Море от лъжи

10. Салонът на жабата

Неделя, 9 март: Рангун

Нолан отвори един от капаците, за да позволи на естествената светлина да влезе в стаята. Погледна през прозореца и си помисли, че Рангун е като натюрморт на Югоизточна Азия отпреди 30 години — заспал, непоносим, кипящ от възможности. В контраст със Сингапур, където се спазваха основните права и имаше чисти съдилища, Бирма от 2014-а беше военна диктатура от възможно най-лошия вид. Редът и законът се даваха под наем за деня, а това позволяваше подобните на Телър да действат открито на свобода. Чудно ли бе при това положение, че Северна Корея бе най-добрият приятел на хунтата? Това бяха двете провалени азиатски страни.

Появи се секретарката на Хекър, Чит, и той ѝ даде копие от страницата със снимката на паспорта си, която пазеше на дъното на сака си, както и канадския си паспорт, който го идентифицираше като Дерик Ларсон. Чит направи резервация на името на Робърт Нолан за вечерния полет на „Тайгър Еъруейс“ до Сингапур в 19:00 часа. Това, разбира се, беше димна завеса. Имаше също полет на „Мианмар Еъруейс“ в 18:10, където резервацията беше за г-н Ларсон. Нолан предпочиташе да вземе по-ранния полет на „Тай“ до Банкок, но задъхано телефонно обаждане от Мили го накара вземе друго решение: Лойд Матюс ѝ бе дал две седмици за участие в работната група за МН370 и тя вече бе резервирала „Мианмар Еъруейс“.

Хекър увери Нолан, че не би трябвало да има никакви проблеми с копието на страницата от паспорта вместо оригинала. Толкова много паспорти се крадяха от западняците туристи, че официалните власти бяха свикнали на тълпи молещи да напуснат страната, забравили мечтите си да обиколят на автостоп в името на световния мир и татковата платинена кредитна карта в джоба.

Дерик Ларсон беше друго предизвикателство — този джентълмен трябваше да се върне в Сингапур, без някога да е напускал страната, нито да е влизал в Бирма. Чит преодоля първото препятствие — да убеди „Мианмар Еъруейс“ да приемат резервацията, като въведе номера на валидна кредитна карта на уебстраницата за онлайн резервации. Това разсейваше всякакви илюзии за подобрения след 11 септември в контрола на пътникопотоците и мерките за безопасност.

Нолан получи потвърждение от Чит, че както ЦРУ, така и УБН имат добри работни отношения със сингапурските власти. Тя въведе антропометричните данни на Ларсон, шифрова имейла съгласно двустранните протоколи и го изпрати в сингапурската имиграционна служба (с копие до сингапурското Министерство на вътрешната сигурност), изисквайки предварително одобрение за влизане в страната на туриста г-н Дерик Ларсон, който работи под прикритие за УБН. Въпреки че беше неделя, сингапурците одобриха искането за двайсет минути.

Хекър обясни, че мострите ще бъдат сложени в чувала с дипломатическа поща и ще останат под контрола на УБН. Съдържанието на чувала щеше да бъде разделено на две, като УБН Сингапур щеше да сложи тяхната половина в сейф за веществени доказателства, а другата щеше да изпрати на изследователските лаборатории.

— В зависимост от това какво искаш да добавиш към стандартния списък за проверка — дълъг поменик от наркотици, химикали и експлозиви, — ще получим резултатите до един-два дни, определено до средата на седмицата — каза той на Нолан.

Пуснете изследвания за ОМП25: биоагенти, нервнопаралитични газове, прекурсорни химикали и ядрени вещества. О… и нека потърсят за човешка ДНК. — Хекър записа всичко, като клатеше глава.

Нолан беше на тръни, защото нямаше представа колко време ще му отнеме да стигне до летището, особено след като трябваше първо да се отбият до апартамента на Мили. Докато шофьорът помагаше на Зея да натовари двата гигантски куфара, възбудената Мили се тръшна на задната седалка и се намести по средата, за да избегне най-замърсената част на тапицерията.

Рамо до рамо с нея, той я попита:

— Как успя да убедиш Матюс да те пусне?

Мили се притисна плътно в него и каза:

— Той ми предложи, а аз казах, че ще помисля.

Нолан изведнъж се усети пак на седемнайсет и в мозъка му нахлу опияняващ коктейл от хормони.

Преди да успее да насочи разговора в безопасно русло. Мили размаха плътен оранжев плик и изгука:

— Имам манифестите за пасажерите и каргото!

