Момиче за шпионина

1.

— Къде бяха всички те преди две-три години?! Може и да е бил прав Елцин, като казваше, че са си взели толкова суверенитет, колкото са можели да отнесат, а? Но сега тези думи звучат като откъснат от живота афоризъм…

Костя Меркулов се разхождаше из просторния си кабинет, което преди не съм забелязвал да прави, жестикулираше активно, което също не му беше присъщо, и най-необичайното — ораторстваше. Наистина, тълпата митингуващи представлявах само аз.

— Разбира се, от гледна точка на мръсната политика това може да се разбере. Едни подхранваха Дудаев с политическа подкрепа, за да отслабят центъра. Други, в центъра, позволиха на язвата да узрее, за да се убедят нагледно всички субекти на федерацията какво се получава, когато суверенитетът не ти е по възможностите. После се присламчиха всякакви други, хукнаха натам както някога крепостните в Запорожката Сеч! Ако сега в Чечня започне война, не знам кога ще успеят да изсърбат цялата каша. Винаги съм се страхувал, че този пост няма да ми позволи да избягвам политиката и ето че това време дойде. Вече ни препоръчаха какви обвинения да отправяме срещу висшите офицери, които не искат да участват в усмиряването на чеченците.

— Константин Дмитриевич — казах необикновено учтиво, — защо не си вземеш отпуска?

— Чинът ми не позволява вече да си седя на вилата в такова горещо време. Няма да ме разберат. Дори теб няма да пуснат!

— А защо си толкова разгорещен, а, Костя? Или си се изявявал пред генералния с тия същите тезиси?

— Присмиваш ми се — подхвана Меркулов с укор.

— Не ти се присмивам.

— Може и да не искаш, но иронията ти се изплъзва въпреки волята.

Той помълча минута, после произнесе вече с друг, глух и уморен глас:

— Преди час вкъщи имаше огромен скандал, чак стъклата дрънчаха!

— Да не би на Льоля най-накрая да й е писнало от твоя трудов ентусиазъм?

— Не, жена ми няма нищо общо. Аз се накарах на всички…

— Ти?! Костя, ти не си способен да креснеш на никого, даже на висшестоящото началство.

— Научих се — тъжно се усмихна Меркулов. — И то доста бързо.

У мен естествено възникнаха въпроси по този повод, но ги премълчах. Знаех, че ако иска, Костя сам ще ми разкаже.

— Нали знаеш, Саша, че Лидочка има годеник…

— Не знаех, но се досещах, дъщеря ти е красавица.

— Стига де, годеници имат не само красавиците. Та значи има си тя годеник, Валера — лейтенант, служи в Кантемировската дивизия.

— Солидно — казвам.

— Отличник — с известна гордост произнесе потенциалният тъст. — Завърши училище с червена диплома. И ето, разбираш ли, взе да се стяга за отпуск точно през зимата. Аз въобще не им се меся в работите — и не искам, и време нямам. Но си мисля все пак: защо? При това за своя сметка. Отиде си той в отпуск, уж при родителите си… Днес се връщам за обяд, моите две моми разревани, но мълчат. Аз ги виждам, но също мълча, обаче после не издържах и питам дъщерята: да не си забременяла? Тя се смее през сълзи — де да беше така! Тогава какво има? А те ми викат — не чу ли новините? Защо, питам? И без това ме мъчи безсъницата. Тогава те ми разказват, че опозиционните на Дудаевия режим войски се опитали да превземат Грозни и претърпели поражение. Усетих нещо недобро и питам — и какво толкова? Валера, реват и двете, е там. И за какъв дявол е там? И те ми разказаха. В началото на ноември дошъл при него и приятелят му, старши лейтенант, някакъв тип от Федералната служба за контраразузнаване и им предложил договор: отиват да се бият на страната на чеченската опозиция и получават за това по няколко десетки милиона рубли. У нас, знаеш, е тесничко, но може да се живее. Но младите поискали да си имат свое жилище. Нормално желание, разбира се. Само че на офицера родината, мамка й, плаща колкото да не умре от глад. И тогава решил нашият Валерий да отиде да спечели поне за първата вноска. Напечели се!

