Момиче за шпионина

1.

Слава Грязнов, Олег Величко и Дина Ткачова съвсем благополучно се добраха до Грозни, който мрачно беше притихнал в очакване на войната.

При влизането в града взеха на стоп мъж на средна възраст на име Хамид. Той вече беше успял да заведе семейството си при роднини на село, прибрал беше и най-ценното от дома си. А сега, докато още не беше изтекъл ултиматумът, решил да прескочи до градския си апартамент, за да провери дали не е забравил в бързината нещо ценно, а и да разнесе някои вещи по съседите. Добрите съседи били самотни стари руснаци, които нямало къде да отидат. Гласели се да преживеят боевете в мазето, казвали, че не им е за пръв път. Като разбра, че го возят журналисти, Хамид взе да ругае наред — Дудаев и Елцин, опозицията и Хазбулатов, като твърдеше основателно, че вина носят всички управляващи, след като на обикновения човек му се налага заради тяхната политика да захвърли всичко свое и да бяга където му видят очите.

Стопаджията се оказа твърде приказлив, но Слава и компанията му в края на краищата благодариха на съдбата, че им бе пратила този човек.

Колата им бе спряна от чеченски бойци. Те придирчиво огледаха документите, поцъкаха с езици, докато оглеждаха Дина, размениха няколко фрази на своя език с Хамид, но все пак ги пропуснаха.

Грязнов и групата му закараха Хамид почти до къщата му. Човекът настойчиво предлагаше да влязат за минутка вътре и да опитат домашното вино, „ако, разбира се, някой шейтан вече не го е изпил, по дяволите!“ След като не му се отдаде да ги примами с почерпката, Хамид най-подробно им обясни как да стигнат до улица „Революционна“.

Дина доста бързо намери търсената сграда. Скромната, триетажна къща, най-вероятно строена още преди войната, стоеше насред двор, обграден от построени значително по-късно пететажни блокове.

— Там има дълбоко мазе — каза Ткачова, докато сочеше сградата. — Стопаните сигурно са държали вътре виното си. Точно там се вмъкна Андриевски оня път…

— А Кук?

— Той не влезе.

— Ясно — кимна Слава. — И къде ще положим сега уморените си кокали?

Олег Величко обиколи отвсякъде къщата, после се върна при централния вход, където го чакаха Грязнов и Дина.

— Всичко е заковано с дъски — каза той и дръпна вратата на главния вход.

Тя поддаде с тъжно, протяжно скърцане.

— Какво пък, не е лошо място за съхраняване на пари — забеляза той.

— За краткосрочно съхраняване — уточни Грязнов. — Че току-виж изгорели заедно с къщата. Значи, казваш, от другата страна не може нито да се влезе, нито да се излезе?

— Да. Освен ако не поработиш с брадвата.

— Тогава задачата се опростява — трябва да следим само този вход. При това всеки уважаващ себе си милионер… има ли там милион, Дина?

— В рубли ли?

— Ами да.

— Доста отгоре.

— Още повече. Такъв човек не ходи пеша, а ще дойде на нещо солидно, най-малкото бронетранспортьор.

— Не става — възрази Олег. — Как ще го изчегъртаме оттам?

— За бронетранспортьора се изсилих — кимна Слава и повтори въпроса: — Та при кого ще се подслоним?

— Трябва да се огледаме, може да има празни апартаменти — предложи Дина.

— Ами ако са запечатани и заключени? Не е хубаво да се нарушава законът.

— Ние бяхме тук през ноември, когато всичко едва започваше, но и тогава в града нямаше никакъв ред. А сега пък съвсем…

— Добре, отиваме да проверим — кимна Слава. — Само че трябва да намерим някой, който гледа с всичките си прозорци към този палат.

Откриха празен апартамент на четвъртия етаж в съседния пететажен блок. Имаше сигурно и други апартаменти, напуснати от собствениците си, но те или бяха заключени, или вратите им бяха заковани изцяло с дъски. Докато имаше шанс да намерят приемлив вариант, не разбиха никоя врата. Апартаментът се оказа не само празен, но и незаключен. Те влязоха и запалиха лампите. Изглежда, стопаните си бяха тръгнали съвсем скоро. Жилището имаше две стаи и всичките му три прозореца гледаха точно към двора.