Нолан извади съдържанието на плика и бързо го прегледа.

— Някакви идеи? — попита, като върна вниманието си върху списъка на пасажерите.

Пуснали сме имената до всеки компютър в свободния свят. Засега единственото, което се набива на очи, са седемнайсетте служители на фирма за проектиране на интегрални схеми, наречена „Ийгъл Кло“. Базирана е в Айдахо и строи завод в Малайзия. Мениджърите ѝ са били на път за Китай, за да потърсят резервен вариант.

— Какъв вид чипове проектира „Ийгъл Кло“?

— Не сме сигурни. Уебсайтът им описва високопроизводителни видео чип сетове за геймърски цели, но докато не получим конкретен отговор от МО, няма да знаем дали не работят и по договори с военните.

Той приключи с второто четене на седем страничния списък.

— Не разпознах нито едно име, но това не означава нищо. Какво би оправдало убийството на двеста двайсет и седем пасажери и дванайсетчленен екипаж?

— Боб! Спри да говориш така. Не сме сигурни, че тези хора са мъртви. Ако си прав, те са кацнали живи и здрави тук, в Бирма. Това е много по-добре, отколкото да паднеш в океана край Виетнам.

— Може би… — отговори със съмнение той. Продължаваше да прелиства. — А… я виж разпечатката на каргото. Литиеви батерии, над двеста килограма! Какво прави това на борда? Кой не е чувал, че са лесно възпламеними? Помниш ли онзи реактивен самолет над Флорида, който се разби преди двайсет години? Литиевите батерии в товарния отсек се бяха запалили и бяха убили всички. „Валюджет“ май беше.

— Не, не помня. Тогава съм била на шест години, старецо.

Но Нолан беше възбуден като човек с тотофиш, улучил и шестте числа:

— Имало е и 2236 килограма „радиочасти и зареждащи устройства“. Залагам и последния си цент, че това не е било покупка от „Радиошак“ в Малайзия за Китай!

— Да, това направи впечатление на всички. И следствието се насочи натам.

— Но дали не пропускат най-многозначителната следа — замислено каза Нолан.

— И коя е тя?

— Мангостините26. На самолета е имало 2500 килограма мангостини, натоварени в четири сандъка.

— Е?

— Споменавам го, защото Травис каза, че съдържанието на един от изгорелите под навеса сандъци миришело на банани, а те са подобни на мангостините на миризма и вкус. Освен това един от двамата мостови на караулката вчера ядеше някакъв плод, когато с Кяо спряхме пред тях. Жена ми купува мангостини на пазара. Те са тъмновиолетови, почти черни. Не ми харесват, но китайците са луди по тях, което може би обяснява защо са на борда на полет от Малайзия за Пекин. Можеш ли да се обадиш на някого и да помолиш да проверят дали мангостините са местен плод?

— Прикритието ми е търговия и икономика, затова мога да те уверя, че единствените два растителни продукта, които се експортират, са сушените зеленчуци и оризът. Основно изнасяме дрехи, дървен материал и морски деликатеси. Не и плодове. Пазачът може да има мангостиново дърво в двора си.

— Няма — увери я Нолан. — Извадил е онази мангостина от разтоварения на пистата сандък. На Телър му е трябвало нещо в отсека. Мангостините са му пречели. Затова са разтоварили онова, което им е трябвало, натоварили са го на контейнерите „K Line“ и не са си направили труда да върнат ненужното на борда. Вместо това Телър е изгорил мангостините заедно с всичко излишно. Допускам, че пазачът е сложил онзи плод в джоба си. Със сигурност не му е харесал, защото помня, че отгризна от него и го изплю, преди да насочи оръжието си срещу мен.

— Ще се обадя в офиса и ще попитам — каза Мили.

— Недей. Хекър успя да ми втълпи колко безумно звучи теорията ми за отвличането на самолета. Да не правим голям въпрос от това, че на борда на МН370 е имало два тона мангостини. Нека първо проверим дали и къде тук растат мангостини, и след това да решаваме какви изводи може да се направят от това. Но има нещо друго, което можем да направим веднага. Зея…?

Междувременно Зея оглеждаше внимателно улиците, по които се движеха. Сега извърна глава и фиксира Нолан през огледалните си слънчеви очила.

— Да?

— Набери Райдър и ми подай телефона.

— Момент…

Нолан изчака претоварената клетъчна мрежа на Рангун да осъществи връзката.