— И какво? Няма ли никакви вести?

— Откъде? Дори не знаем жив ли е.

— Мисля, че всичко ще се оправи, Костя — опитах се неумело да утеша приятеля си.

— Дано — кимна той. — Знаеш ли, Саша, всичко това напомня Афганистан. Опозицията по същия начин не може нищо да направи със свои сили. Първо имаше период на нашите, да ги наречем, военни съветници. Тогава не помогна. Сега, докато мигнеш, и ще вкарат армията. И пак ще започне същото. Историята никого и на нищо не може да научи! Смешно…

— Кое?

— Смятах принципно да не се пъхам в тая бъркотия, а сега обмислям под какъв предлог да отлетя за Чечня!

— Танкиста ли искаш да намериш?

— Да. И да му отпоря ушите!

Костя заобиколи бюрото си и седна с отпуснати рамене. После ми кимна като покана да седна и попита:

— А при вас как върви?

Разказах му накратко за нашите незавидни успехи, оплаках му се от невероятната сложност на делото, като се надявах да го отвлека по този начин от гнетящите го мисли.

— Не е толкова зле, Саша — каза ми накрая Меркулов. — Само не бързай да даваш американеца на ФСК!

— Няма.

— Точно така.

— Да можех да разгадая дискетката, да разбера какво има в нея! Тогава навярно много неща ще си дойдат по местата.

— Виж засега ето това!

Меркулов извади от една папка два листа, скрепени с телбод, и ми ги подаде.

— Какво е то?

— Безмилостните момчета от регионалното управление за борба с организираната престъпност го донесоха на генералния. Той, разбира се, веднага го пъхна в бюрото си, но аз все пак успях да снема копие. Документчето е взривоопасно, затова не се обиждай, но ти го давам за четене само тук…

2.

Това бяха материали от проверката, която специалистите от РУБОП бяха направили в предприятието със загадъчно име „Хантала ойл лимитед“. Проверката се провела негласно, което си беше напълно естествено. Иначе, специалистите от управлението не биха открили нито един уличаващ фирмата документ.

А фирмата беше за чудо и приказ. Сред учредителите бяха членът на Съвета за сигурност при президента на Русия Николай Корольов, заместник-директорът на акционерното дружество „Роснефтпродукт“ Вениамин Копачев, директорът на банка „Нохчи-Чо“ Руслан Аслангиреев и други не по-малко солидни господа-другари. През последните две години фирмата, която имаше лиценз за внос и износ на всичко, с изключение на неликвидните членове на правителството, беше създала съвършено нов, нямащ аналог в световната практика на международните превози въздушен мост Москва-Хантала-Анкара и по-нататък на Изток. При това в Москва само се подписваха документите. Самолетите се товареха някъде между Москва и чеченското летище Хантала. На чеченското летище практически не се правеше никаква митническа проверка.

Служителите от РУБОП установили, че по този неконтролиран от никого въздушен път се е изнасял не само нефт, но и различни бижутерски, исторически и културни ценности, които просто нямаха аукционна цена, защото на никого не би му минало и през ум да оценява съкровищата на нацията от търговска гледна точка. За да работи фирмата, без да й пречат правоохранителните служби, се използвала мащабна система за подкупи и вербуване на длъжностни лица, заемащи ръководни постове в силовите министерства. Като правило тези хора (фамилиите бяха приложени, и то какви фамилии!) оказвали на фирмата еднократни услуги, които се заплащали от фонда за социално развитие и минавали в графата „издръжка на производството“. Имаше сведения, че във фирмата като консултант работи офицер от разузнаването или контраразузнаването. Освен това беше известно, че шефовете на фирмата в Москва и Грозни са се срещали с американски гражданин, наричащ се Джон Керуд и представящ се за служител от Държавния департамент на САЩ. В доклада на РУБОП се казваше, че те не успели да изяснят дали Керуд е този, за когото се представя.

