Море от лъжи

55. Преструвки

Четвъртък, 13 март: Форт Лоръл, Мериленд

Петък, 14 март: Западна Австралия

— Ах, ти, дявол! На ти, черно копеле! — кресна Уолам и замахна с лопатата като със секира на палач. Дори под ярката луна половината от движенията му оставаха в сянка, защото жертвата му беше натисната в ръждясалата ламаринена стена на бараката. Той отскочи назад и изпищя, защото атакуваният внезапно нападна. Джонсън забеляза нещо ниско, бързо и тъмно да се насочва към него. Лопатата отново се стовари с плътен звук. Плещите на Уолам се отпуснаха облекчено. — А? Хареса ли ти, мръснико?

— Какво беше това? — попита Джонсън от столчето до огъня, на което седеше с бира в ръка.

Вместо отговор Уолам обърна лопатата и загреба с нея трупа. После тръгна към огъня. Каултър предупреди:

— Внимавай, защото Уилбър е адски гаден шегаджия.

Агент Джонсън не се страхуваше от хора, но определени обитатели на животинското царство го правеха… хм, гнуслив. Той остави бирата си и стана, извисявайки се над Уолам, който посочи с лопатата си в кръга от светлина, оставайки в полумрака.

— Ето, виж предложи Уолам на пъртския си диалект.

— Леле, надявам се това чудо наистина да е мъртво! — Джонсън изгледа паяка, който сякаш бе изваден от комикс на „Марвъл“. Черен, космат, по-голям от разтворена длан, той изглеждаше смъртоносен дори и мъртъв.

— Аборигените го наричат „лаещ паяк“, но всъщност си е тарантула. Слабо отровен, но едва ли ще ти хареса, ако се вмъкне в крачола ти, докато клечиш да се изтаковаш, нали?

— След като видях това, няма да кензам поне една седмица — заяви Джонсън.

Почивката беше приключила и Каултър се обади пак с ниския си авторитетен глас:

— Значи сесията ти не донесе никаква полезна информация? Как предлагаш да продължим?

Джонсън помисли и отговори:

— Ако помниш, когато се срещнах с екипа в три следобед, научих, че нашият човек не е спал повече от три часа нощем през последните три денонощия, обявил е гладна стачка и мисли за самоубийство. Нямаме начин да го храним редовно насила, без да имаме система за интравенозно вливане и разтвор на глюкоза. Уилбър каза, че по график следващата доставка на провизии е след седмица, и обясни, че не е склонен да нарушава ритъма, за да не предизвика интерес към някакъв рибарски лагер преди сезона, когато в него се очаква да има минимум хора. — Обърна се към Уилбър и взе подадената му заскрежена бира. Австралийците явно мразеха топлата бира в топло време.

— Вярно ли е това? — попита Каултър.

— Колкото лайното е кафяво, Франк.

Джонсън продължи:

— Човекът е недохранен и изнемощял. В това състояние твърдият разпит би донесъл обратен резултат. Сега му дадохме четири часа сън, след което ще го нахраним с рибена чорба. Ако не я изяде доброволно, ще му я излеем насила в гърлото и ще запечатаме с тиксо устата му за два часа, за да не може да я повърне. Това значи, че ще започна в два след полунощ.

— Искам да маркира картите, които ти дадох — каза Каултър с тих, но твърд и режеш като стъкло глас.

— Ако искате, може да се оттегля, сър, и вие си проведете разпита, както желаете. Но не очаквайте от мен после да събирам парчетата…

Дискусията прекъсна, защото над главите им се разнесе звукът на самолет приближаваше се.

— Ето там. — Джонсън посочи на югозапад към платото Мичъл. Малко аеротакси, точка на фона на хоризонта, зави за заход към пистата.

Уолам вече вървеше към радиокабината.

— Ще се свържа с военните авиодиспечери, за да разберем кой е този. Но май ще трябва да се приготвим за гости.

Каултър се обърна към Джонсън.

— С теб трябва да си поговорим. Осем години чакам, за да поправя една огромна грешка. Този учен е човекът, който може да възстанови репутацията и служебното ми положение. Трябват ми отговори и ги искам сега. Не утре!

— Слушам.

Верен на думата си, Дженкинс приземи гълфстрийма показно. Пилотите скочиха на спирачките, за да съкратят спирачния път и така да минимизират шанса за близка среща отблизо с косматия вид. Нолан преглътна стона си от натиска на колана в рамото му. Самолетът направи образен завой, рулира и спря на две трети от дължината на полосата. Нишимото подаде глава от пилотската кабина и попита Нолан:

Някакви предложения къде да паркираме?