— Травис? Боб съм. Ще бъда кратък. Започвам да мисля, че повече ни интересува каргото, а не хората. Манифестът разкрива много електроника, а при толкова дизайнери на интегрални схеми на борда би могло да има дори компютърни чипове. Почти съм сигурен, че не става дума за човек, защото иначе Телър не би се главоболил да отваря товарния отсек. Моля те, имайте това предвид при определяне на приоритетите на търсенето. Нямах време да го кажа на Хекър. Ще документирам всичко, когато стигна в Сингапур. Чао. — Обърна се към Мили и ѝ обясни: — Той е с приятелите им от рангунската полиция. До по-малко от час ще ударят дома и офиса на Телър. Засега не са открили нищо интересно за съобщаване. Може би ще успеем да подгоним Телър, така че да няма време да ни търси. — Вместо да говори за себе си, което щеше да му е скучно, а и можеше да засегне секретни теми, Нолан скочи право в неофициалната история на Кун Са, за която Мили бе творила в изненадалото всички свое изказване в посолството. Разбира се, Нолан можеше да блесне с факти, но го направи с чисти намерения: — На езика на шан Кун Са означава Благоденстващ принц. Бил е неграмотен сирак, наполовина шан, наполовина китаец, което го е правело подозрителен в очите на шан. Освен етническата си гордост младежът имал огромен кураж и още по-внушителни връзки. В края на 70-те ФБР го направило най-издирвания човек на света и обявило награда от два милиона долара за главата му. Напълно безполезно, разбира се. Той живеел в родния си град в Бирма, на другия бряг на реката спрямо Мей Хон Сан — основния входен пункт за контрабанда в Тайланд. Там имал единствената къща с 50-калибрена зенитна батарея и лична армия от петнайсет хиляди души, която зорко го охранявала, докато той размахвал златните си стикове за голф. Но това вероятно вече ти е известно — предположи Нолан.

— Ами, частично.

— Идва интересната част. Нашият човек бил и най-големият клиент на „Дабъл Лама Трейдинг“. Като второстепенна задача, докато ЦРУ прикривало убийството на Даниел Кранц и изтривало имената на важните клиенти, колегите ми добре се постарали принцът да бъде възмезден за парите, похарчени за предплатените оръжия, които били твърде опасни за контрабанда в провинция Шан. Не знам точната сума, но само в склада в Чианг Мей имало тежко въоръжение и муниции на стойност шест милиона долара. Предполагам, че повечето стока била негова. Кун Са не бил човек, когото да преметнеш, ако искаш да живееш… Аз бях младши шифровчик към посолството в Банкок и работех към контраразузнаването, с основни мишени Виетнам, Съветите и страните от Варшавския договор. Беше толкова отдавна, че Китай все още не беше основен приоритет. Романтичният период на плаща и кинжала като основен инструмент да се спре нашествието на глобалния комунизъм приключи, когато Кранц бе хванат за гушата от неизвестни хора и поради неизвестни причини. Кажи-речи единственият служител, който не беше заподозрян, бе Телър, който тогава бе в Сингапур. Роб се върна потайно в Банкок заедно с шепа стари кадри на Компанията. Всички заедно разиграваха тайландците, докато секретарките и аз унищожавахме уликите… Между хилядите страници имаше товарителници за пратки до базираните в Чианг Май компании паравани, някои от тях въртящи сделки с оръжие за милиони долари. ДЛТ разполагаше с намиращи се на действителна служба командировани зад граница старши служители на ЦРУ, които кръстосваха всеки месец до Северен Тайланд, за да работят с клиенти, да приемат депозити, да опаковат и експедират. ЦРУ се правеше, че не забелязва продажбите на опиум, които финансираха по-голямата част от закупуването на оръжие, защото по-голямата част от печалбата на ДЛТ на свой ред финансираше пратките из цяла Азия и Африка. Бивши агенти на ЦРУ — някои свързани с ДЛТ, други не — продължаваха да трупат оръжие и пари в Тайланд, така че понякога бе трудно да се прецени дали работещите в ДЛТ са официално служители на ЦРУ, или са само стари муцуни и като такива — добре извести на Телър. По онова време Щатите бяха в след уотъргейтско/картърската пацифистка ера; никой във Вашингтон не желаеше военна активност, така че подаряването на оръжие и тайните програми за обучение бяха максимумът, до който Компанията бе готова да стигне във войната чрез посредници. Спомни си също, че Сайгон падна през 1975, Виетнам победи Камбоджа през 1979 и плочките на доминото се подреждаха насочени към Тайланд. Там имаше значителен персонал под прикритие — все хора, поддържащи Телър и съратниците му, макар шефовете на ДЛТ да правеха милиони само за себе си… И така стигаме до февруари 1985 в Банкок. Бях завършил „Карнеги-Мелън“ четири години преди това ѝ бяха изминали малко повече от шест месеца след първото ми стажантско назначение след обучението. Реквизирах един от трите компютъра на Компанията и се научих да работя с Lotus 123, за да пресмятам сложната лихва при изплащане на компенсациите на клиентите на ДЛТ. По-късно чух слухове, че старши агент на ЦРУ с доставил лично над шест милиона долара на местния представител на Кун Са в Чианг Май, към които бяха примесени подробности за много по-голяма сума — може би петнайсет милиона, — разпределена в нови депозити, открити в шепа офшорни банки, благоразположен и към трансакциите на ЦРУ. Така че макар при фалита на ДЛТ да бяха открити липси на четирийсет и пет милиона долара на клиенти, не мисля, че обществен враг номер едно загуби тогава дори един долар.