Скоро след негласното проучване във фирмата „Хантала ойл лимитед“ започнали съвместни проверки на данъчната инспекция и съответната служба на РУБОП. Като следствие били блокирани сметките на фирмата, но само московските. А в тях едва ли имаше повече от няколко десетки милиона рубли. Беше отбелязано, че по време на проверката служители от фирмата често летели до Чеченската република, където се срещали с ръководителите на двата лагера. Има основания да се предполага, че по-голямата част от средствата на фирмата се съхраняват в банката на един от учредителите на „Хантала“ Руслан Аслангиреев. Там, по всичко изглежда, са и ценностите, които фирмаджиите не успели да изнесат зад граница. За съжаление политическата обстановка в Чечня буквално за последните няколко дни се изостри толкова, че няма никаква възможност да се изпрати в Грозни оперативна група за блокиране на сметките в банка „Нохчи-Чо“ и за изземане на незаконно изнесените ценности.

Ръководителят на „Хантала“ в Москва Николай Корольов не желае да отговаря на въпросите на служителите от РУБОП, защото като член на Държавната Дума се ползва с депутатски имунитет и всячески избягва срещите със служителите на управлението.

Началникът на регионалното управление ходатайствал пред генералния прокурор да снемат депутатския имунитет на Корольов поне за времетраенето на следствието, пък после ще се види…

Нашият си избрал стария, изпитан начин за реагиране на горещ сигнал — пъхнал документите в бюрото. Ако щастието се отвърне от Корольов, папката винаги може да бъде извадена на бял свят.

3.

Връщам доклада на Костя. Той старателно го крие в папката, после в бюрото и красноречиво ме гледа: виждаш ли къде ни отведе криволичещата пътечка на следствието. Аз опитвам да се изфукам:

— Дай ми ордер — сам ще ида да го разпитам…

— Не бързай! Струва ми се, че това стечение на обстоятелствата не е случайно.

— Какво стечение?

— Блокирането на сметките на „Хантала“ и чеченската каша.

Разбрах какво има предвид, но честно казано, не ми се вярваше — твърде цинично би било, ако е истина!

— Искаш да кажеш, че фирмаджиите специално са ускорили конфликта, за да прикрият следите си?

— Засега не го твърдя, но и не изключвам такъв обрат.

Разбира се, смешно е да се твърди, че „Хантала“ е раздухала всичко там и е забъркала цялата каша. Но да се възползват от ситуацията е достатъчно грамотно решение. Ако аз бях бизнесмен от гангстерския модел, бих направил точно така.

— Как мислиш, какво му е трябвало на Керуд от тази фирма?

— Точно това най-малко ме учудва. Би било странно конгресмен да се мотае из Кавказ в същото време, когато президентът на САЩ заявява, че чеченският проблем е вътрешна работа на Русия. Но сега всичко си идва по местата. Той най-вероятно е бил икономически шпионин или представител на някаква полукриминална фирма…

— А Андриевски му е бил консултант?

— Възможно е. Не ти ли се струва, че той твърде често се мярка пред очите ни? В преносен смисъл, разбира се.

— Разбрах. Струва си да поговорим с него още веднъж, нали?

— Няма да попречи — съгласи се Костя. — Аз например бих поискал характеристиката му, но се боя, че по силата на роднинските връзки първо ще предупредят Юра и тъста му, а после ще ми изпратят неголям суховат очерк за героя от тихия фронт в наше време.

— Ще ида да му се обадя по телефона — може и да благоволи да дойде.

— Опитай. Само че къде ще беседваш с него?

— На моята „буболечка“ й видях сметката, остана само оная при Слава.

— Нахално ли я разкара, или с хитрост?

— С хитрост: разлях, уж без да искам, киселина на бюрото си и ми смениха мебелчето.

4.

Юрий Владимирович Андриевски пристигна при мен около час след обаждането ми по телефона. Както обикновено, той беше много елегантен и радушен и изглеждаше готов да сътрудничи даже на кварталния милиционер заради едната истина.