— Изберете място до варелите и бараките, близо до полосата. Наблизо може да има подземен бункер, но не знам нищо за „Тръскот Фийлд“. — Нишимото дръпна главата си обратно в кабината и самолетът потегли отново. — Както ти каза по-рано, не се виждат никакви светлини, така че се съмнявам дали тук има някой. Капитане, имаш ли оръжие?

— Точно въпросът, който щях да ти задам. Аз нямам.

— Значи ставаме двама — потвърди Нолан.

— Имам пистолет — обади се Кайли.

Изражението на Нолан, когато се обърна да я погледне, беше неописуемо.

— Преди да се кача по стълбата в самолета шриланкийският командос ми даде това, а после ти помогна да слезеш от колата. — И Кайли извади автоматичен пистолет. Моделът му беше непознат. — Има пълнител за петнайсет патрона и е зареден.

Нолан протегна ръка. Тя го изгледа безизразно, после му подаде пистолета.

— Сега твой затворник ли ставам, агент Нолан?

— Не бъди смешна. Утре никой от двама ни няма да може да вдигне пистолет, освен ако не искаме да ни застрелят. — Нолан се обърна към капитана и попита: — Знаеш ли как да го използваш?

Гълфстриймът спря и Дженкинс изгаси двата двигателя.

— Не съм стрелял от почти четирийсет години, но Джон… той е друга работа. Бил е в Специалните сили, пилотирал е най-вече Кобра и Блек Хоук. Определено знае как да стреля. Да не говорим, че не познавам дори трима пилоти на света, които биха могли да кацнат, както той току-що ни демонстрира. Този човек може да лети на всичко, което хвърчи. Лети и стреля по един и същи начин — винаги точно в целта.

Сякаш повикан, вторият пилот Дженкинс излезе от кабината. Изглеждаше абсолютно невъзмутим.

— Добре дошли в Австралия.

— Очаровани сме — отговори за всички Нишимото. — И то до такава степен, че китайската тайна служба те възнаграждава с този рядък пистолет.

Дженкинс пое подаденото му оръжие.

— „Валтер PPQ“… Отлично! — Извади пълнителя и го провери. — Пълен… деветмилиметров. — Пълнителят щракна обратно на мястото си и той погали пистолета почти с нежност.

— Капитане, може ли за момент сатфона? — помоли Нолан. — Трябва да се обадя на офицера от УБН, който алармира местните. Нужно е да знаем кои са на наша страна и кога ще са тук.

— Батерията е на ръба, но пробвай все пак. — Нишимото извади иридиума от калъфа под сакото си и му го подаде.

Дженкинс отвори вратата на самолета и спусна стълбата. Горещата влажна вълна, която ги блъсна в лицата, неутрализира деветте часа работа на климатиците само за миг.

— Ако батерията е слаба, по-добре излезте на открито, за да се свържете със спътник по-лесно.

Нолан стъпи на австралийска земя за първи път от много години. Той, разбира се, никога не бе идвал на платото Мичъл, но бе излизал на риболов за барамунди по северното крайбрежие. Лепилото „суперглу“ беше затворило дълбоката му рана, но лявата му ръка нямаше как да е напълно функционална без шевове. Той захапа телефона, опитвайки се да бръкне в десния си джоб за номера на Хекър.

След толкова усилия неуспехът да се свърже бе наистина голямо разочарование. Дори не бе прехвърлен на гласова поща. Зарядът на батерията беше паднал на една чертичка и той не смееше да рискува пак.

Подуши Кайли, преди да я е видял. Бавно се обърна и бе възнаграден с целувка по устните. Тя продължаваше своята игра, но той нямаше представа в какво се състои тя.

— Хей, готин. Имаш ли нещо за мен? — Дрезгавата имитация с подчертан акцент на американска песен от 60-те му напомни за интимното преживяване с нея преди само едно денонощие. Колко лесно хубавият секс можеше да манипулира такива като него.

Подаде ѝ телефона и я предупреди:

— Всеки момент може да падне до нула.

Само че нейното позвъняване бе прието и тя говори на мандарин поне пет минути, преди телефонът да сдаде багажа. Изглеждаше загрижена, но не каза нищо. Междувременно пилотите бяха вдигнали стълбата, за да затворят вратата, да запазят вътре прохладната атмосфера и да задържат настървените насекоми отвън. Разликата в температурите бе поне десетина градуса.

Краката на Нолан бяха схванати и той едва се добра до мястото си. Пилотите раздадоха бутилки вода и подноси с хапки. Нолан забеляза две празни бирени кутии и други две, готови за консумация. Умираше за бира, но се страхуваше, че ще загуби съзнание, ако изпие дори една.