В стаите нямаше почти нищо, освен стар диван, детско разбрицано креватче в спалнята и неугледна маса с табуретки в кухнята.

— Разполагайте се — каза Грязнов на спътниците си. — Аз ще ида да поразпитам съседите, може би някои са останали…

Дори да имаше съседи на етажа, те не отговаряха на звънците. Само иззад вратата насреща се обади някаква старица:

— Какво искаш? Нямам нищо! Нито пари, нито водка.

— Само да питам нещо, бабичко!

— Питай! Питай така.

Слава се огледа.

— Живее ли някой в петнайсети апартамент?

— Защо питаш?

— Искаме да се заселим за няколко дни.

— А за какъв дявол сте дошли?

— По работа. Пишем статии за вестниците и списанията.

Любопитството на старицата надви страха, тя отвори вратата, огледа изпитателно Слава и явно остана доволна от видяното.

— Защо не отидете на хотел, щом сте от вестниците?

— Службата за сигурност може да ни изрита оттам. Нашият вестник не се харесва много на Дудаев.

— Никой не живее в апартамента. Изселиха се преди два месеца — стегнаха си багажа и си заминаха. Позволиха ми да си взема всичко, което оставиха. Но там няма нищо. Може би бих взела табуретчиците им да си паля печката…

— А парното не работи ли?

— Отдавна… Добре, че един познат ми сложи за литър водка „циганска любов“.

— Утре ще ви пренесем табуретките.

— Добре, можете да дойдете да преспите при мен.

— Благодаря ви, майчице, но сигурно имате само една стая?

— И какво?

— Имаме много апаратура. Ще снимаме събитията…

— Какви ти събития! Ще почнат да се млатят един друг като озверели, а после няма да имаме сълзи да ги оплачем всичките…

2.

Грязнов се върна в апартамента и по резките движения, с които отскочиха един от друг Олег и Дина, разбра, че те в най-добрия случай са се прегръщали, а в най-лошия — са се целували по онзи начин, при който ушите заглъхват, сърцето замира и хващай го глухаря топличък, даже няма да писне.

— Значи така, гълъби мои — сурово им каза той. — Жилището за известен период е наше, но да се спи тук е във всички смисли нежелателно. На двора вече се стъмни. Ще ида да огледам по-отблизо това палатче. Ще ми отнеме половин час. Отпускам ви това време за лирически етюди. Но не си забравяйте задачата!

— Не се тревожете, Вячеслав Иванович! — увери го леко изчервеният Олег. — Всичко ще бъде наред.

— Ще ми се да вярвам — каза Слава и тихо, и предпазливо напусна апартамента.

Когато майорът излезе, Олег погледна Дина без предишното напрежение. В присъствието на ченгето той се стесняваше да показва възхищението си от може би порочното нравствено, но с безупречна външност момиче.

Тя на свой ред забеляза промяната в настроението на младия следовател.

— Не се стеснявайте, младежо — усмихна се Дина.

— Не се стеснявам, какво говорите?! — леко се обърка Олег.

— Някои неща се виждат от пръв поглед. Още повече че и вие ми харесвате. Тогава има ли защо да ви пука какво ще си помисли чичкото от милицията? Аз не съм престъпничка. Нали ви помагам. Той не ви ли каза?

Докато говореше, Дина все повече се приближаваше към Олег и сега почти докосваше диафрагмата му с твърдите хълмчета на апетитната си гръд, скрита под пуловера.

Следователят Величко се обърка и не знаеше какво да прави. Да отстъпи пред този мек и в същото време настойчив напор, значеше да демонстрира най-срамната от слабостите: страха от жената. Ако не отстъпи — много е възможно Дина да го провокира да направи нещо, което Турецки няма да му прости, ако разбере.