— Значи Телър е познавал Кун Са много отдавна?

— Ако се съди по това къде е работил, бих казал, че е така.

— А ако патриархът му е гласувал доверие, Телър е разполагал с голяма свобода дори след като старецът е слязъл от сцената.

— Да. — Нолан въздъхна. — Но стига за Кун Са засега. Разкажи ми за себе си. Какво си правила преди Рангун?

Мили не възразяваше да е център на внимание. Беше израснала в Купертино, Калифорния, дъщеря на индийски имигранти и баща стипендиант на „Хюлет-Пакард“. Самата тя се дипломирала в специалност „Хинди и лингвистика“ в университета в Сан Диего, като избрала бирмански за самообучение. Била студентка, когато родителите ѝ се разделили, и баща ѝ буквално се изпарил безследно обратно в Индия. След следването работила две години в „Стратеджик Полиси Адвайзъри“ — вашингтонска фирма за консултантски услуги и лобиране. СПА я окуражили да продължи да следва за магистърска степен с обещание да я наемат обратно след това. В катедра „Африканистика и ориенталистика“ на Лондонския университет се съсредоточила върху бирманския, добавяйки малко шан и тайландски. Вместо да се върне в СПА, преди година и половина постъпила на работа в ЦРУ. В края на ноември завършила школата и Рангун станал първото ѝ назначение.

Нолан не бе обърнал внимание откъде минават — бе оставил Зея да следи за опасности, а шофьора да избира пътя, докато той се бе съсредоточил върху това да впечатли Мили. Едва сега забеляза колко тихи са улиците на Рангун — нещо, което му бе убягнало по време на безумните кръстосвания из града през последните трийсетина часа.

Докато чакаха на светофар на булевард „Уай Заян Дар“, една от главните артерии на града, той бе поразен от контрастите. Отдясно богаташи и техните кадита и прислуга шибаха безмилостно голф топки по ръфа. Един от кадитата сервилно пазеше главата на господаря си с чадър. Втори бе нарамил тежкия сак със стиковете, а момчетата за гонене на топката дебнеха по края на феъруея в очакване на следващия слайс или дък хуук27. Отляво селяни се трудеха, затънали до колене в тинята, да плевят и берат зеленчуци, като имитираха, без да знаят, сечащите движения на голфърите. Понечи да коментира гледката, но междувременно Мили бе задрямала, отпуснала глава на рамото му.

Шофьорът направи неочакван обратен завой и излезе на рампата към някакъв надлез. Нолан помисли, че се опитват да се изплъзнат на преследвач, и жертвоготовно се разстла върху Мили, приковавайки я на мръсната седалка. Това не ѝ допадна. Зея се разсмя:

— Спокойно, така карат всички, които отиват към летището.

Но Нолан изобщо не бе спокоен. Напускането на Рангун можеше да се окаже трудна задача, ако Телър искаше да ги спре. След петнайсет минути видяха първия пътен знак за летище. Минаха покрай депо за отпадъци. Под следобедното слънце блестяха толкова много изхвърлени бутилки от вода, че земята изглеждаше отрупана с натрошени парчета сапфир. Докато наближаваха летището, минаха покрай правоъгълната страда на новия тризвезден „Мианмар Хотел“. Нолан смяташе, че потисническата Дирекция за отбрана и разузнаване е поставила под наблюдение фоайето и подслушва и записва разговорите във всяка стая, търсейки критици на режима или… него. Последните един-два километра бяха осеяни с толкова дълбоки дупки в тъмночервената почва, сякаш някой се подготвяше да зарови в тях с булдозер труповете от полет МН370. Петната от пот под мишниците му контрастираха на приятната температура в джипа, създадена от работещия на предела на възможностите си климатик.

