Момиче за шпионина

1.

Операцията за задържане на особено опасния престъпник Петров-Бодила представляваше сложен комплекс от мероприятия, в които бяха задействани големи сили.

Тъй като Петров се криеше в такова гъсто населено място като лагера за бежанци, остро стоеше проблемът за осигуряване безопасността на пребиваващите там, основната част от които бяха жени и деца. Беше разработен следният план. Взвод милиционери, начело с началника на Балашихинското районно управление открито влиза в почивния дом и там началникът обявява, че във връзка с променените условия лагерът се премества в съседния почивен дом. Преди да дойдат автобусите, които ще превозват хората, милиционерите ще проверят дали всички в лагера имат документи, потвърждаващи статута им на бежанци. Лицата, които не са бежанци, ще бъдат изведени от лагера и ако желаят — изпратени в приемник-разпределител. Докато милиционерите се занимават с това, взвод от спецчастите ще блокира всички възможни нелегални изходи на територията на почивния дом.

Грязнов смяташе отначало да пусне в самия лагер няколко облечени като скитници оперативници, но се оказа, че там няма много хора, затова прекалено многото непознати скитници ще привлекат вниманието на тукашните и естествено ще изплашат Петров. А него е най-добре да го пипнат с изненада. Затова в лагера влязоха само двама преоблечени оперативни работници и задачата им беше на пръв поглед проста — да се постараят до началото на милиционерската проверка да установят в коя барака е Петров.

Досега Слава Грязнов не беше посещавал бежански лагери. Виждал ги беше само по телевизора някъде в Палестина или в други бедни южни краища. И беше свикнал да смята, че африканците и азиатците си изясняват отношенията само от бедност и липса на акъл. А ето че това уродство започна и в Русия.

Когато уазката на началника и автобусът с взвода милиционери влязоха през разтворените врати в почивния дом, неговите обитатели, забравили какво е нормален отдих, тревожно се струпаха на спортната площадка, затрупана с боклуци и в черни петна от огнища.

— Граждани бежанци! — обърна се към тях невисокият, здраво сложен подполковник и започна да обяснява защо е тук милицията и какво трябва да правят. — Не се строявайте на опашки, спокойно си съберете вещите, ние ще минем по бараките и ще проверим документите…

Хората, които едва се бяха устроили на новото място, недоволно зароптаха, когато разбраха за поредното преселение. Но нямаше какво да правят и се разпръснаха.

Грязнов си въртеше главата като откачен, опитвайки се да види къде са преоблечените ченгета. Макар че едва ли беше нужно — и двамата бяха скрили под омазнените си кожухчета миниатюрни радиостанции. Обаче нямаше търпение да пипне престъпника и да окове ръцете му в белезници.

Бойците от спецчастите с бронежилетки в защитен цвят се криеха в гората и като че никой не ги беше забелязал.

Взводът милиционери се разпръсна из лагера на пръв поглед като неорганизирана тълпа. Всъщност, разпределени на групи, милиционерите блокираха всички изходи от територията на почивния дом. Хората при това седяха върху своите раници и чанти, така че имаше добър обзор на територията.

Слава не беше забравил да помоли и милиционерите, и спецназовците да не стрелят без нужда — Петров му трябваше жив, дори и ранен, инвалид, но способен да разговаря и да разбира какво искат от него.

Все пак той може и да се досети, мислеше Грязнов. Само да заподозре нещо, и операцията ще бъде на ръба на провала. Но за краткото време, което имаха на разположение, едва ли можеше да се измисли нещо по-ефективно. И трябва да им се признае, чеченците също не бяха глупаци. Натикали бяха аверчето в наблъскано с хора място, опитай се да го измъкнеш, особено ако е въоръжен.

Грязнов разбра, че неговото мятане между бараките е безсмислено, по-скоро носи вреда — отвлича вниманието на оперативниците, патрулните милиционери и взвода на спецчастите.

Радиостанцията беше съветско производство, при това не съвсем нова. Затова, преди да се свърже с една от петте групи, снабдени с радиостанции, малкият и много уморен микрофон шиптеше, свистеше и хриптеше, сякаш се прокашляше.

— Шшшш… гррр… хррр… Първи! Първи! Говори Трети. Във втора и трета барака обектът не е открит…

— Продължавайте огледа! — изстреля привичната заповед лепнатият за свръзката капитан.

— Първи! Обектът е тук!

