Момиче за шпионина

1.

Бандитът и наемен убиец Константин Петров имаше една физическа особеност, не вродена, а придобита от годините живот на Север. Само да изпиеше сто и петдесет грама водка или друго, достатъчно силно питие, широкото му месесто лице се заливаше от постоянна плътна руменина с малиновосинкавия цвят на магарешки бодил. Заради това другарите му в трудния и опасен, но весел живот с обич го наричаха Бодила — види се, в компанията му се е мотаел някой земляк от Украйна. А и самият Костя започна живота си в Украйна, даже няколко пъти слиза в рудник, докато учеше в професионалното училище. Оттук тръгна да излежава и първата си присъда. Типична — за хулиганство. И случаят беше типичен: отначало пили заедно, после започнала дискусия кой кого повече уважава. И когато на най-слабо начетения от всички Костя му свършили словесните аргументи, той извадил нож от джоба си…

От онази вечер, когато заедно с Исмат устроиха засадата на Минското шосе, Бодила спеше лошо, скачаше от твърдите чужди легла по никое време. Първо се хвърляше към прозореца: дали не идват да го приберат, дали не се промъкват от гората пред прозореца безмилостните момчета от ОМОН5.

Петров никога по-рано не се беше оплаквал от нерви, обичаше да рискува и към това, че рано или късно ще го пипнат, се отнасяше философски. Макар че никога не би написал правилно и без грешки подобна дума — все пак училище му бе затворът. Прибираха го за кражба и за грабеж, съдиха го и за „мокра“ работа — за убийство. Но тъй като беше убил съкафезник по решение на затворническия „съвет“, правилно смяташе, че няма да му дадат най-строгата присъда. Хорската психология е такава, че ги устройва, когато престъпниците сами се трепят — така или иначе стават по-малко. Макар и за кратко… И освен това на съдиите им е приятно, че и в затворническата среда законите са също тъй сурови, и ги изпълняват толкова неумолимо.

След този, първия случай, на Петров неведнъж му се налагаше да убива, с тая разлика, че напоследък предпочиташе огнестрелното оръжие. Веднъж намушка един с шило в тълпата, за да не го засекат надзирателите, а мъжът, промушен от него, от Бодила, се хвърли да го прегръща, търсейки спасение. Това не беше много приятно, затова Бодила обичаше повече добрата винтовка, при това да е и с оптически мерник. Благодарско на любимата народна армия — там видяха снайперистки заложби у скатавкаджията и самоволно отлъчващия се Петров. После, когато вече беше в бандата, чувстваше голямото уважение на другите, замесено от суеверния страх пред палача. Защото „мутрите“ знаеха, че Бодила работи само срещу най-непокорните клиенти, които Джек беше отписал. Но освен бакалите и бизнесмените от всякакъв вид Бодила можеше да очисти по заповед на шефа и кого да е от „босовете“ на групировката. Невисокият мъж с простовата мутра и смотана фигура внушаваше благоговеен ужас сред майсторите на родния рекет.

Но както учи и физиката, силата на действието е равна на силата на противодействието. Когато Джек се набута в чужда територия, която се контролираше от абсолютно славянски тип с двусмисления прякор Наумчик, започна тиха война, която завърши с това, че разстреляха с автомат Джек и двама от телохранителите му на вратата на банята. Константин Петров отдавна беше забелязал у себе си почти свръхестественото свойство да предчувства опасността. И беше уверен — ако той бе там, Джек би могъл да се измъкне. Но босът обичаше горилите му да са грамадни и яки. Така и си отиде в гроба едновременно с тия яки и грамадни типове.

След смъртта на Джек неговата територия и „бичетата“ му, които не страдаха от скрупули, бяха прибрани от Наумчик. Той си имаше свой палач, пък и на Бодила не му се искаше веднага да се примъква към убиеца на предишния си господар, макар оня да го викаше. Бодила минаваше за чистник — убиваше само онзи, когото трябва, без да залива с олово цялата улица, като тъпите рекетьорчета. Известно време Костя, по прякор Бодила, както се казва, лежа на дъното. Прекарваше времето си със своята дама на сърцето Люда Тьотенкина. Но после парите свършиха, а и двамата бяха свикнали да си угаждат.

Тъкмо тогава се появи една далаверка, съвсем чиста, както се стори на Костя. Един познат от групировката на Джек съобщи над чаша бира на своя бивш колега, че сега работи в частна фирма на ужасно тъпа длъжност — с реномето си на жесток тип трябва да сплашва рекетьорите, налитащи срещу фирмата. Наистина, такива засега нямало. В момента директорът на фирмата си търсел добър телохранител и специалист по особени поръчения.

— Искаш ли да те препоръчам? — попита подпийналият му другар.

— За телохранител не ме бива — сви рамене Бодила. — А виж, ако има някоя поръчка, може и да поработя…

Константин не придаде голямо значение на този разговор. Обаче след няколко дни същият колега, по прякор Крушата, го намери в ресторанта на хотел „Савой“, където Петров и Людмила си бяха устроили, както им се струваше, прощален гуляй. Крушата приседна на тяхната маса, наля си от водката и каза, че директорът на фирма „Геронт-сервиз“ господин Меншов го чака утре там и там в еди-колко си часа следобед.

В определеното време Петров пристигна в един обикновен жилищен блок, в третия вход, етаж първи. На вратата на един от четирите апартамента, разположени на стълбищната площадка, видя блестяща метална фирма — трудно можеше да се нарече този полиран къс месинг табелка, — на която бе обозначено „Геронт-сервиз“. Константин бутна вратата — заключено. Позвъни. Отвори му здрав младеж в анцуг.

— Кого търсите?

— Главния.

— А вие кой сте?

— Бодила.

Младежът спря да жвака дъвката си.

— Кой?

— Бодила, малкия. Съветвам те да го запомниш!

Младежът така и не възобнови помпането на дъвкателни мускули и придържайки вратата, извърна глава…

„Телохранител, мамка ти! — беззлобно помисли Константин. — Сега да ти набода шилото във врата — и хъркай, часовой, докато не пукнеш!“

— Михалич! — зарева младежът към вътрешността на апартамента, а на издутата му от напрягане шия като синя вървичка се изду сънната му артерия. — Търси ви някакъв Бодила!

— Доведи го — отзова се директорът.

Спортистът-дъвкач се отдръпна, за да пропусне госта. Докато се промъкваше покрай него, Константин незабелязано, но рязко заби лакътя си в слънчевия му възел. Младежът се задави с дъвката и се присви от кашлица и болка.

— Дишай дълбоко — посъветва го Петров. — Сам ще намеря шефа ти.

Не се наложи да го търси — Меншов собственолично стоеше на прага на стаята си и го очакваше. Отстрани се мълчаливо, но своевременно, докато го пропускаше в кабинета си, седна в черното пружиниращо офисно кресло и попита, кимайки към коридора:

— За какво така го…

— Посетителите трябва да се следят, но и да се държиш вежливо.

