Момиче за шпионина

1.

Зад прозореца синее здрачът.

Седнал съм в кабинета на Константин Меркулов и пия чай. Стопанинът на кабинета седи до мен и смуче бонбон. Работата през последните години доста поизмъчи моя наставник и приятел. Не съм много сигурен, че ще изкара до пенсия, а той направо е убеден, че сладкото безделие му е писано само при инвалидност. То пък една сладост в безделието!

Ако търсим професионални аналогии, приличаме на двама печени касоразбивачи, които дълго са се потили над някакъв суперсейф, накрая са го отворили, а вътре — голям гумен кукиш.

— Саша, може и да решиш, че е от старческа слабост, но ще ти кажа какво си мисля. По-рано, при еднопартийната система, беше по-лесно да се работи. Всичко се виждаше и с невъоръжено око. Ясно беше кой е насреща ни и защо. Сега направо ми се вие свят. Преди благополучието на всички чиновници, в това число и на нашите, зависеше от партията. И толкова — целите бяха набелязани, задачите ясни. Сега при нас е като в Турция, средновековната имам предвид. Всеки се благоустроява посвоему. Кой чрез политиката, кой по роднински, а други са на изхранване от мафията. От такива като нас с теб и преди искаха да се отърват, а пък сега още повече. Разбираш ли, иде ми да махна с ръка на всичко. Развива се следствието, разкриват се машинациите на властниците. И какво? Тези материали после не влизат в открит съд, не! Те служат за тояга в политическата борба. След което ти сам, без да искаш, се оказваш на страната на една или друга групировка, макар да ти се е струвало, че си единствено на страната на закона. Знаеш ли, Саша, понякога си мислех да те сложа на мястото на Шелковников, той вече е корумпиран до ушите. Но после започнах да разбирам, че не бива да го правя заради самия теб.

Злото, което залива страната, е толкова огромно, че няма да издържиш, няма да понесеш собственото си безсилие. При това, когото не успеят да купят, го очистват. А ти имаш да отгледаш дъщеря…

Обаждам се, колкото да разсея безизходността на този монолог:

— Що не се върнеш обратно в градската прокуратура, Константин Дмитриевич? И за да не ни е скучно, ще върнем от пенсия Александра Ивановна и Мойсеев, и ще си ловим тихичко бандитите.

Меркулов тъжно се усмихна:

— Не мисля, че в столичната прокуратура ще ни е много спокойно. Виж, ако наистина търсиш спокойна работа, то трябва да е някъде в отдалечените райони на Вологда, че и никаква зона да няма наблизо. Там е хубаво — убийствата са само битови, от пиянство по големите пролетарски празници. А корупцията е такава домашна, тиха… Извъртят си скришом по една виличка, а в почивните дни на лов с районната номенклатура, на риба, на плаж в гората с цицорести активистки от младежкия съюз…

— Рай! — не издържах аз. — Ама ти си направо сладострастник, Костя!

— Да бе, на куково лято! — отби атаката Меркулов и като въздъхна, добави: — Но ако говорим сериозно, не ми се отваря такъв вариант. Първо, защото у нас няма начин да те понижат без позор. Второ, длъжността ми, да я вземат дяволите! Знаеш, че назрява конфликт с Чечня. Никак не съм уверен, че ще мине без кръв. Още повече че военните пробутват на президента малка победоносна война на Кавказ. Нали се сещаш, по аналогия с операция „Пустинна буря“…

— За какво говориш?

— Работата не е на майтап, Саша. Горе, както е обичайно, мненията за Чечня са противоположни, но тези разминавания няма да облекчат нашата работа. А генералният прокурор ми постави лично поръчение — да следя в нашите доблестни редици да не се образуват коалиции, за да стоят всички на стража на реда и закона. Така и си стоят, кой както умее…

— Костя, а делото с американеца, което ми пробута, има ли отношение към това, за което говориш?

— Страхувам се, че да. Слава Грязнов хвана ли Бодила?

Погледнах часовника си:

— Ако съдя по времето, би трябвало. Той във всички случаи ще се обади или ще дойде.

— Тоя американец не ми дава мира. Официално Щатите засега не реагират по никакъв начин на изявленията на Москва и Чечня. Какъв дявол го е понесъл към Чечня? Ако е била секретна мисия, защо е взел със себе си служител от разузнаването? Толкова въпроси, а той взе, че умря. Впрочем какви са ти впечатленията от срещата с Андриевски?