Спряха пред входа за заминаващи по международни дестинации. Зея и шофьорът се пребориха с куфарите на Мили и ги натовариха на количка. Зея я съпроводи през рентгена за пътуващи. Нолан я видя да минава без проблеми и се насочи сам към гишето на чекиране на „Мианмар Еър“. Планът им бе Зея да придружи Мили до паспортния контрол, след което да слезе при него.

Нолан се задържа още минутка-две и сложи малкия си сак и чантата с лаптопа си на лентата на рентгена. Трябваше да разчита само на себе си в справянето с двойната задача да се чекира като „г-н Ларсон“ първо за полета в 19:00 на „Тайгър Еъруейс“ и после на другия в 18:10 с „Мианмар Еър“. В случай на издънка имаше телефона на Мили. Освен това бе нагласил номера на Зея така, че да го набере с едно натискане на бутона за разговор, а тези на Райдър и Хекър бяха на гърба на картичката на Хекър. Знаеше, че няма смисъл да разчита на номера на Мартин — ако ситуацията станеше толкова отчайваща, посланикът по принцип нямаше да може да му помогне.

Когато стигна края на опашката, си пое дълбоко дъх. Представи разпечатка на електронния си билет и копие от страницата на паспорта си със снимката и обясни:

— Паспортът ми бе откраднат вчера, а американското посолство е затворено в събота и неделя. Смених полета си, за да се върна днес вместо утре, понеже тъща ми е болна. Надявам се да можете да ми помогнете — каза и натисна треперещото си коляно в преградата на гишето, за да не зачука с него.

Четирийсетгодишната очилата служителка го погледна съчувствено.

— О… страшно съжалявам, че сте загубили паспорта си. Изходът е на горния етаж. Но не знам дали там ще приемат копие. Разбира се, може да опитате. Не предпочитате ли да вземете сака си и да го чекирате по-късно на изхода? По този начин багажът ви ще е с вас, ако не ви пуснат да се качите на самолета.

Нолан благодари на милата жена, взе си бордната карта и тръгна към стълбището, водещо до паспортния контрол. След двайсетина метра зави обратно към гишетата за чекиране на „Мианмар Еър“, където видя Мили, следвана по петите от Зея, да се отдалечава от гишето, видимо доволна. Той избегна контакта с поглед и се нареди на опашката.

Хекър правилно бе предположил, че резервационната система на авиокомпаниите не е свързана с новата емиграционна мрежа на Бирма. Канадският гражданин Дерик Ларсон нямаше проблем с чекирането и получи бордна карта, макар никога да не бе влизал в Бирма. Нолан обаче не разчиташе г-н Ларсон да има късмет и със служителя на горния етаж. Излизането там трябваше да бъде направено от Робърт Нолан. Беше 16:45, така че имаше предостатъчно време да преодолее всички евентуални препятствия. Надяваше се да види Зея. Може би беше някъде тук и се стараеше да не бъде забелязан.

На горния етаж нямаше много напускащи страната в опашките под надписите „Моряци“ (Какво?), „Пътници с мианмарски паспорти“ и „Чужденци“, така че той зави надясно и подаде копието на паспорта си и бордната карта на „Тайгър Еъруейс“. След това със спокоен глас, маскиращ бясно биещото му сърце и потните му длани, обясни как паспортът му е бил откраднат в събота на обяд или вечеря и как не бил разбрал за липсата му, когато се събличал за лягане. Служителят, изглежда, натисна невидим бутон, защото след минута на гишето с ленива походка дойде началникът му. Дебелият супервайзър размени няколко думи със служителя и направи знак на Нолан да го придружи до един офис встрани.

Нолан очакваше да види зад бюрото Телър да човърка зъбите си с ножа, с който бе пробол Кяо. За щастие, оказаха се сами. Супервайзърът веднага премина по същество:

— Господин Нолан, не е възможно да напуснете Мианмар без валиден паспорт. В понеделник трябва да отидете до американското посолство, където ще ви издадат временен документ за пътуване или нов паспорт.

— Да, първоначално имах резервация за утре вечер, но тъща ми е в болница в критично състояние. Наложително е да се върна в Сингапур днес.

О… разбирам, семейни проблеми. И супервайзърът се наведе напред, отразявайки с лъщящото си теме светлината на лампите. Беше събрал ръцете си като за молитва.

Нолан едва не се изсмя, осъзнавайки, че бюрократът не възнамерява да го арестува.

