Момиче за шпионина

1.

Александра Ивановна Романова, увита в шал като селска баба, с голяма и тежка пазарска чанта в ръка, гордо мина покрай седящата опашка по боядисания в бяло и вмирисан на лекарства коридор на поликлиниката. Спря пред нужната врата. Край нея на скамейките седяха няколко жени на различна възраст. Те вдигнаха глави в очакване поредната страдаща смирено да попита кой е последен.

С гордата физиономия на провинциалистка с връзки Александра Ивановна открехна вратата. После отбеляза с бърз, внимателен поглед: столове, кушетка, стъклен шкаф. Отдясно вход без врата към стаята за прегледи и процедури. Вероятно това беше царството на медицинската сестра.

Доктор Скворцова записваше нещо в картона на седящата пред нея жена. Затова Александра Ивановна видя само кичур сивкава коса, прихваната на тила с черна траурна касинка.

Скворцова вдигна очи при звука на отварящата се врата:

— Какво има?

— Аз ви се обаждах. Определихте ми час, по повод на мъжа — едносрично обясни Александра Ивановна.

Но вдовицата разбра:

— Почакайте минутка, ей сега ще се освободя.

Александра Ивановна кимна, притвори и за всеки случай остана до вратата. Когато излезе в запас и най-после се потопи в кръговрата на всекидневните грижи, лежащи на гърба на съвременната руска жена, бившата началничка, страшилището на бандитите, полковник Романова разбра колко малко знае за тегобите на всекидневието, след като бе прекарала младостта и зрелите си години в преследване, на оперативна работа, в безкрайни разпити на престъпници, заловени по горещи следи. Какъв запас твърдост трябва да имаш, чакайки на опашката за масло, за някаква справка в общината или издействайки разрешение за размяна на жилище. Александра Ивановна не беше анемична цигуларка, а висш офицер от милицията, затова тя бързо се адаптира към новите условия и разбра, че в общността на унижените е като в бандитска шайка — правото е на този, който има по-здраво гърло и по-тежък юмрук.

И сега тя чакаше кога опашката ще възроптае срещу нейната наглост. Опашката не изтрая дълго.

— Виж я ти! Набута се! — без да се обръща към никого произнесе някаква млада, но много злъчна жена. — Къде се навря? Опашката тук е с талончета. А къде е нейното номерче, а?

До някое време Александра Ивановна пазеше високомерно мълчание.

Неочаквано някаква съвсем млада особа с разцепени по последна мода на коленете джинси и бледожълто, някога миловидно лице на наркоманка започна разузнаване с бой:

— Ей, бабо! Ти какво се лепна за вратата? Искаш да минеш метър, а? Покажи си номерчето или сядай на края и чакай! Ти от кой колхоз си?

— Аз ли? „Две дози, три кефа“. Чувала ли си го, смъркачко?

След като чу родната наркоманска терминология, девицата даде заден ход.

— Не, лелички, тая е голяма напаст! Сами се разправяйте, щом искате.

Леличките притихнаха след първото фиаско, макар да мърмореха полугласно, колкото да не дадат повод на нахалницата да им скочи и да ги почне тя.

Позиционната война обаче не трая дълго. Вратата се отвори, първо излезе пациентката, после надзърна доктор Скворцова и каза към опашката:

— Ще приема всички, които имат номерца…

После се обърна към Романова:

— Влизайте!

Те седнаха от двете страни на покритото със стъкло бюро като нормални лекар и пациент, само че този път въпросите щеше да задава посетителката.

Романова показа служебната си карта и каза:

— Нина Сергеевна, доскоро работех в криминалната милиция, сега заради възрастта съм нещатен сътрудник. Може би защото имам опит или просто защото съм жена, а колегите ми са по-млади и главно мъже, та се съгласиха, че е най-добре аз да разговарям с вас.

— Възможно е — предпазливо и неопределено каза Скворцова. — Един млад човек, следовател струва ми се, искаше да се срещне с мен, но кой знае защо не дойде.

— Не са го пуснали. Колегите на вашия мъж, изглежда. Не си мислете, че организирахме нашата среща по този начин, защото ни липсва романтика! Имаме всички основания да предполагаме, че телефонът ви се подслушва, а може и цялото жилище…

Скворцова се отпусна на стола с полузатворени очи и някак напевно, но не от прилив на чувства, а от застаряла тъга, произнесе:

— Боже, ако знаехте, какъв развратник стана в последните години!… Има една стара поговорка: лекарю, изцери се сам! Сигурно има смисъл, щом тази фраза не е забравена хиляда години. Отчасти Василий сам си беше виновен — натискаше ме да абортирам, докато бях млада, после всичко ни се върна. Уж беше просто — и лекарите приятели, и аз сама съм си доктор, и лекарствата лесна работа, а съм като инвалид… На него не му пукаше, тананика си под носа „не е в раждането смисълът“, и толкова. Не му казвах, притеснявах се, а той не си доизкара кефа някъде, после се върне и ми се натиска. А аз не мога, правя процедури. И той отвикна от мен, като от играчка. Добре, че децата пораснаха…

2.

