Момиче за шпионина

1.

Слава Грязнов стана много подозрителен след историята с чантата на полковник Скворцов. Държеше се необикновено сдържано в разговори с колегите, старателно заключваше сейфа си, чекмеджетата на бюрото и стаята дори да отиваше до съседния кабинет на капитан Нечаев. Вячеслав допускаше, че в кабинета му е проникнал вътрешен човек по указание на Савченко, но разбираше, че биха могли да го свършат и онези от службата на покойния полковник. Всичко това навеждаше на печални размисли. Ченгето Грязнов не се страхуваше, че ще го изгонят от службата — и без друго последните години беше на ръба. И ако все още беше на служба, то бе само защото горе, освен недоброжелатели и врагове, оставаха или се появяваха и приятели. В края на краищата той беше професионалист и винаги щеше да си намери работа. Та ако ще да е при самия Женка Жуков, който държеше една от солидните московски охранителни агенции. Грязнов не се боеше да загуби пагоните си — обидно щеше да бъде, ако с него си играеха момчетата от „Лубянка“. Толкова пъти ги бяха водили за носа, хубаво би било пак да им покажат как трябва да се работи. Обаче работата беше там, че след разформироването на КГБ „Лубянка“ и „Петровка“ практически нямаха общи интереси.

Грязнов се канеше да отиде на среща с агента по прякор Птичка Божия, който някога работеше за майката-началничка Александра Ивановна Романова. Излизайки в оставка, тя предаде своите права над ценния осведомител лично и тайно от всички на Грязнов. Птичката, разбира се, леко се натъжи: той се надяваше, че с пенсионирането на Романова ще свърши и неговият малко уважаван в обществото и много опасен труд. Но с времето привикна, нагоди се и започна дори да се пазари на срещите за увеличаване на хонорара.

Сред хората Птичката имаше име, фамилия и приятелския прякор Кривия заради изгърбването. В миналото бе алкохолик, наркоман и джазмен. Препитаваше се със свирене на саксофон по подлезите, после пропиваше спечеленото. Някога той беше нелош музикант. Дори сега, независимо от треперенето на ръцете, все още можеше да изсвири нещо такова, което дори не бяха и сънували младите недорасляци, предпочитащи инструменти, които при включване в контакта свирят сами. Познавачите го ценяха за това и понякога някои от новозабогателите го канеха да свири на разни тържества за храна и хонорар. За подобни случаи Птичката имаше хубаво малиново сако, бяла риза и папийонка. Принципно той не участваше в нищо друго, освен в свирене за пари, пиянства и препродажба на грамофонни плочи. Последния бизнес наистина напоследък хич го нямаше.

Преди да излезе, на Слава му се обади Турецки, насочи го към кавказеца Гена, който някога е бил клиент на Меншов, а после помогнал на избягалия Бодил да се измъкне от Москва. Това беше много навреме, сега можеше да зададе на Птичката по-конкретни въпроси.

Срещнаха се в специален апартамент на криминалната милиция. Тъй като жилището нямаше определен собственик, всеки посетител не можеше да знае какво го очаква там. Добре, ако беше само батарея празни бутилки край дивана и боклук в кухнята. В банята можеше да се намери женско бельо — това значеше, че някое ченге любовчия е водил като източник на информация приятелката си. Наистина гафове не ставаха, посещенията в апартамента бяха строго регулирани, двама агенти не можеха по никакъв начин да се срещнат на една явка. И макар да казват, че всяко правило си има изключение, Слава не си спомняше подобно нещо.

На път към апартамента Грязнов купи три бутилки бира — Птичката много си падаше по този продукт, особено на аванта. А Слава мислеше не само какво да попита информатора, но и дали да му каже за произшествието, станало в кабинета на майор Грязнов. Чисто по човешки трябваше да предупреди агента, че агентурното му дело би могло да е било прочетено от външен човек. От друга страна, ако го предупреди, а тревогата се окаже лъжлива — ценният информатор ще пропадне, ще се притаи и ще се покрие. И ще бъде прав.

Грязнов отключи апартамента, огледа го, отвори прозорчето, за да се проветри миризмата на изоставено помещение, и скри бирата в хладилника. В неговия бял модерен търбух се виждаха няколко глави лук и рибна консерва.