— Сър, не е ли възможно да платя глоба за неприятностите, които ви създавам?

— О, да. Има глоба, която се плаща веднага. Сто американски долара.

Първата реакция на Нолан бе да се пазари, защото за него петдесет сингапурски бяха повече от приемливи. От друга страна, последната стотачка беше в портфейла му и след като бедният нещастен собственик на пикапа нямаше да се нуждае от нея, спокойно можеше да дари сумата на тази корумпирана жаба.

— Изчакайте тук — нареди г-н Жаба, сложи в джоба си банкнотата и излезе от офиса, за да се върне три минути по-късно с няколко живописни подпечатани марки, украсяващи копието от паспорта на Нолан. Нолан вече бе свободен човек. Излезе от стаичката с невероятно облекчение. Сега можеше свободно да броди из залата за заминаващи и да се чуди как да убие цял час, преди изходът да затвори за по-ранния полет на „Мианмар Еър“.

Разните бутици и магазинчета за сувенири не го привличаха и дори евтиното качествено шампанско не го съблазни да се отбие. Двете му бордни карти указваха изходи три (за „Тайгър“) и четири (за „Мианмар“). Надяваше се двата изхода да се намират достатъчно далече един от друг. Но след като мина през втората проверка и втория рентген и се отправи към долния етаж, видя, че всъщност двата изхода са разделени от по-малко от десетина метра. Проклятие! На седалките пред изход 3 Мили четеше новозакупената книга на Льо Каре „Хората на Смайли“. Той самият бе фен повече на Елмър Ленард. Седна в далечния край на зоната за изход 4. Около него имаше само неколцина чудещи се какво да правят заминаващи.

Не беше напреднал много с „Игра на криеница“, когато забеляза неприятностите под формата на двама с униформени кафяви ризи и г-н Жаба. Видя, че и тримата без колебание се насочват към него.

— Елате с мен. Ще бъдете депортирани в Мианмар заради липса на нужните документи за пътуване.

Г-н Жаба и двамата му придружители не бяха много впечатляващи физически, но за Нолан не бе възможно нито да се бие, нито да бяга. Замисли се за миг за странната формулировка — „депортиране в Мианмар“, — но и да беше странна, намерението на г-н Жаба бе напълно ясно.

Обезсърчен, Нолан можа само да измънка:

— Но аз имам копие на паспорта си, което вие подписахте и подпечатахте преди половин час. Какъв е проблемът?

Преди униформените да успеят да му попречат, Нолан стана и бързо тръгна към Мили. Тя бе видяла, че става нещо, и сега гледаше неразбиращо. Той изговори мълчаливо само с устни „Не“ и ускори ход, така че униформените да го настигнат едва след като я подмине. Никой не го видя да пуска телефона си в скута ѝ в мига, преди двамата да го сграбчат за ръцете. Без да се церемонят с него, те насила го върнаха в офиса на супервайзъра. Г-н Жаба бе избързал пред тях и вече седеше зад бюрото си и чукаше с два пръста по клавиатурата. Пазачите застанаха отвън на отворената врата.

— Не можете да отлетите от Мианмар без валиден паспорт. Трябва да напуснете територията на летището и да се върнете в града.

— А глобата ми от сто долара? Полетът ми? Тъща ми умира!

— Това не е мой проблем. Ето… връщам ви стодоларовата банкнота, която намерих на бюрото ми. Оставили сте я… — И г-н Жаба стана, давайки ясен знак на двамата си подчинени да влязат. Нолан прибра банкнотата в джоба си.

Единият от полицаите взе сака, сложи го на бюрото и отвори ципа. Г-н Жаба разрови съдържанието, но не намери нищо интересно. Чантата с лаптопа на Нолан издържа на последвалия повърхностен оглед. Бордната карта на Дерик Ларсон и паспортът му бяха засега на безопасно място в джоба му, защото никой не помисли да го обискира.

— Какъв е ПИН-ът за мобилния ви телефон? Въпросът на г-н Жаба прониза гръбнака на Нолан като електрически ток.

— Какво? Мобилният ми телефон? Телефонът ми беше откраднат в събота! Вече нямам мобилен телефон. Да не би някой да го е предал в полицията?

— Какъв е ПИН-ът за телефона, който твърдите, че ви е бил откраднат?

Нолан усети замайване. Телър бе попаднал на следите му. Кой друг би се опитал да му попречи да напусне страната и би искал достъп до съдържанието на смартфона му? Само че Нолан нямаше никакво намерение да съобщава поредицата символи и жестове, нужна за ползване на телефона му.