— Как да ти кажа… Държа се естествено, не лъжеше на едро, а това, че отначало искаше да премълчи за момичетата, е разбираемо. Затова пък после ни насочи към Мешчерякова.

— Макар че малко закъсня. А какво става с второто момиче? Как се казваше? Дина май.

— Дина Венгерова. Засега още не сме я намерили. Хората на Грязнов я търсят в туристическите агенции. Съдържателят на бардака каза, че след като го напуснала, е започнала да работи там. Имам версия защо не можем да я открием…

— Казвай!

— Идвайки от публичен дом в повече или по-малко прилична фирма, е напълно възможно тя да си е сменила името. За всеки случай.

— Може. И как ще я намерим сега?

— Пуснахме обява във вестниците, по радиото и телевизията, че момичето, пътувало с приятелката си към Москва във волво на тази и тази дата, е в опасност.

— Мислиш, че ще клъвне?

— След като разбере какво се е случило с Мешчерякова? Трябва да клъвне.

— Дай боже! В този случай най-вероятно ще ти потрябват контакти с контраразузнаването. Там има един човек, който може да ти бъде полезен, а и самият той още не е изпортен. Работи в следственото управление на Федералната служба за контраразузнаване. Казва се Юрий Макаревич…

— Аз само Андрей9 познавам…

— Какво?

— Нищо, нищо, записах — Макаревич.

— Добре, че си записа…

Костя явно искаше нещо да добави, но вратата се отвори. Влезе Слава Грязнов в изцапана милиционерска униформа. Мина през помещението и мълчаливо се пльосна на стола, като хвърли пред себе си фуражката — той не обичаше зимните формени ушанки.

От лоши предчувствия чак ме стегна сърцето.

Меркулов, сякаш не забелязваше нищо, се усмихна и каза:

— Е, днес той най-после дойде във вида, който съответства на фамилията му!

После добави:

— Шегувам се, Слава.

— Защо, истина е — заяви Грязнов. — Аз съм кално прасе, а не следовател!

— Да не искаш да кажеш, че моят адаш пак е избягал?

— Не е. Умря на операционната маса в Балашихинската болница.

— Умря?! — възкликнах.

Слава скъпернически кратко ни разказа как е минала операцията по залавянето на Петров-Бодила и какво е успял да разкаже престъпникът по пътя към болницата.

Меркулов отиде в стаята за отдих, разположена зад широкото му служебно бюро, помота се там, звънтейки с посудата, предупреди секретарката да не го безпокоят и ни кимна:

— Елате, тук ще си пошепнем!

В стаята за отдих имаше всичко необходимо за такова помещение, но без излишества: диван, две кресла, телевизор на шкафче, масичка и хладилник в ъгъла.

На масичката вече стояха кристални чашки, запотена бутилка водка и някакво непретенциозно мезе.

Седнахме около масичката, Костя бързо наля чашките:

— Е, хайде да удавим стреса!

Удавихме го.

Слава не си взе мезе, само седеше прегърбен и унил, после помоли:

— Костя, може ли една без ред?

— Давай!

Грязнов я изпи и като че ли малко се отпусна. Разположи се по-удобно на креслото, охлаби вратовръзката си и каза с мъка, която е известна само на човек, работил в нашата следствена система:

— Най-гадното е, че загина подполковникът! Сега ще започне циркът. Ще назначат служебно разследване и тути-фрути… Накратко, допълнителен материал в папката с компромати на Савченко.

— Не преживявай! — казвам му. — Помниш ли как ти пеехме някога: „Капитан, капитан, никогда ты не будеш майором“10. А все пак стана!

— Не се боя от това! Вече дори подсъзнателно се хващам, че си търся работа, премервам я — ще ми пасне ли или не. Така че вътрешно съм готов за промяна на съдбата. Само трябва да успея да свърша още нещо…

— Какво?

— Да засека гнидата. Не си ли разказвал на Костя за моя сейф? — попита ме Слава.

— Не, не успях.

