Момиче за шпионина

1.

До Минералние Води летяхме всички в един самолет, но по документи бяхме две съвършено различни групи. Константин Дмитриевич Меркулов и аз с колегата от военната прокуратура Георгий Ефимов представяхме самите себе си, макар че задачите ни бяха доста различни. Костя летеше, за да провери общото състояние на законността във взривоопасния регион, а същевременно да потърси своя потенциален зет Валерий и, разбира се, да проследи никой да не пречи на следствената бригада. Аз се мъкнех извън сезона на балнеокурорт известно по каква причина, а Ефимов трябваше да ми помага и заедно с това да проучи съдбата на изпратените в Грозни със Скворцов петима „ангели от ада“. По-точно — вече четирима. Дмитрий Каратаев с прякор Плъха лекуваше в болницата сътресение на мозъка. Сам си беше виновен: като са те учили да се биеш под земята, какъв дявол търсиш на покрива!

Слава Грязнов, Олег Величко и Дина Ткачова пътуваха нелегално. По документи те бяха сътрудници на различни вестници и списания, пратени да осветляват кризата в просторите на ОНД. Изглеждаха доста колоритно и старателно навлизаха в ролите си. Слава беше направо стар вестникарски вълк, накичен с фотоапарати, частично иззети от Федулкин. Между другото дългото му кожено палто дойде съвсем на място. Направо ас, избродил света, любител на чашката, снизходителен към младите вестникарчета, които имат нахалство и хватка, но им липсва опит. А младежта се държеше съответно — наливаше се с бира и се целуваше… Не че съм дърт лицемер, но целувките им, струва ми се, не бяха съвсем за камуфлаж. Нямам нищо против любовта като такава, но опитът говори, че влюбените са безгрижни хора. Впрочем може и да се лъжех…

Дълго умувахме с Костя струва ли си да включваме в групата Дина Ткачова. В края на краищата решихме положително въпроса: каквито и мисли да й се въртяха в главата, момичето щеше да бъде под наблюдението на двама достатъчно опитни мъже. На това разчитахме, когато подготвяхме документите за нея. И на това ни оставаше да се надяваме.

Според разработения план щяхме да изпълняваме задачата, разделени на два екипа. Костя, аз и Ефимов трябваше да търсим открито Андриевски, като привлечем федералните войски и органите на МВР, ако потрябва. От ловджийска гледна точка нашата задача беше да вдигнем звяра. Шумна и безопасна работа. Нашите журналисти имаха други функции — Дина трябваше да ги заведе при сградата, където Андриевски ще търси парите си. Там, скрити, те ще чакат красавеца. Непосредствено до тях ще се спотайва група корави момчета от групата за залавяне, маскирани като местни жители. Връзката щеше да се поддържа чрез радиотелефон.

Аз исках да отида с тях — със Слава и Олег. Но Костя не ме пусна.

— Няма да те разберат — ми каза той. — Следователят по особено важни дела при генералния не трябва да търчи след бандитите в компанията на оперативниците! Твоята работа е да пречупиш заподозрения и да го превърнеш в обвиняем, ако, разбира се, си сигурен, че той е мошеник. Нима се съмняваш, че ще устроя възможно най-доброто прикритие на момчетата?

Не, не се съмнявах, но ми се искаше да се избавя от душевния дискомфорт, а средството за това беше само едно — да отида със Слава и Олег в метежната столица. Молех се Андриевски да ни падне в ръцете там. Но като се има предвид, че Юрий Владимирович имаше няколко дни преднина, шансовете за такъв късмет бяха малко.

В самолета, който ни прехвърли с чартърен полет от Москва в Северен Кавказ, седяхме заедно и обсъдихме всичко, което смятахме за нужно, поговорихме за хода на предстоящата операция и пийнахме по чашка за успеха на работата ни. От самолета излязохме вече като непознати, даже странящи един от друг хора. Нас с Костя ни посрещнаха шефове от МВР. Групата на Грязнов мина без посрещачи, само бяла лада отстрани със син надпис „Преса“ ги чакаше, паркирана край летището.

И така ние се разделихме, без да се сбогуваме даже с поглед.