Докато той размисляше, момичето направи още половин стъпка, докосна го леко, сякаш го заплюваше да си поиграят на криеница и като се дръпна рязко, попита:

— Покажи ми, моля те, къде е банята!

На Олег би трябвало да му увисне ченето от такава молба, но той го удържа с усилие на волята и само попита:

— З-защо?

— Ама че си и ти! Градът е във военно положение, ами ако изведнъж влезе някой?

— Кой? Нали вече проверихме…

— Значи не искаш? — заплашително попита тя.

— Не, но ако е необходимо…

— Остани си тук тогава! Нямам право да излагам на опасност живота на оперативен служител!

Олег пристъпи към банята с мрачно и озадачено изражение на лицето.

— Стой! Нямам право — забърбори тя.

— Не преживявайте! Аз не съм оперативен служител — измърмори Олег.

Подозирайки силно, че се държи като идиот, Величко се приближи до вратата на банята, щракна ключа на осветлението и погледна в малкото помещение. Стените бяха облицовани с жълти плочки, а ваната беше със зелен емайл. Стаичката беше, разбира се, съвсем празна и запусната, даже плочките тук-таме бяха изпопадали.

Олег се обърна и леко потрепера от изненада: Дина стоеше на вратата и лукаво се усмихваше.

— Ето… няма никой.

Тя не отговори, пристъпи в банята, без да сваля очи от Олег, опипом затвори резето на вратата и рязко, сякаш му подхвърли самата себе си, падна на гръдта му, като говореше сладострастно и подканяйки го:

— Стой! Сто години не съм била с мъж!

Олег пак не знаеше какво да прави. Дали да я откъсне от себе си, дали да впие устни в беззащитно изложения й врат. А тя през това време разкопча панталоните му и се разпореждаше там, лишавайки Олег от последната воля за съпротива.

— Почакай… а светлината?

— Нормално — тихо изговори Дина, като дишаше отривисто. — Трябва… да виждаш… кого… чукаш!

Олег трескаво се опитваше да измисли как най-добре да се наместят. Но момичето вече беше решило, захвърли джинсите и бикините си и седна на края на мивката, после вдигна стройните си крачета на раменете на следователя Величко. И на него не му оставаше нищо, освен да се предаде и да доказва, че е мъж по най-древния и неостаряващ начин.

Всичко продължи по-дълго от обичайното. Може би защото Олег все се ослушваше дали не се връща майор Грязнов. Дина, както му се стори, изпитваше неподправено удоволствие, а може би просто действаше професионално. Във всеки случай стенеше, а и го дереше с нокти съвсем истински.

Наистина, когато всичко свърши, Дина бързо се облече, докато Олег идваше на себе си и си поемаше дъх.

— Добре, почивай, момчето ми! — каза му тя, вдигайки ципа на дънките си.

— Ти къде тръгна?

— Ще ида да видя какво прави ченгето ветеран. Може да е замръзнал.

„Ама че нимфоманка!“ — уморено помисли Олег.

С тиха стъпка Грязнов слезе по стъпалата, така че дори спотаилите се под стълбището две котки не се разбягаха, само тревожно го изгледаха с жълтите си очи.

На двора беше мокро и студено. Глуха тишина висеше над града, само изрядко залайваха или виеха кучета, а понякога тресваше далечен взрив или автоматен откос раздираше мрака. На Грязнов не му се беше паднало да участва в бойни действия, младостта му мина в благополучно време, но си помисли, че именно така трябва да бъде във фронтови град.

Мирният, цивилен Грозни живееше с надеждата, че няма да има война, че на противостоящите страни ще им дойде умът да не докарват нещата до нов, още по-страшен щурм.

Слава се приближи до триетажната къща и се вслуша — вътре като че ли беше пусто и тихо. Безпокоеше го вратата. Ако вземеше да я отваря, скърцането на несмазаните, ръждясали панти сигурно щеше да бъде като гръм в тишината. И все пак трябваше да влезе.

