Момиче за шпионина

1.

Началникът на Службата за външно разузнаване очакваше своя заместник Пермитин — човек, на когото не вярваше и от когото се страхуваше. Той знаеше, донесоха му, че Пермитин презира новия шеф, смята го за любител и въобще за не особено умен човек.

Какво пък, възможно е той да не се оправяше съвсем в тънкостите на шпионския занаят, но с шпионаж се занимават все пак хора, а с хората началникът беше работил през целия си живот. Когато дойде анонимката срещу служителя от информационно-аналитичния отдел Юрий Андриевски, началникът не си отказа удоволствието да я покаже на Пермитин, за да види реакцията на заместника си — все пак за зет му пишат. Евгений Пермитин, като шпионин със стара закалка, се държа добре, предложи да съберат характеристики и отзиви за работата на Андриевски.

Началникът прекрасно разбираше, че ако тръгне по този път, ще получи купчина бумаги, от които ще излезе, че Юрий Андриевски е изгряващата звезда на руското разузнаване, умът, честта и съвестта на родния шпионаж. Вероятно ако се беше появила такава необходимост в началото на работата на новия началник, той така и би постъпил. Тогава, в началото, повечето стари служители мислеха също като Пермитин — пратили са им някакъв номенклатурчик, който и морзовата азбука не знае, ще оплете конците.

Но мина време, хората се поуспокоиха — не е ли все едно от чии ръце ще получават звания и премии! При това сегашното държавно ръководство за разлика от предишното не изисква особено усърдие в събирането на разузнавателна информация… Лека-полека се появиха подмазвачите и доносниците — както навсякъде другаде.

С тяхна помощ началникът започна негласно да изучава дейността на Андриевски. Колкото повече научаваше, толкова повече се убеждаваше, че в анонимното писмо се съдържаше много истина, а може би и цялата. Зетят беше красноречив и обаятелен безделник, който ползва покровителството на тъста си. Да беше само това — голяма работа! Малко ли такива има във всяка по-престижна кантора? Самият началник някога бе принуден да прибегне до такава изпитана форма на кариера като брака по сметка. Но затова пък после добросъвестно си ореше нивата, та на никой да не му хрумне дори да му припомни по какъв начин е проникнал във висшите кръгове. А на този тип не му пука за нищо!

А и една след друга дойдоха две неприятности. Първо, писмо от контраразузнаването с въпрос: по чия заповед и с каква цел е встъпил в контакт с високопоставен служител от ЦРУ специалистът от информационно-аналитичния отдел на СВРЮ. В. Андриевски? Контраразузнаването го притиска за отговор, защото агентът на ЦРУ Дейвид Кук е пребивавал в страната нелегално под името на конгресмена Кук и е бил убит при нападение на криминални престъпници срещу волвото на Андриевски.

А по-нататък още по-лошо: появи се майор от криминалната милиция и размахва ордер за арестуването на Андриевски по подозрение, че е убил някаква проститутка.

Шефът на разузнаването изпитваше някак двойствено чувство: от една страна, беше доволен, че сега вече ще сложи на място непокорния Пермитин, а най-добре — да го прати в оставка. Но, от друга страна, ако Андриевски се окаже шпионин или криминален престъпник, него — началника — също няма да го погалят по главата…

Но перспективата да си разчисти сметките със заместника беше по-близка от възможните бъдещи неприятности, затова шефът очакваше с нетърпение Пермитин.

2.

— Разрешете! — Пермитин днес още повече приличаше на мумия.

Виж го ти, горделивеца, не иска да се обърне човешки!

— Влезте, Едуард Генадиевич! — независимо от проблесналата обида радушно го покани шефът.

Пермитин влезе и седна на стола, на който обикновено се настаняваха подчинените, които викаха за съвет, а не за да им издърпат ушите.

„Е, сега вече сбърка, Абел19 смотан!“ — помисли шефът и като се намръщи загрижено, каза:

— Знаете ли, разтревожен съм от това, което става около Андриевски. Вие не сте ли?

— Аз съм загрижен от суетнята да го извадят от играта, а като следствие — и мен.

— Кому е нужно това? — сви рамене шефът.

— На този, който иска мястото ми.

— Знаете ли името му?

— Списъкът е дълъг.

— Толкова ли е за завиждане вашата работа?