След петнадесет минути кратко издрънча звънецът — пред вратата стърчеше като недорисуван въпросителен знак агентът Птичка Божия.

Слава отвори вратата и пусна госта.

— Сядайте — покани го той към креслото. — Веднага идвам.

Извади бирите от хладилника, след кратък размисъл взе и консервата и измъкна две вилици и нож.

Като видя каква трапеза подрежда Грязнов, Птичката се оживи. И без това слабото му и сбръчкано лице със синкави дебели устни се смръщи още повече.

— По какъв случай такъв прием, драги куме? Да не сте решили с тихо тържество да пуснете стареца в пенсия след толкова години каторжен държавен труд на нивата на правосъдието?

— Когато те пусна, Птичка, ние с теб ще пийнем шампанско.

— А може ли да внеса малки корекции в менюто на бъдещия празник?

— Е?

— Ако е възможно, да заменим шампанското с оня „Разпутин“, дето намига.

— Добре — кимна Грязнов. — Така и ще направим, ако дотогава не ме изритат от органите.

— Тогава и вие, също като Александра Ивановна, ще ме предадете в ръцете на някой честолюбив глупак. И той ще ме гони, старото магаре, през цяла Москва…

— А може би не, Птичка, ще си идем заедно — опита да утеши унилия алкохолик Грязнов.

Но той поклати глава:

— При цялото ми уважение… на вас, както и на крадците, не бива да се вярва.

На Грязнов му стана малко досадно, че с негова помощ Птичката подкара разговор на деликатна и болна тема.

— Добре, старче, ще обсъдим това, когато и двамата излезем в пенсия. А сега ми разправи каквото можеш по повод моето поръчение!

— Да, да, първо службата… Знаете ли, куме, вашият приятел Бодила в Москва не го познават много. Тих човек е бил…

— Защо бил? — наостри се Грязнов.

— Не, аз не в този смисъл. Възможно е той да си е жив и здрав някъде. Само че в тоя битак, където имам честта да се мотая, за него знаят малко. Но казват, че сега май Бодила се шматка с мургавите и работи при тях, в планините.

— Това знам и без теб, маестро. Давай нещо по-прясно, че въпросът за хонорара ще увисне!

— Това е удар под кръста! Няма на вас да разправям, че тукашните кавказци доста са се притаили… При вас сега провеждат ли се политинформации?

— За какво говориш?

— Питам дали има смисъл да обяснявам защо са се притаили.

— Не.

— Много добре. Та значи, особено опасните, които са се забъркали в нещо, вече са разкарани от града. Някои към къщи, а други в Подмосковието…

— По-конкретно!

— Не знам.

— Добре. Разправяй каквото знаеш.

— Тъкмо в навечерието на нашата трогателна среща имах честта да изпълня две парчета в ресторант „Лозана“ на „Пятницка“ Държат го децата на Шамил.

— Кой? — не разбра Грязнов.

— Ами чеченците. Или чечените?

— Каква разлика има?

— Може и да няма. Та значи там вървеше някакъв мафиотски семинар за обмяна на опит или за поредното разделяне на столичния град на родови аули. Хората на изкуството, както знаете, трябва да стоят над битките. Към което и се стремях. За мен организираха малка, но богата масичка в ъгъла, а те самите седят като Съвета за сигурност и сътрудничество в Европа на маса във формата на буквата „П“. Седят и пият, а аз си разхождам свирката насам-натам и дудна нещо меланхолично. В тая кръчма е свърталище на чеченци, та когато се разхождах край гнезденцата им, чух как Лешояда говори нещо тихо, но сърдито на съседа си. Дословно, разбира се, не помня, но се обиждаше, значи скоро ще му затворят сергията, а пък Гена…

— По име ли го нарече?

— Да, само името. А пък Гена, казва, изпраща своя човек, че и някакъв руснак отгоре и иска да ги скрия в лагера. Е, добре, вика, Исмат може да го скрия там, ще мине за бежанец, ама руснакът, че и ранен на това отгоре…

— Стоп! Кога беше това?

— Вчера. Тъкмо след като се обадихте с вашата поръчка, звъннаха и от „Лозана“. Аз иначе щях да размисля, но след като ме насочихте към Кавказ, трябваше да отида.

— Не се пудри, Птичка! Хапнал си, пийнал си, а сигурно и нещо на ръка са ти дали.