— Тогава аз ще му разкажа…

Слава разправи историята на нашите нещастия с чантата на Скворцов и завърши със следните думи:

— Вие както искате, но аз съм убеден — при нас в управлението, а може и по-близо в следствения отдел, някой ме бройка. Даже към телефона ми са се прикачили.

— Е, чак пък, не може да бъде! Защо им е да те подслушват?

— А да ми бъркат в сейфа защо им е?

— Не знам…

— Затова и ти казвам. Сам отсъди, ще ти го докажа със свеж пример. Днешното залавяне на Бодила. Къде и кога ще ходя да го ловя, освен мен никой не знаеше. И милиционерския взвод, и момчетата от спецчастите взех от Балашиха. Всички знаят, че си ме включил в следствената група за американеца. Решиха, че пак съм ударил кьоравото, защото съм твой човек, и вдигнаха ръце от мен: къде и защо ходя, не ги интересува. Засега. Преди да тръгна, ти се обадих и ти казах какво съм успял да измъкна от Лешояда.

— Май че си прав — принуден бях да се съглася под тежестта на фактите. — Костя, ти нали ми сватосваше един контраразузнавач за партньор?

— Е, и?

— Не ми каза защо, но аз съм досетлив. Контраразузнаването би трябвало да се интересува от това следствие, все пак убит е чужденец. Още повече, не е дошъл от Брайтън Бийч11.

Меркулов тъжно се усмихна:

— Съгласен съм, че те може да провеждат собствено разследване, дори съм уверен в това. Но, честна дума, не знам.

— Виж за какво те питам. Може би е станало така. Момчетата си правят свое разследване, знаят, че не споделяме информацията си с тях много охотно. И за да не се унижават с молби и да са в течение на разследването, са ти сложили „буболечка“ в телефона.

Слава помълча, съпоставяйки моята версия със собствените си съображения. После поклати глава:

— Не пасва, Саша. Ако ме цеди контраразузнаването, защо им е да убиват Бодила? В краен случай, за да ми натрият носа, можеха да го хванат първи, преди нас…

— А ако не са успели?

— Не знам. Ако е така, защо е трябвало да преобличат човек в спецназовските партакеши и да му дават автомат в ръцете?

— Саша, по този съмнителен въпрос съм на страната на Слава — каза Меркулов. — Бодила не би могъл да е агент на контраразузнаването — твърде позната и съмнителна фигура е. Възможно е чеченската групировка да има свое човече в градското управление на милицията. Информатор. А Бодила, ако беше се поразговорил, би могъл много да разкаже! Не искам да ви разстройвам, но съм осемдесет процента сигурен, че Керуд някак си е завързан в чеченския възел… Ама че каламбур измислих! Напих ли се, или какво? Та значи, защо те увещавам, Саша, да оставиш гордостта настрана и да поработиш с контраразузнавачите? Защото те отдавна седят в Чечня, а там е като в тенджера под налягане без изпускателен клапан, всеки момент ще гръмне! И съм убеден, че пътешествието на американеца в Кавказ е имало някакви тайни цели, макар попътно и съвсем легално и старателно да се е занимавал с миротворчество. Би било интересно да се намери краят на кълбото и да се издърпа отговорът на такъв въпрос: защо Керуд е пътувал с Андриевски? Това открито следене ли е било, или нещо друго? Впрочем знаете ли, че в службата си Юрий Владимирович има здрав гръб и го чака кариера?

— И какъв му е гърбът?

— Андриевски е зет на заместник-началника на Службата за външно разузнаване.

2.

Седяхме при Костя Меркулов още около час. При което ние, прокурорите, пиехме чай, а ченгето Грязнов наблягаше на водката. Не го притеснявахме — Слава имаше кучешки, рядко тежък и гаден ден. В такива случаи даже японците повече наблягат на сакето, отколкото на чая, пък какво остава за големия и силен славянин.

Костя ме уговаряше да се отнеса спокойно към това, че в работата ми пак се набъркваше „Лубянка“, макар и в новия й вече вид.