В колата Костя разпитваше офицерите, които ни посрещнаха, за ситуацията в републиката. Те след деликатно покашляне ругаеха в един глас и казваха, че най-вероятно за Грозни ще се водят боеве и те едва ли ще са последните в тази война? Едва ли…

После, сякаш едва сега се сети, Костя ме представи и попита за Андриевски. Беше ми обяснено, че по официалните канали, тоест в служебна командировка, не е пристигал никакъв Андриевски. Това означаваше, че ако е тук, то е дошъл като частно лице и следователно открият ли го, трябва да бъде изгонен от територията, където всеки момент се очакваше започването на бойни действия.

— Остава най-дребното — въздъхна Костя, след като изслуша всички доклади. — Да намерите нашия скъп Юрий Владимирович.

Показах снимката на Андриевски. Никой не беше виждал такъв господин.

— Разбирате ли, Александър Борисович — обясняваше ми висок, едър полковник, — ако вашият клиент беше дошъл при нас, ние щяхме да го запомним. Но ако е пристигнал самостоятелно, то той ще избягва нашите щабове — защо да се навира излишно в очите. Да беше от контраразузнаването или от ГРУ — друга работа. Такива тук дал господ…

Скоро и двамата с Меркулов се убедихме в това.

2.

Временното военно градче с тъмнозелените полусфери на жилищните си модули, силуетът на планината, размит от студената мъгла на кишавата южна зима — всичко това за момент ми напомни Афганистан, където се наложи да отида преди девет години. И в същото време тук всичко беше друго. Може би, защото го нямаше усещането за чужбина, за страна, където и самата земя ти е враг.

На пръв поглед деловата, но и поне наполовина безсмислена суетня в току-що разквартируваното военно подразделение малко дразнеше такива изцяло цивилни хора като мен и Костя. А придружаващите ни командири, напротив, се чувстваха доста комфортно в атмосферата на отривисти команди, изпълнявани на бегом.

Доведоха ни при два модула, разположени малко встрани. Тук се помещаваха контраразузнавачите, сериозни хора, които ни посрещнаха любезно, но малко предпазливо. Това можеше да се обясни само с шумотевицата, която започна в секретните служби, когато измъкнахме на бял свят трите ключови личности — Скворцов, Кук и Андриевски.

После се появи Юрий Макаревич, здрависа се с мен и учтиво кимна на Меркулов.

— Юрий Николаевич, имам личен въпрос към вас — каза Костя.

— Слушам ви.

— Помолиха ме да разбера нещо за съдбата на един офицер, участвал в операцията на 26 ноември. Знам, че той е бил вербуван за силите на опозицията от контраразузнаването — добави Костя, за да избави Макаревич от необходимостта да лъже и да се прави, че нищо не знае.

Макаревич се огледа — не го подслушва някой, после се наклони към Меркулов и попита на свой ред:

— Работата е секретна, както сами разбирате. Списъците са тайни. Но за вас ще разбера след… половин час. Кого да търся?

— Лейтенант Валерий Чекалин.

— Добре — кимна Юрий и се обърна към мен. — А вие кого издирвате, Александър Борисович?

— Вашият адаш — Андриевски.

— Охо! Него го търсят много хора и от двете страни!

— Сериозно?

— Съвсем. Ние го търсим, вие също. Днес долетя някакъв висш офицер от Службата за външно разузнаване, за да излови и прати Юрий Владимирович при любимия му тъст.

— Виж ти?!

— И това не е всичко. От президентския дворец в Грозни дойде заповед: десет хиляди долара на онзи, който достави жив или мъртъв Андриевски.

— Тотално осиране — промърморих и за момент затворих очи, за да прикрия объркването си.

Щом в самия Грозни е обявен такъв лов за моя подопечен, какво ли ще могат да направят нашите момчета?

Погледнах към Костя:

— Какво да правим? Не можем да попаднем в града преди войските, а след тях — вече ще е безполезно.

— Има един път — онзи, който ползват „ангелите от ада“.

— Подземните комуникации?

Костя кимна, после попита някакъв офицер:

— Мога ли да се свържа оттук с Москва?

— Да, другарю прокурор, елате — ще ви заведа.

Докато Меркулов отсъстваше, си спомних за Слава, Олег, а и за Дина. Как ли са те там? Това, което научихме за ситуацията на място и от неофициални, така да се каже, източници, не подхранваше оптимизъм. И не ме напускаше усещането, че сме изпратили нашите хора на много опасна задача.

Споделих това с Костя още щом се върна от свързочниците. Меркулов се усмихна:

— Потърпи още половин ден, изучи обстановката, намери своя приятел Осинцев…

— Той тук ли е?