Грязнов с един скок излетя от кабината на колата и се озова до капитана.

— Първи слуша! Обозначете се и кажете номера на бараката!

— Първи! Говори Втори! Барака номер девет…

Капитанът веднага започна да се свързва с другите групи, за да ги пренасочи към тази барака, заради която и беше започната цялата достатъчно трудна операция.

Грязнов за кратко погледна към начертания набързо на ръка план, където бяха обозначени и номерирани всички жилищни и помощни постройки на почивния дом „Горско езеро“, определи в коя посока е търсената сграда и се затича натам…

2.

Двама преоблечени оперативници и двама милиционери стояха на ъглите на малката финска къщичка. Вратата й беше затворена, завеските на прозорците — плътно дръпнати.

Лошото предчувствие тихо догонваше Грязнов, докато той тичаше без път из гората. Догони го…

Оперативните работници изглеждаха объркани и виновни.

— Какво става? — попита Грязнов, докато успокояваше дишането си.

— Май ни засече — мрачно отвърна единият оперативник. — А може и да е чул радиостанцията. Трещи гадината и пищи, и пър… а виж да говори нормално не може. Накратко, затвори се, без дума да каже.

— Кой е още в къщичката? — отривисто попита Грязнов.

— Някаква жена.

— Неговата ли?

— Като че ли не. Бяха в различни стаи.

— Такааа — проточи Грязнов. — Лошо, по-лошо не може и да бъде. Какво ще правим, орлета?

Те мрачно мълчаха.

— Подозирам, че имаме извънредно произшествие — почти спокойно каза Грязнов. — Ако жената вътре не му е гадже, има всички шансове да стане заложница. Какви ще ги дяламе тогава всички? На летището ли ще ги изпращаме? — И сам си отговори: — Ако трябва, ще го изпращаме.

Очевидно Петров надзърташе иззад завеските, защото след няколко минути се обади:

— Аа, и ти ли си тук, Грязнов?! Значи за мойта кожа си дошъл. Заради мен е целият цирк. Дреболия, а все пак приятно ми става…

— Константин — извика в отговор Грязнов. — Константин! Да беше се предал, а?

— Да бе, разбира се! Днеска не си в анцуг и с вестниче в ръка! Днеска си като на парад! Сигур искаш да се снимаш с мен във вестника. Не съм против! Само че първо ще си поиграем, искаш ли?

— На карти или какво?

— Ами една детска игра. Нарича се „Ела ми я вземи“.

— Какво?

— Една женска е с мен. Загряваш ли? Вземеш ли ми я, жива или мъртва, тогава, ако щеш, хвани ме, ако щеш, убий ме — твоя воля!

— Безсмислено е, Петров!

— Че къде да се дяна! Ако се предам — ще ме изправите до стената. Не е много приятно да те разстрелват, а, Грязнов? Ще вземат да ми се разтреперят мартинките, после ще ме презирате. А ако ме гръмнете в бой — по-красиво е. Какво ще речеш, Грязнов?

Слава тежко седна на широк пън, издялан като кресло с облегалка, и запали цигара. „Нима пак ще се издъним? — горчиво помисли той. — Да не бях атеист, щях да си помисля, че заедно с тоя Петров ни се е стоварило някакво проклятие на главите.“

През това време към къщичката с номер девет започнаха да се приближават спецназовците, предупредени по радиостанцията.

Грязнов искаше те да се придвижваха по-прикрито: сега всеки дразнител можеше окончателно да извади Петров от равновесие. Но спецназовците, след като получиха съобщение, че местонахождението на престъпника е установено, вървяха открито, сигурно разчитаха да затормозят психически рецидивиста. Те не знаеха, че човекът по прякор Бодила не е от онези, които, попаднали в капан, първо се хилят и псуват, изстрелвайки сватбарски всичките си патрони, после оковани в белезници, плачат и се пазарят за по-мека присъда. Бодила не чакаше снизхождение, а и характерът му беше по-твърд от психясалите му аверчета бандити.

Като забеляза спецназовците, Петров весело извика:

— Е, Грязнов, голяма услуга ми правиш! С такива почести още не са ме гепили! Да взема да се предам ли? Няма да те погалят по главичката, ако пак ме изпуснеш с такава войска.

Грязнов не отговаряше. Ситуацията беше тъкмо от тези, в които трябваше да чака какво ще предприеме престъпникът. Засега той беше господар на положението. И това беше лошо, много лошо.