— Искам да говоря с някой от посолството на САЩ. Моля, свържете се с шарже д’афера на Съединените щати. Знам номера му — каза той, разчитайки да прекара г-н Жаба сам да позвъни на Хекър.

— Не е нужно. Идва човек, който ще ви отведе и ще ви задържи до отварянето на американското посолство в понеделник. Ще е тук до час. Вие ще чакате долу.

Г-н Жаба заговори бързо на бирмански. Единият пазач взе сака на Нолан и чантата с лаптопа, а другият извади полицейската си палка и отново стисна Нолан над лакътя. Тримата се отправиха към вътрешното стълбище, което водеше към залата за пристигане. Това сложи край на надеждите му Зея да му се притече на помощ. Наредиха му да застане до празно гише срещу пункта за издаване на визи за пристигащи и до редицата гишета за имиграционен контрол. Г-н Жаба се отдалечи, без да поглежда назад, и влезе в някакъв офис, несъмнено, за да телефонира на Телър и хората му с потвърждение, че Нолан е задържан. Двамата пазачи се въртяха наблизо и не му обръщаха много внимание.

Но какво имаше Нолан, което бе нужно и на Телър? Към този момент Телър несъмнено трябваше да е научил, че американците са посетили пак пистата, и вероятно знаеше, че УБН е взело мостри от мястото на изгорелия до основи навес. Изтезаването на Нолан можеше да запълни някои празноти в тази обща картина, но убиването му само щеше да влоши нещата, защото щеше да вкара в уравнението пресата и американското правителство.

Ако се вярваше на слуховете, след измъкването си от Тайланд Телър първо бе заминал за Южна Америка и впоследствие бе прекарал цяло десетилетие в Южна Африка. Може би Телър щеше да се възползва от практиката на службите за сигурност в страните, в които бе пребивавал, и просто щеше да организира изчезването на Нолан. Ако станеше така, разследването на посолството едва ли щеше да разкрие нещо повече от скелет, и то след двайсетина години.

Никое от тези предположения не бе особено успокоително. Но… може би ситуацията изобщо не бе толкова драматична. Дали не ставаше дума за нещо от рода на размяна „Нолан за Телър“? Полицията и Райдър бяха ударили офиса и дома на Телър едновременно в шестнайсет часа. Може би бяха арестували Телър и сега спасението за него бе да отвлече Нолан и да изтъргува неговия живот за своя. Такъв евентуален развой не бе чак толкова лош, ако се изключеше това, че лудият убиец щеше да се озове пак на свобода.

Един от пазачите му тръгна за някъде и не се върна. Нолан стоеше и чакаше, минутите се изнизваха и моментът, когато щяха да го предадат на много по-лоши от тях, наближаваше. Г-н Жаба най-вероятно не искаше да е наблизо, ако Нолан вдигнеше скандал, когато убийците на Телър дойдеха да го откарат. Вторият пазач чаткаше по телефона си с настървението на кандидат за Книгата на рекордите на Гинес.

Беше 17:45. Нолан разполагаше с петнайсет минути, за да вземе полета на „Мианмар“, защото в противен случай можеше да му се наложи да чака петнайсет години. Докосна униформения по рамото.

— Ей… Пикае ми се.

Униформеният го изгледа тъпо. Нолан повтори искането си и за по-ясно се хвана за чатала. Пазачът го озари с ухилване, предназначено за смахнатите чужденци, и се върна към писането на есемеси. Нолан нямаше какво да губи, затова заобиколи зад празното гише и почука няколко пъти по дървената преграда с крак, за да привлече вниманието му. Когато той отново го погледна, Нолан си свали ципа и понечи да го извади.

— Не, не! — извика пазачът и размаха ръце.

Нолан повтори искането си, докато вдигаше ципа — трябваше да отиде по нужда сега.

— Окей — примирено каза пазачът, вдигна от пода сака и чантата с лаптопа и направи знак на Нолан да го последва.

Зея напусна опашката на чакащите за виза и се насочи под ъгъл към тях. На Нолан му идеше да изкрещи от радост. Двамата с пазача влязоха в мъжката тоалетна и я намериха празна. Секунди по-късно Зея влезе и повали пазача с няколко удара в корема и по главата.

— Веднага се преоблечи! Внимавай… В тоалетните има камери! Нямаме време!