— Че къде другаде да бъде в съдбоносния за отечеството час? — не без сарказъм отговори Костя.

— А за какъв дявол ми е той?

— Е, напразно говориш така…

Костя ми разказа, че се е обадил по телефона на началника на Главното разузнавателно управление и го е помолил да му даде „ангелите“ за провеждане на операция по залавянето на Андриевски и Ходжаев, ако, разбира се, ни се отдаде да открием втория. Началникът първо се заинатил, но после обещал да изпрати останалите десет бойци на същото отделение, от което Скворцов набрал екипа за ноемврийската операция в Грозни. Той съобщил също, че полковник Осинцев с още двама „ангели“ е тук и се опитва да се свърже с бойците на Скворцов, които е възможно още да се мотаят из подземията на чеченската столица.

— Наистина този хуморист от Генщаба добави, че наказаният полковник не ни обича. Аз, казва, мога да му заповядам и ще му наредя да ви окаже съдействие, но нищо не мога да направя, ако той изпълнява заповедта ми без душа.

— Каква ти душа при тях? Ще съм благодарен поне да не пречи.

Върна се и Макаревич.

— Единственото, което можах да науча, Константин Дмитриевич, е, че поне го няма между убитите, чиято самоличност е установена — докладва в скоропоговорка контраразузнавачът, като се озърташе. — Според нашите данни има няколко десетки пленени и около тридесет безследно изчезнали. Трябва да се търси сред тях. И ще търсим. Но ще се наложи да изчакаме. Срокът на московския ултиматум още не е изтекъл, затова и войната ни тук е полустудена, така да се каже…

Стори ми се, че Макаревич се чувства неловко. Забелязах, че и Костя оглежда контраразузнавача. Щеше ми се да знам, защо го гризе съвестта? Дали защото не можа да помогне на заместник-генералния прокурор, или защото за първи път лъже толкова важна личност?

Каквото и да беше, Костя вежливо благодари на служителя от ФСК за помощта.

— Моля ви се, каква помощ! Ще си отбележа фамилията — Чекалин, нали? Ще го търсим даже след като си заминете. Не е игла в купа сено, ще го открием! — бодро завърши той.

Само че нито аз, нито Костя му повярвахме.

3.

Времето се точеше непоносимо бавно. В очакване на обещаните от началника на ГРУ бойци от спецподразделението „Ангели от ада“ се разхождах из военното градче с надеждата да открия някъде тук полковник Осинцев.

Виждах редици масивни танкове с влажна от мъглата студена броня и оръдия, покрити с калъфи. Край бойните машини се тълпяха новобранци, наглеждани от сержантите и старите войници.

— Защо са докарали тук зайците? — попитах някакъв запотен от труд и грижи капитан.

— А кого? Старите пушки ли? Та те ще пропият и продадат всичкото имущество заедно с нас самите! А така те командват новобранците, ние — тях, всички се намират на работа. Всички се надяват, че няма да се стигне до война, ще се поперчат, но в последния ден ще започнат преговори. Къде ще вървят срещу такава сила!…

Добре би било, помислих си, само че като познавам нашите политици, които лъжат като разпрани, без да мислят за последствията, ми беше много трудно да повярвам в благополучния изход на конфликта.

Натъкнах се на полковник Осинцев край свързочната кола. Той слизаше от изпокаляна уазка заедно с двама свои питомци. Забелязах с известно изумление, че бойците от спецподразделението не бяха високи, не поразяваха с широчината на мускулестите си рамене. По-скоро изглеждаха слаби и ниски дори в пасващите им по мярка камуфлажни униформи. Обаче, макар и да изглеждаха скромно даже в сравнение с традиционно невисоките танкисти, момчетата с лица, скрити от маски, се държаха доста спокойно и уверено.

— Здравейте, Сергей Борисович! — радостно го извиках аз.

Той се обърна, напрегнат и озадачен, какъвто, изглежда, беше постоянно напоследък. Впрочем защо ли злословя? И аз едва ли бях по-хубава картинка.

— Ааа, здравейте, неуморими следователю! Все вашия шпионин ли гоните?

— С ваша помощ непременно ще го спипаме.

— А, вече не! Заклел съм се да не влизам в контакт с вас до края на дните си…

От големия, настръхнал от антени фургон се показа дежурният телефонист и закрещя, надвиквайки равномерния шум:

— Полковник Осинцев тук ли е?

— Тук! Тук! — отзова се той. — Кой ме търси? От къщи ли?

