Момиче за шпионина

1.

Грязнов откри без особен труд селската къщичка, сгушена в дъното на неголяма градина. В тази едноетажна, но здрава постройка живеел до естествената си кончина ветеранът от армията Дмитрий Скворцов.

Без униформа, в не особено блестящ вид и без документи Грязнов не се чувстваше много комфортно, докато проникваше в чуждото, макар и празно жилище. Но друг начин нямаше: официален ордер за обиск не би дал и самият Меркулов. А така, ако се издънеше, Грязнов би могъл да се позове на параграф 168 от Наказателния кодекс, който предвижда възможността за обиск без разрешение от прокурор в нетърпящи отлагане случаи. Необходимостта от подобен спешен тараш в къщичката щеше да доказва Турецки, затова той помоли Слава да работи тихо, та никой да не разбере за издирванията на Московската криминална милиция на територия извън нейната юрисдикция.

Слава се огледа крадешком. Провинциалната уличка беше пуста и тиха. Грязнов отвори портичката и тръгна с господарски вид към невисоката, само с три стъпала входна площадка. Пътечката минаваше покрай мрежестата ограда, която разделяше двора от съседния парцел. Съседната къща също се криеше в дъното на двора. В нейната кухничка един старец разпалваше печката си. Огънят вече се разгаряше и не изискваше постоянното внимание на стопанина, затова дядото пиеше чай и зяпаше през прозореца. Пейзажът беше скучен, унил и еднообразен — парченце от съседния двор, затова старецът местеше поглед лениво и без да бърза. Този път обаче се оказа, че има какво да се гледа: на стълбичката на къщата, в която някога живееше съседът Дмитрий Петрович, се мотаеше неизвестен, млад още мъж — не точно скитник, по-скоро обеднял работник. Старецът съсед се чудеше какво може да му трябва на чуждия човек, а Грязнов през това време извади от джоба си ключе, пъхна го в ключалката, отвори вратата и влезе вътре.

Съседът добре познаваше покойния стопанин и се поздравяваше със сина му, който идваше тук примерно веднъж на месец. Този, който изчезна сега зад тапицираната с черна мушама врата, не беше нито синът на Скворцов, нито пък призракът на самия собственик. Може би е крадец? Ако е така, то нахалникът не знае, че тук има телефон.

Грязнов първо се огледа внимателно. Вероятно постъпваше както би направил опитен, грамотен крадец. Разходи се из цялата къща. Тя не беше голяма — три стаички, кухня-трапезария със скрита зад перденце руска печка, килер, мазе. Кухнята беше доста просторна, в нея имаше и стълбичка за тавана. По всичко личеше, че стопанинът е бил предпазлив и внимателен човек. Грязнов беше забелязал още от двора, че към тавана преди е имало и външен вход — както е прието, но сега беше закован с дъски. Вече никой крадец — любител на пране и домашни наденици — не можеше да се вмъкне там!

След като се огледа и запомни разположението на всички стаи и входове, Грязнов се върна в коридорчето и заключи вратата отвътре, за да не му пречи никой.

Чакаше го дълга и не особено весела работа, особено ако се отчете едно неудобство — не знаеше какво търси. Значи предстоеше почти пълноценен обиск, само че без свидетели и без разрешение. Добре поне, че Турецки малко го интересуваха пари и ценности даже в безумни количества. Впрочем не че не го интересуваха съвсем — той би искал да знае количеството и вида на ценностите, ако се намерят. На него му дай документи, ленти и прочие шпионски бъзикни. Значи в такъв случай трябва да се започне от стаята, която може да се нарече кабинет, защото в нея, освен телевизор, кресла и хладилно барче има още бюро и библиотечни секции.

Обаче леко ядосан на Турецки заради тази задача, Слава Грязнов се приближи като начало не към секциите, а към хладилното барче. Облепено с фолио, имитиращо фурнир, то приличаше на стилизиран ширпотребски сандък. На ръцете си Грязнов беше надянал тънки кожени шофьорски ръкавици, така любими на рокерите и металистите, затова отвори вратичката на хладилника и с удоволствие видя вътре стек бира в кутийки и няколко бутилки водка. Водката не докосна, но извади от целофановия плен кутийка бира.

Отвори я, отпи и промърмори:

— Ама че дявол! Задигнах само една кутийка, а ми е приятно на душата. Може и на взломаджиите да им е така хубаво след тяхната работа. Което, разбира се, потвърждава житейския закон, че с каквото се захванеш… еее, с това и ще се напиеш!

2.

С бирата работата тръгна по-весело. Слава изследва доволно бързо и методично при това съдържанието на всичките шест чекмеджета в бюрото. Нямаше нищо интересно — писма, стари сметки и квитанции, избелял от времето ръкопис, ако се съди по съдържанието — мемоарите на Скворцов-старши.

