а после какво?

— Ако сте го чели, ще си спомните, че там става дума за някаква среща, на която ще дойде и някой си Кук. Както успяхме да изясним с помощта на Федералната служба за контраразузнаване, Кук е бил агент на ЦРУ Действал е в Русия под прикритие като конгресмена Керуд, убийството на когото Александър Борисович разследва още от началото. Макар бавно и с труд ние установихме кой е обстрелвал колата, в която е пътувал Кук, повече или по-малко се добрахме до причините, а също и до това, че нещо е свързвало Кук и Скворцов. Както произтича от това? Произтича покушение срещу следователя Турецки вчера вечерта на стълбището в собствения му дом.

Началникът на ГРУ ни разглеждаше с умния поглед на човек, който харесва играта на интелекти и характери повече от спазването на общочовешките ценности.

— Много занимателно! — каза той и поощрително кимна.

После ме измери с интерес и аз разбрах от какво е предизвикан: бяха се опитали да ме убият, а аз имах наглостта да остана жив. Впрочем възможно е и да преувеличавах.

— Както се досещате — продължаваше Костя, — покушението не успя, а наемният убиец е задържан.

— Мога само да ви поздравя!

— Благодаря — кимна Костя и подаде на началника една снимка. — Погледнете, моля ви, може би го познавате!

Началникът инстинктивно протегна ръка и почти взе снимката, но веднага я хвърли на бюрото.

— Каквоо! — заплашително проточи той. — Какво намеквате! Не се увличайте, Константин Дмитриевич! Да не би да предполагате, че вашият следовател е пресякъл пътя на някого от нас?!

— Нищо подобно! Съвсем не искам да кажа, че вие или някой от вашето ведомство е санкционирал този терористичен акт! Но в душата на всеки не може да надзърнеш. Вижте, ако обичате, аз ви моля без задна мисъл!

— Е, добре.

Той разгледа снимката на човека с бинтована глава и сви рамене:

— Не, не го познавам…

— А ако прибавим и това?

Костя сложи до първата снимка и друга, на която в едър план беше фотографирана ръката на убиеца с татуировката.

Началникът на ГРУ разглежда дълго втората снимка. Вероятно обмисляше как да постъпи: да признае ли очевидния факт, или да продължи примитивната игра на отричане.

— Предполагате, че това е наш човек, така ли? — попита той, като избра накрая най-обтекаемата за дадения случай форма на уклончив отговор.

— Да.

— Какво пък, възможно е, но най-вероятно този човек е нарушил клетвата и действа по поръчка на някой извън военното разузнаване. В момента не мога да ви кажа със сигурност наш човек ли е или не, но ще попитаме отдел „Кадри“ и веднага ще ви отговорим. Макар да ми се струва, че ако наш човек се хване за нещо, то го довежда докрай. Добра охрана имате, следователю!

— Нямам охрана — казах спокойно.

— Виж ти! И сте се справили сам?

— Наложи се.

— Тогава със сигурност не е наш човек. Съгласете се, Александър Борисович, че вие не сте супермен!

Кимам в знак на съгласие.

— И сте се справили? Тогава той не е спецназовец!

— Тук сте прав — намеси се Костя. — Не е от спецназ. Той е от подразделението „Ангели от ада“. Затова и дойдохме при вас за обяснение: по каква причина този „ангел“ е дошъл да убива следовател от прокуратурата? Вие прекрасно знаете с какво се занимава Турецки и по какви въпроси интересите му се сблъскват с вашите. Да се застави следователят да не действа е можело само по оста Скворцов — спецподразделението — Дейвид Кук. Скворцов е мъртъв и почина доста по-рано от деня, когато научихме кой е Кук и кои са „ангелите“. Значи Скворцов отпада. Остава звеното „Ангелите от ада“ — Дейвид Кук. Но то също е непълно: Кук е убит с автоматичен откос няколко часа преди смъртта на Скворцов. В резултат — остават само „ангелите“. Би ми се искало да знам къде сме им пресекли пътя и на кого служат те всъщност?

— Какво още знаете за спецподразделението? — попита с равен глас началникът.

Но пръстите му беззвучно барабаняха по матово проблясващия плот, издавайки вълнението му.

— Практически всичко, освен едно — какви задачи изпълнява то сега.

— Предлагам замяна: аз отговарям на всички ваши въпроси, вие ми давате източника на информацията за „Ангелите от ада“.

Предполагах, че сега Костя ще се възмути, ще каже нещо за неуместността на пазаренето, но сбърках. Той попита съвсем сериозно:

— Давате ли офицерската си дума, че нашата размяна ще бъде честна и равностойна?

Генералът скъпернически се усмихна. Изглежда, и в цивилно облекло той не забравяше за високия си чин.

— Давам ви дума, давам!

Меркулов отвори чантата си, извади компютърна дискета в бял плик от тънък картон, онази същата, която беше открил Слава Грязнов.

— Тук е записана цялата информация за създаването на спецподразделението и списъкът на личния състав. Дискетата е принадлежала на полковник Скворцов, открита е от оперативен работник в дома на бащата на полковника. Дали още някой, освен нас знае за съдържащата се на дискетата информация, не мога да кажа. Във всеки случай, след като я намерихме, никой, освен мен не е имал достъп до този материал.

Началникът на ГРУ внимателно взе дискетата от ръцете на Меркулов.

— Добре, да предположим, че е така. Но някой ви е казал кода, за да извлечете информацията на екран.

Костя ме погледна и помоли:

— Обясни!

— Дежурният в онази нощ следовател от московската прокуратура Величко е открил при външния оглед на тялото на полковника парче от плик, на който е била написана думата „ангел“. После успях да забележа как реагира един ваш служител, когато аз ни в клин, ни в ръкав изтърсих тази мила думичка. После, когато намерихме дискетата, решихме пак просто така да пробваме тази дума като код. Това е всичко…

— Фамилията на този служител?