— Началството!

— Само то ми липсваше — изръмжа Осинцев.

Но като военен човек, научен да се подчинява, бързо влезе в апаратната, която се помещаваше във фургона на мощния камион „Урал“.

Реших да го почакам. Съвсем възможно беше разговорът му да е за помощта, която трябва да окаже на нас с Меркулов.

След пет минути Осинцев се показа в рамката на вратата, скочи леко от горното стъпало на земята и се приближи към мен, колкото и да е странно — усмихвайки се.

— Пушите ли?

— Понякога — отвърнах предпазливо, защото не знаех какъв е бил разговорът.

Ако началникът пак е наругал полковника, нищо не пречеше на Осинцев да си го изкара веднага на мен.

— Тогава дайте да запалим! — предложи той. — И вие ще ми разкажете как да си обясня тая чудесна метаморфоза!

— Каква? — вежливо попитах, макар вече да се досещах за какво става дума.

— Преди два дни нашият шеф не можеше и да чуе вашата фамилия, без да го хване истерията. А сега ми казва, че ви е изпратил група „ангели“ на помощ, и на всичко отгоре ме моли да ви окажа съдействие. Никога преди нашият старец не си е променял мнението за хората така бързо!

— Честно казано, не знам какво да ви отговоря. Преговорите с вашия генерал води Меркулов. Ако искате, ще идем да го питаме.

— Той тук ли е? — учуди се полковникът. — Защо?

— Помага ми. А и има една лична работа…

Разказах накратко на Осинцев за вербувания от контраразузнаването млад лейтенант и колко малко ни помогна контраразузнавачът Макаревич.

— Лъже! — заключи Осинцев. — Тези момчета знаят доста повече, отколкото признават — отдавна пълзят тук. И, разбира се, те здраво са изпързаляли офицерчетата. Разказаха ми свои хора, на които вярвам. Станало на 26 ноември, на втория ден след оная идиотска атака, когато опозиционерите настъпиш срещу Грозни. Размазали ги всички, грамотно и по правилата. И на двадесет и седми през нощта в моргата на Моздок почукали чеченците. Пазачът излязъл при тях. Чеченците изхвърлили три трупа от колата и заминали. Погледнали после в моргата — славяни във военнополева форма. Според идеята тях не трябвало да ги има тук. Нали това си е вътрешна работа на чеченската опозиция — да се бие с Дудаев. Телата се търкаляли няколко дни в моргата, без никой да ги потърси. А после надушили за тях контраразузнавачите, дошли и, изглежда, разбрали, че това са вербуваните от тях за щурма на Грозни. И знаете ли какво направили? Погребали ги тихомълком там, недалеч от моргата, без да обозначат даже мястото.

Мълчах потиснато. Гнусната истина за войната, която даже още не беше започнала както трябва, лепнеше по мен като чужда кръв.

— Сергей Борисович — успях да изтръгна накрая от себе си, — засега не разказвайте това на Костя… Константин Дмитриевич Меркулов имам предвид.

— Няма да му кажа, естествено. При това са били само трима. Всички завербувани са били много повече. Така че има надежда!

— Тя умира последна — съгласих се, после попитах от вежливост. — А как вървят вашите работи?

— Калпаво засега! Като извадим Плъха и Скворцов, някъде тук се мотаят още четирима. Ако, разбира се, не са убити.

— Не мисля, че е толкова просто да ги убият — предположих, с желанието да доставя удоволствие на полковника.

Май се получи.

— И още как! Вие не ги гледайте, че са крехки на вид. Ще ви очистят с голи ръце, при това по желание на клиента — може бързо, а може и бавно. Но това не е основното им качество — осъзна се изведнъж Осинцев и аз разбрах защо, когато той завърши: — Ето защо успяхте тогава да се справите с Плъха. Главното за тях е да се промъкнат в набелязаното място, да задигнат, да отвлекат, да взривят и изпозастрелят всичко — и да пропаднат сякаш вдън земята!

Двамата бойци вървяха на две крачки след нас. Не им беше трудно да чуят последните думи на полковника, още повече че той говореше достатъчно високо и импулсивно.

— Командире — каза единият глухо изпод маската, — значи този е ступал Плъха?

Усетих как по гърба ми тръгнаха мравки.

Осинцев спря.

— Да. И какво предлагаш?

Те се приближиха съвсем и сега бях обкръжен от три страни, което при схватка с такива специалисти беше равносилно на троен обръч нападатели.