— Как върви делото, Александър Борисович?

— Кое дело? — разсеяно попитах аз.

— Как кое! За убийството на онова момиче, Катя!

— Ааа, извинете, Юрий Владимирович, делата са толкова, че човек не знае за кое да се хване по-напред.

— Нима? Аз мислех, че при вас няма такъв поток, само най-важните дела…

— Да не мислите, че и те са малко? Затова и прехвърлихме делото в юрисдикцията на градската прокуратура. Знаем, че извършителят е бил мъж, когото жертвата добре е познавала. В милиционерска униформа, забележете.

— Сериозно?

— Във всеки случай свидетелите, съседи по етаж, дадоха показания, че е влязъл милиционер с чанта тип дипломатическа, а виж, как е излязъл, кой знае защо никой не е видял.

— Направо мафия! — възкликна Андриевски.

— Не, това не е мафията — поклатих глава. — Колкото повече изучаваме това дело, толкова повече се убеждаваме, че Катерина Мешчерякова не е убита случайно. И е възможно ключът към престъплението да се крие във вашето пътешествие из Кавказ.

Андриевски ме гледа с леко недоверчива усмивка. Може би му се иска да каже нещо иронично за моята подозрителност, но длъжността ми го кара да премълчи.

Опитвам се да разбера поради какви съображения той не казва цялата истина за пътуването си с Керуд. Дали защото има някакво отношение към хитрата фирма „Хантала“?

— Юрий Владимирович, признайте си, че не разказахте всичко за своите странствания из Чечня!

— Така ли ви се стори?

Виж го ти колко е невъзмутим!

— Отначало ми се стори, а сега съм сигурен.

— Вие сте открили някого — заключи той.

— Намерихме — съгласих се. — Но засега позволете да не ви казвам кого.

— Ради Бога! — великодушно позволява Андриевски. — Нали не пътувахме тайно, така че свидетели и очевидци ще се съберат колкото щете. Надявам се, разбирате, Александър Борисович, че недомлъвките не са мой каприз, а така да се каже, производствена необходимост?

— Добре, ако само това е причината — влизам в тона му и аз. — Макар че не ми е съвсем ясно защо правите тайна от това, че момичетата са ви съпровождали не само от летището до града.

— До неотдавна всичко, свързано с Керуд, беше закрита информация.

— Защо?

— Защото, както разбирате, това не са мои лични тайни. Когато се срещнахме първия път с вас, аз казах даже повече, отколкото бях упълномощен…

— И въпреки това информацията не беше много!

— Тя и на нас не ни пада от небето.

Андриевски се измъкваше с нищо незначещи фрази и банални реплики. Или печелеше време, само че неясно за какво, или искаше да ме принуди да се разкрия, за да разбере какво ми е известно. И навярно му се искаше да научи и източника на информацията ми. Не, драги, мислено му казах, ще ти се наложи да ми играеш по свирката!

— Сега, когато вече знаем, че Мешчерякова е пътувала с вас в Чечня, версията, че са я убили като свидетел, излиза на първо място. Не бихте ли могли да си спомните какво толкова се е случило в Чечня, та се е наложило не само да стрелят в Керуд, но и да премахнат момичето, което едва ли е разбирало в каква история се забърква?

— Не ми харесва как формулирате въпроса си, Александър Борисович!

— Формулировките ми ги подсказват обстоятелствата в делото.

— Ако правилно съм ви разбрал, вие не се занимавате с това дело.

— Аз не провеждам непосредствените следствени мероприятия, но контролирам хода на следствието. И на определен етап ще взема делото при мен. А вие как мислехте?… И това, че ви разпитвам, означава, че засега помагам на следователя от градската прокуратура. Повече от уверен съм, че вашето учреждение не би си направило труда да се занимава с него, а на мен вие все пак ще разкажете нещо, нали?

— За какво?

— За вашето пътуване например.

— Вече ви разказвах, не си ли спомняте?

— Помня. Но непонятно поради какви съображения скрихте, че момичетата са идвали с вас.