Скворцова продължаваше да разказва с предишната тъга, напевно и тихо, сякаш в полусън. Александра Ивановна не я прекъсваше, макар че й беше неловко да слуша толкова откровена изповед. По-добре да се изприказва жената, тогава ще е по-лесно да й задава въпроси, след като си излее мъката.

— Аз знам от какво е умрял — заяви ни в клин, ни в ръкав Нина Сергеевна.

— Докторите твърдят, че е инфаркт.

— Да! — нетърпеливо я прекъсна Скворцова. — Но това е следствието, а е имало нещо, което е предизвикало пристъпа.

— И вие знаете какво? — внимателно попита Романова.

— Да!

Александра Ивановна виждаше, че жената се самонавива и напълно може да се докара до истерия, след което всякакъв нормален диалог щеше да стане невъзможен.

— Нина Сергеевна, можем да не говорим за това, щом не искате. Починете си, а аз ще изляза в коридора.

Скворцова се стегна вътрешно и, изглежда, успя да се овладее.

— Не, седете си, няма нищо страшно. Просто много хора шушукат зад гърба ми: погреба мъжа си, а една сълзица не проля. А на мен ми свършиха сълзите… Той до края си мислеше, че аз нищо не знам, за нищо не се досещам, нищо не виждам. Не можеш да излъжеш жена си! Ако не бях подсъзнателно готова за това, навярно също щях да умра след такъв подарък! А той ме мислеше ако не за светица, то поне за глупачката, дето не вижда нищо над печката си…

— Извинете, за какъв подарък става дума?

— Биваше си го подаръкът! Наистина, искаха да платя за него… макар че всъщност трябваше да плати Вася. Но тъй като той не плати, на мен изпратиха подаръка… Какъв, питате? Ето го тук…

Скворцова издърпа чекмеджето на бюрото си, извади неголям плик от черна хартия и го протегна на Романова.

— Мислите ли, че мога да погледна? — попита Александра Ивановна.

— Защо не? Него вече срам не го лови, а аз си го признах с думи…

Романова взе плика, надзърна вътре, после издърпа с пръсти три фотографии.

Първата й мисъл беше да зажуми, да набута гланцираните картички обратно и да върне плика. Но премисли: защо да се прави на лицемерка, когато след искрен монолог й връчват, така да се каже, мотива на престъплението.

И на трите снимки полковник Скворцов беше фотографиран гол в прегръдките на гола блондинка — не съвсем млада, вероятно малко над трийсет. Тя изглеждаше по-добре, отколкото законната съпруга на покойния полковник, макар че Александра Ивановна като жена и човек общественик все пак осъждаше развратника. Дори за това, че така глупаво се беше разкрил и бе дал повод да го шантажират. Нали жена му май за шантаж говореше?

— Да, впечатляващи картинки — произнесе Романова. — И казвате, Нина Сергеевна, че вашият мъж е получил тези снимки?

— Върху гърба е напечатана на пишеща машина датата на снимката. Виждате ли я? Десети октомври. Някой ги е издебнал и изпратил снимките на нейния адрес. А на Васка му досвидели парите… Имаше и бележка, но аз я скъсах. Също напечатана на пишеща машина: нещо в смисъл съпругът ви отказа да плати или да ги купи… изскочило ми е от главата. Затова ги подарявам на вас.

— И вие смятате, че вашият мъж е видял тези снимки и е умрял?

— Най-вероятно. Той беше здрав като бик. Нали разбирате, на такова място трябва да си здрав, още повече че той започна службата си в полковото разузнаване. После го забелязаха.

— А в работата му всичко ли беше наред?

— Той не споделяше много с мен. Но ми се струва, че доскоро нямаше усложнения. Произведоха го полковник преди година, след октомврийските събития, когато превземаха „Белия дом“14.

— Той участва ли по някакъв начин?

Скворцова погледна Александра Ивановна и като че леко се усмихна:

— По някакъв начин всички участвахме. Не, това повишение не беше свързано пряко със събитията, вероятно е било просто съвпадение. Те завършиха тогава някаква важна работа. Година и половина той работеше на границата на възможностите си. Изчезваше по три-четири денонощия, наистина винаги ме предупреждаваше. Тогава вече беше започнал да кръшка и аз, грях ми на душата, отначало мислех, че си е намерил някъде в предградията някоя мадама — нощува при нея, а сутрин ходи с електричката на работа…

— Но грешахте, така ли?