— Както и да е било тогава, но сега можете да кажете истината. Той наистина ли искаше да ви убие?

— Струва ми се, да. В най-добрия случай — сериозно да ме осакати.

— Как мислите — защо?

— Ако отхвърлим варианта, че някой го е пратил ли?

— Да.

— Той не ми беше личен враг. Никога не съм имал подследствен или потърпевш с такава фамилия. Може би не е искал никой, освен посветените, да знае за „Ангелите от ада“.

— В такъв случай, освен вас трябва да бъде избит маса народ! — възрази Осинцев. — Този вариант не става.

— Нямам други…

4.

В осем часа вечерта, когато пристигнаха десетте „ангели“, изпратени от началника на ГРУ, започнахме да се приготвяме за пътешествието под земята.

Полковник Осинцев възразяваше много настойчиво, също като мен между другото, срещу идването на Меркулов. Но той беше непреклонен, независимо от всички наши разумни доводи.

— Ще дойда просто затова че никой от вас няма пълномощията да ме спре — заяви Костя, като май за първи път използва служебното си положение.

— Дори да не ни предстоеше бойна операция, а увеселителна екскурзия, това пак нямаше да ви бъде по силите! — горещеше се Осинцев.

— Защо сте толкова сигурен, Сергей Борисович? — смееше се Костя.

— Държите се като дете. Знаете ли, че Скворцов беше доста по-здрав от вас, а си съсипа сърцето с тази работа? И ето го резултатът.

— Ще ви оставя разписка, че съм тръгнал на свой страх и риск. Става ли?

Осинцев махна с ръка в израз на най-голяма досада:

— Правете каквото искате!

После заповяда на старшия от „ангелите“:

— Проследи да се екипират както трябва!

— Ще бъде изпълнено — солидно се съгласи той.

Започна подготовката.

Ние с Костя бяхме тръгнали като контета, затова заместник-командирът по тила първо ни донесе по един комплект вълнено бельо.

Погледнах със съмнение към кишавия, полустопен сняг.

— Няма ли да се изпотим?

— Правете каквото ви казват! — почти ми заповяда Осинцев.

Той също се готвеше да се преоблече и стоеше между мен и Костя, та да проследи едновременно дали ще наденем правилно всичките тия хитринки, които оформяха бойното облекло на „ангелите“. С желанието да смекчи строгите думи, казани току-що, полковникът добави:

— Бельото не е само за топлина. Колкото по-трудно стигнат до голото ви тяло, толкова повече шансове имате да се върнете цели и невредими.

— Разбрах, извинете ме — съгласих се смирено.

Осинцев се засмя:

— Няма нищо! Тия наполеонки предизвикват бурен кикот у всички по-млади от 75 години.

Честно казано, мислех си за съвсем други неща. Например за това, че се е съхранил първобитният стремеж към насилие независимо от хилядолетната цивилизация. За времето си каменната брадва е била прогресивно нововъведение — вече нямало необходимост да се разкъсва врагът с ръце и зъби… Но колко красиво, изящно, удобно и практично беше станало оръжието сега в сравнение с каменната брадва! Не бих спорил за това с полковника от военното разузнаване, едва ли щях да го убедя.

— Така, господа прокурори — обърна се към нас Осинцев. — Специални костюми не ви трябват, още повече че излишни нямаме. Облечете маскировъчните униформи, бронежилетките и шлемовете. Ще вървите в средата на колоната. Ясно ли е?

Отговорихме в нестроен хор като новобранци:

— Ясно…

— А, и не забравяйте „макаките“!

— Моля? — демонстрира презряната в армията интелигентност Меркулов.

— Така наричаме респиратора — добродушно поясни Осинцев.

Последва лека, ненатоварваща вечеря.

Преди да тръгнат, бойците от спецподразделението начело с Осинцев проучиха картата на града. Ние благоразумно седяхме настрана и мълчахме, макар че на мен ми се щеше да ги помоля да свърнат, ако е възможно, към улица „Революционна“, където моите момчета трябваше да дебнат Андриевски.

Все пак те бяха специалисти в своята работа. С картата на града и като знаеха къде са разположени централните комуникации, те нахвърляха примерна схема на подземните проходи.