— Резонно — кимна отново директорът. — Ето, вижте нашия проспект.

Той протегна към Петров гланциран бял лист с напечатан рекламен текст.

Петров върна листа на Меншов и каза разчувствано, но и с леко издевателство:

— Свято дело вършите, добри човече! А за мен, грешника, каква роля се предвижда?

— Старците умират — твърдо каза Меншов. — Ние наследяваме жилищата и ги обявяваме за продан. Точно тогава ще дотичат разни безделници, които едно мляко не са почерпили старчетата, но ще се натискат, за да им отчупим нещо. Нямам намерение да давам нищо никому. Ще ми помогнете ли да направя така, че нито срещу мен, нито срещу нашия бизнес да не се нахвърля никой?

— Ако плащате.

— Според работата. Сега имам на щат четирима човека: аз, счетоводителят, Крушата и шофьорът, който е и агент, и вратата ви отвори…

— А когато шофьорът седне зад волана, кой ще дотърчи на вратата? Аз ли?

— Моля ви се, Константин…

— Петрович…

— Моля ви се, Константин Петрович?! На вратата ще стои милиционерче, както се полага на солидна фирма.

— Ясно. Излиза, че при вас всички топли местенца са заети.

— Не всички. Трябва ми човек, който винаги ще бъде до мен. Понякога ще помага на Крушата.

— А той какъв е — санитарка ли?

Меншов не се усмихна, в очите му блесна недобро пламъче, но каза, сякаш се шегуваше:

— Нещо такова.

После разговорът се прехвърли към заплащането на труда. Месечната заплата не изглеждаше грандиозна, но в устава на предприятието се предвиждаше всеки да участва в печалбите след реализацията на освободените апартаменти. Точно това бяха парите, заради които се разиграваше всичко. Петров се досети, че след сключването на договора с благотворителния център самотните пенсионери гаснат като свещички, иначе фирмата не би трябвало изобщо да се захваща. От тази догадка за миг му стана страшно. Той за пръв път видя човек, който изглеждаше като студент от хуманитарен институт, а всъщност се явяваше чудовище, може би не по-малко от самия Бодил, погубил около десетина човешки души. Но мангизите му трябваха много, за да задържи край себе си Людка, да не се изложи пред аверчетата и за какво ли още не — парите винаги трябват.

И Бодила се съгласи.

2.

Работата започна с едно обявление във вестника. И престарелите самотници започнаха да звънят. С тях винаги разговаряше Александър Михайлович Меншов, който неизменно покоряваше сърцата на бабичките и дядовците със стегнатия си външен вид, мека вежливост и търпение. През това време шофьорът-агент Гена се мотаеше по пивниците, черпеше пропилите се дядковци и бабички и в частен разговор около оплесканата, лепкава маса с разпарчедисани рибешки тела разпитваше кой къде живее и какви роднини има.

По такъв начин, след старателно отсейване на съмнителните клиенти, фирмата „Геронт-сервиз“ започна да работи веднага по три апартамента.

В двустайния в Солнцево живееше в тиха пиянска самота инвалидът втора група Егориев. Той беше участник във Великата отечествена война, но след смъртта на жена си се отцепи от ветеранското движение и беше забравен от всички. Тъкмо по това време дойде при него младият вежлив и усмихнат Меншов. Наговори му за американските спонсори, за синовния дълг пред воините победители, докара сантименталния пияница до сълзи и подписа със стареца договор за безплатно погребение.

Меншов не беше глупак и не бързаше да става собственик на апартамента, защото съседите можеха да вдигнат шум. Още три месеца по веднъж седмично идваше като благодетел при Егориев, носеше му някакви продукти, малко пари и пожелания за здраве и дълъг живот.

Наистина Егориев едва не провали цялата работа. Един ден той съобщи радостно на благодетелите си, че е приютил вкъщи млад непризнат художник, който, макар и да е представител на изкуството, иначе е обикновен човек, обича чашката и рисува голи жени в уродливи образи. Господата от „Геронт-сервиз“ щяха да се побъркат. Първо се запознаха с художника Аркадий. Пропаднал човек, бивш наркоман, сега завършен алкохолик. При това отдавна разведен, жена му живееше в друг град. Това малко успокои фирмаджиите, но всички решиха, че трябва да свършват с Егориев. Един ден позвъниха в апартамента му. Аркадий смело отвори на двамата мъже, защото познаваше единия — той винаги идваше заедно с Меншов. Мъжете — а това бяха Бодила и Крушата — влязоха в апартамента и удушиха без особени усилия стареца и квартиранта с въженца. Труповете скриха в черни пластмасови чували според инструкциите на Меншов. После ги натовариха в багажника на колата, извозиха ги извън града, където директорът на фирмата си строеше вила, напълниха ги със строителен боклук и ги закараха на градското сметище.

Константин Петрович се тревожеше, че ще му бъде трудно да действа с такова оръдие като въженцето. Но се справи. Другото беше, че той не искаше да се обвързва със стареца, предостави го на Крушата, а сам удуши по-младия Аркадий. Но в дадения случай възрастта не означаваше нищо. Приличащият на скелет художник престана, да се гърчи даже по-бързо от Егориев. Инвалидът по-дълго се бори за живота си, даже успя да се напикае…

Продадоха апартамента за тридесет хиляди долара. От тях Меншов отдели петнадесет, така да се каже, за развитие на производството, останалите раздели според участието между членовете на трудовия колектив.

С едностайния апартамент в Кунцево, където живееше самотна старица, проблеми практически нямаше. Бабичката беше така отслабнала, че едва ходеше из апартамента, а да отиде сама до магазина не можеше да става и дума. Понякога съседите й носеха хляб и мляко. Когато в живота й влезе „Геронт-сервиз“, старицата не можеше да се нарадва: през ден млад, красив и добър човек й носеше хляб, мляко и даже консервирани супички. Всичко безплатно. Това ненадейно щастие продължи малко повече от месец. Веднага след като процедурата по прехвърлянето на апартамента приключи, Меншов връчи на Крушата един хляб и бутилка мляко и го прати при старицата. Тя естествено отвори вратата… Крушата така се стараеше да я удуши, че счупи тънкия й, изсъхнал врат. След това трябваше да изпълни всички формалности: да скрие трупа в чувал, да отиде с него до някой строеж, а после да го изхвърли на сметището. Крушата беше патологично мързелив, можеше да свърши някаква работа само под заплахата от бой и непосредствен контрол. Затова той не откара надалеч чувала с трупа, а понеже за късмет вече се стъмняваше, го хвърли в една канализационна шахта. Но на Меншов докладва, че всичко е свършил както трябва.