Грязнов никога не носеше фенерче. Заблуда беше, че то помага в тъмното. Мъкнейки се след мъждиво жълтото петно по земята, не виждаш нищо встрани и отзад. На улицата, още повече градската, мракът никога не е пълен. Само трябва да ти привикнат очите, а краката да се научат да стъпват леко и внимателно, за да не се спънеш или да не хлътнеш в някоя дупка.

Грязнов хвана дръжката на вратата и я дръпна към себе си. Разнесе се скърцане, което раздра тъмнината. Слава бутна вратата обратно, но не докрай, после отново я отвори вече по-широко. Монотонността и ритмичността на скърцането трябваше да заблудят внимателното ухо, че може би вятърът си играе с вратата.

На третото отваряне Слава се гмурна в образувалия се отвор и за известно време застина, ослушвайки се и очаквайки очите му да привикнат към мрака.

В сградата не се чуваха никакви звуци, само вятърът раздрънкваше полуоткъснат лист ламарина, закован някога на едно от прозорчетата.

Слава тръгна напред с неголеми, внимателни стъпки. От централния вход към първия етаж водеха в две посоки високи, масивни врати. Те бяха заключени, а за по-сигурно и заковани с гвоздеи. Слава определи това, като прокара пръсти по прашните, боядисани табли на вратите. По средата между двете изолирани половини на сградата имаше широко стълбище. Грязнов реши да се изкачи по него, за да провери втория и третия етаж, а после и мазето. Горе се повтори същата история — повечето врати бяха заключени. А там, където не се бяха погрижили за бравите, нямаше какво да се гледа — купищата боклук и витаещите над тях миризми свидетелстваха, че през топлото време тук са се приютявали всякакви отрепки, наричани в наше време бездомници.

Очите му толкова привикнаха към тъмнината, че той различаваше вече дори стъпалата на широкото парадно стълбище. Вратата за мазето очевидно беше разположена недалеч от черния вход. Затова Слава слезе от първия етаж и се запъти натам.

Така и се оказа — неголяма, изподраскана врата. Незаключена, при това се люлееше само на едната си панта. Така, зад нея трябваше да започват стъпалата.

Грязнов започна да слиза предпазливо по грапавите стъпала и изведнъж спря. От ниската и широка врата към мазето, която вече се очертаваше на тъмносивия фон на неизмазаните стени, а по-точно изпод нея се промъкваше дим. Не горчивият и вонящ пушек, които се издига над изгорелите къщи, а тънък, смолист, дразнещ носа дим, който идва от огън. При това мирисът беше свеж.

Слава помисли още малко: дали не се мотаеше твърде безгрижно по тази загадъчна къща. И изведнъж — никакъв шум, никакво движение зад гърба му, само тих, но неумолим глас:

— Стой!

Грязнов започна бавно да се извръща. Той се надяваше, че непознатият, който го издебна, стърчи в рамката на врата и представлява достатъчно удобна мишена.

— Не се обръщай! — пресече желанието му непознатият.

Наистина Слава успя да хвърли поглед през рамо и забеляза, че никой не се очертава в сиво-виолетовия правоъгълник на отворената врата.

Като че ли говори без акцент, помисли Грязнов, макар че в подобна ситуация това обстоятелство не би могло да бъде много утешително.

— Хвърли оръжието през вратата!

— Нямам оръжие — излъга Грязнов.

— Стига дрънка! Без оръжие тук ходят само лудите и кучетата.

— Тук ли живееш? — попита Слава.

Минутна обърканост и после агресивното:

— Твоята грижа е да извадиш бавно пушкалото си и да го хвърлиш тук! Докато не направиш това, нито крачка напред или назад!

Млад, руснак, определи Слава, че и образован на всичкото отгоре. Да се предадеш на такъв е далеч по-приятно, отколкото на някой опърпан. Макар че и интелектуалецът може да се окаже истински гад.

Грязнов извади от тайния си джоб своя „Макаров“ и го хвърли назад със силното желание при хващането младежът да се наведе за него — тогава ще получи един, където трябва.

