Море от лъжи

47. Внимавай как се държиш

Четвъртък, 13 март: Сиатъл, черните пътища на щата Вашингтон

Петък, 14 март: Токио, Айнме, Коломбо, „Тръскот Фийлд“

Бърнс беше извън себе си. Сякаш нямаше достатъчно неприятности. Освен шибания Боб Нолан, МН370, Робин Телър и „танца на примадоните“ в 20:00 в офиса му сега и флотът на НОА бе решил да нахлуе на островите Сенкаку. Или поне така изглеждаше на последните сателитни снимки отпреди два часа, подкрепени с многословни доказателства от самите японци.

Но сега НАГПР съобщаваше, че е обект на безпрецедентна DDOS атака. Преди да потърси „Разпределен отказ на услуги“ той нямаше представа какво означава съкращението. На хартия DDOS изглеждаше съвсем просто: бомбардираш уебсайт с едновременни заявки за свързване от милиони IP адреси, докато мишената не се срине. В случая с няколко солидни международни банки, след отказа на уебсайтовете, тяхното съдържание оставаше незащитено, което бе довело до загуба на данни за потребителски акаунти, открадване на пароли, излагане пред обществото и попадане на мушката на комисии в Конгреса95. И това се случваше, ако мишената бе банка. Ако мишената обаче бе единственият интерпретатор на Пентагона на разузнавателни данни от сателитите и ако вашата организация е била уверена от собствените си ИТ специалист, че е неуязвима за DDOS атака, тогава явно ви остава само да тичате в кръг и да се чудите как хакерите са се добрали до излезлите офлайн мрежови сървъри. Междувременно ослепелите ви клиенти тръпнат дали техните противници няма да изстрелят ядрените си ракети или няма да нападнат някой от съюзниците ви.

Президентът постави американските въоръжени сили в състояние DEFCON96-2 още преди отказа на защитените комуникационни канали на НУВКР, което бе на нивото на Кубинската ракетна криза и началото на втората иракска война през 2002. Следващата стъпка бе DEFCON-1, което означаваше неизбежна ядрена война. Ако „птичките“ не се върнеха онлайн, DEFCON-1 щеше да бъде обявена по подразбиране, освен ако президентът не изкукаше от страх. Стратегическото командване щеше да заповяда на наземните екипи да заредят ядрено оръжие по тежките бомбардировачи В-2 и В-1В, a CINCNORAD97 щеше да разпореди подгряване на МКБР98 в силозите им. Бумърите — подводници, въоръжени с балистични ракети — положително вече бяха изпълзели в открито море. Русия и Китай със сигурност щяха да повишат бойната готовност на собствените си въоръжени сили, щом Съединените щати обмисляха първи удар. Грешка бе недопустима, особено за страна, лишена от „очи“ в небето.

Били Мъркинс му бе тръшнал телефона, вбесен от това, че Бърнс не знае какво виждат в този момент в Китай активите на Компанията. Бърнс също очакваше да чуе нещо от тях, но бе казал на ДНР да не очаква агентурни данни, докато НАГПР почиства и рестартира сървърите си. Засега ЦРУ в Азия нямаше достъп до защитените комуникационни канали на агентите си. Стомахът на Бърнс се сви и той глътна още един „Зантак“. По дяволите!

Агентът на УБИ Ханибал Гонзалес не беше само даровит фалшификатор — той беше и актьор. Снощи бе прочел кадровото досие на Питър Мулън и това му бе дало идея. Мулън беше в безсъзнание, когато Гонзалес го бе посетил, така че нямаше представа как изглежда. Гонзалес бе и дълбоко религиозен католик и знаеше в подробности църковните ритуали. На път за офиса си Гонзалес се отби в катедралата „Св. Богородица“, откъдето взе назаем одеждите на отец Сесил: разпятие на верижка, свещи и Библията. Щеше да ги върне в гардероба на светия отец, преди той да е разбрал, че липсват.

Гонзалес отпътува за Айнме, където хората на майор Зо бяха закарали снощи Мулън. Ако полковникът бе в настроение да се изповяда, Гонзалес искаше да се възползва от това, но театърът не можеше да продължава безкрайно. Кучият син Мулън бе виновен за смъртта на 239 души, плюс зверското пребиване на Зея и лъчевата болест на Райдър. По един или друг начин Гонзалес щеше да се върне от Айнме със записана изповед.

Нолан се погрижи да вдигне малко шум при влизането си откъм балкона. С басмената си риза в цветен мотив, панталонките си на сърфист, широкополата шапка стил „Ханибал Лектър“ и затворените отпред сандали Аджа Фернандо приличаше на кафяво ему във ваканция. Единствено военният му ръчен часовник с черен циферблат нарушаваше картината.