— Да. Той се връщаше толкова мръсен и скапан, че нямаше сили даже да се съблече. Първо се наспиваше на пода, на надувен дюшек, а чак после се къпеше и ядеше… Пиеше много водка, нощем започна да вика. Може би тогава си повреди сърцето. Но се уморяваше страшно… Когато свърши стрелбата в Москва, получи трета звезда и се радваше, че е изпълнил задачата си. Но през последните месец, месец и половина пак ходеше като отнесен, все звънеше след работа на някого. Излизаше вечер да се разходи и пропадаше по два часа, но не при жена — аз веднага щях да го усетя. А малко преди това… преди гибелта му, той ми каза: ако до Нова година не стане нищо, ще изляза в запас…

— Уточняваше ли какво трябва се случи?

— Не, той никога не говореше за работата си вкъщи. Само понякога, когато се разхождахме по улицата. Само че тези разходки — тя се усмихна накриво — отдавна ги нямаше. Изтърва веднъж, че създали някаква супергрупа, а той, Василий, бил едва ли не най-главният. Но вие защо питате за това? Ако не се лъжа, сте от криминалната, нали?

— Нина Сергеевна, аз не съм шпионка — скъпернически се усмихна Александра Ивановна. — Виждате ли, самият Василий Дмитриевич или някой от неговите познати може да е станал свидетел на едно произшествие на Минското шосе, което сега разследват заедно криминалната милиция и прокуратурата. При това може да се окаже, че е свързано с политически скандал. Разбира се, ние не се пъхаме в дебрите на политиката и секретните служби, но част от въпросите, които се отнасят до криминалното престъпление, трябва да изясним, доколкото можем…

— Доста добре го правите — каза изведнъж Скворцова.

— Какво именно? — попита Романова, без да показва, че малко се обърка.

— Външността ви е като на някаква груба и недодялана жена, а речта — напълно логична и интелигентна.

Романова се разсмя:

— Да бяхте ме чули, Нина Сергеевна, когато крачех в униформа по коридорите на милицията! Такива думички ми се откъсваха от езика, че и мъжете се изчервяваха. А сега какво? Синът и снахата за мое нещастие вече са изучени. Щом попаднах при тях като бавачка, наложи се да се равнявам по детето. А то такива думички знае, които аз не съм и чувала! Не ругателни, естествено…

Романова специално и хитро се представяше пред Скворцова като простовата, състарена от работа жена, която е решила да поговори с вдовицата, за да не би да я обидят, не дай боже, дори без умисъл младите безцеремонни ченгета.

И тя постигна целта си. Привикналата с усещането, че постоянно я следи всевиждащото око на разузнаването, Нина Скворцова беше се затъжила за простички, безхитростни отношения, за разговори без подтекст. Чистото, едро, сякаш селско лице на Романова й харесваше дори само за това, че макар и на почти еднаква възраст, тя, Скворцова, изглеждаше далеч по-добре от своята събеседничка.

— Питайте каквото още ви интересува!

— С кого общуваше Василий Дмитриевич извън работата? Имаше ли приятели извън ведомството?

— Не. Нали знаете, те са като затворен манастир, никакви подозрителни познанства — поне открито. А виж, удари под пояса и прочие мръсотии имаха колкото щеш. Затова дори и да се случваха колективни заливания, приличаха на някогашните партийни събрания — нито една излишна дума, никаква откровеност, от вицовете само ония за чукчите…

Александра Ивановна току поглеждаше към черния плик. Тя предполагаше, че дамата на снимките е тъкмо оная, на чиято гръд е изпуснал последен дъх полковник Скворцов. По-просто беше да намери човека, ако има образа му, отколкото да претърсва наслуки, знаейки само микрорайона.

— Нина Сергеевна, мога ли да ви помоля за нещо?

— Моля.

— Не бихте ли могли да ми дадете за временно ползване снимката на тази жена. Ние трябва да я издирим и разпитаме…

Скворцова се заколеба.

Тогава Романова предложи компромисен вариант:

— Простете, Нина Сергеевна, но вие можете да я отрежете с ножицата… Нали разбирате?

— Да, естествено. Май така и ще направя.

Скворцова взе ножицата.

— Само по-внимателно, моля ви.

— Добре — промърмори тя, — макар че никак не ми се иска.

Тя свърши работата си и подаде на Романова половината снимка.

— Тогава и аз ще ви помоля за нещо…

— Слушам ви.

— Ако я намерите, а вие намирате, който ви трябва, та значи — ако я намерите, накажете я за нещо. Примерно за неоказване на помощ. Ще можете ли?

— Вероятно.

— Добре, че не казахте „разбира се“. Тогава изобщо не бих ви повярвала — слабо се усмихна Скворцова.