Момиче за шпионина

1.

Още от момчешките си години Олег Величко твърдо знаеше, че ще лови престъпници. Затова и се подготвяше за бъдещата си работа: играеше бокс, тренираше паметта си, мотаеше се с приятели по криминогенни райони за закалка на характера. Събираше „блатен“ фолклор и учеше малко по малко бандитските песни. Но стана така, че след института той попадна в следствения отдел на прокуратурата, а не в криминалната милиция. Засега тук не му трябваха нито боксьорските навици, нито коронния лаф, съпроводен с дълга плюнка през зъби: „Разкарай се, копеле!“ Но добрата зрителна памет му влезе в работа.

След като се справи, доколкото можа с текущите дела в прокуратурата, вечерта Олег реши да поговори с жената на полковника от ГРУ Скворцов. Адресът беше запомнил още когато прелистваше над тялото на полковника тефтерчето му. Както и предполагаше, домашния номер на полковника го нямаше в телефонния указател. Но юристите си имат собствени канали за информация. След няколко минути търсеният номер беше записан в настолния календар-бележник. Олег го гледа няколко секунди, после не толкова от предпазливост, колкото заради старата любов към шпионската романтика скъса листчето, сложи го в чистия пепелник — следователят Величко не беше пушач — и не без тържественост го изгори.

Половин час, докато набираше номера през интервал от пет минути, Олег чуваше само безнадеждните дълги сигнали, накрая в слушалката нещо изщрака.

— Слушам — обади се глух, уморен женски глас.

— Добър вечер. Скворцови?

— Какво искате?

— Обажда се следователят от прокуратурата Величко — представи се Олег. — Бих искал да се срещнем…

— За какво?

— Изясняваме обстоятелствата около… смъртта на вашия съпруг…

— Смятате ли, че има какво да се изяснява?

— Аз лично не. Законът го изисква.

— Виждате ли, младежо, дори да разбера името на убиеца на моя мъж, нищо няма да се промени. Убиецът не може да бъде наказан. Дори заради това, че аз не го искам. Достатъчно ясно ли ви обясних?

— Нина Сергеевна, още нищо не ни е известно за убиеца.

— Виждате ли?

— Аз исках да поговорим за съвсем друго, Нина Сергеевна. Струва ми се, че смъртта на съпруга ви е свързана с някакви неприятности в службата му! — тръсна напосоки Олег.

Скворцова помълча малко, после предпазливо попита:

— Просто ви се струва, следователю Величко, или имате какво да ми кажете?

„Ако ме притисне, ще попитам за факса“ — реши Олег и твърдо заяви:

— Имам какво да ви съобщя.

— Идвайте тогава — съгласи се Скворцова и каза адреса, който Олег вече знаеше.

Олег излезе, подсвирквайки си, от прокуратурата. Размахваше сравнително модерна чанта от изкуствена кожа, в която между другите маловажни документи имаше бланки за разпит. Просто за всеки случай.

Носеше шапка от кучешка кожа и канадка, модел от края на осемдесетте, която отразяваше с всяка своя гънка и най-малкия лъч светлина, независимо дали е бледосиньото сияние на уличната лампа, многоцветният блясък на някоя витрина или жълтите очи на автомобилните фарове. Едър и блестящ, Величко се виждаше отдалеч в сумрачния здрач.

Това доста зарадва двамата мъже, които на смени го чакаха край вратата на прокуратурата. Впрочем, както се оказа, обектът на проследяването беше толкова безгрижен, че единият от следящите го подбутваше по гърба в претъпкания автобус. Разбира се, не го правеше от хлапащина, а едва след като се убеди, че следователят е пълен смотаняк.

С някакво шесто чувство Олег усещаше непознат досега дискомфорт. Дори сред блъсканицата в тесния салон на автобуса той чувстваше, че някой отдавна, макар и на неголеми интервали, му дълбае гърба с лош поглед. Но той беше твърде зает да обмисля предстоящия разговор, за да обръща внимание на трудно обяснимия дискомфорт, който при това можеше да бъде обяснен и като липса на настроение.

Търсеният блок, бяла тухлена дванайсететажна кооперация, се гушеше в дъното на двора, заобиколен със сиви панелни сгради като господар от семейството си.

Олег откри входа, влезе в изрисувания от метълите и техните симпатизанта асансьор и се качи на нужния етаж…

До вратата на апартамента на Скворцови стояха двама — високи, здрави, самоуверени. Облечени бяха в хубави дълги вносни палта. Наистина не точно като на рекетьорския елит или на младите ченгета. Палтата бяха притегнати с колани.

Олег се досети откъде са момчетата, но се направи на тапа и тръгна към вратата.

— Почакай, гражданино — каза единият и му прегради пътя.

Олег мимоходом забеляза, че мъжът е много силен. Лицето му беше като изсечено от гранит, а в брадичката му би могъл да си строши пръстите и някой начинаещ боксьор, ако му стиска да удари.