Терпилин, инвалид и пияница като Егориев, имаше двустаен апартамент в района на Всеруския изложбен център, бивш ВДНХ. Той бе открит от Гена в кръчмата. Меншов дойде при стареца, изпи с него винцето, което беше донесъл, разказа за своята фирма и сключи стандартния договор. Фирмата осигурява на Терпилин пожизнена помощ чак до следващото я достойно погребение. Той на фирмата след смъртта си — апартамента. Изглеждаше, че сега на стареца предстои да изчезне тихо, но се намеси съдбата. При Терпилин дойде племенникът му със свой приятел. Родата от Белгород поръчала на племенника да уговори стареца да си продаде московския апартамент и да се върне да довърши живота си в родния край. Докато Гена и Крушата се паникьосваха заради пропадащата сделка, Меншов като лице, ползващо се с пълното доверие на стареца, предложи да посредничи при продажбата.

Провинциалистите, наплашени, че в Москва игла да хвърлиш, на мошеник ще падне, му се довериха с облекчение. Меншов прехвърли апартамента на фирмата, после веднага го продаде и донесе на Терпилин и роднините му тридесет и пет хиляди долара. После предложи на младежите да полеят сполучливата сделка в хубав ресторант, та да има какво да разказват после за Москва. Старецът остана да пази невъобразимата купчина пари, а племенникът с неговия приятел и Меншов излязоха. В момента когато се скриха зад ъгъла, в апартамента на Терпилин позвъниха двама души. Старецът позна единия — помощникът на директора на благотворителната фирма — и отвори. След което беше акуратно удушен на четири ръце. Когато след няколко часа подпийналата компания се върна от ресторанта и бавно, с клатушкане, се заизкачва по стълбището, Петров уби отгоре с два точни изстрела от пистолет със заглушител племенника и неговия приятел. След десет минути колата отнесе телата им, напъхани в пластмасови чували, към строящата се вила на Меншов.

После имаше апартаменти в Марина рошча, в Топлий стан…

3.

След всяка сполучлива сделка, когато парите бяха получени, а ръцете измити от кръвта, слюнката и миризмата на немощните жертви, фирмата „Геронт-сервиз“ устройваше хубав банкет за всички сътрудници, без милиционера. Меншов — недоучил юрист — по право се смяташе за мозъчния център на предприятието, което той на шега наричаше „Да опънем копитата!“ Когато пийнеше, той обичаше да пофилософства, да подложи солидна теоретична основа под мръсния бизнес.

— Ние работим със стари, пропили се, никому ненужни и безполезни хора — вещаеше той, тактувайки си с ръка, в която се клатеше и разплискваше чаша коняк. — Пропилите се хора не бива да притежават материални ценности. Тяхното място е заедно със Сатин6 на дъното. Та ето, ние се занимаваме с прере… преразпределение на материалните блага в полза на по-достойните. В наши дни, на когото му е здрав задникът не само ще оцелее в тези условия, но може и е длъжен да живее в тях. Ние си правим бизнеса и никой не може да каже, че причиняваме мъка на някого. Освен нас няма кой друг да оплаче нашите клиенти. Затова пък колко хора ни благодарят!…

Петров, по прякор Бодила, както вероятно и останалите членове на колектива, не се заслушваше особено в тези разглаголствания. Защо да си пълни главата с глупости? И на пълния тъпак му е ясно за какво е всичко. А философията си я дръж за пред следователя и съдиите, да не дава господ, разбира се! Но все пак слушаха директора търпеливо, всеки си има своите слабости — ето, Крушата например обича дебели жени. И е нормално, ако бившият интелигент Меншов обича да дрънка. Затова пък не си отваря човката където не трябва.

В средата на лятото фирмата „Геронт-сервиз“ започна бавно и меко преследване на една семейна двойка, готвеща се да се изселва при децата си в Израел. Семейство Нимхович имаше тристаен апартамент с подобрена планировка, от който, види се, са отлетели умните им деца в далечни страни.

Меншов разбираше, че тук има нужда от по-тънка работа, няма да минеш с две бутилки вино в съботите. При разговорите си с двамата Нимхович той от време на време споменаваше за богати задокеански фирми, които още от самото начало спонсорирали този проект за помощ на престарелите руснаци, а също намекваше за взаимния интерес. Значи, макар вие да не влизате съвсем в категорията лица, с които работи „Геронт-сервиз“, всичко може да се реши полюбовно — вие ни давате апартамента, а ние превеждаме спечелената сума в твърда валута на ваше име в която израелска банка поискате. Предложението беше твърде съблазнително. Толкова крупна сума долари едва ли щеше да им се удаде да измъкнат без проблеми от страната. Ако въобще успеят. Да въвличат в това децата си, значи да ги излагат на ненужен риск. Съгласете се, че е добре, ако старците имат някакви спестявания, за да не се увесват веднага на шията на децата си, макар че децата, господ здраве да им дава, с готовност ще ударят едно рамо.

Меншов се кълнеше и божеше, че е в състояние да извърши тази финансова операция. Старецът Нимхович слушаше и кимаше, но на боженето не вярваше особено, искаха му се по-съществени и главното — документални доказателства, че фирмата на Александър Михайлович има международен размах.

Този педантизъм вбесяваше Меншов, но беса си той изкарваше на своите служители. Със семейство Нимхович трябваше да бъде вежлив до победен край. Предстояха грижи, трябваше да се изготвят фалшиви, но много качествени гаранции, договори и прочие документация, предизвикваща у полупросветения еснаф свещен трепет от приобщаването към тайнствата на цивилизования бизнес.

Привикналият да се доверява на чувството си за опасност Петров опита да уговори Меншов да захвърли тая „бегала“ по негово мнение работа, да намери по-прост клиент и да работи по старата, изпитана методика. Петров изтъкваше даже такъв тежък аргумент: за времето, потрошено вече за Нимхович, в по-добри времена те успяваха да очистят от собствениците и да продадат два, че и три апартамента. Така че, струва ли си?… Но Меншов беше неумолим, завладял го бе някакъв сатанински хазарт — навярно онзи, който рано или късно взема в плен всеки неумерен играч.

Служителите от московската криминална милиция съвсем здравомислещо решиха, че убийствата твърде приличат на серийни, за да се отхвърли без проверка тази възможност. Умните глави там по пътя на чисто интелектуалния анализ една след друга издирваха точките на съприкосновение в обстоятелствата около всички открити еднотипни смъртни случаи. Не беше трудно да се открият, стига да имаше поне някой да опознае покойниците. И ето — когато неуморимата фронтова другарка на Вера Степановна опозна едната покойница единствено по белега на тила, получен в четиридесет и четвърта година от немска мина, когато се изясни, че апартаментът на убитата жена е бил продаден на грузинец едва ли не едновременно с умъртвяването на старицата, фирмата „Геронт-сервиз“ изплува в цялата си красота в полезрението на следователите. След като фирмата се „освети“, вече бе по-лесно да се свържат краищата. Проследиха движението на документите на фирмата през нотариата и отделите в общината, занимаващи се с недвижимата собственост. Така бе установено, че клиентите на благотворителната фирма имат тенденция да изчезват безследно, след като припишат на „Геронт-сервиз“ апартаментите си в замяна на пожизнена грижа и издръжка.