Подпрял вратата с гръб, Нолан започна да се преоблича, като разкъса дрехите си и после облече риза с дълги ръкави, къси панталони и шапка с дълга козирка. Зея извлече изпадналия в безсъзнание пазач в една празна кабина, хвърли сака върху него, заключи кабинката отвътре и прескочи стената, за да се измъкне. Сграбчи компютърната чанта на Нолан и каза:

— В понеделник ще я пратя в Сингапур. Имаш ли друг паспорт и бордна карта?

— Да.

— Върви с мен тогава. Ще опитаме да те качим на борда.

Излязоха в залата за пристигащи, където не се бе променило нищо. Ходенето, без да тича влудяваше Нолан. Минаха покрай гишето, където бе изиграл етюда си, извървяха още десетина метра и минаха през оставена отключена врата. От двете страни на тесния ярко осветен коридор без прозорци имаше врати на имиграционната служба. Най-дългата разходка в живота му от двайсетина метра завърши пред поредната сива врата е напречна дръжка за отваряне с натискане надолу. Зея го изведе във влажния здрач и пропития с авиационно гориво въздух полепна по кожата им. Зея зави надясно и затича покрай сградата, от която бяха излезли. Нолан го следваше по петите.

Неспособен да тича толкова бързо и да говори, Нолан все пак успя да изпъхти:

— Травис успя ли да залови Телър?

Очакваше да чуе „Да“.

След шейсетина метра Зея спря да тича, започна да ходи нормално и едва тогава му отговори, без да обръща глава:

— Безследно изчезнал.

Завиха пак надясно и минаха през двукрила стъклена врата с голям надпис: 5. От все още задъхания Нолан се стичаше пот. Изход 5 бе за извеждане до автобус. В помещението все още нямаше никого, така че минаха през отключената стъклена врата. Нолан очакваше да завият аларми, но не последва нищо такова. Над двайсет и петте празни седалки цареше полумрак, климатикът едва се усещаше и миришеше на мухъл. Зея мина през изхода и тръгна нагоре по вътрешно стълбище, вземайки стъпалата през едно, а подметките на Нолан чаткаха зад него. Озоваха се в същата зона за заминаване, откъдето преди по-малко от половин час бяха извели Нолан насила. Сега пасажерите на „Тайгър Еъруейс“ за полета в седем бяха заели всички налични седалки.

— Късмет — пожела му Зея и без да чака, се отдалечи. Нолан нямаше никаква представа как смята да се измъкне от летището.

Нолан забеляза изход три, където двама в униформите на „Мианмар Еър“ бавно се отдалечаваха. Затича се към тях, хванал паспорта и бордната си карта, догони ги и попита задъхано:

— Излетя ли самолетът?

— Не, сър, но вратата вече се затваря. Тичайте!

Той спринтира към ръкава и извика:

— Чакайте! Чакайте…! — И видя вратата да се затваря. Служителката на изхода обаче видя, че става дума за бял и следователно безвреден човек, и каза нещо на техника до себе си. Голямата врата започна да се отваря. Нолан финишира, качи се на борда и показа бордната си карта и канадския си паспорт на дребничката стюардеса. Тя им хвърли бърз поглед, кимна му и решително затвори тежката врата зад него.

Сърцето му биеше толкова силно, че тъпанчетата му направо щяха да се спукат. С разтреперани крака той мина по пътеката до последния ред — единствения, на който имаше незаето място. Мили седеше някъде по средата и безгласно изрече: „Леле!“, когато той мина покрай нея. Нолан разбра, че външният му вид привлича погледи, но се надяваше пасажерите да видят в него поредния тъп американец. Седна тежко. Самолетът напусна стоянката си до ръкава, по вътрешната уредба прозвуча първо на бирмански, а после и на английски обичайната информация за безопасност, а стюардесите изиграха своите пантомими. Нолан усети, че дишането му започва да се нормализира.

Бягството му, подпомогнато от Зея, сигурно бе запечатано от поне десетина камери. В този момент незнайно колко униформени тичаха насам-натам из летището да го търсят. Когато откриеха пребития пазач, щяха да извадят и оръжие. Контролната кула щеше да спре излитането, самолетът щеше да бъде върнат при изхода и това щеше да бъде краят. Обаче самолетът остана неподвижен поне десет минути и Нолан пое няколко дълбоки вдишвания в опит да си възвърне донякъде самоконтрола. Паниката нямаше да му донесе нищо добро.

А после самолетът потегли, бавно рулира, излезе на пистата, ускори и излетя в небето, където последните лъчи на залязващото слънце все още озаряваха хоризонта. Нолан се запита какво ли ще предложат за вечеря.