— Какво ще правим? — попита го началникът на районната милиция.

И той беше загрижен, не му се искаше да провалят такава мащабна операция. Нали в това беше номерът. Проведат ли успешно операцията — наградите вървят нагоре по стълбичката, провалят ли я — по същия път надолу летят наказания.

— Какво? Какво да правим? — почти простена Грязнов. — Главата си залагам, че той ще се крие от нас зад леличката, докато не ни се изплъзне. Остават ни само превантивните мерки. Нека част от спецназовците, по-голямата част — те вече се попъчиха пред Петров, но не му направиха особено впечатление — да се разсредоточат в гората и да го следят, докато могат. Трябва да дадем в Москва данните и номерата на всички коли, които имаме тук. Петров може да поиска всяка от тях. И какво още? Нека снайперистите да се приготвят за всеки случай. Впрочем… — Грязнов уморено махна с ръка. — Просто им кажи как се издъних. Те и сами знаят какво трябва да направят.

Минутите течаха мъчително. Петров изчакваше или си беше наумил нещо. Във всеки случай мълчеше. Обитателите на почивния дом, предупредени от милицията, се криеха в къщичките, най-смелите и любопитните обаче стърчаха на прозорците, без да обръщат внимание на енергичната жестикулация на отговарящия за тяхната безопасност милиционер.

Накрая Петров все пак реши нещо.

— Грязнов — извика той. — Май трябва да си вдигам багажа, как мислиш?

— Ти си знаеш, Константин — откликна Слава.

— Разбираш ли, аз никого, освен теб не познавам в тая ченгеджийница. Пък и никой от тях не знае колко струвам, така ли е?

— Да.

— Давай тогава чрез теб да управлявам целия отряд. За да знаят точно кой къде да стои, докато аз си въртя с кралицата прощалния валс.

— Съгласен.

— И правилно, Грязнов, къде ще идеш! Я ми кажи сега, какви бракми имате тук? Трябва да си избера на коя ще пътуваме.

Грязнов се огледа и без да бърза, започна да изрежда:

— Милиционерска уазка…

— Не, тая не ми трябва.

— Фургон „КАМАЗ“…

— Този, дето дойдоха с него, петнистите ли? — попита Петров, имайки предвид спецназовците.

— Да.

Той помисли малко и също го отхвърли.

— Не ми трябва. Има ли други?

— Има. Два автобуса.

— С мигалки ли са?

— Без сигнални лампи. Обикновени автобуси на Ликинския автозавод.

— Какви са шофьорите? Ченгета ли?

— Не, единият е цивилен.

— Значи с него ще пътувам. Хей, Грязнов. Не се сърди, ако има нещо, а? Кога пак ще ми падне такава голяма компания от вас да командвам!… Та разпореди се, Грязнов, всички ваши коли да се изтеглят встрани, а моят автобус така го поставете, че да гледа с фаровете към шосето. Ясна ли е задачата?

— Ясна.

Грязнов стана от пъна и тръгна към централния вход на почивния дом, където беше паркиран целия задействан в операцията транспорт. А докато вървеше, му дойде наум щастлива мисъл.

3.

Около уазката с радиостанцията се бяха събрали всички необходими на Грязнов хора — началникът на районната милиция, началникът на следствения отдел и командирът на взвода от спецчастите.

— Трябва ми човек, който може да кара автобус — още в движение поиска той.

— Нашите всички могат — заяви командирът на спецвзвода.

— Да, обаче те са с дебели вратове и могат да уплашат клиента. Трябва ни човек с по-скромна фигура, но професионалист.

Грязнов накратко обясни ситуацията и своя план — да сложи зад волана на автобуса преоблечен оперативник.

След известно време намериха подходящия човек. Капитан Синицин можеше да управлява всички видове транспортни средства, даже както сам твърдеше — с животинска тяга. И външността му бе подходяща — невисок, слаб, но жилест, с простовато лице. Едва ли можеше да се намери по-добър стрелец от него в цялото районно управление — поне така твърдеше неговият пряк началник.

— Не мога да ви заповядам да направите това — каза му Грязнов. — Но разбирате ли, другояче няма как да го държим под контрол…

— Не ме агитирайте, другарю майор — прекъсна го Синицин. — Ще отида. Само кажете как да използвам оръжието?