— Сега ти е по-лесно — разясняваше ми Костя. — Те вече не са щит и меч на партията, не стоят над обществото като ордена на Игнаций Лойола, бащата на йезуитите. Сега са подотчетни на държавната власт и на нас…

— Какво ме кандърдисваш като дете! Знам, че са подотчетни, знам също, че ще се противят и ще крият нещата до последно. Имат си такъв табиет. Както казват нашите клиенти от тия, по-простите, до гушата са в лайната. Дай по-добре да обсъдим Юра Андриевски. Щом е от толкова голямо добрутро, ако не е пълен глупак, би трябвало да е момче за особени и деликатни задачи при своя тъст. Може и едно от поръченията да е било съпровождането на Керуд в Кавказ.

— Напълно възможно — съгласи се Костя. — Но съдейки по това, което ми разказа за него, и отчитайки семейното му, така да се каже, положение, подозирам, че направо нищо няма да получим от него. А той знае нещо, и то много важно. И да ти кажа, на мен самия ми хрумна неотдавна: тъкмо след пътуването на Керуд в Чеченската република генерал Дудаев започна да поставя въпросите пред Москва ребром. Може да е просто съвпадение и честно казано, моля се, да е случайно. Но ако не е?

— Добър човек си ти, Костя! — шеговито, но и с известна досада казвам. — Уж ме утешаваш и ободряваш, а никак не ми става леко.

— Какво да се прави, Саша, това е нашето тегло.

— Разбирам… Само че как да работиш в страна, където всеки, разбираш ли — всеки, освен шепа благодушни идиоти, се стреми да заобиколи закона и да намаже шепата от този бардак?!

— Надявам се, че си ме включил в шепата благодушни идиоти?

— Един от първите.

— Нямам какво да те посъветвам, Саша, особено що се отнася до практическата полза. Дори да ти кажа някоя душеспасителна мисъл, то и тя ще е крадена. Е, поне оттам не е грях да се краде — от Библията. А в нея е казано: когато е трудно, дръж се за товара, който носиш.

— Мда, има известна ценност като абстрактно утешение.

Слава Грязнов гледаше разфокусирано, съчетанието от опиянение и умора го приспиваше. Вече няколко пъти клюмна, после самоконтролът му се включи, нашият майор тръсна глава и каза:

— Саша, да си ходим вкъщи, а? Аз имам утре разбор на операцията, сигурно и теб те чака някаква служебна мръсотия. А Костя е държавен мъж. Трябва му тишина.

— Не, Слава, не ми пречите, даже напротив. Тук по цял ден е такова пренатоварване, че си успокоявам душата, като поседя с вас.

— Дано — казах, докато ставах от креслото. — Но сега наистина трябва да вървим.

Костя излезе да ни изпрати в коридора и ми каза на сбогуване:

— Ще направя каквото мога, за да ти осигуря най-добри условия за следствените действия. А утре ще потърся в архива дела, където биха могли да фигурират Руслан, Гена и компанията им. Струва ми се, че преди година и половина, две имаше нещо такова — и беше свързано точно с ресторант „Лозана“.

— Добре, до утре.

На улицата под студения и влажен вятър Слава, макар и да не изтрезня, все пак малко се поободри, спря да се прозява и изведнъж предложи:

— Хайде да наминем при Семьон!

— Сега, посред нощ?

Опитвах се да разубедя Слава, не защото не ми се искаше да прескочим до стария експерт криминолог Мойсеев, с когото бяхме работили заедно повече от десет години. С него винаги беше интересно. Безпокоеше ме, че Семьон Семьонович щеше да сложи нещо на масата, а на Грязнов само това му трябваше. Но не можех да го отклоня, за което не се паникьосвах особено — не е лесно да събориш Слава с водка. Друга работа е, че на сутринта щеше да му е трудно, а пък утре главата му трябваше да е свежа. Реших, че ще успея да прошепна на стареца да намери най-малката бутилчица в своя килер, и тръгнахме.

Позвънихме на старателно тапицираната с изкуствена кожа врата.

Семьон Семьонович отвори, без да поглежда в шпионката и без да пита кой е, И веднага се усмихна.

Въпреки това аз уточних:

— Може ли?

— Разбира се.

— Да нямаш клиенти, Семьонич? — попита Слава. — Че ще нахлуе сега едно пияно и мръсно ченге — има да си смяташ после загубите.

— Ще представя сметката пред началника на градското управление. Влизайте де!