Майор Вячеслав Грязнов предложи да се съпоставят случаите на изчезнали хора с намерените на градското сметище трупове в черни чували. Предложението беше прието, защото то даваше шанс с един удар да се разкрие много трудно и съвременно криминално дело.

Разбира се, тези, на които се падна да бродят по вонящото сметище и да проверяват всеки достатъчно голям черен пластмасов чувал, споменаваха майора със съвсем неласкави думички. Но в резултат на тези неприятни издирвания към трите трупа, открити преди, се прибавиха още три. Сега вече можеше да се предложи като основна версия следният вариант: „Геронт-сервиз“ прониква с лъжа в жилищата на изпаднали самотни престарели граждани, след което ги отстранява и остава пълноправен собственик на недвижимия имот.

Мошеничеството, даже съпроводено с насилствено отстраняване на тези, които са излъгани, не може да остане вечно безнаказано. По времето, когато бандата на Меншов обработваше семейство Нимхович, „Геронт-сервиз“ вече се разследваше от московската криминална милиция.

По-нататък започна самата операция. В офиса на „Геронт-сервиз“ позвъни ненадминатият майстор на малките театрални форми Слава Грязнов. Той се представи като директор на един от филиалите на смесено руско-американско предприятие и попита дали не може да купи за офис хубав тристаен апартамент около центъра.

Меншов с тръпнещо сърце внимателно се поинтересува с какви суми разполага потенциалният клиент. Слава отговори, че не е ограничен в средствата, стига жилището да съответства на средностатистическите европейски стандарти. По такъв начин, волно или неволно, операцията с имота на семейство Нимхович неочаквано се изостри.

Тъкмо когато Меншов вече щеше да оформи всички бумаги и да осъди двамата стари евреи, жената на стареца Нимхович изведнъж постъпи в болница. Да замине в Израел или да води преговори с купувачите беше достатъчно здрава. А сега взе, че се разболя. Който трябва, знаеше, че жената се скри в болница по препоръка на милицията. Трябваше да се подтикне Меншов да действа активно и по възможност безразсъдно. Само тогава можеше да бъде хванат на местопрестъплението. Иначе пак щяха да го освободят като уличен хулиган, макар че за престарял тийнейджър като него удушаването на старци и бабички не можеше да мине за безобидна постъпка.

Намерението на милицията беше просто и напълно обяснимо: да скрие жената в болницата, да събере сили, за да разработи както следва операцията, и след това вече да отворят клетката с хищниците.

За съжаление старецът Нимхович се оказа лош актьор.

Предупредиха го, че всички действия на престъпниците са продиктувани от алчност и страх от милицията. Ако се доверявате на милицията, трябва просто от начало до край правилно да изиграете своята роля. Ролята на изплашен и смазан от страх и мъка човек. Нимхович като че ли разбра това, но чувствайки поддръжката на милицията, стана изведнъж храбрец и започна да задава неприятни въпроси на горилите на Меншов. В общи линии, ако не се бе издал напълно, то поне предизвикваше голямо съмнение у тях. След това Меншов се разбърза. Реши да рискува, без да знае, че Нимхович е инструктиран от криминалната милиция. Вече нямаше време да се търсят доказателства за надеждността и платежоспособността на фирмата. Сега можеше да получи апартамента на старците само насила. Създаде се кризисна ситуация, когато Меншов не знаеше, че семейство Нимхович са контролирани от ченгетата, а те на свой ред не се досещаха какво е намислил директорът на благотворителната фирма. А той беше замислил елементарен шантаж.

4.

Веднъж в апартамента на съседите на семейство Нимхович позвъниха двама души. Там живееха небогати, затова безгрижни хора и отвориха, без да поглеждат в шпионката. В апартамента влязоха Крушата и Константин Петров. Крушата веднага взе под охрана тригодишната дъщеря на стопаните, а Петров разбираемо обясни на младата жена, която си гледаше детето вкъщи, че момиченцето ще остане под тяхно наблюдение, а майката трябва да изпълни едно леко поръчение. Иначе няма повече да види жива дъщеря си.

Задачата беше такава: съседката Тамара трябваше да иде в болницата, където се криеше жената на Нимхович, да я извика на свиждане и да й разкаже, че някакви непознати са пребили почти до смърт мъжа й, ограбили са апартамента, сега там има милиция и никой не знае колко и какво е откраднато, защото самият Нимхович е в безсъзнание и не може да говори. Тамара изпълни точно всичко, което искаха бандитите. Изгубила ума и дума, жената на Нимхович изтърча от болницата, за да си иде по-бързо. Долу до входа, на задната седалка на едно „Жигули“ я чакаше Тамара. Тя каза, че на нейния приятел и без това му е по път да ги закара до дома. Нищо неподозиращата и страхуваща се от всичко старица Нимхович седна в колата.

Но колата съвсем не пое в посоката, където зад короните на липите се криеше сравнително новата кооперация. Маргарита Нимхович се развълнува и тогава мъжът зад волана я успокои, каза, че само ще закара Тамара на работа — и веднага вкъщи. На първия светофар шофьорът спря на червено, отби встрани от пътя и сякаш между другото удари Тамара с къса тежка палка по главата и я зашемети. След което удуши онемялата от ужас старица Нимхович. После извърши същата операция и с Тамара. И закара двата трупа по утъпканата пътека към градското сметище.

В това време старият Нимхович чакаше гости — Меншов и Петров, които трябваше да дойдат, така да се каже, на заключителните преговори. Старецът имаше акъл дотолкова, че да предупреди за посещението милицията. Няколко минути преди да дойдат благотворителите от „Геронт-сервиз“ в апартамента, дотърча някакъв младеж, нещо почовърка в тоалетната, след което казанчето започна да шипти, да хрипти и да плюе.

Когато дойдоха гостите, Нимхович, независимо че трепереше от страх и на душата му беше тежко, започна да играе ролята на гостоприемен домакин. Настани Меншов и Петров край инкрустираната масичка в хола. На нея вече имаше фруктиера с плодове и една по-малка с шоколадови сладкиши. След това се добавиха бутилки, чинийки с червена риба, шунка и холандски кашкавал.

Меншов, който си падаше чревоугодник, прошепна на Петров, докато домакинът беше в кухнята, че му разрешава да убие Петров с пистолет, защото трапезата е великолепна, а умъртвяването с връвчица носи неприятни изненади, които могат да му развалят апетита.

И ето, разговорът започна, полят с чашка коняк. Нимхович все се опитваше да разбере дали може да види документите, от които следва, че парите за апартамента в долари се превеждат или вече са преведени в израелска банка.

Меншов и Петров пийнаха, замезиха си добре, след което съобщиха на Нимхович, че жена му се намира в ръцете на служителите от „Геронт-сервиз“. И ако старецът се инати и не подпише документ за дарение, който веднага да заверят при нотариуса, двамата ще ги убият и ще ги изгорят в пещ за органични отпадъци, така че от тях да не остане нищо.