— Нашата задача е да излезем на центъра от две страни — значи ще се придвижваме на две групи. Пасажерите идват с мен. Място на срещата — след денонощие ето тук. — Осинцев показа с молива една точка върху схемата. — Тръгваме в 20,00. Следователно трябва да се срещнем по същото време след 24 часа. При екстрена промяна на ситуацията един човек излиза на повърхността и се добира възможно най-бързо до кое да е военно подразделение на федералните войски, за да се свърже с Центъра.

— Разрешете да уточня допустимата степен на насилие! Може да потрябва кола или още нещо — поинтересува се един боец.

Вече го бях познал. Това беше старшият на групата с прякор Рижия. Той наистина имаше рижава коса, ярка, както някога беше гривата на Грязнов.

Осинцев ни хвърли кратък поглед и отвърна:

— Максимална степен, да не ме чуват прокурорите! Само враг или луд ще ти окаже съпротива в такава ситуация.

— Разбрах — кимна Рижия.

— Още един момент! — повиши глас, за да привлече общото внимание Осинцев. — По молба на гостите заедно с търсенето на нашите момчета ще издирваме и тоя чичко… — Полковникът сложи на масата голяма снимка на Юрий Андриевски.

Всички я разгледаха, копираха я, както се изразява обикновено моята клиентела — тоест запомниха я. Някой се поинтересува:

— Той какво е забравил тук?

— Укрива се от следствието — поясних аз. — А в района на улица „Революционна“ в едно мазе са скрити парите, които е дошъл да прибере.

— Можете ли да покажете по-точно къде?

Показах на схемата.

— Е, сега час — час и половина активен отдих и тръгваме — приключи инструктажа Осинцев.

Отпуснахме се на твърдите походни легла.

Бойците веднага заспаха. Те знаеха, че преди операция трябва да използват всяка свободна минута за сън — под земята нямаше да им се отдаде повече. Разумът ми говореше, че и аз трябва да направя същото, най-малкото за да не съм в тежест на останалите. Но възбудата ми беше прекалено голяма. Погледнах крадешком към Осинцев. Той пушеше и гледаше поклащащ се от вятъра покрив на модула.

— Сергей Борисович, какво е това при вас за степента на насилие?

Той ме изгледа и изсумтя:

— Интересът ви професионален ли е, или просто любопитство?

— Любопитство, да речем…

— Тогава ще ви отговоря така: „ангелът“ отстранява препятствието по пътя си, без да мисли дали това ще доведе до смърт или не. Бойците са обучавани за стратегически операции, а в такива случаи не се води сметка за отделната личност. Затова, ако при хайката за вашия супершпионин пострада някой невинен, неговите страдания и смърт ще легнат на вашата съвест, Александър Борисович. Задоволява ли ви отговорът?

— Напълно — измърморих аз.

Намери, гадината, къде ми е болното място. Но той е прав, нямам основания за обида или претенции: полковникът доста си изпати заради мен. А и трябва да бъда по-сговорчив. Когато се спусна с него под земята, ще се окажа в негова и на бойците му, власт. Кой знае как се отнасят към това, което сторих на техния боен другар. Справедливостта е толкова хлъзгава категория, че всеки я мери по себе си, при това съвсем аргументирано.

5.

В уречения час тръгнахме с армейска уазка към предградията на Грозни. Шофираше един боец от спецподразделението. Освен него в колата бяха Осинцев, трима „ангели“ и ние с Меркулов. Преди да потеглим, командирът на всички „ангели“ още веднъж предложи на Меркулов да остане: не смяташе, че такива операции му подхождат на годините. Но Костя все пак настоя на своето. Затова, доколкото разбрах, при последния инструктаж Осинцев възложи на Рижия и неговите подчинени основната задача за издирването на изчезналите бойци от групата на Скворцов. А себе си с жертвоготовността на стремящия се към святост човек реши да посвети на нашите капризи.

Влязохме в града през пост от вътрешни войски. След като ни върна документите, старши лейтенантът предупреди:

— Постарайте се да се завърнете по-рано. Приказва се, че всеки момент ще наложат ограничения на влизането в града.

Пътуваме по-нататък.

Градските улици практически са без осветление, зад стъклата на колата пробягват черните грамади на сградите, само тук-таме свети. Разбираемо е: забелязах, че от Грозни бягат всички, които могат. За някого впрочем войната е благодатно време за печалби. Особено се търсят собственици на транспортни средства. Но това е денем, когато е светло. Сега легалният живот в града е замрял. Само бойците на метежния генерал, крадците и мародерите, и ние се шляем по притихналите улици…

Спираме. Защо ли?