— Това вече е търговска тайна!

— Не се бой, няма да ти го приспадна от хонорара! Значи казваш, в лагер за бежанци?

— Не го казвам аз. Така каза оня чеченец, Лешояда.

— Защо го наричаш така, носът му е като патладжан?

— Вярно, но прякорът му е такъв.

— Познаваш ли го?

— Знаят го всички, дето карат мерцедеси.

— Значи да търсим Лешояда? И лагера за бежанци. Къде има наблизо такъв лагер?

Тези въпроси Грязнов задаваше на самия себе си, за да се включи по-бързо паметта под въздействието на устната реч и да даде нужната информация, ако, разбира се, я има в мозъка.

Но агентът сметна за необходимо да отговори на някои от тях:

— Лешояда няма защо да го търсите. Той работи в автосервиз номер осем, името му е Коля. Лагерът за бежанци е някъде в Подмосковието, защото Коля е карал хората, както разбрах, с колата си.

— Той като механик ли работи в сервиза?

— Той не работи в обичайния смисъл на думата. Човекът притежава сервиза. Разбрахте ли ме?

— Да, благодаря.

— Няма нищо. В ада ще се оправим.

— Защо в ада?

— А къде другаде с нашата работа?

— Е, може поне в чистилището — провлачи Грязнов, после стана от масата. — Седи и си пий, аз ще се обадя по телефона…

Докато Грязнов звънеше, Кривия посмукваше бирата си, въртеше из ръце чашата, въобще тъгуваше.

Майорът се върна, изпи на екс останалото в чашата си и каза с въздишка:

— Е, това е, тръгнаха нещата. А за Гена знаеш ли нещо? За този, дето дава задачи на Коля.

— Освен името, практически нищо. Само слухове. А според тях той контролира някаква солидна търговска банка, пере през нея пари за родната си Чечня. Имал и брат, но той като че ли се разкарал към къщи.

2.

— Даа, това е интересно, но за щастие не ми е нужно.

Срещата мина, при това не без полза, можеше да се раздели с информатора до поредната необходимост. Но Грязнов не бързаше.

Сега, когато първостепенната задача беше изпълнена, той отново мислеше да каже ли на Птичката за възможната опасност или не. След като му каже, вече няма да има морално право да го кара да работи. А е жалко да се изгуби такъв източник — много ценен агент. Отначало той даже искаше да хвърли монетата — да погадае дали ще се падне ези или тура, но го досрамя от тази мисъл.

А Птичката като че усещаше нещо. Седеше мълчаливо, не се шегуваше, не закачаше както преди по дружески хваналите го в мрежата си ченгета.

Може и да беше странно, но споменът за полковник Савченко помогна на Слава да вземе решение. Така или иначе няма да ми даде да доработя до пенсия, мислеше той, а ако се изкуша сега и нещо се случи — после тоя тръбач ще ми се явява нощем…

— Как те казват? — попита Грязнов.

Агентът удивено вдигна очи:

— Вие знаете.

— Фамилията ти знам, адрес, възраст, за какво си бил осъден, даже особените белези — а виж за името, ако щеш ме убий, не мога да се сетя.

— Евгений — тихо каза музикантът. — Майка ми беше романтичка, кръстила ме е на Евгений Онегин.

— Знаеш ли, Евгений, около месец няма да те безпокоя. Но бъди нащрек, наблюдавай не те ли бройка някой. Не се покривай рязко, но и особено не се показвай. Ако нещо забележиш или усетиш, не се бой да се презастраховаш, веднага ми позвъни, а още по-добре ела вкъщи…

Грязнов откъсна листче от бележника си, написа домашния си адрес и го подаде на Евгений.

Той го взе, погледна го неуверено и каза:

— Благодаря.

После подпали листчето със запалката си.

— Какво, запомни ли го вече? — попита Слава.

Но агентът отговори с въпрос на въпроса:

— Доколкото разбирам, при вас в кантората има изтичане?

— При нас не е кантора — с досада възрази Грязнов. — Това първо. Второ, за изтичане на информация е рано да се говори. Ще ти кажа, макар че е строго секретно. Работата е там, че в сейфа ми е ровил някой. Търсели са друго, не агентурните папки, но за всеки случай те предупреждавам. И ако решиш да се покриеш, няма да ти се обидя и няма да те издирвам. Това е.