Не даде резултат и преравянето на библиотечните секции. Нито между книгите, нито в кориците или обложките се намериха злато и брилянти, навити на тръбичка долари или записани на цигарена хартия секретни сведения. А и книгите бяха все същите военни спомени, издадени по времето, когато се смяташе, че коренният прелом във Великата отечествена война е станал на Малката земя, точно в тези минути, когато я е посетил комисарят Брежнев.

Може би на Слава Грязнов щеше да му се наложи да прерови цялата къща и да заседне там за цяло денонощие, ако не бяха вниманието и опитът — плод, както е писал класикът, на трудни грешки. Слава разочаровано се дръпна от двете старомодни, долепени една до друга библиотечни секции, и надникна към най-горните им рафтове — току-виж там останало някое листче? Листче нямаше, но… Но равномерният слой прах върху едната от секциите беше малко размазан на едно място точно до стената. Сякаш някой за секунда се е подпрял с длан на фурнированата плоскост.

Защо му трябва на човек да се катери на табуретката и да се подпира с една ръка на секцията? За да направи с втората какво? Може би да вземе нещо от стената? Да видим. Грязнов огледа внимателно стената над секцията със следата. Нищо, изначалната белота на варосана стена. Нямаше следи нито от гвоздей, нито от дупчица. Това по повод на предположението, че стопанинът може да е свалил от стената портрета на скъп нему човек. Но не — нямаше съответните следи, а и мястото не беше най-подходящото за портрети. В такъв случай се набиваха на очи два варианта — или нещо е извадено иззад секцията, или е скрито.

Слава опита да надзърне в тесния процеп между шкафа и стената отзад — не видя нищо. Тогава приклекна, хвана основата и като се понапъна, лекичко измести тежката секция с книги встрани. На задната й стена от обикновен шперплат беше залепен с четири парчета скоч плосък пакет, завит в целофан.

— Надявам се, че това не е брачно свидетелство — каза си тихичко Грязнов и откъсна пакета от шперплата.

Целофанът беше шумолящ и прозрачен — под него можеше да се види, че пакетът не е нищо друго, освен компютърна дискета в хартиено пликче.

— В крак с времето — одобрително измърмори Грязнов, скри дискетата в джоба си и се накани да се сбогува с къщичката на Скворцови.

Празната кутийка от бирата трябва да се хвърли в кофата за боклук, както постъпват интелигентните хора. Това пътем. Слава взе кутийката, смачка податливата ламаринка в шепата си, излезе през кухнята в коридорчето и спря потресен от гледката в малкото прозорче, изрязано на вратата специално за да се вижда кой е дошъл.

Дошъл беше този, когото не чакаха. До портичката на улицата бе спряла милиционерска уазка, а от нея без бързане излизаха трима яки сержанти от патрулно-постовата служба. За какъв дявол бяха тук? И в този момент Грязнов си спомни това, на което не беше обърнал особено внимание. Когато измъкваше плоския ключ на стълбите и мимоходом хвърли един поглед към съседната къщичка, като че ли тюленото перде на един от прозорците помръдна. Бдителен дявол! Какво да прави сега? Ако имаше документи — никакъв проблем. Или да кажем, ако Грязнов нямаше нищо в себе си, биха го арестували, за половин час щяха да установят самоличността му, може би и рапорт биха написали в службата му, как се мотаят тук гордите детективи от криминалната, а на патрула не се обаждат… Но сега Грязнов носеше в якето си малко крехко черно квадратче, съдържащо кой знае колко байта информация. А това значи, че в края на краищата всичко ще се изясни може би, ще го пуснат, но дискетата в това време може да изчезне, да се изгуби, да бъде унищожена. Всичко може да се случи!

„И така, Грязнов, вашите действия? — мислено се попита Слава. — Първо трябва да скрия на друго място дискетата и да опитам да се измъкна… А вече след това ще се върна в униформа, добре снабден с пълномощия и окичен с оръжие, тогава ще ги строя в две редици тия юнаци!“

Милиционерите вървяха по пътечката към къщата. Отзад ситнеше старецът. Нищо и никакво деденце. Но главното — бдително! Само дето случаят не е точно такъв, че да го похвалиш за това.

Без да отключва вратата, Грязнов тихичко мина от коридорчето в кухнята и пробва стълбата за тавана. За повече устойчивост тя беше закована за пода с гвоздеи и с ламаринени ленти към стената. До печката се търкаляше средна по размер брадвичка. С нейна помощ Слава без особен шум измъкна гвоздеите, хвърли ги в печката и се изкатери по стълбичката. Капандурата беше дървена, боядисана в същия цвят като тавана и главното — незаключена с катинар. Грязнов я надигна, покачи се горе и издърпа след себе си стълбата.