— Според ситуацията. Ако успеете само да го раните — добре. Ако ли не — стреляйте смъртоносно. Той още не си е чул присъдата за едно престъпление, а вече е забъркал друго. Но имайте предвид — много опасен човек!

Капитанът изхъмка и тихо каза:

— Понякога и аз съм опасен.

Докато му търсеха цивилни дрехи, докато отстраняваха от автобуса останалите коли, Грязнов се върна при дом номер девет. Той чуваше как объркано се възмущава от милиционерския произвол истинският шофьор на автобуса. Наистина, оттук не можеше да се разбере от какво именно е недоволен забъркалият се в тази история работяга. Което беше и хубавото.

— Е, какво, Грязнов, намери ли? — извика от къщичката Петров. — Как върви нашата работа?

— Почти като в аптека — отвърна Слава Грязнов, докато отново сядаше на пъна с облегалката. — Приготвят автобуса, отместват колите.

— А какъв е тоя хленч там?

— Ами шофьорът крещи. Не иска да кара, страхува се от теб.

— Кажи му да не се бои. Няма да го обидя. И да не гръмнат от глупост, тръгвам!

Милиционерите и останалите на територията на почивния дом спецназовци се разсредоточиха така, че да образуват за престъпника своеобразен коридор, настръхнал от автоматни дула. По него предстоеше да мине Петров със заложницата право към автобуса, зад волана на който вече седеше капитан Синицин. Той беше с изтъркана шапка, военна шуба в защитен цвят, в нечии джинси и ботуши с високи кончове. Пистолетът му бе прикрепен с лейкопласт към левия глезен.

Вратата на дом номер девет най-накрая се открехна леко, после се разтвори широко.

На прага стоеше неестествено извита жена на средна възраст със забрадка и износено кожухче. Тя изплашено кривеше очи към лявото си рамо, от което висеше дълга и здрава мъжка ръка, завършваща с опрян в диафрагмата на жената пистолет. Зад гърба на жената се криеше Петров.

— Грязнов! — извика той. — Да си ми пред очите цялото време! Знам те аз какъв мошеник си!

— С кое око виждаш по-добре? — попита Слава, надигайки се от пъна.

Петров късо и нервно се изхили:

— И с двете, ченгешка душо! Мини отдясно!

Грязнов застана където му беше заповядано и тримата бавно се отправиха към автобуса.

Слава чувстваше колко е напрегнат. Цялото му тяло беше готово за един решителен скок и Слава молеше Всевишния да му се предостави случай за този скок. Желанието му, види се, бе толкова силно, че вървящият на седем крачки зад него Петров усети нещо, притисна по-здраво заложницата до себе си и хрипкаво каза:

— Майоре, да не си посмял! Аз вече съм отписан, но ти ще си вземеш грях на душата с тая женица… Чуваш ли ме?

— Чувам. За себе си боиш, гадино, затова се криеш зад жената, посерко такъв!

— Псувай, псувай! — доволно проговори Петров. — Като полаеш, стресът излиза, нали знаеш?

Петров беше печен тип. Не само че се притискаше плътно към бежанката, предпазвайки се по този начин от всеки опит да го уцелят, без да засегнат заложницата. На всичкото отгоре вървеше като пиян, клатейки се така, че линията на придвижването му представляваше непрекъсната зъбчата верига от следи по падналия първи сняг. Правеше го, за да се умори снайперистът, ако го има, да следи с кръстчето на мерника главата на Петров.

На три крачки от автобуса Петров спря и заповяда на Слава:

— Грязнов, прикрий ме отзад! Хубавичко ме скрий. Само не се приближавай прекалено, че нещо ми се привижда!

Слава мина зад гърба на Петров.

— Кой е тук командирът, освен Грязнов? — извика Бодила на събралите се около уазката офицери.

— Какво искаш? — излезе напред началникът на районното управление.

— Нека да ми занесат в автобуса автомат с пълен пълнител!

— Защо усложняваш всичко? — започна началникът.

Но Петров грубо го прекъсна:

— Не дрънкай! Прави каквото ти е казано!

Началникът погледна към Грязнов. Лицето на майора не изразяваше нищо, освен умора.

— Добре, не викай! — каза подполковникът на Петров. — Нека някой да занесе оръжието в автобуса!

Но никой не бързаше особено да изпълни заповедта му.

Напрежението нарастваше.