— На места като това водата е най-важното нещо — каза Нолан. — Вали ли, събирай всичката, която можеш. Утре ще е над четирийсет градуса. Ако свършим водата и не дойде никой, няма да издържим повече от ден-два.

— Знаем. Как е телефонът?

— Празна батерия — отговори Кайли и им го подаде.

— Жалко, защото по мои сметки имаме гориво, за да стигнем, подчертавам, може би да стигнем до Дили, ако опитаме. Кунунура не е проблем. Бруум и Даруин също са постижими, но кацането на което и да било от тези три места вероятно ще вкара всички ни в затвора. Акумулаторите ще ни трябват за светлините, вентилацията и измиването на тоалетната. Затова в момента изключваме захранването. Това означава край на сатфона и на радиото в кабината до момента, когато ще трябва да поискаме разрешение за излитане. Тази нощ тук ще е топло, но все пак не чак толкова, колкото навън, а и с по-малко насекоми. Джон вече потвърди безопасното ни кацане пред гражданските авиодиспечери. Те искаха да знаят какви, по дяволите, ги вършим. Той им обясни, че има похищение, и прекъсна връзката. Това, предполагам, ги е изправило на нокти. Утре, още рано сутринта, ще имаме гости.

— Нямам нищо против тази история — каза Нолан, — ако можеш да ги убедиш да не ме затварят, преди да сме открили центъра за разпити. Изглежда, не е на пистата, както очаквах.

— Когато тази седмица кацнахме тук за първи път, имаше хеликоптер каза Нишимото. — Чакаха изгрев-слънце, за да отлетят някъде на северозапад, където на брега имало лагер. Докато вие се храните, защо не ни разкажете как смятате утре да оцелеете…

— Това е лесно. Не смятаме. И точно поради тази причина искам да ви разкажа как аз виждам изчезването на МН370. Ако се измъкнете оттук, а аз не успея, разкажете историята пред международните медии. Но направете и копие и го дайте на шефа на УБН в Рангун Сам Хекър. Това е дори по-важно… Нолан остави сандвича си и използва здравата си ръка, за да подаде на Дженкинс папка, в която имаше тринайсет изписани на ръка страници. — Нека това бъде моето завещание и последна воля като служител на ЦРУ.

— Спести ни мелодрамата — изръмжа Нишимото. — Какво да направим?

По стъпалата изтича на бегом цивилен агент.

— Мей Линг Нолан?

„Не — помисли си Мей Линг, — аз съм праправнучката на Чингис хан на ента стенен“.

— Да? Вас не ви ли учат да чукате на вратата?

— Имам служебна карта — каза той и ѝ показа полицейската си карта.

Такава карта сигурно можеше да се купи по интернет, но Мей Линг се въздържа да споделя тези си съмнения.

— Детектив Чан Джи Су. Роден 1980. Отдел „Криминални разследвания“. Та, Джи Су, какво толкова се е случило, че си нахлул през портата ни, проникнал си в дома ни, без да почукаш, и си се качил по стълбите в петък в десет без петнайсет вечерта?

— Тук съм, за да взема онова, което е било в бутилката за вода на баща ти. Ако не сътрудничиш, ще трябва да дойдеш с мен.

Мей Линг върна на детектив Чан картата му и подчертано бавно свали краката си от масичката за компютъра.

— По стечение на обстоятелствата тази вечер минах през „Райската пътека“ в „Орчард Тауърс“. Сигурен съм, че знаеш това място… то е любимо за висшите полицаи. — Чан отклони поглед, а Мей Линг продължи: — Приятелка на баща ми там ми даде раница, която той ѝ предал на съхранение. Донесох я тук и я оставих на домашната ни помощничка. В нея имало бутилка, от вътрешната страна, на която било залепено това… — Тя посегна надолу и взе от плота на масичката лентата тиксо, оставена с лепкавата страна нагоре. — Предполагам, че тук е записано нещо, което баща ми е искал да скрие.

Детектив Чан бе ошашавен. Извади радиостанцията си и затвори на мандарин, без да подозира, че и Мей Линг знае мандарин:

— Няма да повярваш, но дъщерята току-що ми даде картата с памет, която баща ѝ е криел в бутилка е вода. Какво да правя сега? — Мей Линг не чуваше другата страна на разговора, но детективът затвори. После изгледа Мей Линг подозрително.

— Не искам да имам нищо общо с баща ми и неговите приключения. Взимай картата и каквото друго ти трябва. Прост оставете двете с майка ни на мира.

— Чан неуверено подаде ръка, за да се сбогува, но тя я пренебрегна.

— Ще се обадя, ако ни трябва още нещо предупреди я той. — Междувременно, обади ми се, ако баща ти се свърже с теб.

— Ти ще научиш първи — обеща Мей Линг със сарказъм, който не остана незабелязан.