Милиционерите през това време вече опитваха вратата, за да се убедят, че е заключена. Тогава единият остана да чука по нея и периодически да вика:

— Отворете! Милиция…

Другите двама обкръжиха къщата от двете страни, в случай че разбойникът реши да скочи през прозореца. Само че къде ще скачаш, щом прозорците са затворени с капаци?! Милиционерите не бяха съвсем загубени. Съобразиха, че щом едната стена на къщата е без прозорци, то личният състав е напълно достатъчен, за да държат двама под контрол изходите, а двама да проникнат вътре.

Те разговаряха на висок глас, вероятно за да не им е така страшно, затова Грязнов можеше да чуе почти всяка дума.

Когато никой не отговори на чукането и виковете, милиционерите взеха да умуват струва ли си да избият вратата. Ами ако там вече няма никой?

— Сигурен ли сте, гражданино, че той е вътре? — попита басово съседа старшият на патрула.

— Видях го, тъй както вас виждам сега! — с възмутен тенор възкликна бдителният пенсионер. — Не знам защо е влязъл, там няма нищо ценно и никога не е имало. Ветеранът си живееше скромно. Обаче синът му знаете ли къде служи? Във военното разузнаване!

Милиционерите взеха да тропат отпред по-нерешително.

„Хайде, давай, дядка! — мислено похвали стареца Грязнов. — Току-виж си ги уплашил!“

Уви, старецът искаше обратното.

— Е, добре — каза милиционерът. — Сега ще разбием бравата, но на ваша отговорност.

— Никога не съм бягал от отговорност — обидено каза старецът.

„Така, и какво ще правим сега? — отново се запита Слава, когато разбра, че перспективата да изчака тихичко няма никакъв шанс. — Трябва някъде да скрия дискетата. За малко, до довечера, е хайде да е до през нощта.“

Той се огледа. Таванът беше чист. В единия ъгъл лежаха няколко старателно пакетирани купчини стари списания и книги. Може би в някоя от тях? Защо не? Ако го хванат с празни ръце, просто ще си помислят, че не е успял нищо да задигне.

Долу сержантите сръчно разбиха бравата и вече тропаха с ботуши в коридорчето, после в кухнята. Грязнов известно време ги наблюдава през една цепнатина между дъските на капандурата. Както и предполагаше, тези момчета още не бяха залавяли крупни бандити. Нито един не погледна нагоре за всеки случай: ами ако бандитът виси на лампата с пистолет в ръка? Не, вървяха си като на парад, викайки:

— Кой е тук? Веднага излизайте!

Внимателно, стараейки се да не разскърца дъските под краката си, Слава се промъкна към струпаната в ъгъла стара хартия, намери по-нова и по-суха купчинка, и пъхна дискетата между страниците на едно списание, така че да не се вижда отстрани. Сега можеше да помисли и за себе си. Предишният вход беше здраво закован от стопанина. Можеше да го разбие, но щеше да се чуе в цялото селце. От другата страна, както и се полагаше, имаше прозорче. Доста голямо. Пълзейки покрай стените, за да не го чуят долу, Слава се промъкна до самото прозорче.

Предвидливият стопанин беше компенсирал големината му с малка, но достатъчно сигурна решетка отвътре.

Слава Грязнов внимателно погледна през прозорчето и не повярва на очите си. Долу нямаше никой. Той затвори очи и мислено си представи разположението на стаите. Точно! Тук беше задната стена, а на метър от нея оградата, разделяща мястото на Скворцов от парцела на задния съсед. Е, да става каквото ще, реши Грязнов. Още повече че сега нямаше страшно дори да го заловят.

Решетката беше вкарана в рамка от железен винкел, а той пък закрепен с гвоздеи за стената. И гвоздеите бяха само четири. Направо късмет! Слава хвана горната пречка на решетката и я дръпна с всичка сила. Гвоздеите глухо изскърцаха, докато излизаха от изсъхналите дъски. Звукът беше неочаквано силен и Грязнов притихна за няколко секунди, ослушвайки се какво става долу. Там се чуваше неразбираем възбуден говор и тропане. Сигурно искат да се качат на тавана, реши Слава и дръпна още веднъж. Усети как грапавите ръбове на арматурното желязо обелват кожата от дланите му. Затова пък горната половина на решетката вече се клатеше във въздуха. Слава я огъна назад. Долните гвоздеи излязоха по-лесно. Сега черчевето със стъклата. Можеше лесно да ги разбие, но щеше да вдигне опасен шум. За щастие стъклата се крепяха към черчевето само с гвоздейчета, без маджун. С първото стъкло се наложи да си поиграе, но затова пък останалите три Слава, проврял ръка през дупката, просто натискаше навътре.