Гласът на генерала прозвуча рязко, шефът на военното разузнаване даваше да се разбере, че без това няма да има по-нататъшен разговор.

— Предполагам, че вие я знаете… — започнах внимателно аз.

Неизвестно защо ми се искаше той да изрече фамилията, а за мен да остане само мълчаливото кимване. При това не изпитвах никаква симпатия към Осинцев.

— С нашите хора сте могли да общувате само с мое разрешение — каза генералът. — По такъв начин вие се пазите да не назовете Осинцев, нали така, Турецки?

— Да.

— Какво пък, това само потвърждава мисълта ми, че при целия бардак, който кипи сега, издребняват дори полковниците, да не говорим за сополанковците от нисшия състав! Всъщност, Меркулов, аз не бих крил от вас нищо, дори да не бяхте ми казали и дума. Знам за вашите настроения, а и вие не ги прикривате особено. Рано или късно ние с вас ще се окажем в един лагер. Или вие ще вземете да твърдите, че много добре се работи с новия генерален прокурор? Та той е придворен! Получи поста за лакейското си усърдие. Лесно е да разберем добрия господар, президента, като знаем историята на отечеството. Преди за преданост са награждавали с именийце и титла, а сега — с длъжност. При това царят-бащица напълно искрено може да каже: служи, Прошка, но ако не се справиш — не ми се сърди. Наистина, най-често не се стига дотам, да го попиташ: а как, значи, си изпълняваш длъжността? Цени се само личната преданост. Нима не е така?

— Така е — съгласи се Меркулов.

— Извинете ме за това встъпление, сега можем да минем към същината. Когато през деветдесет и трета година привържениците на президента разгониха Върховния съвет и след победата си започнаха да променят програмите, в това число — за финансирането на отбраната и социалните програми за военнослужещите, естествено сред нас се появиха недоволни не само между лейтенантите, но и във висшето командване. И тогава всичките новоизлюпени генерали от ония, дето стреляха точно срещу „Белия дом“, взеха да умуват как да прекратят такова въпиещо безобразие като опозицията в армията… Меркулов, говоря ти това, че като ме разпитваш после, разговорът да бъде по-предметен. Та думата ми е, че демокрация без ум, дисциплина и законност — това е бардак! Особено в нашите условия. Когато на Запад решиха, че повече няма защо да се страхуват от нас, ЦРУ започна да отделя повече внимание на терористите, мафията и икономическия шпионаж. Нашите от бившето Първо главно също се хвърлиха истински да се учат на капитализъм, само че пак не се получаваше каквото трябва. С чисто разузнаване се занимаваме сега само ние. Може би затова и разбрахме преди другите, че в Генщаба по поръчка на политиците са измислили как да ликвидират опозицията с един удар… Трябваше им малка, некрасива война, в която да се оцапат всички, а да изхвърчат от постовете си само неудобните. Тук като по поръчка пасна и Корольов… Сигурно знаете? Вашите хора разгадаха малкото му хоби — „Хантала ойл“. Ние пресметнахме развитието на ситуацията още през октомври, тогава беше разработен и планът на операцията. Разбирахме прекрасно, че ако до началото на цялата чеченска шумотевица бъде неутрализиран генерал Дудаев, няма да има сериозна съпротива. Предполагаше се да го хванем тихо, желателно с парите, и да го скрием за известно време, та и най-близките му съратници да решат, че и той като Наполеон е захвърлил армията и се е скрил в чужбина. В началото на ноември група под командването на полковник Скворцов замина за Грозни. Но мина почти цял месец — оттам никакви съобщения, а Скворцов изведнъж се оказва в Москва в чужд двор, умрял от инфаркт. Не мога да се заема с мащабни разследвания на всички обстоятелства, защото не се доверявам вече на много хора в моята служба, но ако се окаже, че групата, изпратена в Чечня, е провалена — значи вече не мога да вярвам на никого…

— А защо ви трябваше спецподразделението „Ангелите от ада“?

— Не на мен. То е рожба на всичките три силови министерства. А идеята се породи след разстрела на „Белия дом“. Тогава много от защитниците му успяха да се измъкнат през подземните проходи. Сега не биха успели.

Меркулов се прокашля и каза:

— От наша страна няма нужда да огласяваме всичко, което ни разказахте…

Генералът пусна една кратка усмивка и го прекъсна:

— Аз, разбира се, съм ви признателен, но това няма смисъл. Ако не знаете, ще ви кажа: президентът вече постави ултиматум на чеченския лидер. Това означава според мен, че вече не може да бъде спряна малката, некрасива и може би продължителна война. Затова независимо от вашите намерения след известно време в нашите архиви и компютри ще изчезне всичката информация за „Ангелите от ада“. Нямам намерение да давам такава бухалка в ръцете на сегашните фелдфебели.

— Ще позволите ли един незначителен въпрос? — поинтересувах се аз.

— Да?

— Защо сте ги нарекли така?

— Предложи го един от инструкторите, чийто син се увлича по съвременната идиотска музика. Не мога да кажа точно дали така се нарича някаква група или песен… Изобщо помислихме и решихме, че такова словосъчетание, първо, е достатъчно непонятно за хората с изправени гънки на мозъка, второ, достатъчно подробно разкрива същността на работата им.

Генералът стана иззад бюрото, с което подсказа, че аудиенцията е приключила.

Ние също се надигнахме и аз едва успях да попитам:

— А не се ли страхувате, че информацията за съществуването на такова подразделение все пак ще изтече някъде?

— Не — скъпернически се усмихна той. — Дори да сте направили копие на дискетата, без нашето официално потвърждение, това не е документ.

— Ами ако проговорят самите бойци?

— Изключено! За тях съществуват само три авторитета на този свят. По-точно, вече само два. Не ви завиждам, господа!

— Защо?

— Аз направих своя избор и затова съм готов за всякакво развитие на събитията, а на вас тепърва ви предстои да преживеете терзанията на избора между служебния дълг и съвестта…

11.