Петров нервно се оглеждаше, облизваше устните си, после кресна:

— Не, Грязнов, дръпни се от мен! Не ти вярвам! Нека да дойде главният. Така хем на него ще му е по-весело, хем аз ще съм по-спокоен.

Грязнов неохотно се дръпна настрана.

— Какво иска той? — попита балашихинският подполковник.

— Да прикриете гърба му.

— А вас защо ви изгони?

— Страх го е, че ще му скоча — криво се усмихна Грязнов.

— А от мен значи не се страхува? — с известна обида попита подполковникът.

— То е само защото аз вече съм го арестувал един път, а вие още не сте.

Петров, без да се оглежда, попита подполковника, застанал вече зад гърба му:

— Какво? Твоите ченгета май не те слушат, а?

— Сложете моя автомат в автобуса! — извика подполковникът към своите.

— С пълен пълнител! — напомни Петров.

Един от милиционерите бавно тръгна с автомата към автобуса.

През това време капитан Синицин реши да се включи в театъра. Той се подаде от прозорчето, без да отваря вратата към салона на автобуса, а лицето му беше тъпо и изплашено и крещеше малко фалцетно, което само усилваше ефекта:

— Ей! Вие да не сте полудели?! Казахте, че ще возя хора, затова и се съгласих, а сега някакви типове с автомати! Не, не съм съгласен! Сами си ги возете, щом ви трябва…

Петров се засмя. Беше му приятно, изглежда, че внушава на хората такъв страх.

— Не хленчи, шофьорче! — весело извика той. — Ако караш добре, можеш и да припечелиш от мен…

После той изведнъж спря милиционера, който носеше автомата към автобуса.

— Ей, чакай! Ти, с автомата!

Човекът се спря, извърна се към Петров с насочен автомат:

— Какво има?

Заложницата, като видя насоченото срещу нея дуло, се задърпа.

— Не ми плаши изгората! — извика отново Петров. — Искам да проверя има ли там патрони, или няма.

— Да ти покажа ли пълнителя?

— Не, чакай… Свали предпазителя и го сложи на единична стрелба!

Милиционерът се огледа, погледна към командирите, значи да изпълнявам ли?

Те мълчаха.

— Какво ги зяпаш? Сега аз командвам, разбра ли?

Милиционерът изпълни нареждането на Петров.

Грязнов притаи дъх. Бодила е непредсказуем. Нима ще заповяда да застрелят някого, може би дори мен, помисли Слава. Не, това е самоубийствено! Той не е глупак, трябва да му е ясно…

— А сега, сержантче, гръмни по гумите на камаза, джипа и автобуса! — заповяда Петров на милиционера. — По веднъж, но в предните! Хайде, по-бързо!

Наистина не беше глупак. Всички коли, освен автобуса ще бъдат извадени от строя. Значи няма да може да организират незабавно преследване. Ако не беше спасителната идея със Синицин, операцията щеше да е провалена окончателно. Макар че и така ще падне писане на оправдания. Впрочем, спря се Слава, рано е още да се гадае. Още не сме го пипнали.

Сержантът насочи автомата, обърна се към мястото встрани от портала, където бяха паркирани колите, и след секундно забавяне стреля в гумата на автобуса. После извъртя дулото към камаза…

В този момент, когато след изстрела на сержанта над площадката настъпи тишина — в същия този миг, някъде отзад със сух трясък още един автомат отговори с откос на единичния изстрел.

Грязнов стоеше встрани, той чу как просвистяха край него куршумите, впивайки се в гърбовете на подполковника и Петров. Бавно, като на кино двамата се извърнаха към посоката, откъдето долетяха куршумите, и паднаха на посипания със сняг асфалт. Бежанката изпищя, хвана се за главата и смъквайки забрадката си, сякаш тя я изгаряше, се просна по лице.

Няколко мига всички шашнато гледаха към една от къщичките, от която се чу откосът. Нямаше повече изстрели, но започна някакво движение около къщичките и в гората. После загърмя мотоциклет…

Грязнов се хвърли към падналите. Някой викаше по радиостанцията „Бърза помощ“, всички се суетяха и тичаха, но на ранените никой, освен Слава не можеше да помогне. Някога той беше учил за фелдшер и поне първа помощ все още можеше да окаже. Началникът на милицията вече не се нуждаеше от нея — два куршума бяха пробили лявата му мишница и минали през сърцето. Подполковникът беше мъртъв. Умираше и жената, куршумът беше попаднал в тила й. Бежанката още беше жива, но Слава подозираше, че тя вече няма да дойде в съзнание.