Шумът и тропотът се преместиха към кухнята. Значи все пак са намерили капандурата към тавана, сега мислят как да се качат. Слава почти безшумно изби черчевето с мощен тласък и подаде през дупката само главата си. Отдолу, както и преди нямаше никой. Той погледна напред към съседния парцел. Там беше тихо и пусто, перденцата на прозорците не помръдваха. Вероятно стопаните бяха на работа.

Под покрива имаше козирка. От нея, като от трамплин, можеше да опита да прескочи на съседния парцел. Само да не се подхлъзне и да не си наниже някое меко място на оградата. Тя, разбира се, беше не особено здрава, но все пак не му се искаше да падне отгоре й.

Слава се вмъкна в дупката, провирайки рамене по диагонала на таванското прозорче. Ако минат раменете ми, целият ще мина, помисли той. С известно усилие — якето на лявото му рамо се скъса — той все пак се измъкна наполовина. А останалото вече беше въпрос на техника.

На козирката беше доста хлъзгаво, затова Слава се хвана с едната ръка за касата на прозореца. После се залови за улука, избра си място между два голи и мокри храста на съседния парцел, оттласна се силно с ръце и крака и се хвърли натам като лястовица. Правилно беше разчел скока си. Попадна точно в целта и за всеки случай се претърколи през глава, после стана и побягна в лек тръс напред. И вече тичаше по успоредната улица, когато дочу откъм покрива на къщичката вика на милиционера:

— Оттук е избягал, гадината!

3.

Грязнов излезе на улицата, заобиколи бързо две старици, които изплашено се дръпнаха от пътя му, сви в пряката и вече без да бърза, ослушвайки се внимателно, се запромъква през огради и портички обратно. Наистина, той прекрасно знаеше, че още е рано да се връща за дискетата. Най-правилното решение беше да дочака помощ от Турецки някъде близо до къщичката на Скворцови. Само че как да му се обади?

Сега Грязнов се промъкваше към заветната къща отдясно, откъм парцела на бдителния старец. И тук в главата на Слава се роди палава мисъл — тъкмо дядото ще помогне волно или неволно.

Грязнов изплаши някакво куче, което още се учеше да бъде зло, внимателно се прехвърли през още една ограда и се озова в градината на бдителния старец. Скри се зад железния варел, в който лятно време събираха вода за поливане, и се зае с наблюдение на съседния двор.

Един от милиционерите, изглежда, все пак беше тръгнал по следите му. Останалите бурно обсъждаха нещо, докато запечатваха разбитата врата. Бдителният съсед, след като бе преживял минути на съмнение в собствената си психическа нормалност, се чувстваше сега героят на деня.

След петнадесет минути, когато Грязнов здраво премръзна, се върна с празни ръце и преследвачът му. Милиционерите се качиха в колата си, като ругаеха весело и обсъждаха гръмогласно кой е бил в къщата — скитник или дребен крадец, защото сякаш нищо не беше изчезнало, а и нямаше нищо ценно за задигане — и заминаха.

Старецът погледа след тях, върна се в своя двор с чувство на изпълнен дълг и след кратък размисъл се запъти към тясна и висока постройка, подобна на къщичка за птици.

Грязнов през това време излезе от своето скривалище и спокойно се запъти към къщата на дядото. Както и предполагаше, увлечен от преследването на крадеца, старецът не се беше потрудил да заключи собствения си дом. Затова Слава старателно изтри обувките си, съблече и окачи в коридорчето изцапаното си яке. После влезе в кухнята и с удоволствие се отпусна край лъхащата жар печка, в която въглените от горящите дърва светеха като разсипани рубини.

Скоро стопанинът влезе, духайки носа си и мърморейки нещо за вселенското падение на нравите. Понечи да се обърне към мивката, за да си измие ръцете, но така и замря, полуобърнат, опулил към неканения гостенин избелели, полуслепи очи.

— Деденце — каза му Слава ласкаво, да не би старецът да хвърли топа от страх. — Деденце, чувствай се като вкъщи, но не забравяй, че имаш гости.

Старецът навярно си спомни, че някога е бил войник, обърна гръб на Грязнов, изми си ръцете и после попита спокойно и делнично:

— Да ме заколиш ли дойде?

— Че за какво?!

— Ами нали извиках милицията!

— Правилно постъпи.

Старецът го изгледа подозрително:

— Тогава защо избяга?

— Трябва спешно да се обадя по телефона. Разрешаваш ли?

— Звъни си.

Слава отиде до телефона, поставен върху резбована етажерка в стила на петдесетте години, и набра номера.

— Мила госпожо! Свържете ме спешно със заместника на генералния прокурор Меркулов! Кой ли? Кажете му, че е Грязнов.