Щом чу това, Нимхович няколко минути стоя като препариран, после без да си усеща краката, отиде до кухнята, уж да нареже салам. Той вдигна слушалката на стенния телефон, но Петров, който, изглежда, въобще не се напиваше, му кресна:

— Остави слушалката, дърт посерко, че иначе ще те обеся на телефонния кабел!

От вълнение — все пак за пръв път присъстваше на убийство — Меншов запляска с ръце и гръмко зашепна:

— Само че, Бодил, в главата му стреляй, щото, ако е в тялото — има да се кандилка тук и ще изцапа килимите, докато пукне…

Но на Петров не му беше смешно. Той усети как се напряга цялото му тяло, угнетено от лоши предчувствия. Внимавай! — крещеше всяка негова клетка. Да беше сам, веднага би се измъкнал през вратата и върви го гони! Но Меншов не сваля очи от него, пък и добри пари му обеща. Но може би всичко беше просто заради страх, шубе от боса. Да признае това даже пред себе си му беше невероятно трудно. Но необходимо. Именно страхът държеше потящия се Петров в креслото. Това беше една от онези психологически загадки, с които е пълно между хората. Костя Петров, по прякор Бодила, снайперист убиец, се боеше от шефа си, защото оня не броеше за нищо човешкия живот и беше готов да премине заради целта си през планина от трупове. Но някой друг трябваше да ги накамари.

Докато Нимхович беше в кухнята, на вратата се позвъни.

— Кой е това? — попита стареца със задавен шепот Петров.

— Водопроводчикът сигурно — каза домакинът, докато триеше треперещите си ръце с пешкира. — Казанчето, нали го чувате… Звъних сутринта в сервиза, обещаха да пратят…

— Не отваряй! — заповяда Меншов.

— Няма да отнеме много време, за колко ще го ремонтират — опитваше се да убеди гостите си Нимхович.

— Нямат работа тук — заинати се Меншов. — И въобще ти трябва да мислиш за жена си, а не за кенефа.

— Разберете, ако сега си отидат, после не можеш ги докара — вразумяваше старецът директора на фирмата. — Поне да им кажа да дойдат по-късно… примерно утре…

— Добре — махна с ръка Меншов.

Нимхович прекалено бързо хукна към коридора и това усъмни Петров. Той нервно скочи от креслото и се приближи до прозореца. От втория етаж не се виждаше целият двор, само свободните от липите участъци. Като че ли нищо подозрително — нито скупчени коли, както става обикновено, когато нахълта тълпа ченгета, нито засада от мотаещи се, преоблечени в цивилни дрехи мъжаги от групата за залавяне…

Но Нимхович дудне в коридора не така както следва. Той не моли, не уговаря, направо се задавя с приглушен глас, бързайки да разкаже нещо…

5.

Петров отвори тихичко вратата с такъв вид, сякаш просто му се е приискало да подиша чист въздух. И за глупака е ясно: ако са ченгетата, значи директорът вече е изгърмял. Той, подлецът, разбира се, ще издаде всички, за да спаси кожата си. Но да се скриеш и да се притаиш сега, когато наоколо са все суверенни държави и гранични стълбове, е по-лесно от всякога. Лягаш на дъното някъде в съседната република и чакаш, докато следователя го изгонят в пенсия или го повишат — тогава няма да му е до дребните войници на успеха. И изводът от това е само един: трябва да зареже Меншов и да изчезва!

Петров още веднъж поглежда през вече отворения прозорец — всичко е чисто, само някакъв мухльо в избеляло долнище от анцуг с ципове седи на някакъв пън и чете вестник. Сигурно досадната му жена го е изгонила да тупа килимите, та затова мухльото се е скатал за своето малко, гнусно и позорно удоволствие на мъж под чехъл.

Меншов, абсолютно сигурен, че Костя ще уреди всичко както трябва, тихо дреме в креслото. Петров предпазливо възсяда тесния перваз и провесва единия си крак навън.

От коридора се появява, просто израства на прага на стаята здравеняк с пистолет в ръка и крясва:

— Никой да не мърда от мястото си! Криминална милиция!

Меншов се вкаменява на мястото си, а Петров без излишни приказки скача от втория етаж. Приземява се сполучливо в цветната леха, надига се от земята и трескаво се озърта: всичко ли е чисто и накъде е най-добре да бяга.

Засега никой не вдига шум и не обръща внимание на смачканата леха с цветя. Само мухльото в анцуга, сгъва вестника на тръбичка и се приближава със сърдито недоумение на лицето. И бързо се носи, да го вземат дяволите!

— Какво си позволявате! — възмущава се мухльото, докато се приближава към ниската ограда от летвички, която отделя градинката от сивия прашен асфалт на двора.

— Разкарай се, приятел, нали виждаш — паднах, без да искам! — мърмори Бодила, докато се опитва да се измъкне от протегнатите към него здрави и жилести лапи на мъжа.

Но онзи все пак го пипна за ръкава на ризата, прескочи леко декоративната оградка и попита вече съчувствено:

— Тогава, може да сте се ударили?

— Разкарай се! — изсъска Петров, без да скрива злобата си, и погледна нагоре — дали вече не стърчи от прозореца ченге със зареден топ.

Точно това не трябваше да прави, защото нелепият мухльо в трикотажен анцуг с провиснали колена сграбчи ръката на Бодила като с клещи, изви я някак си по ченгешки хитро, после палката, завита във вестника, се стовари върху главата му и суровият „палач“ загуби говор и картина за няколко минути. А когато дойде на себе си, откри, че ръцете му са заключени в белезници, а бренното му тяло се носи по улицата към дежурната на градската милиция в дрънчащия и прашен милиционерски фургон.

Такава беше първата среща на Бодила с капитан Грязнов, който измисли и осъществи маскарада с единствената цел да избегне стрелбата в пълния с деца двор.

В същия ден бяха арестувани и останалите служители на „Геронт-сервиз“. Главната счетоводителка, по съвместителство жена на директора, седеше като изваяна от камък и от време на време тихичко виеше, докато в апартамента се провеждаше обискът. Изненадана от ареста, тя изпращаше с прощален, пълен със сълзи поглед всяка мила вещ, която влизаше в описа: независимо дали беше от злато, сребро, скъпоценни камъни или просто банални пачки долари…

Шофьора Генка и Крушата задържаха в офиса, където те давеха вълнението си с водка и очакваха завръщането на директора и Бодила. Настаниха всички в отделни килии, даже ги извозваха поотделно, за да не могат да се наговорят. Както изглеждаше, бяха предвидили всичко.

На разпитите задържаните не признаваха нищо — нито сделките с недвижими имоти, нито продажбите на придобитите с измама апартаменти, още по-малко убийствата. Следователите трябваше да откриват парченце по парченце всеки ход на престъпната група и после да го предявяват на обвиняемите в качеството му на неопровержима улика. Ситуацията се усложняваше и от това, че във фирмата „Геронт-сервиз“ практически липсваше финансова документация.