Докато Слава се събличаше в коридора, а после дълго ми ръцете си в банята, защото на гости при заместник генералния прокурор вземаше подпийнал шпротите с ръка, — докато се привеждаше в приличен вид, аз все пак успях да предупредя домакина за позволените за вечерта дози. Семьон Семьонович послушно кимна и отиде да шета из кухнята.

Когато Слава излезе от банята, Мойсеев викна откъм кухнята:

— Момчета, слагайте масата в хола!

Но ние се спогледахме и в индианска нишка се източихме през тясното коридорче в кухничката:

— Хайде да седнем тук, а, Семьон Семьонович! Така ще ни е по-добре. Майната им на холовете! Никога не съм се чувствал удобно в тях!

На печката картофите вряха в тенджера, на масата имаше пушена риба, краставички, шунка. А венец на всичко бе тумбеста гарафа с вместимост не по-малко от седемстотин грама.

Погледнах Мойсеев с ням укор, а той каза:

— Стига, Саша! С добро мезе на трима души това е нищо. А за капак ще си сварим кафе и всичко ще е наред.

Нямаше как, трябваше да се примиря.

И ние пак хванахме чашите. Колкото и добър приятел да беше Костя Меркулов, но тук, в тясната кухничка, питието ни се услаждаше повече, отколкото в нафуканото здание на прокуратурата.

— Как върви работата ви, Семьон Семьонович? Как сте със здравето? — попита Слава, докато звучно отхапваше една краставичка.

— Работата ми е като на Гобсек12, ако се съди по мащабите, а виж, богатство от моите дребни хонорари засега не натрупах. А здравето какво — скърцам по малко. Уж нищо ми няма, даже мога и да си пийвам на ниво средна възраст. Само кракът често ме върти. От овехтялост и от времето. По-рано, когато времето се променяше в съответствие с лунните фази, беше по-леко.

Сега и природата като хората съвсем се побърка — случва се по два пъти на ден ситуацията да не съвпада с прогнозата на синоптиците. Започнах да куцам по-силно. Не забелязахте ли?

— Забелязахме, разбира се — казах бързо. — Затова и питаме.

— Всъщност, ако се гледа философски на нещата, трябва да се радвам, което и правя, доколкото мога. За разлика от вас, младежите, вече съм в пенсия и главата ме боли само когато съм препил… Какви проблеми може да има един старец, освен стола и склерозата. По-добре разкажете за ватите успехи! Намерихте ли кой е бъркал в сейфа на Слава?

— Не го открихме, но явно е вътрешен гад! — отвърна Слава и разправи за нещастията си от последните дни.

— Може и да е свой, но няма да се учудя и ако е външен — замислено каза Семьон Семьонович. — Доколкото разбрах, последният ви случай е свързан с Чеченската република. Да ви кажа, там са се сплели интересите не само на престъпните групировки, но и на силовите министерства и правителствените групировки…

— А всичко това е мафията — отрони Слава.

— Възможно е — не започна да спори Мойсеев. — Аз сега съм частно лице, не нося пагони, затова клиентите не се стесняват особено от мен. Идват най-различни хора, главно, разбира се, да молят за проверка на документи и ценности. Един млад човек идва не често, но редовно, носи долари в банкови опаковки не от нашата страна. За разлика от повечето не е алчен. За да проверя дали банкнотите са истински, ми дава пет процента от общата сума.

— Бива си го клиента! А сумите големи ли са?

Слава попита и сръчно ни наля по още една чашка.

— Сумите, Слава, са добри — от три до пет хиляди…

— Можеш да се издигнеш с този клиент, Семьонич — оцени Грязнов.

— Ако, разбира се, клиента не го затворят скоро — казвам.

Мойсеев ме гледа с печална усмивка:

— Вие ме познавате доста години, Саша. Винаги съм бил за тържеството на закона, но колко дела сме имали с вас, когато на съд отиваха само дребните риби, а тузовете изчезваха или излизаха сухи от водата. Аз имам набито око. Моят клиент номер едно има маниери не на престъпник, а на военен аристократ. Висок, спортен тип, елегантен, умее да лъже убедително. Тези дни беше при мен и този път донесе парите не на пачки, явно са били в нечий портфейл. Беше угрижен. Каза, че в Кремъл всички са се побъркали, всеки ден се очаква в Чечня да бъдат въведени части на руската армия. А това значи гражданска война!

— Преди се наричаше усмиряване — въздишам аз.