Но нахалникът не даде възможност на Грязнов да прояви бойните си качества.

— Сега излизай! Само че със задника напред. Ще се запознаем.

Че и шегобиец на това отгоре!

Като се придържаше с длан към грапавата стена, Слава започна да се изправя и попита:

— Ти да не чакаш тук Юра Андриевски?

— Кого?

— Значи не чакаш Юра — констатира Грязнов.

Аха, ето го къде стои — лепнал се е за стената, в ръцете стиска някакъв топ, на автомат прилича. Това е добре — оръжие с дълга цев по-лесно можеш да издърпаш от нечии ръце, стига да знаеш как, разбира се.

Младежът беше около двадесет и пет годишен, в окъсана военна униформа. Явно не беше от бойците на Дудаев. Е, значи може и по-кротко. Слава се изправи на едно ниво с младежа. Той стоеше на три крачки, тревожно го гледаше и го следеше с дулото на автомата, който изглеждаше някак странно.

— Каква е тая базука? — попита Слава добродушно, докато се премерваше как и кога най-ловко да свали тоя боец.

Момъкът явно беше военен и неравнодушен към оръжието, затова отвърна не без хвалба:

— Италианска карабина. Деветмилиметрова. Стена пробива, без да бръмне даже!

Слава се престори, че се спъва.

Младежът нервно вдигна карабината.

А Грязнов в този миг рязко клекна, опирайки се на длани и свития си крак, а с другия — изпънат и стегнат — описа полукръг над пода, покосявайки като тръстика с тази импровизирана подсечка младежа заедно с карабината му. Китайците наричат този похват „златната подсечка“. И за Грязнов тя се оказа именно такава. Младежът падна като срязан, без обаче да изпуска карабината, която издрънча на бетонния под.

Слава веднага се хвърли напред, изтръгна оръжието от пръстите му, като едва не ги счупи, превъртя се по пода и сграбчи пистолета си…

Докато младежът се надигаше с ругатни от пода, Грязнов вече беше на крака.

— Ето че се запознахме — каза той, докато нормализираше дишането си след стремителната схватка.

— Кой сте вие? — мрачно попита младежът.

— Който е с оръжието, той пита пръв!

Младежът сви рамене и млъкна.

— Ти да не си щурмувал случайно през ноември Грозни? — попита Слава, който започваше да се досеща откъде се е взел тук този воин.

— И какво?

— Между другото интересува ме един тип, който също се е правил тук на 26 ноември на щурмовак.

— Вие пък какво знаете за това?! — възкликна младежът. — Те не воюват по правилата.

— Значи съм отгатнал.

— И какво по-нататък?

— Ще ми се да науча името ти.

Слава мислеше: сега ще попитам за този, когото търси Константин Дмитриевич и ще се сдобряваме.

— Чекалин ми е фамилията. Нещо говори ли ви?

— Представи си — да! Имаш ли годеница?

— Какво ви влиза в работата?

— Отговаряй бързо! В твой интерес е.

— Имам.

— Как се казва?

— Лида. Защо?

— Как е името на бъдещия ти тъст?

— Константин… Константин Дмитриевич.

Невероятно, помисли си Грязнов, но факт. Валерий Чекалин се намери.

— Е, скъпи приятелю. Вземай си базуката и да тръгваме.

Чекалин припряно сграбчи оръжието си, но не вдигна дулото, държеше го надолу към пода.

— Къде ще ходим? Кой сте вие?

— Аз съм Грязнов. Чувал ли си?

— Май че съм… От криминалната милиция?

— Позна.

Младежът се отпусна, усмихна се, та чак зъбите му белнаха в тъмнината.

— И как попаднахте тук?

— Търся Андриевски, има такъв перспективен офицер.

Чекалин, след известно забавяне каза:

— При нас нямаше такъв.

— Естествено. Кажи по-добре, отдавна ли се криеш в тази къща?

— Не. От три дни. През цялото време се опитвам да се измъкна от града, но не се получава.