Преди да тръгнем към началника на военното разузнаване, връчихме на Слава Грязнов заповед за задържането на Юрий Андриевски като заподозрян в убийството на гражданката Мешчерякова. И когато се върнахме от резиденцията на опозиционния генерал, се надявахме, че обаятелният хитрец от Службата за външно разузнаване вече се поти в моята приемна, докато очаква разпита.

Приемната беше празна.

Костя каза, че е направил кафе и ме кани при себе си, а аз реших да се обадя на Грязнов в криминалната милиция.

Докато набирах номера на служебния му телефон не бях съвсем сигурен, че Слава ще си е там. И все пак именно той вдигна слушалката и попита с весела злоба:

— Кой е, мамка му!

— Не е мамичка, а следователят Турецки.

— А, майсторът да поставя задачки! Чакай, нашият счетоводител ще ти прати сметката за бензина, който изгорих без полза!

— Защо го изгори? — добродушно попитах, тъй като знаех, че злобата на Слава е престорена.

— Ходих в Ясенево да докарам твоето приятелче Андриевски.

— Не го ли доведе?

Освен дишането на Слава чувах в слушалката и още някакви странични шумове и чукания.

— Естествено, че не! — викна Грязнов.

— Защо?

— Защото, за разлика от нас с тебе този юнак е ангажиран с работа. Мен, Грязнов, дори не ме пуснаха по-нататък от фоайето, сякаш съм някакъв куриер! Излезе някакъв тип в сако и заяви, че Андриевски е в командировка.

Сърцето ми прескочи — нима го изтървахме!

— В чужбина ли?

— Почти. В Северен Кавказ.

— Едва не ме изплаши до смърт, дяволе! Кавказ е съвсем друга работа.

— Нима? С голямо удоволствие бих арестувал твоето приятелче някъде в Брюксел.

— Какъв е тоя шум при теб? Ремонт ли почнахте?

Слава се засмя.

— Не, просто си вадя „буболечката“, защото вече не ми трябва. А после си помислих, че може би някой слуша още, и за всеки случай тропам с крака по пода. И какво ще правим сега?

— Подозирам, че Костя ще ни организира радостна изненада.

— Какво имаш предвид?

— Отдавна ли не си ходил на минерални бани?

— На какви?

— Кавказки. С минерална вода.

— Досещам се…

— Добре тогава. Приготвяй си походната чаша.

— Май повече ще ми потрябва походният пистолет.

Съобщих на Костя, че Андриевски не е в Москва, и докато си пиех кафето, той се обади на началника на Службата за външно разузнаване и поиска среща. Оня обаче му се изплъзна и препоръча на нежелания гост своя заместник Пермитин, който тъкмо се намирал по работа на „Лубянка“, така че нямало да се наложи да ходи далеч. Костя сухо благодари на началника за грижата. До уговорената среща оставаше още време, затова се заехме с текущата си работа.

Спомних си с какво се занимава в момента Грязнов, взех една от снимките и отидох при секретарката. Тя не ми помогна с нищо. Тогава предположих, че нашият неуловим фигурант е могъл да се устрои в кабинета ми през нощта и тогава имаше шанс да го е видял само нощният дежурен. Днес той седеше на първия етаж и скучаеше. Каза ми, че през неговото дежурство не е идвал такъв мъж — нито през работното време, нито след това. И изобщо никой не е идвал, защото при нас по своя воля и посред бял ден малко хора ще се разтичат.

После се обадих по телефона на Осинцев. Той беше бесен и без да поздрави, се разкрещя в слушалката:

— Турецки, постъпил си като подлец!

— Кога сме станали приятели, мили друже? — попитах удивен от неочакваната грубост.

— Ако в ръката ми беше не слушалката, а гърлото ти…

— Успокой топката! — посъветвах го и затворих.

След минута телефонът пак зазвъня. Отначало не исках да го вдигам, но помислих, че може да се обаждат Костя или Грязнов, или Шелковников. С острото предчувствие, че постъпвам непредпазливо, вдигнах слушалката и веднага разбрах, че не съм се излъгал. В малкото, но издръжливо високоговорителче гласът на Осинцев се блъскаше като в пластмасова клетка:

— За чий каза на шефа за ангелите?! Той ликвидира проекта, а аз загробих в него година от живота си!

— Ако не се правеше на Джеймс Бонд и Щирлиц едновременно, а беше споделил с нас тази не чак толкова секретна информация, нищо нямаше да се случи — казах аз.

— Той ме прави на пестил час и половина, а после ме нарече идиот и ме изгони!

— Значи те цени — утеших го аз. — Ако не беше така, щеше мълчаливо да ти подпише заповедта за уволнение, и толкова.

— Абе я върви на…

— Е, добре, признавам, че съм виновен, подставих те, но нямах друг изход.

— Нямах друг изход! — подразни ме Осинцев, което вероятно свидетелстваше за постепенното, но неотвратимо спадане на гнева му.

Така и се оказа.

— Слушай, Турецки, аз исках не само да те наругая, но и да те поздравя.

— За какво?

— Защото направи почти невъзможното: изработи Плъха!

— Кого?

— Плъха, боец от първо отделение на „Ангелите от ада“. Дмитрий Каратаев. Беше командирован със Скворцов в Грозни. Той те е причакал вчера…

Без да договаря, Осинцев рязко прекъсна и затвори слушалката. Изглежда, някой влезе в кабинета му. А може да подслушваха телефона му и сега бойните другари извиват ръцете на полковника, наричайки го предател и изменник. Жалко, ако е така!

В моя кабинет надзърна Меркулов и ми кимна: трябва да тръгваме.

Пътуването не беше дълго, но успях да разкажа на Костя току-що състоялия се разговор с полковник Осинцев и започнах да мисля на глас:

— Защо е искал да ме убие? Може да са мислели, че по някакъв начин аз съм причастен към безвременната кончина на командира им? Но едва ли, ако са мислели логично.