— Какво има?

— Кой сте вие и каква работа имате в този апартамент?

— Имам договорена среща — търпеливо започна да обяснява Величко. — Аз съм следовател.

Вече беше започнал да подозира, че няма да го пуснат при Скворцова, ако ще и да е самият градски прокурор.

— Покажете си, ако обичате, документите!

— А вие кои сте?

— Не сме скитници, не се ли вижда! Служители от компетентните органи, ясно ли е?

— Е, сега май всички се обличат добре, особено бандитите — сви рамене Олег. — Я по-добре първо си покажете тапиите.

Колегите на Скворцов, а те очевидно бяха такива, се разсмяха, после оня, който препречваше пътя на Олег, каза:

— Виж го ти, комсомолчето, накълвало се е с лафове в Бутирка. На, гледай!

Той извади служебната карта от джоба си, разтвори я на страницата, където беше залепена снимката, размаха я небрежно под носа на Олег и я прибра.

— Ти си на ход.

Олег показа документите си.

След това представителите на военното разузнаване станаха сериозни и му казаха:

— Извинявай, приятел, но не можем да те пуснем.

— Защо?

— Защото човекът беше наш служител, което значи, че всички следствени действия е желателно да се провеждат с участието на служител от ГРУ.

— Ами тогава влезте с мен и участвайте — предложи Олег.

Двамата въздъхнаха съчувствено, сякаш Величко беше изтърсил невероятна глупост.

— Ние, приятел, не сме упълномощени. Дежурим, за да не безпокои никой вдовицата без специално разпореждане.

— Но тя ме чака! Ние се разбрахме — опитваше се да ги убеди Олег.

Двамата бяха непреклонни.

— Не е разрешено, разбери! — обясняваше му приказливият. — И жена му няма право да разговаря с никого, докато нашите служби не се ориентират окончателно и не излязат със заключение по повод смъртта му…

Олег разбра — няма да го пуснат, и точка.

— Добре! — каза той. — Ще дойда със заповед от Прокуратурата на Русия.

— Ела, нас какво ни бърка. Само че все пак ще се наложи да го съгласувате с нашето началство.

2.

Ядосан, Олег излезе на двора.

С максимализма, присъщ на младостта, той обвиняваше за всичко себе си. Струваше му се, че Турецки или Меркулов, живата — слава Богу — легенда на прокуратурата, биха намерили изход и от далеч по-трудна ситуация. А той, Величко, още е пале и това си е.

Потънал в тези мисли, Олег не забеляза, че след него вървят трима пийнали мъже, вървят весело-агресивно, жадувайки не особено опасно за тях приключение. Подобно развлечение би могъл да се окаже някой самотен интелигент. А и мястото беше удобно. От едната страна на пешеходната пътека частните гаражи образуваха истинска стена, от другата стърчаха руините на някогашното котелно.

Не може да се каже, че Олег никого и нищо не забелязваше, като поет в пристъп на вдъхновение. Той чуваше зад себе си стъпки, шеговита караница, но боксьорското минало му вдъхваше увереност. Само че тази увереност под въздействието на размислите му се превърна в самоувереност. Поради което се притъпи бдителността му.

Той още се самоукоряваше мълчаливо, когато тримата тръгнаха да го задминат. Олег машинално се отдръпна, за да им направи път. В този момент единият от компанията смъкна шапката от главата му и не особено бързо побягна напред.

Олег се окопити от първоначалното объркване, огледа се и подгони крадеца.

— Ей ти, стой! — извика той.

Приятелчетата на крадеца се стараеха да тичат редом с Олег и насечено издишвайки в лицето му отвратителни облаци от евтино мастило, разбъркано с одеколон, го кандърдисваха:

— Мъжки… не се обиждай… а?! Сеа шъ го върнем… тъпанара… сеа! Сами шъ го опуаме…

Олег леко догони мъжа с шапката и го сграбчи за рамото.

— Стой, ти казвам!

Мъжът рязко се приведе, сякаш се уплаши, но рязко изхвърли напред свободната си ръка срещу лицето на Олег. За част от секундата той успя да забележи, че в пръстите си мъжът стиска някакъв цилиндър. И помисли: газов спрей…

В същия момент вълна задушлив газ блъсна Олег право в лицето. Прекъсна дишането му, очите му започнаха обилно да сълзят и носът му се запуши. Усещаше силно дращене и под затворените си клепачи.

Обезумял от парене и задушаване, Олег се закашля, хвърли чантата и започна да трие очите си с пръсти. И в този момент някой от тримата го удари по тила с нещо нетвърдо, но тежко. Потъвайки плавно в безсъзнание, Олег чу неочаквано ясната, рязка заповед, изречена със съвсем трезвен глас:

— Влачете го в котелното! И да не забравите чантата!