Грязнов попита:

— Можеш ли да ни кажеш фамилията на интересния клиент, Семьон Семьонович?

— Не мога, Слава, не питам за фамилиите, не търгувам с крадено…

— Е, аз не за това, Семьонич!

— Така да е, но те не са твои клиенти, Слава. Не са джебчии, касоразбивачи или сутеньори. Тях и преди беше трудно да ги арестуват, а сега пък съвсем.

— Как са синовете, Семьон Семьонович? — питам, за да отклоня разговора от болната и неприятна тема.

Близнаците Миша и Гриша, синовете на Мойсеев, скоро след шантавата история с ГКПЧ13 през август 1991 година заминаха за Израел. Тогава Семьон Семьонович преживяваше силно, защото ръководството на Московската градска прокуратура даде на неустойчивия идеологически криминален експерт да разбере ясно, че ще го изгонят от партията, ако Гришка и Мишка се запътят все пак към обетованата земя. Но всяко зло за добро. Стана пучът и в резултат на това Комунистическата партия престана да бъде ръководеща и направляваща сила на нашето общество.

— Саша, вие нали помните, те винаги са били потайни, аз сигурно последен от всички роднини разбрах за тяхното заминаване. Там не живеят по-добре, пишат лаконично: работят, дали са им жилища, оженили са се…

— Моите поздравления!

— Ха, поздравявате ме! И за какво? Дрипльовци, оженили се в един и същи ден, а аз какво разбрах от тази сватба? При това са взели бивши московчанки, представяте ли си! За какво им трябваше да заминат през девет земи в десета? Да си намерят жени от квартал Черьомушки?

Разбирах, че Семьон Семьонович се възмущава наужким, на шега, за да не урочаса относителното благополучие на синовете си. Всъщност се радваше за тях.

Преди да се сбогуваме, поддавайки се на внезапен импулс, извадих от джоба си едно от ксерокопията на писмото, открито от Олег Величко в шинела на мъртвия полковник Скворцов.

— Семьон Семьонович, я погледнете тази шифровка!

Мойсеев взе от мен белия лист и го приближи до очите си.

— Не прилича на шифровка — заключи той.

— И въпреки това е открито в джоба на полковник от Главното разузнавателно управление. Ако не ви затруднява, поразнищете го в свободното си време!

— За вас с удоволствие, Александър Борисович — съгласи се Мойсеев. — Каквото и да казвате, сигурен съм, че интересът ви не е случаен…

— Може и така да се каже.

— Пак ме поднасяте — с укор произнесе бившият експерт криминолог и неочаквано предложи: — Знаете ли, момчета, щом всичко при вас е така сериозно, имам предвид, че подслушват телефона на Слава, дайте да си направим щаб при мен или при Шура Романова! На кого ще му дойде наум, че вие се свързвате помежду си чрез нас? Как мислите?

— Ако няма да ви притеснява, ние сме за!

— Мен — никак, а и Александра Ивановна, доколкото знам, скучае. А пък тя е енергична дама, не като мен — стария лабораторен плъх.

3.

Мойсеев излезе прав: сега Грязнов беше май по-трезвен, отколкото когато се простихме с Меркулов. Той вървеше почти без да се клати, само малко поразкрачен като морски вълк.

— Саша, ще направим така — оправям се след Балашиха и закриваме тоя американец, майната му! Бодила практически си призна, подбудите са ясни, а да арестуваме Исмат, ще ни трябва ескорт от вътрешните войски, иначе няма да ни пуснат никъде. Пък кой сега ще ни даде съпровождащи, цялата столица я пазят от дудаевските камикадзе, малки са ни шансовете да пипнем втория.

— Може и да си прав, Слава, ако и да се боя, че устното признание дори пред свидетели не стига. Трябва да сложим някого на подсъдимата скамейка за убийството на високия американски гост. По принцип повече от половината престъпление е разкрито. Останалото можем да отложим до времето, когато в Кавказ всичко утихне. Но преди да отложим делото, бих искал да разбера кой и защо уби Катерина Мешчерякова…

Вкъщи, докато разреждах изпитите водка и кафе с чай и мед, сложих пред себе си останалото ми копие от зашифрования факс, намерен в джоба на Скворцов. Ако не бях толкова уморен и времето не беше толкова напреднало, бих си припомнил завладяващото юношеско четиво — разказа на Конан Дойл „Танцуващите човечета“. Единственото, което успях да направя, докато моливът не изпадна от ръцете ми, беше да впиша в колонка всички съставни знаци на текста и да изчисля количеството на еднаквите. Но вече при опита да намеря ключ към шифъра, заменяйки интуитивно букви вместо знаците, потънах в дълбока дрямка.