Тя изпрати полицая до вратата, където намери майка си — сънотворното явно не ѝ бе подействало и тя гълчеше други двама полицаи, които не си бяха събули обувките, преди да се осмелят да влязат в дома ѝ. После се нахвърли върху Чан, който трополеше надолу по стълбите, обвинително посочи обувките му и го нахока на кантонски, достоен за пристанищните докове. Тримата полицаи си тръгнаха бързичко, тя — заключи след тях и се извърна, готова да говори. Мей Линг ѝ направи знак с пръст пред устата да не продумва и тя се прибра в спалнята, където се бе опитвала да заспи.

Мей Линг бе доволна, че полицията си бе тръгнала. Беше разменила чипа в банята на Хуанила: бе решила, че полицията едва ли е монтирала камера и там. Сега изглеждаше, че полицията има само уши, но не и очи в къщата им. Въпреки това щеше да изчака да стане по-късно, преди да вземе оригиналната карта и да я скрие на друго място.

На ЦРУ щеше да им отнеме поне няколко дни да прочетат нещо, каквото и да е то, зашифровано от Марк Уотърман, започвайки с чипа, подарен на баща ѝ миналата Коледа. Баща ѝ ѝ го беше дал с идеята двамата да си поблъскат главите над задачката. Целта беше да се разбие шифърът, защитаваш съдържанието на картата, и да се прочетат файловете на нея. Мей Линг и Бърт мразеха, когато баща ѝ и Уотърман се усамотяваха онлайн за часове, работейки съвместно над различни предизвикателства, което често водеше до пропускане на различни мероприятия за родители и деца. Загадките бяха досадни и Мей Линг и Бърт отказваха да участват в решаването им. Мей Линг толкова малко се интересуваше от това, че дори не бе взела със себе си картата, когато веднага след Нова година се бе върнала в Калифорния. Беше смаяна, че картата и поздравителната картичка са все още на бюрото ѝ след претърсването на дома им след бягството на баща ѝ в сряда през нощта. Нима плик с името и московския обратен адрес на скандално известния Марк Уотърман не заслужаваше повече внимание? Тя отвори чекмеджето и пъхна плика под блузката си. Стана лесно и тя изтича надолу по стълбите. По-късно щеше да вземе плика на Уотърман от банята на Хуанила и да го изгори.

Ръководителят на „Акапулко“ Тим Уайл седеше в офиса си зад затворена врата заедно с Грегъри.

— Какво мислиш, Бъстър? — попита Уайл.

— Има пълно несъвпадение между онова, което червеят на „Акапулко“ извлича от мрежата на бреговата отбрана, и какво показват сателитите ни. Нека се поправя… „показваха“. Сега е нощ и гледаме изображения, които са остарели с половин ден.

— Ами… представи си какво ще стане след шест часа, когато стане светло и получим актуалните снимки. Китайците ни разиграват. Вече имам няколко имейла с тема „Какви са тези глупости?“, а по-вежливите ни съветват да проверим източниците на информация. Гласът на Уайл потрепна от безсилие. — Но не е нужно да проверяваме нищо. Потокът данни не се променя. Новото е, че ни заливат с океан от лъжи. Правилният въпрос е защо Китай прави това точно сега? Защо да не продължат да ни мамят още десет години? Представям си колко добре са се забавлявали, след като са разкрили „Акапулко“ и са го обърнали срещу нас.

— Флотът на НОА е нападнал Сенкаку — островите с недоказани залежи на въглеводороди и с висока пропагандна стойност в Източна Азия. Опитват се да омаловажат военната си готовност, в случай че Щатите решат да нанесат ответен удар. До момента ни подават боклук, а междувременно мобилизират отбраната си на максимална стенен на готовност. Това би дало добри основания да ги ударим със собствената им операция.

— Може би, но да се откажем от „Акапулко“ означава да покажем, че сме разкрили един от разузнавателните им шедьоври. Единственото оправдание би било, ако те вярват, че спътниците ни ще останат офлайн по-дълго от осем часа. Това означава две неща: че DDOS атаката не се е развила по план и…

— Че зад атаката стои Китай — довърши Грегъри.

— Предлагам да напишем тези неща на хартия. Големите мозъци ще искат да прегледат логиката ни, преди да приемат заключенията ни. Аз ще подготвя черновата, а ти събери екипа да сравнят вчерашните сателитни изображения с еквивалентните данни, подадени от „Акапулко“. Освен това ще информирам другите агенции да игнорират данните с източник „Акапулко“. Ще продължим да ги разпространяваме, за да се подсигурим срещу прослушване на каналите, но паралелно ще изпратим предупреждение за съмнение в надеждността.

— Тръгвам.