6

Когато Петров-Бодила разбра, че делото се води от следователя по особено важни дела при Прокуратурата на Русия Турецки, направо го заболя сърцето. За него се носеше мълва, че е педантичен и неподкупен, дълбае здраво и подробно. Сърцето го заболя още повече, когато до него стигнаха сведения, че са започнали да привикват в прокуратурата за показания служителите от жилищните отдели на районите, където действаше с апартаментите фирма „Геронт-сервиз“, а също данъчните инспектори и служителите от държавния финансов контрол. Някои от чиновниците, които Меншов подхранваше, пропяха и скоро Турецки започна да си представя нагледно как се е осъществявало документалното завладяване на апартаментите. По този въпрос фирмаджиите си признаваха с половин уста, че да, имало е и нарушения, да, заради печалбата, но нали сега такова е времето, гражданино следовател! И следователят не можеше да направи нищо. Юридически казус — няма труп, няма и убийство. А подследствените твърдяха в хор, че просто изгонвали пияниците, изгубили своите жилища, на улицата и те смирено тръгвали да скитат като бездомници.

После изникна трупът на бабичката от Кунцево, скрит в черен пластмасов чувал, но небрежно изхвърлен в канализационна шахта. Хитрият следовател Турецки, беседвайки поред с бившите членове на благотворителното общество, като че ли случайно подхвърляше пред всеки снимка на мястото, където бе открит трупът, и питаше: какво можете да кажете по този повод?

Измъченият от затворническия бит Меншов пребледня, размърда беззвучно устни и помоли да го върнат в килията, за да помисли. Жена му не показа никакви чувства, освен гнусливост. Генка изпадна в истерия, плачеше и крещеше, че той не е убивал. Това вече даде основание на Турецки да предположи, че намереното тяло със следи от насилствена смърт има пряка връзка с фирмата „Геронт-сервиз“. Игор Баловнев по прякор Крушата повъртя снимката в ръцете си и каза:

— Пишете — аз удуших бабичката…

После, просто за всеки случай, следователят от републиканската прокуратура показа снимката и на Петров.

Той разпозна и чувала, и — малко по-трудно — жертвата.

— Какво е това? — попита Петров. — В шахтата ли са я хвърлили?

— А вие не знаехте ли? — изгледа го следователят.

— Че откъде? — сви рамене Петров. — Моята работа беше да разнасям мляко на престарелите старци. А ако трябваше да свърша нещо такова, щях да го скрия по-дълбоко.

Следственият затвор има вътрешно дворче за разходки. Към него гледат прозорчетата на много килии. Вечер някои отчаяни глави си говорят не чрез почукване или прословутия „кон“ — писмено съобщение, предавано от килия в килия по канализационните тръби. Тези глави, рискувайки да си навлекат наказание, се хвърлят на високото зарешетено прозорче, отворено през цялото време заради горещината, и крещят във вътрешността на затвора всичко, което искат да съобщят.

Сред разговора със следователя Петров дълго мисли как и къде са могли да намерят мъртвата старица. Ако беше на сметището, щяха да го преровят цялото и да открият и останалите. На сметището няма канализационни шахти. Излиза, че са захвърлили старицата на улицата. И го е направил Крушата, защото той провеждаше кунцевския вариант.

Петров се изкатери по масата до прозорчето. Играещите върху нея домино подследствени помърмориха от немай-къде, но не прекалено, защото се страхуваха. Все пак тоя тип бе член на банда, очистила за някаква си половин година петнадесет души.

Константин се прилепи до навяващото свежест прозорче и закрещя:

— Ей, слушай ме!

На двора, където от отворените прозорци се сипеше еднообразен шум, сякаш стана по-тихо.

— Крушата в коя дупка е?

След минута се дочу слабият, заглушен от разстоянието глас на Крушата:

— Двайсет и осма.

— Козел си ти и локомотив! — излая Петров и се спусна надолу, където върху масата вече го чакаше чаят му.

„Козел“, както е известно на много хора, сред престъпниците е една от най-страшните обиди, които може да се измият само с кръв. Подмятането за локомотива означаваше, че Петров поръчва, заповядва или просто осведомява Крушата за факта, че ще му се наложи на следствието и процеса да поеме върху себе си цялата тежест на обвинението, както и всички убийства, които ще фигурират в обвинителния акт.

След известен размисъл Петров реши, че независимо от всичко ще им набият максималните присъди. И ще намерят всички трупове. Щом главната прокуратура се е набъркала в това дело — не чакай нищо добро. Ще притиснат примерно Генка, палето, или директора — той също не си е търкал досега задника по наровете — и ще се скапят, идиотите! Единственият му шанс е да изчезне оттук.

Петров тъжно огледа дебелите външни стени на затвора. Не можеш ги проби даже с динамит. А трябва да бяга, това е главното — да бяга, после иди го търси! Да зачезне някъде из Кавказ, там който има автомат, той е законът… Сети се за Людмила, добра жена, проста и задушевна. Обича си го като куче. А и напоследък съвсем добре си живееха. Той беше пълен с пари и не скиташе бог знае къде цели седмици, а като чиновник — в шест вечерта вече си беше вкъщи. Людка от любов допусна малка женска хитрост и наскоро след бурна нощ стеснително му призна, че е бременна. Петров изруга полугласно — но не от злоба, а от объркване. Не беше предполагал, че някога ще стане баща, другояче се развиваше животът му.

— Абе ти кво? — каза й той. — Аз съм престъпник, не мога без това, а с моята работа рано или късно изгърмяваш…

— Е и? — умиротворено се усмихна тя. — Сама ще го отгледам. А ти, като се върнеш, ще ни видиш и ще завиеш другояче…

— Глупачка! — беззлобно, по-скоро с непривична за него нежност каза Константин.

Петров не спа до разсъмване, обмисляйки плана за спасение.

7.

На сутринта доведоха Петров в следствения корпус на разпит при следователя Турецки.

— Здравейте, Александър Борисович! — каза Петров, докато сядаше.

— Здравейте, Константин. И днес ли ще мълчите загадъчно?

— А защо да разговарям? Ако докажете, че ние сме утрепали всичките старци и старици, ме чака смърт.

— Защо веднага смърт? Степента на вашата вина ще се определи от съда, а той, както ви е известно, взема под внимание чистосърдечното разкаяние и съдействието на следствието. Аз не искам от вас разкаяние, то трябва да дойде само, но съдействието, ако има такова, непременно ще отбележа.

— Не, няма какво да чакам снизхождение. Аз съм ви стар клиент, а сега съм, как се казваше? О да, организирана престъпна група.

Петров не беше глупак. Той забеляза, че следователят наостри уши: значи бе решил, че щом Костя е започнал да се пазари, иска да „пропее“ в замяна на снизхождение.