За да не събудя леко спящите си жени, опипом по стената се вмъкнах в спалнята като пиян. Главата ми тежеше, но това не ме гнетеше, като след преливане с водка, защото вече нямаше алкохол в кръвта ми — само умора и почти възторжено предчувствие за възглавница, в която ще се гмурне веднага и с размах вместилището на аналитичния ми ум.

Спалнята бе изпълнена с кадифен мрак и едва се усещаше лекото дишане на жена ми и дъщеря ми. Друга работа е, когато тук почива стопанинът. Докато събличам костюма и се опитвам да го окача на закачалката в гардероба, очите ми постепенно привикват с тъмнината. Прашинките светлина, проникващи в спалнята през прозореца, сякаш карат белотата на чаршафите да фосфоресцира. И аз, вече без да се боя, че ще задуша своята крехка музикантка, се гмурвам под одеялото и… се натъквам на слабо, но закръглено коляно.

Коляното бавно се изплъзва в другата половина на леглото.

— Яви ли се, пияницо? — сънно шепне Ирина.

— Явяват се привиденията, а тук има напълно конкретен на опипване човек — мърморя аз.

Тя шари с ръка и по ирония на съдбата попада с пръсти, не, не точно в небето, по-скоро съвсем наопаки. Ние, както се казва, не сме вече младоженци, затова Ирка смутено хихика, но не си прибира ръката.

А аз, подчинявайки се не толкова на мисълта, колкото на условния рефлекс, слагам леко отпуснатата си длан на нейната свободна от сутиена гръд. Известно време лежим мълчаливо, без да помръдваме. След това с известно удоволствие осъзнавам, че добропорядъчното желание за сън е отстъпило място на съвсем други помисли.

— Няма ли да ти попречи, че утре трябва да ставаш рано? — шепна аз.

— Ти ме познаваш, Турецки! — шепне тя в отговор. — Щом е за доброто дело…

— Давай тогава! — казвам и се свличам от леглото.

Детето спи с едно ухо, като стражево куче, затова шумните разговори, а още повече сексът в спалнята са противопоказни. И макар ние двамата да не сме още стари хора, но пък достатъчно консервативни по някои въпроси, в последните две години се наложи да се занимаваме с любов не на съпружеското ложе, а където ни падне. При това най-често денем.

Ето и сега тихо се промъкваме в хола. Стоим до стената между креслото и телевизора. Аз съм мушнал лице в топлата трапчинка между гърдите на Ирина. Тя със здрави и в същото време нервни пръсти на музикантка роши таралежовата ми коса на тила така, че мравки лазят по гърба ми.

Преди да преминем към по-груби ласки, ние се отделяме един от друг за минута, за да не разтворим после обятия до самия финал. И тук аз започвам да чувствам психически дискомфорт. Не мога да разбера на какво се дължи. Ирка е все същата любима, привлекателна и съблазнителна в края на краищата. Какъв е тогава проблемът?

Прозорците ни не са покрити с щори, а на покрива на съседната сграда е монтирана светеща реклама на някаква фирма. Досега не съм й обръщал внимание, не знам как се казва — дяволите да я вземат! И сега не мога да разбера, защото светлинната реклама периодично мига като светкавица на фотоапарат… Ето, това е причината! Тези точни до повръщане бяло-сини бликове ми напомнят за работата. Когато отблясъкът им пада върху Ирина, аз неволно се усещам като дежурен следовател, пристигнал на поредното местопрестъпление.

Изругавам тихо, отивам до прозореца и дръпвам плътните завеси. За щастие, те достатъчно добре погасяват чуждите отблясъци.

— Мислиш, че ни следят? — смее се жена ми.

— Разбира се — мърморя. — Всеки би искал да разбере дали следователят по важните дела навсякъде е на висотата на положението!

— Айде бе! Това ще знам само аз.