— Не се ли досещате?

— Може и да се досещам за много неща, но истината е една, нали?

— Нали, нали! — с лека досада в гласа ме предизвиква Андриевски. — Щом искате, ще ви кажа — те дойдоха с нас без разрешението както на моето ръководство, така и на шефовете на Керуд! Сега разбирате ли? Ние още не сме старци. Аз от шефовете си скрих това, че на вас ли да го разправям!

— Не бих доносничил на вашите шефове за игричките ви дори само затова че не биха ми повярвали.

— Кой знае? Може и аз да имам недоброжелатели в службата си…

— Само тайни.

— Защо? — повдигна той учудено вежди.

Артист!

— Защото е доста рисковано за кариерата да си в открита опозиция срещу зетя на заместник-началника.

Е, това вече е съвсем друга работа! Къде изчезнаха лепнатите на лицето му дружелюбност и усмивки? Бодящ поглед, проблясващ като стомана, сякаш от очите му изскочиха остриетата на дълги кинжали.

— Струва ми се, че не съм ви разказвал за роднинските си връзки.

— За тях между другото ми доложи заместник-генералният прокурор. Казвам ви го просто за сведение.

— Ако смятате, че това ми дава възможност да правя каквото си искам, то грешите. По-скоро обратното — трябва да бъда безупречен, особено в такива деликатни неща. Та той не ми е баща, а тъст!

Вдигнах ръце, сякаш се предавам.

— За бога, Юрий Владимирович! Убедихте ме и повече няма да се връщаме към този въпрос. Разкажете ми какво стана в Чеченската република? Конфликт ли възникна при вас? С кого се скарахте? За какво?

— С Михаил Угадуев — съветника на Дудаев.

— Доколкото си спомням, вие сте били там под егидата на Министерството на външните работи.

— Да, като официално лице, съпровождащо американски конгресмен. Но визитата беше неофициална, вече ви казах. Мисля, че Керуд беше изпратен, за да опипа почвата в Чечня, доколко сериозен е зараждащият се конфликт, какви са перспективите за развитието му. Възможно е на базата на неговия доклад кабинетът на американския президент да е планирал какво отношение да си изработи…

— Разбрах. Макар визитата да е била неофициална, беше ли лоялно отношението към вас?

— Общо взето, да. С американеца, разбира се, се държаха по-добре, клепаха Русия от все сърце. Мен ме гледаха под вежди, подозираха, че може би съм шпионин.

Андриевски тъжно се усмихна.

— Какво се случи между вас и Угадуев?

— Не с мен — между Керуд и Угадуев — сметна за нужно да уточни Андриевски. — Това, което става там, прави потискащо впечатление даже на нас, закалените от родния бардак. Керуд след неговата демокрация изпадна в ужас. И се хвърли да прави това, за което никой не го беше упълномощил.

— Тоест?

— Ами май се почувства като мисионер, който носи мир на туземците. Започна да уговаря дудаевците да преговарят с Москва, при това толкова активно, че чеченците почти побесняха. А с Угадуев се скараха, след като Керуд изтърси, че Дудаев няма право да размахва като щит ислямския фактор, след като някога е бомбардирал афганистанските кишлаци. Тогава Угадуев заяви, че американецът е персона нон грата в Чечня и ако не се разкара до три часа, безопасността му не се гарантира. А командосите им стоят наоколо и тракат затворите на автоматите. Естествено, наложи се да се махаме.

— Може и да греша, но защо тогава е трябвало да стрелят? Керуд е изпълнил заповедта на този… Угадуев. Или нещо премълчавате, Юрий Владимирович?

Андриевски изохка от досада:

— Вие пак си знаете вашето! Де да знаех! И ние се занимаваме с този случай, наистина малко от по-друг ъгъл. Възможно е Керуд да е вършел и нещо встрани от преките си задачи. Аз нямах задача да следя американеца по пълната програма. Възможно е да не знам за някои негови контакти.

— Чак пък да не знаете! — усмихнах се аз.