Евгений дълго го гледа, после изведнъж се усмихна както обикновено, а дългите му вертикални бръчки се пречупиха.

— Драги куме, вие, разбира се, направо ме поразихте в сърцето с вашето благородство. Ако някога доживея спокойни дни и започна, както си мечтая, да съчинявам детективски истории, най-красивата от тях ще посветя на вас. И нека братята по нарове да ми нямат зъб. Някога Александра Ивановна ме пипна мен, младия глупак, с компромат. Е, това доносче, дето мухлясва във вашите папки, отдавна не струва нищо. Сега за това не затварят, а лекуват. Но работата с вас, не лично, а с вашето ведомство, украсяваше дните ми понякога не по-лошо от джеф8.

— Значи сте човек на риска?

— Да, донякъде. Освен това, Слава… може ли да ви наричам така?

— Моля.

— Освен това ви доносничех по идейни съображения. Само че идеите са си мои. Идеи, а също и изводи. Един от тях е, че в престъпните среди истинските престъпници, аристократите в работата, отмират. Така както и при вас стават все по-малко асовете следователи и детективи. Вече не разнищват както по-рано, повече мачкат. Беше ми приятно да работя с Александра Ивановна, няма да крия — и с вас, Слава, също. Ако Романова ме беше предала на някой трошач на кокали, нямаше да сътруднича, а ако започнеше да ме принуждава, така щях да го накисна, че после нямаше да може да си събере карантията от асфалта! Точно така. Адресът ви не ми трябва. Ако ще се крия, няма да е у вас. Но със сърцето си усещам, че тревогите ви са напразни.

— От вашите уста в божиите уши! — откликна Грязнов.

Той изпитваше отдавна забравеното приятно чувство на душевен подем. Рядък, уви, случай, когато благородният порив не беше стъпкан в калта на гнусната действителност, а срещна подобен отклик. И макар от гледна точка на някои непатили витии доносничеството да е зло, а не практикувана в цял свят система на платени и идейни информатори, макар също агентите да не предизвикват положителни емоции — Птичка Божия по време на сътрудничеството си с криминалната милиция беше помогнал да открият дванадесет убийци, без да се броят различните крадци и рекетьори. Затова когато Евгений попита: „Какво, изчезваме ли?“ — Слава Грязнов го изпрати до вратата и стисна на сбогуване ръката му.

3.

Грязнов реши да отиде сам в сервиза. Но за предстоящата операция по пречупването не му достигаше една дреболия — мерцедес. Сервиз номер осем беше специализиран по ремонта именно на тази марка. После Грязнов си спомни, че един малко чукнат мерцедес стои на ведомствения паркинг. И се започна междуведомствената война. Някакъв бюрократ от КАТ упорито не искаше да поеме отговорността и да предаде на криминалната милиция за временно ползване задържаната след пътнотранспортно произшествие кола. И най-обидното — Слава не можеше да каже на този буквоед, че мерцедесът съвсем скоро беше пътувал из града и нищо не му се е случило. Наложи се да включи в преговорите прокуратурата и даже началника на градското управление. Той, както се полага, помърмори, че не се обръщат към него по определения ред. Наложи се Слава да излъже, че началникът на криминалната милиция го няма, макар Савченко да си беше в кабинета. След това генералът най-после позвъни в КАТ, строи там всички пред телефона и разрешението да се изкара задържаната кола беше дадено бързо.

Мерцедесът изглеждаше точно както трябва за подобна операция: предницата му беше смачкана отляво, а и някаква шушумига от дежурещите на ведомствения паркинг беше свалила всичко красиво и слабо забележимо.

Преди да потегли, Слава се огледа критично. Костюмът, разбира се, не беше много шик, но затова пък старото кожено палто изглеждаше достатъчно стилно. Можеше да тръгва.

Грязнов нямаше собствена кола. Но по разказите на тези вече нередки в наше време щастливци, като Саша Турецки например, си беше направил извода, че сервизът е нещо като приемна на инфекциозна болница по време на епидемия от дизентерия — всички се блъскат и крещят и никой не може да почака. А докторите, тоест монтьорите, ходят важно, гнусливо бърчат носове и реагират живо само на зелено, но не върху бюрото, а в джоба или портфейла.