Петров-Бодила бе получил куршум отдясно в ребрата, наистина над черния дроб. Той може би имаше шанс да оживее. Но само ако лекарската помощ бъде бърза, квалифицирана и технически добре снабдена. Трябваше да дойде линейка от реанимацията.

4.

Бойците от спецвзвода бързо се строиха на площадката. Те бяха удивени и разстроени, но виновни лица нямаше. Макар всички да смятаха, че е стрелял някой от тях. Като че ли така смяташе и техният командир. Той нервно крачеше пред строя и монотонно възклицаваше:

— Какъв резил?!… Кой се осра, питам?

Грязнов превърза, доколкото можа жената и тихо простенващия Петров, заповяда на милиционерите да ги натоварят внимателно в автобуса и се приближи към строения на площадката взвод.

— Кой го направи? — попита той, опитвайки се да се сдържа.

— Моите казват, че не са стреляли — мрачно отвърна капитанът, чиято барета беше юнашки накривена на тила, а ушите му ярко пламтяха — от студа или може би от досада.

— Ще ми се да вярвам. Тогава кой е стрелял? Някой от къщичките ли?

— Майоре! Това може лесно да се провери — изръмжа капитанът и заповяда: — Приготви оръжието за преглед!

Строят дружно със синхронни движения свали автоматите от предпазител, издърпа затворите и свали пълнителите от автоматите.

— Да минем да видим.

Бойците не лъжеха. От нито един автомат не бяха произведени изстрели.

— Моля за прошка, капитане! — извини се Грязнов.

Той кимна и попита подчинените си:

— Момчета, кой какво видя?

По строя мина леко вълнение, бойците се споглеждаха, питайки се един друг и вдигайки рамене. После един вдигна ръка:

— Разрешете да доложа!

— Давай.

— Когато намериха престъпника и ние започнахме да се приближаваме към дом номер девет, аз заех позиция край левия ъгъл на дом номер седем, който излиза на централната алея на почивния дом. На десния ъгъл нямаше никой. После, когато престъпникът и жената тръгнаха към автобуса, на пустеещия ъгъл откъм гората притича човек в наша, спецназовска униформа. Помислих, че може да е приятелят ми Василий, който беше останал в гората. Казвам му: „Вася, ти ли си?“ А на него лицето му е под маската, кима значи и мучи нещо като „да“ или „не ми пречи“. После гръмна изстрелът при вас и отвлече вниманието ми към площадката. И тогава оня като изпука един откос, и обратно в гората. Аз викам: „Вася, какво правиш?“ А той вече цепеше през храстите. Сега попитах Василий, той казва, че не е излизал от гората, докато не дадоха заповед за общ сбор…

— Другарю майор — извикаха Грязнов откъм автобуса. — Натоварихме всички, вие тръгвате ли?

— Да, да! Капитане, огледайте, моля ви, още един път тук. Най-вероятно някой е очистил Петров като свидетел. А ние загубихме този рунд…

В автобуса беше влажно и миришеше на кръв.

— Давай към болницата и колкото се може по-бързо! — каза Слава на шофьора, който отново беше сменил зад волана капитан Синицин и изглеждаше блед и строг от отговорността и вълнението.

Когато автобусът с меко поклащане тръгна, Петров се размърда и застена. Слава седна по-близо до него, в случай че престъпникът дойде в съзнание или започне да бълнува.

Наблизо седеше с автомат в ръце млад, розовобузест младеж в милиционерска униформа. По всичко личеше, че той за пръв път участва в такава операция и гледаше с жадно любопитство.

Петров простенваше, мръщеше вежди, въртеше главата си върху сгънат на роло шинел.

— Другарю майор, може ли да запитам? — обади се младежът.

— Разрешавам.

— Той какво е направил, този престъпник?

— Убиец — кратко отвърна Слава.

— А като го гледаш, няма да кажеш такова нещо! — удиви се милиционерът. — Повече прилича на такъв, дето не си плаща издръжката.

— Той е професионалист — каза Слава. — Затова е станал и толкова опасен, защото външността му лъже.