Грязнов му разказа за последните събития, за ултиматума, накрая и за парите на Андриевски. И му предложи, вече съвсем приятелски:

— Хайде, Валера, да надзърнем бързичко в мазето и да бягаме обратно. Аз и така им отпуснах много време…

— На кого?

— Имам си там двама асистенти. От сериозната командировка си направиха меден месец.

Мазето беше празно и чисто, като подготвена за ритуал гробница. И все пак Грязнов откри един интересен детайл. Квадратен, старинна изработка капак, с ръчки за вдигане, които лягаха в изрязани на повърхността му жлебове. Валерий му светеше с фенерчето, а Слава огледа капака както трябва и стигна до извода, че е отварян сравнително скоро. Изглежда, този път Ткачова не лъжеше — Андриевски напълно е можел да се възползва от този таен вход.

— Да го вдигнем ли? — попита Слава.

— Щом трябва — съгласи се Валерий.

— Не трябва кой знае колко, просто ми е интересно.

Слава опипа студеното желязо, чукна лекичко отгоре и се вслуша в звука.

— Ами ако е миниран? — попита той, без да се обръща конкретно към Валерий.

— Не го пипайте тогава! — мрачно го посъветва младежът.

— Няма — съгласи се Грязнов.

Двамата излязоха на двора и вдъхнаха чистия, леко намирисващ на дим въздух.

— Да вървим — покани Слава Чекалин. — Виждаш ли там, на четвъртия етаж, където светят прозорците.

Пресякоха двора към входа на блока. Беше тихо, само веднъж Грязнов спря: стори му се, че от блока към улицата притича човек, но леко и безшумно. Може и да бяха изплашили някого — особено страшен беше Чекалин във военната си полушубка и с насочената широкоцевна карабина.

Грязнов бутна вратата на апартамента, пропусна Валерий пред себе си и чак тогава влезе. Вратата на стаята беше отворена. Виждаха се част от дивана и на него краката на Олег в бели чорапи „Адидас“.

— Ти ли си, Дина? — с размекнат глас попита той.

— Аха! — изръмжа Грязнов. — Аз съм. И синчето ти нося!

Краката изчезнаха, затова пък на вратата се появи самият Олег, разрошен, присвил очи като котарак, който току-що е облизал сметаната.

— А къде е Дина? — попита той.

— Дина — Мината! — спомни си Слава как я наричаше Турецки. — Драснала е нанякъде. Не преживявай! Ако й е харесало, пак ще дойде.

Олег неуверено се усмихна:

— Каза, че й е харесало…

— Гледай да не хлътнеш от глупост! — посъветва го Грязнов.

— Защо от глупост? — леко се обиди Величко.

— Защото не ви съвпадат орбитите: тя с група богати туристи на Бахамските острови, а ти ще се мотаеш с оперативно-следствената група в някое блато край престоял труп.

Олег премълча, може би дълбоко в душата си беше съгласен с по-старшия си колега. Дискусията по деликатната тема беше прекратена от Чекалин. Той попита с присвити от ярката светлина очи:

— Моля да ме извините, но дали няма да ви се намери нещо за ядене?

— Разбира се.

Те спретнаха простичка вечеря и седнаха в кухнята.

— А къде е нашата кралица? — попита Слава.

— И аз се безпокоя — каза Олег. — Каза, че отива да ви търси.

— Така ли? — усъмни се Грязнов. — Нещо не си спомням. Виж, когато Валерка ми взе пистолета, чух да ме викат ангели небесни… Може би тя е чула нашата шумотевица и се е уплашила? Не разбирам. А каквото не разбирам, то не ми харесва.

Хапнаха набързо, след което Грязнов като старши разпредели графика за нощното дежурство. От полунощ до два часа и от четири до разсъмване поиска да дежури той. До полунощ вахтата пое Чекалин. А от два до четири се падна на Олег.

— Внимавай! Ако тя се върне, гони я от себе си, докато не дойда аз! — предупреди Грязнов подсмиващия се Олег.

Предупреждението се оказа излишно: Дина Ткачова така и не се появи до разсъмване.