— Изобщо, в скотско дело се набутах, гражданино следовател. Няма да ме разберат и нашите момчета, криминалните, ще кажат: беше си бандит като бандит, а тука решил да дири мекото и се свързал с мародерите. И ще е истина.

— По-рано трябваше да мислиш, сега каква полза.

— Знаете ли, Александър Борисич? Ще ви сваля от главата това главоболие…

— Кое?

— Ще ви покажа къде са скрити убитите!

— Виж ти! — оживи се следователят. — И защо изведнъж такава благотворителност? Такъв жест даже вашите приятели бандити няма да разберат. Затова и се боя да повярвам на ушите си…

— Ами въобще… това ще е молба. Уредете ми свиждане с годеницата. Бременна е…

— Годеница! Че и още бременна… Какво си мислил, Костя, а?

Петров сведе очи, за да не издаде истинските си чувства.

— Уредете ми свиждане, искам да се простя с нея.

— По време на следствието е трудничко да се получи разрешение…

— Знам, знам. Но не и за вас, важняга за цялата Русия.

— Е, добре…

— Не бързайте да обещавате! Задачката ще е трудна и за вас…

— Защо?

— Не искам да се срещам с нея в затвора.

— Е, мили човече! — съкрушено разпери ръце следователят. — Да не искаш да те карам в хотел „Савой“, в луксозен апартамент!

— Не ми трябва „Савой“. А някъде… дори в конспиративна квартира.

— Може би да ти дам още и ключа от касата, където се пази делото ти?

Петров изсумтя:

— Делото не ми трябва. Само че решавайте сам. Дадете ли ми свиждане — веднага след него ви показвам къде се заровени убитите. Не ми ли дадете — блъскайте се сами. Никой, освен мен няма да ви го покаже. Кой е виждал някой сам да си копае гроба!

— А ти защо го правиш?

— Аз, гражданино следовател, мисля, че вие ще обърнете внимание значи, дето съм съдействал на следствието, разкаял съм се с една дума. Наистина се разкайвам. Пък и годеницата ми, бременната, ще дойде. А по делото аз съм дребна риба.

— Добре, ще видим — каза следователят. — Може и да се получи нещо.

Константин Петров чувстваше, че Турецки захапа въдицата.

А вечерта в килията стана произшествие. Някой от задържаните се отзова лошо за Костя. Петров започна бой и счупи ченето на обидилия го. Заради това го затвориха в карцера. Там в знак на протест Константин се резна с бръснарско ножче по корема. Резна се с размах, от край до край, но без да засяга вътрешните органи. На следващия ден Турецки дойде в болницата.

— Какви ги вършиш, Костя?

Той, целият бинтован, едва ходи сгърчен из стаята. Но гледа бодро.

— Защо така преживявате, Александър Борисич? Или ще ми дадете свиждане с Людка?

— Ще ти дадем. Само че как да го направим сега?

— Ама това е дребна работа. След два-три дни шевът ще се позатвори и можем да вървим. Стига да не е далеч…

Навярно, ако Константин Петров знаеше с какъв конвой ще го поведат на свиждането, едва ли би се решил на това, което стори. Бяха събрани оперативни служители — майстори на спорта, лекоатлети, самбисти. Водеха Константин в белезници. За него се бе заключил с едната белезница висок — метър и деветдесет и пет — оперативен служител.

— Сега свиждането, после — гробището! — изиска Петров.

Свиждането трябваше да се състои в базов апартамент на районната милиция на първия етаж в голям дванайсететажен блок.

Като видя къде го водят, Константин се намръщи:

— Все пак подличко го правете, граждани началници! Като не е в килията, в милицията да се прощавам с милата!

Вячеслав Грязнов беше старши на това мероприятие. Той възрази на Петров с известна обида:

— Ама че ги дрънкаш, Костя! Досаден си като конска муха! Следователят и без това влезе в нарушение, като ти разреши свиждане…

— Ние си имаме чиста сделка. Танто за танто. Е, добре, щом няма да мия кенефите и да ръся хлор — и за това благодарско!

8.

Половин час след като доведоха в базовия апартамент Петров, дойде Людмила Тьотенкина. Бременността й още не се забелязваше, но лицето й беше цялото на червени петна, а очите — подути от плач.

Всички майстори на спорта, плюс двуметровият оперативник и Грязнов се намираха в стаята. Двамата шофьори седяха на пейчицата пред входа за всеки случай. Прозорецът беше зарешетен. Тоест Костя нямаше къде да се дене.

Те се хвърлиха един към друг. По-точно хвърли се само Людмила, а окованият, че и още заключен към партньора на Грязнов Костя направи само кратко насрещно движение.

— Какви си ги забъркал, поразникоооо! — зави Людмила от място в галоп. — Мъничкият още не се е родил, а вече ще е сираааааче…

Костя я галеше неловко по рамото, пречеха му белезниците, и говореше с виновна скоропоговорка:

— Ма ти кво бе! Кво опяваш веднага! Съдът може и да се смили… За съдействие. Нали е истина, граждани?

Той вдигна към оперативните служители пълни със сълзи очи, в които се четеше няма молба: потвърдете значи, жената място не може да си намери!

— Е, въобще, разбира се — каза, прокашляйки се двуметровият оперативник. — Ето и свиждането е пак като поощрение…

Думите му не убедиха Тьотенкина. Тя висеше на рамото на Костя и оросяваше пъстрата му риза със сълзи. А Костя стоеше до нея малко настрани, стараейки се да не закачи твърдия й корем с белезниците. После се примоли:

— Свалете ми поне за няколко минути гривните. Вие сте четирима тук, къде ще се дяна!

Оперативниците погледнаха към Грязнов. Той трябваше да решава. А Грязнов не можеше да се реши. Вячеслав се опираше на опита си, който му подсказваше, че сълзите на Тьотенкина и Петров не са фалшиви. Престъпниците, особено жестоките, нерядко са сантиментални хора. При това поводът за сълзите беше донемайкъде обоснован. Както и да сътрудничеше на следствието Петров, ако има пръст в убийствата, най-вероятно го чака смъртна присъда. Тьотенкина може и да не знае това, но се досеща, че ако не разстрел, то гаджето й ще лежи до живот. И тя виеше някак зверски жално. Оперативниците извръщаха очи и си мислеха, ама че го дава, вие като над покойник.

Грязнов махна с ръка:

— Добре, свалете ги! Но само за десет минути.

Отключиха белезниците, откачи се от Петров и едрият оперативник.

Нещастните влюбени тутакси се вплетоха в пълноценна прегръдка, така че дори виделите какво ли не ченгета се стараеха да не гледат сърцераздирателната сцена.

Людмила напипа бинтовете на корема на Костя и се завайка още по-силно, а той я галеше по раменете и я успокояваше:

— Е, не реви така, Людка, не ми късай душата! След съда такова… ще се разпишем, та на детенцето да не му викат копеле, ако такова…

При тези думи Людмила изрева някак страшно силно, изведнъж подбели очи и започна да се свлича към пода.