— Кой ти е казал, че командосът трябва да мисли логично? — попита Костя. — Той трябва да изпълнява ясно и грамотно получената заповед, като използва придобитите умения и практически навици.

— Смяташ, че тук емоциите нямат място?

— Да. Ако те са обичали командира си полковник Скворцов, първо щяха да изпълнят на всяка цена задачата, за която ги е водел, а после да си разчистват сметките с когото си щат.

— Не са ли изпълнили задачата?

Костя поклати глава.

12.

Отдавна не бях влизал в огромната помпозна сграда. И откакто бяха свалили от постамента Феликс Дзержински с дългия като расо, зеленикав от патината шинел, тук много неща се бяха променили.

Разбира се, пак ги имаше и бюрото за пропуски, и бдителните очи на охраната, които се опитваха да открият под дрехите ни поне взривно устройство. Но в същото време в самия въздух на мрачните коридори се усещаше леко анархичният дух на улицата.

Заместник-началникът на Службата за външно разузнаване Евгений Пермитин ни прие в безлична голяма стая със скромна евтина мебелировка. Навярно по-рано в такива стаички контраразузнавачите и борците с идеологическата диверсия са се срещали със своите агенти. А най-вероятно тук вежливо са пращали за зелен хайвер роднините на тези, които вече са гниели в мазетата на „Лубянка“.

Пермитин, който имаше доста бръчки по лицето и със суховатото си, подвижно тяло приличаше някак си на тексаски нефтен магнат, прояви минимум гостоприемство, покани ни да седнем и попита, като едва скриваше раздразнението си:

— Всъщност с това трябваше и да започнем, господин Меркулов. С вашата визита. А вие ми изпратихте някакъв пияница с ордер… Какви претенции имате към Андриевски?

— Майор Грязнов не е пияница! — възразих аз, защото Костя за секунда се забави с отговора си. — Като оперативен работник той най-вероятно не отстъпва на вашите специалисти.

— Ние имаме различна специфика, младежо! При това очаквам отговор не от вас, а от Меркулов.

— Аз дадох ордера на майор Грязнов — каза Костя. — Макар че това не влиза в преките ми задължения…

— Знам — прекъсна го нетърпеливо Пермитин. — Има си началник на отдела. Шелковников.

— Да — кимна Костя. — Но той по комунистически навик се страхува от вашето ведомство повече, отколкото от генералния прокурор!

Сянка на усмивка плъзна по тънките, сякаш изсъхнали устни на Пермитин. Но Меркулов не му позволи да се наслади на този малък триумф.

— Обаче аз, както знаете, не страдам от комплекси. И ако следователят ми донесе достатъчно основателни причини за задържане на заподозрения, аз, като заместник-генерален прокурор на Русия, отговарящ за следствената власт, давам санкция. Подписът на Шелковников в такива случаи не е необходим.

— Значи вие сте санкционирали ареста на Андриевски?

— Да.

— И какво му се инкриминира?

— Убийството на едно момиче, труженичка от кабинет за масаж.

Тук най-после презрителната надменност на Пермитин се смени с някакво живо чувство — не на страх или гняв, а безкрайно удивление.

— Не може да бъде?! За какво му е? Тя си е най-нормална съвременна курвичка, не е искала от него нищо, освен дребни подаръци.

Сега дойде ред на Меркулов да се учуди:

— Значи вие сте в течение на увлеченията му?

— Защо не? Все пак той ми е зет, нали?

— Да, но това някак си…

Пермитин се усмихна:

— Какво толкова! Покрай Мина той между другото се запозна и с дъщеря ми.

— Покрай кого?

— Хайде де! Преструвате ли се, или какво? Работният й прякор е Мината, защото без опаковка формите й са като на сексбомба, а в дрехи изглежда почти като ученичка — затова и я нарекоха Мината. Така че той не би могъл да я убие, а и изобщо Юра си е чистофайник. Аз исках да го взема в оперативния отдел — работата е интересна, бързо дават званията, но характерът му не е за там.

Ние с Костя бяхме леко шокирани.

— Искате да кажете, че Андриевски отдавна се познава с Мешчерякова? — попита предпазливо Меркулов.

— С кого?

— С убитата. С Катерина Мешчерякова.

Сега беше озадачен Пермитин.

— Каква Катерина? Мината се нарича Дина… Може би вие, приятели, сте сбъркали адреса?

Костя извади снимката, на която бяха запечатани Мешчерякова и Андриевски.

— Това момиче ли наричате Мина?

Няколко секунди Пермитин се вглежда, после поклати глава:

— Не, тази не я знам… Да не е случайно монтаж?

— Вземете я и проверете. Снимката е направена в деня на убийството, няколко часа преди смъртта на момичето.

— Вие да не сте поставили моя човек под наблюдение? — обиди се Пермитин.

— Не, не сме ние. Даже не го подозирахме, докато снимките не попаднаха при нас. А го е заснел един фотограф изнудвач.

— Глупак! — от сърце каза Пермитин.

— Кой? — поинтересувах се.

— Юрка е глупак! — злобно ме изгледа началникът на отдела на нелегалните агенти. — Колко пъти го учих смотаняка: ако ще да си на последния етаж на небостъргач, все пак дръпни щорите.

— Непослушен зет — въздъхна Меркулов.

— Това, да кажем, не е ваша работа! — отряза Пермитин.

— Без съмнение — съгласи се Меркулов. — Но затова пък наша работа е да разпитаме вашия зет, за да може да докаже той своята невинност.

Пермитин саркастично се усмихна:

— Не мисля, че намеренията ви са толкова святи. Май повече ще ви устрои, ако той не успее да се оправдае. Аз ви разбирам естествено. Това ви е работата и нямате вина, че на снимката е Андриевски, макар и с презряната от него милиционерска униформа… Но ще се наложи да изчакате, господа следователи, докато Юрий се върне от командировка.

— И накъде се е запътил, ако не е тайна?

— В град Грозни.

— Какво пък, щом планината не идва при Мохамед… — произнесе Меркулов.