Грязнов беше приятно удивен, когато не видя нито опашка от коли, нито тълпи почервенели, ядосани хора, опитващи се да пробутат колите си без ред над канала. Тихо място, скромно двуетажно здание, украсено с рекламен плакат на красива кола и надпис „Мерцедес“.

От отворените врати на гаража излезе лениво и неохотно на студа някакъв мъж в чист фирмен гащеризон, непасваща на специалното облекло ушанка и цигара между зъбите.

Щом е толкова чист, значи е майстор, реши Слава, излезе от колата и се отправи към скучаещия мъж.

— Здравейте!

— Ъхъ…

— Вижте какво правят?!

— Че кво?

— Ударих се с един тъпанар. Почти се бяхме договорили той да плати ремонта, че като дойдоха ония с палките… Взеха колата, разфасоваха я там, просяците му ненаситни, и сега на — получавай си, Вася, трактора! Виж я, а, майсторе, какво може да се оправи!

Вероятно не беше хубаво да се ругаят катаджиите — колеги бяха все пак, но така можеше да се спечели доверието на работниците в сервиза, ако всичките са комбина с Коля.

Майсторът огледа колата, без да бърза и съвсем повърхностно, като въобще не извади ръцете си от джобовете.

— Може да се оправи, братче, и на драго сърце — каза той, след като завърши огледа. — Обаче проблемът е, че нямаме резервни части.

— Ама как така?! — възмути се Грязнов. — Мен солидни хора ме насочиха към вашата фирма, казваха, че тук, значи, с мерцедесите се отнасят като с малки деца.

— Там е работата, че много станаха солидните хора — важно отбеляза майсторът. — По-хитрите се договориха направо с шефа и се презапасиха с части. Сега навсякъде е така: в болницата със собствени лекарства отиваш, в кръчмата — мезе си носиш, е, и при нас си носиш коляновия вал…

— И какво да правя сега? Ако е въпросът за нещо отгоре, няма проблеми. Обаче хич ме няма по железата. Може пък да намерите нещо, а?

Майсторът изплю фаса, стъпка го старателно върху асфалта, инстинктивно спазвайки противопожарните правила, повика с пръст Грязнов по-наблизо и тихо каза:

— При нас няма нищо, но тук край сервиза седи Коля. Той има много запаси и помага на всички.

— Как да го намеря? — правеше се на тъп Грязнов. — Да ходя по улиците и да го викам ли?

— Защо? Иди от другата страна на сервиза. Той е там — или говори с хората, или седи в пивницата и набива овнешко.

— Защо овнешко?

— Обича го, затова! — кресна майсторът. — Щото е мургав брюнет с мустаци. Разбра ли?

Грязнов кимна и седна в колата.

Задачата се усложняваше. Той си мислеше, че макар Коля нищо да не пипва в сервиза, все пак се води някакъв и си седи положеното време. Сигурно не е регистриран мошеникът, живее си полунелегално, защото дори да иска да работи, никой няма да го вземе. А и за какво ли му е — и така добре я кара.

Грязнов подкара колата натам, където посочи майсторът. Улицата наистина беше доста пуста, в един от блоковете между първия и втория етаж висеше реклама, изработена като някогашните — бирена халба с шапка от бяла пяна и червен рак, нарисуван с такъв замах, че повече приличаше на скорпион.

На тротоара не висеше никой, редките минувачи само хвърляха по някой поглед към пияния скорпион. След блъсканицата и нервозността на центъра изглеждаше невероятно, че в полуазиатския мегаполис, какъв беше Москва, може да има такива тихи кътчета.

„Значи Коля си хапва овнешко? — помисли Грязнов, като не бързаше да излиза от колата. — Ами ако не си хапва тук? Би било много лошо. Така че дано да е вътре.“ Отправяйки неясно към кого това заклинание, Грязнов се измъкна от колата и без да заключва вратата, се отправи към бара.

4.

Заведението навярно имаше космическа надценка, защото от двадесет и пет масички бяха заети само четири. В ъгъла срещу вратата, на невисок подиум бяха разположени три масички, отделени една от друга и от общата зала с тежки плюшени завеси. В едно от тези сепарета в горда самота седеше мустакатият Коля и лениво чакаше клиенти. Ама че автопроститутка! — с весела злоба помисли Грязнов и решително се запъти към него.