— Завиждат на званието. Впрочем не се нуждая от съчувствие. Не за пръв път съдбата ме сблъсква със завистници. Ще се справя сам.

— Знаете ли за писмото от контраразузнаването по повод вашия зет?

— Не. За какво е писмото?

— За това, че няколко пъти се е срещал с агента на ЦРУ Кук. Началникът на отдел „Информация и анализи“ не знае нищо за това. Той дори не знае с какво конкретно се е занимавал на работното си място неговият служител Андриевски. Нали разбирате, че ако не им дадем задоволителен отговор, те ще започнат свое разследване?

Пермитин презрително се усмихна:

— Трошачите на кокали от ФСК? Те разбраха, че Керуд е Кук едва след като оня го застреляха!

— А вие значи сте разбрали по-рано?

— Ние знаехме от самото начало. И от самото начало водехме игра.

— Каква игра?

— Според някои данни Кук беше разочарован от работата си в ЦРУ и ние с Юрий помислихме защо пък да не опитаме да го презавербуваме.

— Вашият зет специалист ли е в тази работа? Според някои мои сведения и в школата, и при работата си в резидентурата той не е блестял.

Пермитин изгледа шефа си снизходително.

„Прави ме на глупак!“ — помисли раздразнено шефът.

Заместникът му в това време започна да отговаря на въпроса:

— Сега, когато поради случайност всичко свърши, даже без да е започнало, ми е трудно да кажа еднозначно щеше ли да има някакъв резултат или не. Разузнаването не е математика — не можеш да пресметнеш предварително всичко…

— А убийството на жената?

— Това е пълна глупост!

— Знаете ли, Едуард Генадиевич, вие сте за втори път при мен по повод на Андриевски и аз вече подробно изучих вашата гледна точка. Време е да чуем самия Юрий… Владимирович, струва ми се?

Пермитин искаше да каже нещо, но шефът вдигна ръка и го спря, после натисна едно от копчетата на интеркома:

— Николай Алексеевич?

После изгледа хитро заместника си и натисна още един бутон, така че гласът на събеседника започна да се чува ясно и отчетливо в стаята.

— Николай Алексеевич?

— Да?

— Добър ден!

— Здравейте!

— Изпратете ми, моля ви, Андриевски.

— Нямам възможност, другарю генерал-лейтенант.

— Защо?

— Ами защото го няма.

— А къде е?

— Отсъства.

— По служба ли?

— Аз не съм го пращал никъде! — малко изплашено и припряно каза началникът на отдела.

— Кой го е пратил?

— Не мога да знам. Пермитин каза, че е в течение и всичко е наред.

— Нима Пермитин наблюдава отдела ви?

— Не, но…

— Андриевски питал ли ви е, писал ли е някакъв рапорт?

— Съвсем не. Вие нали знаете…

— Нищо не искам да знам. Впишете на Андриевски безпричинно отсъствие и занапред да не се повтаря, защото ще накажа вас. Ясно ли е?

— Тъй вярно — въздъхна събеседникът.

— Тогава всичко хубаво!

Шефът на разузнаването изключи селектора и погледна своя непокорен заместник.

Пермитин беше удивен и много разтревожен. За първи път в негово присъствие началникът си показваше ноктите, при това доста квалифицирано.

— Едуард Генадиевич, с това нашият днешен разговор приключи. Надявам се да сте разбрали всичко. Ако вашият зет не се яви утре на разговор при мен, ще последват организационни изводи по отношение и на двама ви. Разбрахте ли ме?

Пермитин с мъка преглътна буцата, която изведнъж застана на гърлото му, и произнесе:

— Той… той няма да успее.

— Не мога да повярвам! Перспективен служител, който се е заел да презавербува суперагент на ЦРУ, трябва да успее в определения срок. Разбирате ли? Иначе ще го изхвърлят от службата с такава характеристика, че нещастникът няма да може да се уреди на служба дори като пазач в посолството на република Зимбабве! Свободен сте!

Същата мумия, само че превита и сякаш още повече изсъхнала, мълчаливо се надигна, излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Началникът на външното разузнаване, донемайкъде доволен от победата си, ентусиазирано придърпа към себе си папката с последните сводки. Той не знаеше, че след минута радостта ще бъде заменена от злоба и отчаяние, защото грижливата ръка на помощника беше сложила най-отгоре най-важната за днес информация — за провала на крупен руски резидент в Канада, внедрен там още през 1956 година…