— Не ви съветвам — бързо отряза Пермитин.

— Защо така?

— Прекрасно знаете и сами.

— Знам. И не разбирам какво може да прави там служител от информационно-аналитичния отдел на нашето славно разузнаване.

— При нас не е архив, понякога се налага да се анализира и по горещи следи.

— И кой ги е оставил?

— След време ще разберете.

— Някои неща вече знаем — заявих аз, може би по-предизвикателно, отколкото ми се искаше.

— Например?

— Само няколко седмици минаха от времето, когато Андриевски странстваше по този суров край с американски разузнавач и две мацки за компания. Вие можете да кажете, че това е било обмяна на опит между две дружески разузнавания. Но нали няма да го кажете, защото знаете, че тази обмяна завърши в Москва с автоматична стрелба. После умира едно от момичетата, които са съпровождали шпионите при тяхното „весело“ пътешествие. Съгласете се, че тук възникват много въпроси.

— За вас може би, но не и за мен.

— Тогава разсейте моите съмнения!

— Мога да ви кажа само едно — ние знаехме кой се крие зад фамилията Керуд и контактите на Андриевски с него си бяха чиста проба проект за презавербуване на американеца. Нападението срещу тяхната кола в Кунцево беше случайност, непредвидено стечение на обстоятелствата. Повече нямам какво да ви кажа.

— Добре — каза Костя. — Благодаря и за това. Само че каквито и важни задачи за благото на родината да е изпълнявал Юрий Владимирович, ако е виновен, ще застане пред съда по обвинение в криминално престъпление.

Пермитин пак се усмихна. Той често го правеше, но като гледах разтеглените във весела гримаса тънки устни на главния шпионин на страната, нещо не ми се искаше да му се усмихвам в отговор.

— Меркулов, слушал съм много за вас. Много добри неща. Как успявате да работите сега — в тази обстановка. Няма начин и вие да не нарушавате закона, дори неволно.

— Успявам. Макар че с всеки ден става все по-трудно.

— Кажете, вие сериозно ли плашите със съд, или просто така — блъфирате?

— Сериозно.

— Не се залъгвайте, Меркулов, няма да има никакъв процес — нито открит, нито закрит. Андриевски може да бъде виновен само пред Службата за външно разузнаване и само пред нея ще отговаря, ако се наложи!

13.

Върнахме се в прокуратурата и се разотидохме по кабинетите си. След няколко минути Костя ми се обади по телефона и късо нареди:

— Ела.

Когато се явих в кабинета му, той каза:

— Бях при генералния. При него… да речем, кипи и се пени, не му е до дребни криминално-шпионски дела и ми предаде всички пълномощия за водене на делото Керуд-Кук. Планирам бързо да направим десант в Чечня, докато там не се е забъркала кашата. Ще дойдеш ли?

— Защо питаш?

— Защото там всичко може да се случи. Президентът е поставил ултиматум на, Дудаев, срокът му изтича след няколко дни, войските вече са в готовност. Така че за семейни хора това пътуване е доброволно.

— Ще дойда.

— Тогава виж този документ!

Той ми подаде един машинописен лист.

— Имаш ли въпроси по текста? — попита Костя, когато му върнах листа.

— Дреболии — членовете на групата известени ли са?

— Че как иначе? С всеки е говорено предварително.

— Ясно. А съгласувано ли е с тяхното началство?

— Браво! — възхити се Меркулов. — Растеш като бюрократ! В най-добрия смисъл на думата. На московския прокурор и на началника на МУР18 са пратени необходимите писма, подписани съответно от генералния прокурор и зам.-министъра на вътрешните работи.

— Да — признах, — добра работа.

— А ти какво си мислеше! Там ще ми е скучно сам.

— Нима и ти ще дойдеш?

— Отивам. Обещах на Лида.

Вдигнах очи към тавана, намеквайки за ръководството:

— Ще те пуснат ли?

— Поради важността на делото, което ти е възложено, аз отивам на място, за да осигуря контакта на следствената бригада с колегите от контраразузнаването и федералните войски.

— Най-добре би било, естествено, да минем без контакти — отбелязах заядливо.

— И аз не горя от желание, но както стане.

Зазвъня прекият телефон.

Костя вдигна слушалката:

— Меркулов слуша. Привет, Слава! Да, при мен е. Съгласен е.

И ми предаде слушалката.

— Е, мистър Турецки! Отиваме ли да омиротворяваме?

— Нещо не ти споделям оптимизма, мистър Грязнов. И по-важен от нас мистър ходи там, а не успя да си опази главата. Така че по-добре се настрой за тежък труд!

— С удоволствие, Саша, но тука се заформя една работа…

— Да не си се влюбил?

— Не, обаче имам шанс да пофлиртувам. При това не съм егоист и те каня при нас. Тука е и Олег Величко, тъпче из кабинета, чака…

— Какво устройвате там?

— Ще дойде една дама…

— Една? Няма ли да станем много маймуни на клона?

— За такава дама и повече от нас не стигат. Накратко, ако имаш време, ела — чакаме Дина Ткачова.

— Защо? — глупаво попитах аз.

— Да се покае заради непълната си искреност. А и ни е задължена, нали открихме фотоизнудвача.

— За „разкаянието“ й сериозно ли говориш?

— Абсолютно! Сама се обади. А и външното наблюдение съобщава, че тя пердаши право към „Петровка“ като камикадзе, натъпкан с динамит!

— Идвам.

Олег Величко беше потресен от красотата на Дина Ткачова — и двамата с Грязнов го забелязахме веднага. И макар Дина, тая хитра лисичка, да се бе облякла със съответстваща на разкаянието й скромност, дори и в семплите дрехи успяваше да изтъкне своите великолепни форми.

Нашият млад и перспективен следовател също имаше доста привлекателна външност, а и се стараеше да се облича по модата. Затова независимо от тъгата по изваяното си, високомерно личице Дина изгледа заинтересовано Олег. После се усети и дари с внимание и нас:

— Ох, здравейте!