Петров неспокойно се завъртя, сякаш се опитваше да се обърне настрани, и се закашля. На бледите му устни се появи розова пяна. Когато се откашля, Петров отвори очи, гледа известно време сивия таван на автобуса, после забеляза движение, сведе поглед и първо видя младежа сержант. Лека гримаса изкриви влажните му устни. Още едно, бавно и трудно движение на очите и погледът му се спря на Грязнов. Гримасата се смени от усмивка.

— Привет… началник… Виждаш ли, става по моята…

— Кое е станало по твоята, Константин?

— Не ме… не ме застреляхте в мазето… А ти и зелена боя ми беше приготвил… да ми намажеш челото, а?

— Не е моя работа да произнасям присъди. И в теб стреляха не нашите хора, а по-вероятно вашите, твоите съучастници, за да не пропееш, когато пак влезеш в килията.

— Не ти… вярвам… Никога не съм ви вярвал…

— Твоя работа.

— Ще ми дадеш ли вода?

— Малко може.

Когато Петров жадно преглътна няколко глътки и изтощен се отпусна на шинела, Слава каза:

— Константин, ти ни познаваш добре. Ние не бихме стреляли по заложниците, нали? Още повече че отзад те прикриваше подполковникът, кой от нашите би се осмелил да стреля? Своите те очистиха, Костя! От кого, мислиш, разбрахме къде се криеш?

Петров подъвка устните си, мъчително се намръщи, преглътна и попита:

— Кой ме е изпял… ще кажеш ли?

— Защо? Скоро няма да можеш да си върнеш. Ако изобщо имаш тая възможност.

— Няма да имам, началник… то е ясно… но поне ми кажи, от оня свят да го прокълна…

— Ще ти кажа само, че е един от мургавите ти приятели, но не е Исмат.

— Знам… Исмат отиде в Чечня. Той не би могъл да стреля в мен… На газават замина.

— Къде? — попита сержантът.

— Газават — свещена война на мюсюлманите против неверниците — бързо му обясни Грязнов.

— Против кого? — Ама че бавен реотан — ядосано си помисли Слава и отсече: — Срещу нас!

Видимо на Петров му олекна. Той не само не губеше повече съзнание, но и се заслушваше в разговора на Грязнов със сержанта. При последните думи на майора той се усмихна:

— Правилно казваш, началник… Чечня скоро ще воюва срещу нас.

— Че за какво им е? Това е самоубийство!

— Ами ако им е кеф! Помни ми думата, Грязнов…

— Какво им липсва?

— Генералът иска сам да управлява Чечня… без Москва… Майоре, а ти откъде знаеш за Исмат?

— Защото ти се води и волвото на Минското шосе!

— Ааа… браво! Засякъл си ме значи… Искаш ли да ти разправя каквото знам? Можеш да не отговаряш… Знам, че искаш… Работата ти е такава… кучешка… Чуйте, дали няма да се намери малко водка, а… поне глътчица?

Алкохол не се намери.

Петров въздъхна и каза:

— След като драснах от вас… се криех в Грозни. Работех като охрана на голям човек. Руслан го казват… Даваше го много твърдо в Москва… издъни се, полежа малко в затвора, както се полага, откупи се после… и също се покри в родината… Много богат човек, почти като Дудаев… И беше срещу политиката на генерала. Казваше, че за нашата работа ни трябва за съсед Русия, но без граници… Руслан имаше добър план… как да разкара генерала… без шум и дандания… Тогава дойде оня американец, започна да дрънка разни глупости за независимост… като Остап Бендер — Западът ще ни помогне. Руслан го прати към трите букви — Петров с плашещо бълбукане се разсмя. — САЩ се наричат… А на следващия ден Руслан изчезна. Накратко, отвлякоха го направо от спалнята му, после намериха дупка под килима на пода, а бодигардът изчезна… На нас с Исмат ни дадоха една бала пари и заповядаха да очистим американеца, само че не на чеченска територия… Технологията няма да ти обяснявам, ще потрябва пак на други…

Петров замълча уморено и затвори очи.

Слава засега не се натискаше с въпроси. Първо трябваше да смели току-що получената информация. Ако Петров не бълнува и не лъже с някаква определена цел, може да се говори вече не само кой е убит и от кого, но и защо. Излиза, че убийството е политическо, а не обикновен банален грабеж. Тогава каква роля играеше в цялата тази история служителят от външното разузнаване Андриевски? Чечня все още е руска република, та ако някой ще следи някого там, то това са контраразузнавачите…