Той ме изгледа с едва скрита неприязън.

Неволно и аз го изгледах със същия минимум равнодушие. Омръзнаха ми тези лъжливи свидетели от двата пола. Те лъжеха, понякога без да се замислят доколко правдиво звучат измислиците им. Рано или късно щях да разровя всичко и тогава кой знае, някой от тях щеше да премине от категорията на свидетел в незавидната графа заподозрян, а може би и обвиняем!

— Ако споделите с мен информацията, с която засега не разполагаме, ще ви бъда признателен — каза Андриевски с кисела усмивка.

Да, както и предполагах, той изгаряше от желание да разбере какво са успели да научат ченгетата, разследващи случая Мешчерякова.

— По всичко изглежда вие знаете за съществуването на компанията „Хантала ойл лимитед“?

Опитвам се да уловя изражението на Андриевски изцяло, за да усетя някаква реакция на моите думи. Нищо, освен че събеседникът, който досега ме пронизваше с поглед, извърна очи. Или знае за това весело предприятие, или се срамува, че не е наясно.

— Не, нещо не си спомням — бавно, по-бавно от нормалното каза Андриевски. — Тя има ли някакво отношение към…

— Има.

Не го изчаках да намери подходящата според него дума за тяхната дейност в Чечня.

— Регионалното управление за борба с организираната престъпност, което се занимава сега с тази фирма, е установило, че Джон Керуд е посещавал офисите на компанията в Москва и Грозни. Водил ли ви е на тези срещи — там или тук?

След кратка пауза — нещо много му станаха днес — Андриевски каза:

— В Грозни такова нещо нямаше, а тук е напълно възможно. Както вече ви споменах, Керуд не беше под непрекъснато наблюдение. Можел е да отиде и сам някъде.

За по-голяма убедителност Андриевски сви рамене.

— Виждате — казвам, — че не само ви измъквам информация, но мога и да я споделя!

— Мдаа…

Андриевски не прибави нищо повече към своето непонятно промучаване. Нещо го сковаваше, може би моята весела агресивност?

— Искате ли още, Юрий Владимирович, ангеле мой?

Ето тук той вече не можа да се овладее — потръпна при думата „ангел“.

— К-какво… казахте?

— Моля?

— Ама че думички!

— Това е от излишък на чувства.

Той недоверчиво изхъмка.

— И защо?

— От няколко века знам повече от вас. Например че в Съединените щати няма чиновник в Държавния департамент на име Джон Керуд. И никога не е имало.

— Шегувате ли се?

— Не.

— А кой е той тогава? — попита Андриевски и леко се изчерви от срам.

— Контраразузнаването изяснява това.

Юрий Андриевски, помръкнал и изтощен, сякаш беше изтърпял на крака кръстосан разпит, въздъхна и погледна часовника си.

— Извинете, Александър Борисович, нямам повече време…

— Всичко най-хубаво, Юрий Владимирович — безметежно му се усмихнах. — Ще ви държа в течение на всички новини.

— Благодаря — без всякакъв ентусиазъм промълви Андриевски.

Когато тръгна към вратата, аз не се стърпях и попитах, гледайки здравия му гръб:

— Дали сте сигурен както преди, че не сте познавали полковник Скворцов от Главното разузнавателно управление?

Андриевски бавно се обърна, погледна ме с откровена заплаха и каза със съвсем неласкава усмивка:

— Не блъфирай, следователю! Ние с вас не сме си играли на котка и мишка! И няма да си играем!

И си излезе. Не тресна вратата, но я затвори презрително.

Седях известно време неподвижно, без всякаква мисъл в главата. Трудничко ми беше да водя разговора с Андриевски. Но като че ли се справих. Не ги бива сегашните момчета. Не му достигна закалката, за да ме изпързаля, поразкри се момъкът.

А после направих това, което отдавна трябваше: обадих се в следствения отдел и помолих да ми отделят двама специалисти за външно наблюдение, за да походят няколко дни по петите на преводачката екскурзовод от фирма „Вестинтур“ Дина Ткачова.