Слава се обърна, видя, че устата на стареца зейна от учудване, намигна му и весело закрещя в слушалката:

— Костя! Аз съм. Ако можеш, намери Турецки и му кажи, че открих нещо, но едва не ме пипнаха местните момчета по сигнал на съзнателни граждани… Така че къщата е запечатана, а аз седя при съседа, който ме засече. Нека да дойде сам или да прати някой с ордер, че втори път няма да бягам от тях! Това е…

Слава остави слушалката и доволно се обърна към стопанина.

— Ти какво, от тях ли си? — Старецът мръдна рамо по посока на съседната къща, имайки пред вид милиционерите.

— Почти — отговори Грязнов.

— Ще ме побъркате — беззлобно промърмори домакинът.

— Дали да не ударим по едно чайче, а, дядо? — предложи Грязнов. — Че докато те следях край нужника, станах на шушулка…

4.

Началникът на Службата за външно разузнаване за кой ден вече идваше на работа преди другите и първо викаше при себе си шифровчика, макар че той можеше и без това да влиза при шефа си по всяко време и без да чука.

Обикновено още от вратата на кабинета дежурният докладваше за най-важните събития през изминалата нощ. Той съобщаваше пръв всички неприятни новини. После донасяше в кабинета чай и вестниците и започваше обикновеният трудов ден, макар естествено този труд да беше твърде специфичен и далеч от бързата, огнестрелна романтика на шпионските романи и филми. Търпеливо събиране на информация, жестоки, но в повечето случаи безкръвни схватки на агентите с контраразузнавачите или — което също се случваше — с откровени, но кой знае защо много бдителни идиоти.

И ето, вече кой месец подред утрото на началника на службата започва с черната папка на шифровчика. Там са постъпилите през последните часове телеграми. Тези, които се отнасят до политическата ситуация по света, вече са прегледани от помощниците, интересните и полезни неща са отбелязани с жълт флумастер. Втората част от съобщенията идва с гриф „лично“. В шифрограмите, изпратени лично до шефа на Службата за външно разузнаване, не се използват истински имена и названия. Те са сменени с условни кодови обозначения, числата и цифрите са объркани по специален начин, така че за неосведомения човек, който няма нищо общо с разузнаването, текстът би изглеждал пълна безсмислица.

Преди стопанинът, който минаваше за спец по всевъзможни шифри, с удоволствие прочиташе първо оперативните съобщения. В скъперническите им редове се криеше безценната информация, която обезсмисляше усилията на партньорите в шпионското съревнование, където нямаше правила, нито милост или благородни чувства. Но в новите времена още нямаше кой да спре навития преди сто години механизъм. Друг въпрос беше, че Службата за външно разузнаване не е бившето Първо главно управление на КГБ. Няма я предишната дисциплина, нито спецовете. Както е казал поетът — някогашните вече ги няма, а днешните не струват.

Вече кой месец подред стопанинът се боеше да идва на работа — омръзна му да получава лоши вести в черната папка. И за да не се среща с подчинените си, които, разбира се, приписват всички провали на началството, а скромните успехи на себе си, той идваше на работа преди другите. Черната серия започна като че ли с провала на агента с кодово име Айвар.

Този тип отработи зад граница над десет години, внедри се добре, премина всевъзможни проверки, стана не резидент, а направо бонбон. И ето, преди година изпрати истерична шифрограма: значи, след провала на Съветския съюз веднага ще последва катастрофа и за Русия, така че от неговата работа няма смисъл. Да беше пратил телеграмата, пък да се напие, да повилнее… но на другата сутрин, като изтрезнее, да се заеме с ръководството на една от най-добрите резидентури в Западна Европа! Не, той, разбира се, се напи, но след това скочи от един мост над железопътната линия. Нелепа смърт, писаха вестниците в малкото провинциално градче, където недалеч от един научноизследователски център живееше агентът Айвар. След това политическо самоубийство като тръгна… Всеки месец провал, а понякога и два. Друго щеше да бъде, ако в мрежите на контраразузнаването се заплитаха неопитни, неуспели да се внедрят както трябва агенти. Такова е времето, всички гонят халтурата, не можеш никого да накараш нито да учи, нито да работи както трябва. Не, с шум и скандали по вестници, а понякога в особени случаи и тихомълком, зад решетките попадаха хора, които пред съда разиграваха простовати и добродушни граждани на тънещия в благополучие западен свят, но в родината си бяха полковници и подполковници.