Ченгето гигант искаше да я подхване, но не успя, затова веднага се наклони над нея, опитвайки се да чуе бие ли сърцето й, но така деликатно, без да я докосва.

Всички оперативници, даже опитният Грязнов, по инерция фиксираха погледи върху падащата Тьотенкина.

И точно в този миг Петров, независимо от порезната си рана, скачайки като елен, се метна към вратата, блъсна неуспелия да реагира оперативник и изхвърча от апартамента.

Веднага го подгониха — и не го хванаха. Драсна Костя Петров, по прякор Бодила, и даже майсторът на спорта по лека атлетика не можа да го настигне.

Псувайки се с най-мръсните думи, които съществуват в родния език, Грязнов се върна в апартамента, за да позвъни на началството и да доложи за гафа, след който би трябвало да скъсат майорските му пагони и да го пратят участъков милиционер в колхоза „Червена дупка“.

Тьотенкина отдавна беше се съвзела, седеше на стол в ъгъла и както и преди, плачеше.

— Сега за какво ревеш, глупачко? — кресна й Грязнов. — Радвай се! Избяга твоят мил…

— Какво да се радвам! — хлипайки възрази тя. — Той сега цял живот трябва да бяга от вас, така че все едно — не ми е писано да съм с него, безпътния…

— Виж, това е точно!

9.

Константин Петров не избяга далеч — всеки се опитва да препъне бягащия. А и коремът, дяволите да го вземат, го болеше! От бягането, прескачането на огради и скоковете, шевовете започнаха да кървят. Улучвайки момента, когато преследвачите не го виждаха, Петров притича до един не особено трезвен мъж, който се ровеше нещо в отворения гълъбарник насред двора.

— Братле, пусни ме да се скрия в твоята клетка. Цапардосах едно ченге по мутрата — чак фуражката му изхвърча под колата. И сега ме преследват гадовете! Ако ме хванат, ще ме смелят!

— Влизай! — кимна мъжът.

Гълъбите, разбира се, са красиви птици, но миризмицата в гълъбарника си я биваше. А и освен това, разтревожени от присъствието на чужд човек, птиците цвъкаха по-интензивно от обичайното, опитвайки се да уцелят главата на неканения гост.

Но Петров търпеливо проседя в това гнусно място до падането на мрака. После се изми набързо в апартамента на гълъбаря, когото наричаха Ванка, и оттам позвъни на телефона, който никога не бе записвал, но винаги помнеше.

Половин час след разговора в двора с гълъбарника влезе разкошен голям джип „Чероки“, като жужеше с широките си гуми.

Петров изскочи от входа след кратко озъртане и се шмугна в купето на джипа.

На помощ на Петров се притече човек, на когото някога „Геронт-сервиз“ беше подарила апартамент. Човекът се казваше Гена Аслангиреев, млад и перспективен лидер на чеченска мафиотска групировка. Веднъж той съвсем случайно се натъкна на фирмата на господин Меншов и Александър Михайлович прояви съобразителност и щедрост едновременно, след което професионалният интерес на чеченските рекетьори към „Геронт-сервиз“ изчезна. Просто Меншов в мил и интелигентен разговор с Гена чу, че на госта от Терек му е омръзнало да живее по хотелите, още повече че омоновците и другите регионални ченгета започнаха по-често да преравят хотелите и да проверяват паспортите. А Гена имаше в Москва не само бизнес, но и политически и икономически задачи. След което задигнатият с измама апартамент на поредния пияница беше подарен на Аслангиреев в знак на дружба и уважение.

Гена остана много благодарен и заяви, че вече всички служители на фирмата са негови кунаци7, нека се обръщат към него, ако им трябва помощ.

Трябва да му се признае — Гена не беше забравил дадената дума и дойде веднага. Закара Петров у дома си, нахрани го, напои го и го изслуша. И съобщи мнението си. Най-сигурното място за бегълците е Чечня. Скоро това място ще стане още по-надеждно, защото конфликтът между Москва и Грозни е неизбежен.

— Искаш да отида там ли?

Гена сви рамене:

— Защо да искам? Ти имаш два пътя — при нас или зад граница. Към нас е по-лесно.

Петров беше съгласен с него. Без съмнение ченгетата бяха затворили летищата и гарите така, че дори да имаше чуждестранен паспорт и пълен джоб „гущери“, пак не би успял да се промъкне.

— А твоите земляци да не вземат там да ме… шат през гърлото… като овен? — полувъпросително произнесе Константин.

— Глупости дрънкаш! — махна с ръка Гена. — Ще работиш при моя брат, той е голям човек в Грозни.

Константин нямаше друг избор, освен да се съгласи. След два дни безпроблемно го извозиха извън Москва в просторния багажник на една „Волга“, принадлежаща на чиновник средна ръка от столичното кметство. После го измъкнаха от багажника, но пак го возеха скрит до мястото, защото надбягвайки тяхното возило с форсиран двигател от „Чайка“, по жиците до всички кътчета на страната летеше заповед за всеруско издирване на особено опасния престъпник Петров-Бодила.

Но все пак успяха да се измъкнат.

Руслан Аслангиреев го посрещна радушно, с кавказко гостоприемство, облече го, настани го в апартамент, даде му оръжие и му заповяда да го следва като сянка и да стреля във всеки, когото Руслан посочи.

Такава работа устройваше Константин, още повече че веднъж той демонстрира на стопанина своя коронен номер: вкара в главата на наемен убиец два куршума на разстояние кибритена клечка един от друг. Руслан в знак на приятелство се побратими с руснака Петров, след което той стана недосегаем за каквито и да е посегателства на чеченците. Бандити като самия него се отнасяха към Петров с благоговейно уважение и страх — много ги впечатляваше дяволската му точност.

Руслан много говореше за това, че Дудаев води Чечня към открита конфронтация с Русия и там му е грешката. За криминална територия, в каквато се превръщаше републиката, най-добрият вариант бе да е прилепена към Русия колкото се може по-дълго. Толкова хора бяха навикнали да се крият в родината, а да работят в Русия и даже още по-далеч. Ако се отделяха от Русия, щеше да остане изход единствено към мюсюлманския свят, а там мафията може и да е силна, но няма такова беззаконие като в Русия. Там няма да дадат на чеченците да си разиграват коня. Дудаев го изпорти руската армия, съжаляваше Руслан, той стана прекалено праволинеен, у него има твърде малко източна дипломатическа хитрост…

— Твърде умен си за бандит, Руслан! — изтръгна се неволно от Константин.

Аслангиреев се разсмя:

— Кой ти е казал, че съм бандит? Аз съм банкер!

На Петров му харесваше в Грозни. Тих град, независимо че бе пълно с бандити. Някакъв кавказки вариант на Запорожката Сеч. След като очисти наемния убиец, вече не му се налагаше да стреля, виж да пие и гуляе — практически всяка вечер, защото и Руслан обичаше гуляите.

После всичко свърши и започна лудницата, наричана в политиката „локален конфликт“.