Майсторът не беше казал истината — Коля не набиваше овнешко. Пиеше бира и замезваше със солени орехи и маслини. Обаче ако се съди по лъщящото му кръгло лице и пълната фигура, собственикът на сервиза здраво си похапваше тлъсто месо.

— Свободно ли е при вас? — попита Грязнов, като се приближи.

Коля го огледа изпитателно и бавно произнесе:

— Ако е по работа, сядай! Ако не ме познаваш — разкарай се на друга маса.

Слава седна срещу него, провери наличното по джобовете си и поръча халба бира и орехи.

През цялото време Коля го следеше изпод полупритворените си клепки и вероятно бърникането по джобовете, докато Грязнов даваше поръчката си, го разочарова — клиентът или беше беден, или скъперник.

Грязнов от своя страна, докато ровеше из джобовете си, се озърташе и се опитваше да разбере дали Коля е сам, или с охрана. Двама младежи седяха зад една много удобна за наблюдение на цялата зала масичка. Можеха да бъдат бодигардове, но защо тогава не реагираха на решителното приближаване на чужд човек към масата на боса? А може пък босът да държи пищов на коленете си? Добре, ще импровизираме в движение, реши Слава.

— Ако вие сте Коля, то тогава идвам при вас.

— Коля — безизразно, без интонация се отзова мъжът.

— Слава — влезе в тона му Грязнов.

— Какво искаш?

— Да ми стегнете мерцедеса.

— Какво по-точно?

— Елате да го видите!

— Ти не можеш ли да ми кажеш?

— Не му разбирам.

— А да караш можеш ли?

— Щом съм дошъл до Москва.

— Краден ли е?

— Колата ли? Неее…

— Какво работиш?

— Защо питаш? — наостри се привидно Грязнов.

— Моят сервиз е най-добрият в Москва. Струва скъпо. Видях те как търсиш дребни за бирата… Може да не ти стигнат парите.

— Просто сега нямам пари.

— За какво си дошъл тогава?

Слава се наведе през масата по-близо до лицето на Коля и с висок шепот попита:

— Пясък ще вземеш ли?

— Какъв пясък? — не разбра или се престори Коля.

Все тъй шепнешком Слава поясни:

— Идвам от рудниците… Златце… Чат ли си?

— Носиш ли го?

Коля вече не изглеждаше заспал.

— Нося малко.

— Покажи!

Грязнов се облегна на стола, отпи жадно от бирата си и поклати глава:

— Много си хитър! Аз да ти го покажа, а оная кука на бара да ме запомни и да ме изтропа! Че и ти можеш да го гепиш, знам ви аз вас. Ще свирнеш на твоите — ще ми извият ръцете на задника и ще ми обърнете хастара!

— Не се бой, ние сме честни партньори.

— Честните партньори Феликс Дзержински ги изпозастреля.

— Покажи ми го!

— Недей ръмжа, Коля! В колата е торбичката. Казвам ти — ела да я видиш!

— Ама че глупак! Ще ти дигнат бараката и отиде пясъкът!

— Там има само мостри, а кой ще я гепи моята кола — здраво е цапардосана.

— Добре, да вървим!

— Хайде! Не си обличай якето, веднага се връщаме да уговорим нещата. И още нещо, ако са ти тук ангелите-пазители, не ги вземай, може ли?

— Добре.

— Тръгваме тогава.

Грязнов с разкопчано палто тръгна към изхода, като въртеше на пръста си ключовете от колата. С крайчеца на окото си забеляза, че Коля се приближи към двамата младежи. Значи не са го подвели опитът и интуицията — пази си чеченецът животеца. Ето, сочи към прозореца да следят…

Слава се шмугна в колата, запали двигателя, отвори вратата, за да може Коля по-лесно да се вмъкне в купето. Намери някакъв вързоп, може и с боклук да беше, хвърли го на седалката и меко включи на скорост, без да сваля крака си от съединителя.

Коля се приближи и се наведе към отворената врата:

— Защо запали? Страхуваш ли се?

Слава изсумтя:

— Искам да пусна парното, че ще замръзнеш, докато я оглеждаш.

Коля се напъха в купето и протегна ръце към вързопчето:

— Тук ли?