През последната година станаха десет такива откровени гафове. Ситуацията от тревожна се превръщаше в критична, даже катастрофална. И преди някой да постави въпроса за оставката му, стопанинът искаше да се посъветва с помощниците си. Той съзнаваше, че това не е нищо друго, освен жест на отчаяние и слабост. Напълно възможно беше някой от помощниците или заместниците да си е харесал креслото му. Заради такова сладко местенце всеки от тях спокойно би могъл да рискува няколко агенти, за да компрометира генерал-лейтенанта и да заеме стола му. Така беше, но друг изход стопанинът нямаше. А за да ги застави да мислят за спасението на целия апарат на управлението заедно с началника, трябваше да представи нещата така, сякаш със смяната на главния шеф никой от тях няма да се задържи на мястото си.

Днес въпреки тъжното очакване шифровчикът не донесе лоши новини, което стопанинът сметна за добра поличба. Нещо повече, помощникът му се появи след излизането на шифровчика с пакетче под мишница, сложи го на бюрото и съобщи полугласно:

— Имате пратчица от резидента…

Някога такива, общо взето, скромни рушвети се практикуваха често от резидентите. Нека да е малко и смешно, но подаръче — заради него шефът ще погледне по-благосклонно, пък и ще затвори очи пред нещо, което не си струва да забелязва. По-големите началници рядко излизаха зад граница, освен в състава на официална делегация, а с такава компания няма как да се развихриш по шоповете. Предишният началник на службата го удари на чистофайничество и не приемаше подаръци. Затова на днешния шеф му беше двойно по-приятно да получи колетче отвъд океана. Не подаръкът е скъп, а вниманието.

Помощникът не си тръгваше, пристъпваше плавно, за да не обезпокои шефа, от крак на крак пред бюрото.

— Има ли още нещо? — вдигна очи към него шефът на разузнаването.

— Само една дребна, незаслужаваща внимание неприятност…

— И все пак?

— Анонимка.

— Срещу кого? Срещу мен?

— Моля ви се! Срещу един сътрудник от информационно-аналитичния отдел.

— Дайте да я видя! И не забравяйте да съберете заместниците ми след половин час.

Помощникът наклони глава като знак, че е разбрал заповедта, и тихо излезе. Анонимният сигнал помощникът остави на бюрото.

Шефът на разузнаването взе обикновения бял плик, на който нямаше пощенски обозначения или марки. Нормален чист плик, каквито ползват по канцелариите. На него просто и конкретно бе указан адресатът: „За началника на Службата за външно разузнаване на РФ16“.

Той отвори плика и извади от него сгънатия на четири бял лист. Текстът, както на плика, бе напечатан на машина. Стопанинът сравни на око буквите на плика и на листа. По всичко изглеждаше, че машината е една и съща.

Е, какво, да видим кого клепа нашият Павлик Морозов, помисли шефът. Той дойде в разузнаването на гребена на демократичната вълна на перестройката, затова като всички смяташе образа на пионера доносник за порочен.

Така започваше писмото и шефът се намръщи. Въпреки всички нови политически ветрове служителите от външното разузнаване се обръщаха един към друг по стария начин — с „другарю“. При това и самият началник беше употребявал тази дума през по-голямата част от съзнателния си живот. Заради това, волно или неволно, шефът реши, че авторът на анонимката или играе по съвременните правила, или влага в думата „господин“ ироничен смисъл.

Под писмото липсваше подпис.

5.

Шефът на Службата за външно разузнаване погледна часовника си — до съвещанието със заместниците оставаха още около петнадесет минути. Може би щеше да успее да поговори с Пермитин. А Юрка, зетя, щеше да остави за после.

Вътрешният телефон бързо го свърза с търсения абонат.

— Едуард Генадиевич, свободен ли си?

— Относително.

— Ела за малко при мен, въпросът е деликатен.

— Слушам — отговори по военному Пермитин.

Едуард Пермитин, невисок, злъчен, дългонос и невероятно амбициозен мъж на петдесет и пет години влезе в кабинета на началника след минута и доложи още от вратата:

— Явявам се по ваша заповед!

— Я стига, Едуард! — малко стреснато, но дружелюбно отвърна шефът. — Не сме в казармата, това първо. Второ, не съм ти заповядвал, а те помолих да минеш, така че можеш да не се подчиниш и да си идеш.

— Предполагах, че ще разговаряме за положението с „нелегалните“, а по този въпрос, щеш не щеш, трябва да си строг.

— За това малко по-късно. Въпросът сега е от лично естество, почти интимен.

Стопанинът протегна на Пермитин анонимното писмо.

— Прочети го първо…

Пермитин взе листа и се зачете. Имаше снайперско далекогледство, та държеше листа далеч от себе си с почти изпъната ръка.