— Здравей, мила! — сурово измърмори под мустак Слава.

Аз само леко й кимнах като демонстрация на слабо недоволство.

— Е, сядайте, Дина, сега ще поговорим…

След тези думи Слава погледна Олег, застинал с почти зяпнала уста и кратко му подхвърли:

— Другарю Величко! Ще бъдете ли така добър да донесете машинката от съседите.

Олег се сепна, изплува от унеса си и излезе.

— Ама каква машинка! Защо? — полюбопитства Дина.

— За да ви подстрижем по-късичко, гражданко Ткачова. Че като поседите при нас, ще вземат да ви се завъдят паразити.

— Ой, вие се шегувате!

— Разбира се, че се шегувам. Засега…

Олег вмъкна в кабинета на Грязнов пишеща машина и я намести на бюрото.

— Сядай пред нея, Олег — казах аз. — Ще пишеш протокола. Само не се разсейвай!

— Какъв протокол? Нали сама дойдох! — разтревожи се Дина.

— Ти и миналия път дойде сама, но това не ти попречи да ни излъжеш.

— Не съм лъгала!

— Така ли?

— Да! Просто не казвах всичко.

— Виждаш ли каква си лоша! — укори я Слава. — Аз без крака останах да търся твоя изнудвач. И го открих! А ти, вместо да помагаш, вредиш.

— Трябва да ме разберете!

— Интересно!

— Да. Не исках да забърквам Юрка.

Бързо и малко нервно Олег започна да трака с клавишите и да записва нашия разговор.

— Имате предвид Юрий Андриевски? — уточних аз.

— Да.

— Не мисля, че ще му навредите повече, отколкото той сам се е подредил.

— Знам.

— Защо дойдохте, Ткачова? Нещо не вярвам в острите пристъпи на срам. При това няма защо да се преструвате на патка, аз помня каква бяхте при първата ни среща. За икономия на време ще ви предложа два варианта за отговор на моя въпрос. Както се казва, зачеркнете ненужното. И така, вие сте дошли, за да ни отклоните от истината със своите уж чистосърдечни признания. Това като вариант първи. И втори: вие пак сте наплашена от нещо и искате да ви защитим. Опитайте се да ми предложите свой вариант, ако изобщо имате.

Дина известно време изучава мълчаливо плота на бюрото, после вдигна глава, отметна с изящна небрежност кичур коса, паднала пред лицето й, и каза:

— Страхувам се…

— От кого? От какво? — като досаден учител попитах аз.

— От Андриевски.

— Защо се боите от него?

— Той е убиец.

Спогледахме се със Слава, после попитах предпазливо:

— Защо решихте така?

— Той сам ми разказа, че е налял Катка с водка и я е удавил във ваната. И ме заплашваше, че няма да умра така леко, ако се разприказвам.

— За какво?

— За това, което правеха с Кук в Грозни.

— Как ви намери той?

— Не знам. Но изведнъж ни в клин, ни в ръкав се обади по телефона и ми заповяда да го чакам в осем в ресторант „Рига“.

Съвпадаше с доклада на службата за външно наблюдение. Може наистина да е наплашил девицата и да е заминал да си върши работата.

— И за какво не биваше да говорите?

— Ще ви кажа всичко, когато го арестувате.

— А по-рано по никакъв начин, така ли?

— Не! — отряза Ткачова. — Тогава той наистина ще ме зазида в бетон, както обеща!

— А за убийството разреши ли ви да говорите?

— Не — малко се обърка Дина. — Но аз мислех, че ще пратите хора да го арестуват…

— С удоволствие — каза Грязнов. — Само че той е в командировка.

— Къде?! — почти подскочи към него Ткачова.

Ама че реакция!

— Там, където е бил с вас — в Чечня.

Дина шумно и облекчено въздъхна:

— Тогава лесно можете да го докарате.

— Така ли мислите?

— Разбира се.

— А новините по телевизията не гледате ли?

— Ултиматумът ли имате предвид? Глупости! Ще се поперчат един на друг, после ще се помирят — така ще свърши всичко. А Юрка напразно е отишъл. Там точат за него големи кинжали.

— Кой?

— Ами например Аслангиреев.

— Познавате ли Аслангиреев? — учудих се аз.

— И двамата ги знам — Руслан и Гена. Още от Москва. Добри момчета, широки натури, не са циции като Юрка. Знаете ли какво? Ако искате да го арестувате, аз мога да ви помогна.

— Как?

— Знам къде е отишъл и защо.

— Къде, знаем и без вас.

— Аз мога да ви покажа къде конкретно е отишъл Юрка. Там можете да го арестувате… Били ли сте някога в Грозни?

Спогледахме се и отрицателно поклатихме глави.

— Тогава е по-сложно. — Дина цъкна с език от досада. — Има там едно тайно местенце, към което се стреми той…

— За какво?

— За парите.

— Чии пари?

— На Аслангирееви.

— Да не ги е откраднал?

— Да. Затова убиха американеца, искаха да застрелят и Юрка.

— Можете ли да покажете това място на картата на града? — попитах аз.

— Ако има карта, на която е отбелязана всяка сграда.

— Такава едва ли ще намерим.

— Да се покаже приблизително това дворче, е все едно изобщо да не го покажеш.

— Кажете, за какво дойдохте? — попитах неочаквано. — С какво ви заплаши той?

— Дойдох, защото мислех, че Юрий е в Москва. Той искаше да отида в Грозни и да му донеса парите.

— Вие?!

— Да.

— Но защо точно вие?

— Защото не съм участвала непосредствено в кражбата, защото Гена Аслангиреев се отнася добре към мен… а и просто защото няма кого да прати, а да иде сам го е страх.

— Но все пак е отишъл?

— Ами аз отначало му отказах, но когато ми каза, че ще ме убие, и си отиде, се изплаших. А той вероятно е помислил, че се страхувам от чеченците повече, отколкото от него и е решил да рискува.