— Аха.

Едновременно с това възклицание Грязнов хвана с една ръка Коля за яката и го дръпна към себе си. С другата ръка държеше кормилото, краката му върху педалите извършиха привичните манипулации: плавно отпускане на съединителя, натискане на газта…

Коля се катурна на седалката, част от таза и краката му останаха извън колата, а мерцедесът полетя напред, макар и с позволената скорост от 60 километра в час.

Слава сръчно го обискира, измъкна пистолета от джоба му и весело викна:

— Вмъквай се бързо, че ще ти останат краката на пътя!

Коля, вкопчил се за дръжката на ръчната спирачка, някак си се издърпа на предната седалка, пое си дъх и възкликна по-скоро обидено, отколкото злобно:

— Ти глупак ли си бе?

— Почти — съгласи се Грязнов.

Като дойде донякъде на себе си, Коля взе да рови за пистолета си.

— Машинката ти е у мен — успокои го, или напротив — озадачи го Грязнов. — Щото ти си човек нервен, ще вземеш да гърмиш, после ще съжаляваш.

— Защо го направи?

— Искам да те повозя. Че то само поправяш чуждите коли, сигурно изобщо не си се возил на мерцедес, а?

— Пфу — презрително изсумтя Коля и попита вече по-спокойно и делово: — От коя групировка си?

— Не съм от групировка. От фамилията съм.

— Май много си гледал „Октоподът“. За кого работиш?

— За Московската криминална милиция.

Коля тихо подсвирна, после почеса бузата си, сигурно бръсната заранта, но вече синееща от нова четина.

— Не съм набъркан по ваша линия.

— Сигурен ли си?

— Да.

Грязнов завиваше без никакъв ред от улица в улица, после се вмъкна в тясна, задънена уличка и спря до бордюра.

— Сега да си говорим предметно, Коля, и ако не си откровен като на изповед, ще ти лепна член двеста и осемнадесет, а докато се оправдаваш по него, някой друг Тенгиз ще ти прилапа топлото местенце. Сам знаеш, че хубавите места не стоят дълго без стопанин.

— Какво искаш да знаеш, шефе?

— Имаш ли кола?

— Защо?

— Забрави засега въпросителната интонация. Имаш ли…

— Да.

— Мерцедес, естествено?

— Защ… да.

— И къде си ходил с него преди два дни?

— Аз всеки ден си го карам.

— Питах те, къде си ходил преди два дни. Мога да ти освежа паметта: пътувал си извън града, возил си двама пътници, един ваш, а другият руснак. Къде ги закара?

— По-добре ме затваряй — каза Коля, като се нацупи, от което носът му щръкна още повече и стана ясно защо такъв охранен мъж носи прякора Лешояда. — Разбираш ли, шефе, за своите нищо няма да ти кажа.

— Интересува ме къде е руснакът. Исмат сигурно отдавна е в родните планини.

— Не мога да ти кажа.

Но гледаше към Грязнов със страх.

— Шубе те е да не те накаже Гена, а? — усмихна се Грязнов. — Сега не му е до теб, знаеш ли?

Коля кимна.

— Гледай да не се прекараш, драги! Искам от теб само мястото, където го закара. Не кажеш ли, се прибавя укриване на особено опасен престъпник и тогава има да лежиш до края на света. А докато чакаш съда, може още в Бутирския затвор да пукнеш. Схващаш ли?

Няколко минути Лешояда седеше мълчаливо, размисляше напрегнато, пресмяташе варианти. Той се досещаше, даже почти сигурно знаеше, че в родината скоро ще почне кървава баня. И тогава на никого няма да му е до дребните прегрешения на дребните риби. Пък и Исмат наистина е вече в Грозни, няма да го пипнат ченгетата…

— Закарах го в почивния дом „Горското езеро“.

— Къде е това?

— В Балашихински район.

— Е, най-после, драги! Хайде, бягай, че ще ти изветрее биричката.

Коля го погледна объркано, после съобрази, че трябва бодричко да изчезва, докато ченгето не е размислило.

Той излезе на тротоара, после все пак реши да рискува, наведе се и попита:

— Шефе, ще ми дадеш ли пистолета? Закъде съм без него!

— Браво бе! — възкликна Слава. — Може би и ключа от оръжейната да ти дам, а!