Затова шефът можеше тихичко да наблюдава евентуалните промени по слабото, нервно лице на заместника си в процеса на четенето. Стопанинът не за пръв път седеше в началническо кресло и знаеше известния още от времето на средновековна Англия постулат: не врагове убиват кралете, а придворните. Пермитин беше един от придворните, при това най-неуязвимият, ако на президента или неговите съветници им скимне да сменят капитаните на този някога престижен кораб. Сега вече не е същото. Политиците използват разузнаването, контраразузнаването, Министерството на вътрешните работи и прокуратурата за своите политически цели. А тъй като думата „използвам“ има и лек мирис на бардак, то и отношението към силовите структури е не като към опора на държавата, а като към бухалка, която се ползва за своя изгода по ред или на принципа — който първи я е грабнал, той я размахва.

Сегашният шеф беше протеже на президента, затова се стремеше да поддържа контакти с него и екипа му. Бедата обаче беше, че президентът сменяше фигурите в екипа с капризността на китайски мандарин. И дори да се допусне, че всички фигуранти в сегашната политика — и тези в немилост, и приласканите — са честни руски патриоти, то дори само заради разликата в позициите и подхода им към реформата държавният кораб ще се клати, докато потъне.

Кризата на годината беше Чечня. Разузнаването получаваше сведения, че на Запад, разбира се, са загрижени от положението, смятат кризата за вътрешна работа на Русия, но едновременно с това са и малко доволни. Русия, като оня сляп, изнемощял, болен кон, пак кривна от браздата в чуждата нива.

Назряващата война ще глътне купища пари и Москва пак ще тръгне с протегната ръка. А Западът ще криви устни и ще говори, че целите на Москва, разбира се, намират разбиране сред политическите партньори, но методите карат инвеститорите да бъдат предпазливи. Шефът на разузнаването беше убеден, че независимо от всички политически алианси целта на Запада си остава неизменна: да не позволи на Русия да укрепне икономически. До гушата им е дошло от изтощителното съревнование със страните от Югоизточна Азия, а пък ако пуснат на големия пазар и дремещото чудовище?… Те имат добра памет и помнят как, независимо от двете кръвопролитни войни в началото на века руските производители изтласкаха западните конкуренти от много позиции. Затова не искат и няма да допуснат това да се повтори. В онова време Русия вероятно им е отстъпвала по комфорт в живота, по задоволеност със стоки и услуги, но в областта на въоръженията не отстъпваше в нищо, а по някои показатели и ги превъзхождаше. Да вземем например такава дреболия като разработката на подводно огнестрелно оръжие. Разбира се, надпреварата във въоръжаването е тояга с два края. Постоянната заплаха от страна на СССР научи западната икономика да работи бързо и много ефективно. Там не можеше да се заставят хората да затегнат по-здраво коланите, да живеят цял живот в комуналки, но също не биваше да се допусне нарушаването на военното равновесие. Може би Леонид Шебаршин, бившият началник на Първо главно управление на КГБ, беше прав, като писа, че целта на разоръжаването е да се остави на руснаците оръжие, годно само за гражданска война?…

Докато четеше анонимката, изражението на Пермитин не се промени и когато остави писмото на бюрото, погледът му беше, както и преди спокоен и леко ироничен.

Шефът мълчеше, затова Пермитин попита:

— Трябва ли да предприема нещо по повод тази хартийка?

— Не знаех, че създаваш семейна династия — промълви вместо отговор стопанинът. — И на сватбата не си ме канил…

— Вие тогава още не работехте тук — не много любезно напомни Пермитин. — И въобще от службата, освен двама-трима лични приятели никого не съм канил. А моите приятели още при Бакатин излязоха в запас. Така че кой колко е изпил, какво са подарили на младоженците и какво имаше на масите, можете да научите само от мен.

— Едуард Генадиевич — меко каза шефът, — ако не знаете как се отнасям към анонимките, то ще поясня: за разлика от цивилните кантори ние няма да скъсаме и да изхвърлим тези хартийки. Ние ще търсим авторите и ще ги гоним оттук. Анонимният доносник е потенциален предател, не сте ли съгласен?

— Съгласен.

— Но все пак не би било излишно да изясним някои моменти, не смятате ли?

— Добре. Задавайте въпросите си. Но аз си запазвам правото да преценя на кои да отговарям. Още повече че няма и какво толкова да се пита.

— Защо?

— Защото аз не съм бутал дъщеря си в ръцете му. Сами се запознаха и решиха да се оженят. Каквото се искаше от мен в този случай, сторих. Когато разбрах, че Юрка е наш, веднага му казах, че никога няма да работи в моя отдел. Той и не настояваше. Чрез полулегални машинации успяхме сполучливо да разменим апартамента си, така че още от първия ден младите живеят отделно. Как са там и как им върви животът, може да разкаже вероятно жена ми. Тя по-често ходи при тях.