— Защо му трябваше за тази операция Дейвид Кук?

— Я по-добре аз да разкажа всичко каквото знам, а вие после да задавате въпросите си.

— Добре.

Дина разказваше, а машината тракаше тихо и с прекъсвания под пръстите на Олег.

Дина Ткачова и Леокадия Пермитина били приятелки още от студентските години. После, когато Лека се уредила на лека и добре заплатена служба, а Дина все още усвоявала най-древната професия, момичетата се срещали и прекарвали доста време заедно. Дина, според Леокадия, била бедна и от калпав сой, но затова пък красива, смела и без предразсъдъци. Самата Пермитина се измъчвала от комплекси заради пълната си фигура и някои други недостатъци. Първите си сто долара Дина спечелила, когато сключила бас с приятелката си, че ще я изчука най-симпатичният мъж на една вечеринка. С това Лека не само ще натрие носа на всички присъстващи дами, но и най-после ще се прости с невинността си.

Дина знаела какво върши. Малко преди това тя се била запознала и прекарала няколко интимни минути с един младеж, който завършвал секретно учебно заведение и вече мислел как да остане на работа в Москва с перспективата за редовни командировки в чужбина. Юра бил готов на големи жертви, за да осъществи своя план. И така Дина, която тогава вече знаела какъв е бащата на Лека, буквално го натикала в обятията на приятелката си.

Минали две години от брачния живот на семейство Андриевски и двамата съпрузи смятали Дина Ткачова, с прякор Мина, за автор на техния безоблачен съюз. Юрий често изразявал своята признателност, като канел Дина в разкошната вила на тъста си с последващо интимно преспиване. Но веднъж той постъпил като сутеньор — уговорил Дина да окаже внимание на един негов приятел американец. Така Ткачова, която още работела като масажистка в кабинета на Петрушин „Еделвайс“, се запознала с Керуд-Кук. Отначало тя мислела, че американецът и Андриевски са бизнес партньори. После се оказало, че бизнес върти Юрий, а Кук само го консултира, като понякога тя забелязвала, че Андриевски е доста ядосан от осведомеността на американеца в страничните занимания на служителя от информационно-аналитичния отдел на СВР.

Както и желаел Андриевски, Дина влязла в леглото на Дейвид. Американецът като истински джентълмен намерил начин да се отблагодари на помощничката си. Той не се откупил с парцали, а уредил Дина във „Вестинтур“ и плащал на фирмата за нейните услуги, когато се нуждаел от тях, по нормалната тарифа за преводач-екскурзовод.

Дина отначало подозирала, че Дейвид е шпионин, после подозренията й прераснали в увереност. Но тя дълго не могла да разбере каква роля изпълнява Юрий Андриевски — дали следи открито и опипва американеца, или просто прислужва за хонорар. Във всеки случай тя неведнъж виждала как Дейвид предава на Андриевски пачки долари. Впрочем Дейвид не бил алчен, имал много пари и не ги стискал.

Отношенията между Кук и Андриевски винаги били равни и дружелюбни. Само веднъж, по време на пътуването до Грозни, между тях имало голямо скарване, почти скандал. Кук искал да откаже Андриевски от някаква операция, а той на свой ред убеждавал американеца, че рискът е минимален. След този спор, който не завършил със съгласие, Дейвид се оплакал на Дина: „Вашата пропаганда много раздува за алчността на американците, но такова пренебрежение към средствата по пътя към богатството, каквото демонстрира нашият приятел Юра, моята страна е познавала само по времето на златната треска!“

В навечерието на припряното, почти паническо бягство на цялата компания от Грозни Андриевски се срещнал с някакъв човек, който приличал по стойката и поведението си на офицер. Придружавали го петима млади, здрави мъже в камуфлажни униформи.

Преди заминаването Юрий отсъствал през цялата нощ. Тогава Дейвид разказал на Дина, че Андриевски е решил да ограби с помощта на командосите един от сейфовете на Руслан Аслангиреев. Но не за да не може бизнесменът да финансира съпротивата на метежния генерал Дудаев, а изключително за личното си обогатяване.

Когато обаче на сутринта тръгнали за парите, нещо в плановете на Юрий се объркало или някой попречил и се наложило спешно да бягат, при това под автоматен обстрел. Когато избягали, мислели си — край, това беше — и се радвали. Тогава Катерина, която обичала, а и умеела да подслушва, казала на Андриевски: „А ние можем ли да разчитаме на дял от вашата печалба, Юрий Владимирович?“ Той сякаш на шега отговорил: „Нима не си разбрала, Катюша, че е по-добре да бъдеш жива и здрава проститутка, отколкото преждевременно умряла богата жена?“

После дошла фаталната среща на Минското шосе, която завършила със смъртта на американеца, смъртта на Катерина Мешчерякова и ето сега — заплахите по адрес на Дина Ткачова…

— Защо не дойдохте веднага след като Андриевски ви заплаши? — попитах аз.

— Страхувах се. Той специално ме предупреди за вас.

— За нас лично ли?

— Не, какво говорите! Аз премълчах, че съм разговаряла с вас. Ако се бях изтървала, вече отдавна…

Ткачова потръпна и не довърши, но аз разбрах какво има предвид и кимнах в знак на съгласие:

— Така е.

— Не можех да седя и да чакам като заек…

— Предишния път казахте, че сте писали някои неща на компютъра на Кук. Не сте си го измислили, надявам се?

— Не, Случваше се.

— Не е ли споменавал някой от тях — Кук или Андриевски — „Ангелите от ада“ или просто „ангелите“?

Дина изви нагоре тънките си вежди, после се намръщи. Опитваше се да си припомни. И си спомни:

— Имаше един разговор, когато Дейвид се опитваше да откаже Юрка от тази история с парите.

— Ако е възможно, разкажете по-подробно.

— Кук му казваше: нима всичко това не ви стига? Та вие вече сте богат човек дори според нашите стандарти! Хайде да направим онова, за което ви плащам, а после можете да си играете вашите игри. А Юрка го успокояваше: „С нашите «ангели» това е нищо работа!“ Май че това е всичко, което си спомням.