Шофьорът набива спирачки и веднага угася фаровете. Двама „ангели“ безшумно като сенки скачат от колата и се прикриват в мрака.

— Къде отидоха? — питам шепнешком.

— Да проверят шахтата.

След няколко минути единият се завърна и тихо докладва:

— Става.

— Всички навън! — заповяда Осинцев.

Той беше облечен и екипиран като бойците си, със същата черна маска на лицето, затова го разпознавахме само по гласа. Полковникът вече съвсем не приличаше на онзи предпазлив педант, когото се опитвах да надхитря в кабинета си. Униформата ли го преобрази или той винаги е поддържал кондицията си, но с ловкостта си Осинцев напълно пасваше на своя екип. Движенията му бяха пестеливи, икономични, снаряжението добре окачено. Мен например ме безпокоеше кислородната маска в калъфче. Изглежда, не я бях надянал съвсем правилно, а се притесних да питам втори път как точно се прави. По-точно глупавата гордост ми пречеше. Полковникът се изниза от колата леко и нечуто като змия, а следователят Турецки се измъкваше като от мрежа, за най-голяма своя досада, чувствайки на тила си нетърпеливото дихание на бойците. Ако така тръгнеше и нататък и ако успеехме да се върнем, след всички неприятности, които му създадох, полковник Осинцев можеше да си припомня с известно удовлетворение моите подземни препъвания. Тези мисли, разбира се, бяха съвсем излишни преди спускането — това поне разбирах.

Костя Меркулов, независимо че бе по-възрастен от мен, при това с прекаран инфаркт, се измъкна от уазката съвсем благополучно, което само усили досадата ми.

Но Осинцев не позволи на самоунижението ми да се развихри повече.

— Бързо напред! — изкомандва той. — Пасажерите в средата!

И ние се затичахме в лек тръс натам, където като мъждиво жълто око мигаше сигналното фенерче.

Отвореният вече от „ангелите“ люк на шахтата ми заприлича на черна, кръгла дупка към ада. Първо в него се спусна един боец с прякора Рамбо. Докато пътувахме насам, успях да запомня прякорите на всичките четирима. След Рамбо се спусна Ловкия.

Чакахме пет минути, после в слушалките на радиотелефоните, монтирани на шлемовете ни, прозвуча тихият, но зловещ, както ми се стори, глас на Рамбо:

— Чисто е, можете да влизате.

Осинцев тръгна. След него и ние с Меркулов.

Тези, които вече бяха долу, ни помагаха по-бързо да се ориентираме в подземието. Единият светеше с фенерче върху земята под стръмната, ръждива стълбичка, по която слизахме, а Осинцев насочи лъча на фенерчето си в страничната стена, за да не ни заслепи и поне малко да освети участъка от тунела, откъдето щеше да започне нашето пътешествие. Рамбо вече беше там и се вглеждаше за евентуална заплаха.

След нас се спуснаха Боса и Брус, затвориха над главите си капака и аз лека-полека започнах да разбирам хората, страдащи от клаустрофобия, тоест страха от затворено пространство. Имах впечатлението, че са ме зазидали в отходните канали. Някъде върху мокрия и кален под приглушено падаха капки вода, миришеше на топла помия и гнилоч.

— Да вървим — каза Осинцев.

Наредихме се в патешка колона в реда, по който слязохме, и поехме напред в тунела. Скоро от дълбините на градските подземия усетихме по лицата си застоял, но прохладен полъх. Но пътят ни беше преграден от врата-решетка, заварена от арматурни железа, дебели не по-малко от сантиметър.

Осинцев заповяда да отстъпим на почтително разстояние и даде знак на Рамбо. Той напипа в краката си нещо продълговато — дълъг болт, парче дърво или кост — и го хвърли по вратата. Желязото глухо иззвънтя. Сетих се със закъснение, че проверява дали няма някаква сигнализация по вратата. После той опипа дебелите пръти с остриетата на странни и ако се съди по всичко — мощни резачки. Не, вратата не беше под напрежение. След това Рамбо ловко, само за няколко секунди, преряза със своя странен инструмент дъгата на катинара, който заключваше вратата, и ние зажвакахме с армейските си боти из калта на дългия тунел. Толкова дълъг, че лъчът от фенерчето на шлема на Рамбо напипваше отпред не стена или поредната врата, а лепкава и заплашителна тъмнина…