Стопанинът имаше чувството, че Пермитин през цялото време леко се гаври с него. Досадно!

— Не ме интересуват интимните страни от живота на новия член на вашето семейство. Но бих искал да знам прав ли е анонимният доносник, когато твърди, че Андриевски в началото е бил момче за всичко при „нелегалните“, а после е направил стремителен скок при „мозъците“?

— Не мога да ви отговоря, защото не знам, но това може да се изясни много просто: трябва да се проследят заповедите за преместването и назначаването му и после да се запитат двамата началници на отдели от какво са се ръководили, когато заедно са взели това решение.

„Хитър е гадината! — помисли шефът, гледайки Пермитин. — Кой, естествено, ще си признае, че след тънки, но прозрачни намеци на заместника началниците на отдели са се постарали да изпълнят мъглявите му предложения така точно, както заповед. И ако сега очи в очи ги попита шефът на разузнаването: съветвал ли ви е Пермитин да устроите зетя му? — ще отричат като сторили беля ученици. Цялата беда на Русия е, че и тук, като в Сицилия, дружбата и любовта са по-силни от закона.

Само че колко земя е Сицилия, а у нас гледай какви простори са и навсякъде е бардак!“

— А как ще коментирате този момент за отношението му към работата?

— Ами никак! Трябва да се провери и ако сведенията се потвърдят, да се накаже Андриевски, а и направо да подаде молба за напускане по собствено желание. Такива случаи има колкото щеш. Впрочем нищо не ви пречи да разпитате самия Андриевски. Знаете ли, той има феноменална памет: веднъж да погледне даден текст, и го запомня до последната запетайка. Същото е и когато разговарят двама души, само че там трябва да се съсредоточи. Веднъж благодарение на неговите качества разобличихме двоен агент. Тоест ние отдавна го подозирахме, но беше предпазлив до вманиачване. Срещаше се със своя куратор на най-неочаквани места, за да не успеем да му пуснем „опашка“ или да поставим апаратура. Този път пътувал с метрото и разговарял със свръзката си. Юрка стоял до тях с вид на занесен интелигент, забил нос във вестника си, обаче слушал всяка дума. После пипнахме онзи и му казахме, че знаем кой е свръзката му и какво са си говорили еди-кога си на еди-кое си място. Той мислеше, че блъфираме — в метрото е практически невъзможно да запишеш някого, ако си встрани от него. И тогава влезе Юра, седна срещу онзи и започна да пердаши целия разговор на двойния агент със свръзката му дума по дума. Оня, естествено, се опули — но как разбрахте, вика. Какво да разбираме, пипнахме свръзката ти и той по наша заповед си лепна магнетофонче, когато тръгна на среща с теб. И тогава нашият двоен агент се скапа…

Шпионски лакърдии, вяло и уморено помисли шефът на службата.

— Откровено казано, исках да разбера предварително доколко добре познава този драскач човека, за когото пише… — промърмори той.

— Достатъчно добре. Без съмнение работят заедно или са работили доскоро, а и има за какво да се захванем — учили са в една група. И което е най-печалното, навярно му е и приятел…

— Защо решихте така?

— За оная Мина Юрий не би казал на всекиго.

— За каква мина? Ааа, за дамата! Значи е истина?

— Това май е единственият безспорен факт в цялото писмо.

— Вие си знаете, Едуард Генадиевич! Той е женен за вашата дъщеря…

— Ще ви кажа нещо повече — тя е приятелка на дъщеря ми. Анонимката твърди, че тя е проститутка. Възможно е да се занимава и с това, но на много прилични места, защото не понася милиционерските номера. А иначе работи в туристическа агенция. Моята дъщеря при нея се записа за екскурзията в Англия, заедно отидоха и там Лека се запозна с Юрий.

— А защо е този странен прякор?

— Мина ли? Характерът й е взривен, така обясняваше дъщеря ми. Седи си, мърка като котенце, а само да не й хареса нещо — гръм и мълния!

Когато остана сам, стопанинът дълго и разсеяно въртя из ръцете си дебелия овален китайски молив. Не го напускаше усещането, че заместникът Пермитин, без да се крие особено, го презира, задето той, новият шеф, е калпав професионалист. Сякаш в негово лице старият шпионски плъх олицетворява всички, които превърнаха здравата фрегата КГБ в два безсилни и слабоумни изтърсака. Не, стопанинът не е виновен, че професионалистите се разбягаха, а традициите и принципите се изгубиха. Той поне сериозно иска да превърне СВР в такава солидна и внушителна кантора като ЦРУ, но някой или нещо през цялото време пречи.

— Това е провал, помисли Щирлиц — неочаквано промълви на глас шефът на разузнаването тази нелепост и като се опомни, ядосано плю в чистия пепелник.