— Е, Дина, в такъв случай ти остава само да чакаш кога ще се върне той, тогава ще започнат следствените мероприятия, показанията, очните ставки… Ако, разбира се, Андриевски се появи.

— Той може и да не се върне. Защо му е? Част от парите е превел на Запад. Сега ще дообере онези, които открадна от Руслан. А паспорти и визи има за всички възможни случаи.

— Така ли мислите?

— Той не криеше плановете си. В разузнаването не можеше да направи кариера. Сам казваше, че способностите му не са от този тип. Затова печелеше пари, та да стартира на новото място. И Леокадия няма да вземе със себе си, дори когато вече се установи там, дори няма да я покани на гости…

— А вас ще покани ли? — попита Олег.

Тя се усмихна, като даде да се разбере, че въпросът не я е обидил:

— Може би само на гости, но едва ли. Аз ще предизвиквам у него предимно неприятни спомени.

— Никъде няма да изчезне той! — заяви Слава. — Ще надене гривните, ще долети тук и търпеливо ще чака съда…

— Ако му помогнете вие.

Слава изгледа страшно Ткачова:

— Ще му помогнем!

— А аз мога да помогна на вас.

— От какви съображения? — попитах подозрително.

— За лична безопасност. Ще живея по-спокойно, ако Юра е в килията.

— И как предлагате да ни помогнете?

— Ще ви покажа сградата, от мазето на която Андриевски трябва да вземе парите.

— Поне голяма ли е сумата?

— Триста хиляди долара.

— Охо! Как би могъл да ви се довери, че ще донесете толкова пари, без да се страхува, че ще ви ограбят, ще ги приберете за себе си или просто няма да можете да домъкнете чувалчето?

— Какво чувалче?! Кутийката е като от видеокасета и в нея има големи купюри и чекова книжка от британска банка.

— Но вие сте крехка жена. И красива! Това не е комплимент, просто допълнителен рисков фактор в условията на Чечня. А той е искал да ви прати сама! Не разбирам.

— Всичко е много просто — търпеливо обясни Дина, гледайки ме право в очите. — Докато в Чечня командва Дудаев, а в Грозни живее Руслан Аслангиреев, никой не може с пръст да ме пипне. Имам пръстен с монограм, който ми даде Руслан, когато още живееше в Москва. Той има двадесет такива еднакви пръстена и ги дава на най-доверените си приятели. Искате ли да знаете защо ми го даде? Не, не е заради леглото. Той е мюсюлманин. Веднъж послуша съвета ми и спечели само от една сделка двадесет хиляди в зелено. След това ми даде пръстена. Юрка знаеше за пръстена и ме молеше да му го продам за големи пари. После разбра, че няма да го продам, и ме остави на мира.

Струваше си да помислим сериозно върху това, което ни разказа Ткачова. Ако Андриевски е получавал пари от Кук, а аз почти не се съмнявах в това, крайно време му беше да се измита. Той не е глупак, разбира, че сме по петите му и рано или късно ще научим всичко, особено ако се включат както трябва контраразузнаването и военното разузнаване. Навярно този път Ткачова не лъже. Ако послъгва малко, то е само за да оневини себе си. Макар че, от друга страна, ако имаше какво да крие за периода, когато се е запознала с Андриевски, тя не би била заинтересована от арестуването на шпионина-аналитик. За Пермитин ще бъде позор, ако зет му се окаже двоен агент, презавербуван от ЦРУ!

Струва ли си да отхвърляме помощта на бившата масажистка?

Намигнах на Слава и казах:

— Вашето предложение е интересно, Дина, но трябва да го съгласувам с началството. Ще останете ли няколко минути в компанията на другаря Величко?

— С удоволствие! — усмихна се Ткачова.

Излязохме със Слава в коридора, запалихме цигари и взехме да се съвещаваме.

— Какво мислиш? — попитах го.

— Не виждам смисъл да лъже. Единствено, ако тя има да свърши някакви свои работи там под наше прикритие. Ако в замяна ще получим Андриевски, си струва да изиграем това.

— И на мен ми се струва, че рискът ще се оправдае…

— Че какъв риск, Саша?! Дори тя да е Иван Сусанин, къде ще ни заведе? При дудаевците? Те само ще помагат да търсим Юрий. Наистина, пипнат ли го първи, ще ни го върнат на парчета.

— Ама и шегичките ти са едни!

— Не моите, неговите. Играе си с огъня!

— Как да я лепнем към следствената бригада?

— Като доброволен сътрудник — предложи Слава.

— Страхувам се, че няма да мине. Случаят не е такъв. Добре, хайде да я отпратим сега и да се посъветваме с Костя.

Меркулов ме изслуша мълчаливо, огледа ни и тримата и попита с усмивка:

— Следователят Величко, разбира се, е за това да се използват услугите на дамата.

Олег леко се изчерви, макар че и бездруго се стесняваше в кабинета на толкова голям шеф.

— Струва ми се, че тя няма да попречи. Момичето знае къде вероятно ще открием Андриевски.

— Слава, и ти ли си за?

— Тя има индулгенция от Руслан, който преди две години прати за зелен хайвер половината от нашите банкери. Голяма работа е да вървиш след такова момиче в тази страна на джигити.

— Явно ергените дружно са за. И само жененият Александър Борисович Турецки мълчи.

— Той вече е номенклатурен кадър — с мрачна сериозност започна да обяснява Слава. — За да го забележат и оценят, трябва да отгатва мнението на ръководството. А откъде да знае човекът какво ще реши заместник-генералният прокурор, щом като самият зам. още не знае? Затова изчаква човекът…

— Нарушаваш субординацията! — карам се на Грязнов.

— Добре, оперативно-следствена бригада, съсредоточете се. Ние тук се посъветвахме с бригадира ви и аз реших да ви предложа за обсъждане следния план за операцията…