— Изчислих разстоянията и калибрирах оптиката — каза Фернандо.

— Екшънът ще започне около 10:35, когато отпред отляво надясно ще мине влак. Първата ти мишена трябва да е босът, който може да е с костюм или по риза с вратовръзка. Ако не е, аз ще го обознача, като вървя възможно най-близко до него. За нещастие, нямам никаква представа как изглежда.

Фернандо го предупреди:

— Стой под прикритие, освен ако не се налага да излезеш на открито. Не ми харесва, че сме толкова близко до онзи строеж. Стой под верандата отдясно. Когато излезеш на открито, скрий се зад влака и стой близко до него. Това ще скъси ъгъла за тях.

— Не вярвам да стрелят по мен. Мисля, че просто ще ме отвлекат.

— Хмм… Може би.

Докато Нолан беше в стаята си, Кайли мислеше за заповедта да убие Уотърман. МДС вече бе вкарало екип убийци в Коломбо. Заповедта за „отстраняване на всяка цена“ означаваше, че снайперистите ще стрелят, без да се съобразяват със странични щети. Имаше добри шансове професионалистите от Пекин да свършат нейната работа. Но обличането и на тримата в еднакви дрехи създаваше опасността от объркване на истинската мишена.

Тя събра косата си с ластична лента, за да създаде достатъчно стабилен кок за гранатата. Тюркоазената шапка беше достатъчно ефирна и издутината не се забелязваше дори с огледалото, макар тя да знаеше какво да гледа. Ако я обискираха подробно от главата до краката, щеше да бъде открита, разбира се, така че ѝ трябваше диверсия. Когато наближаха влака, щеше да свали маската и шапката, за да покаже на убийците коя е, като с това щеше едновременно да избегне приятелския огън и да получи достъп до гранатата.

Нолан се върна през балкона и прекъсна мислите ѝ.

— Защо се разглеждаш в огледалото?

Кайли отмести поглед от отражението си и се обърна към него. Вместо бърза целувка го клъвна с неудобен въпрос:

— Може ли да видя флашката?

— Защо?

— Просто съм любопитна.

— На безопасно място е, но това не значи, че е у мен. Ако си мислиш дали би могла да се спасиш, като я измъкнеш от джоба ми, докато лежа мъртъв край железопътната линия, отговорът е не.

— Мислим еднакво, нали?

Той я прегърна и тя му отговори със същото.

Отговорният оперативен сътрудник Филмор започваше да се изнервя. ФБР вече знаеха, че Нолан и Макгърти са в сив „Шевролет Силверадо“, модел 2012-а. Регистрационната табела бе разпространена в рамките на щата, а също бе изпратена и на канадските им колеги, но облачната покривка правеше сателитите безполезни. Силверадото нямаше вградена джипиес система, а двамата заподозрени бяха напълно изключили телефоните си, за да затруднят проследяването. Дори при това положение Бъртранд или приятелчето му все някога щяха да си подадат главите и тогава щяха да ги заковат. Прелиствайки досиетата им, той видя, че „малкият“ на Ноланови всъщност е мускулест младеж с дебел врат и широки рамене. Още в гимназиалния албум наглецът гледаше в камерата с изражение, което откровено предизвикваше „Само опитай“. Бърт Нолан беше командос от сингапурската армия до началото на 2013-а, като по време на службата си бе обявен за отличник измежду 120 души на своята рота и набелязан като кандидат за офицерска школа. „Добър в гората“ според бившия му командир. И то явно в такава степен, че Нолан бе тренирал в продължение на четири седмици с британските въздушнодесантни сили в джунглите на Бруней, рядка практика за наборник на задължителна военна служба в Сингапур.

Съучастникът на Нолан от Университета на Вашингтон Майкъл Макгърти беше разглезеното дете на милионер от „Майкрософт“ в допълнение на това, че беше и спаринг-партньор на Нолан в смесени бойни изкуства, съквартирант и негов най-добър приятел. Константайн не можеше да разбере как Макгърти се е забъркал в историята, освен може би, че се бе притекъл на помощ на своя приятел и събрат. Въпреки това и той беше заплашен от пет години федерален затвор за нападение при утежняващи обстоятелства срещу Уошбърн. Две лични оръжия липсваха, заради което ФБР ги бе обявило за въоръжени и опасни.

Второкурсниците направо бяха смачкали агентите. Нивото на ФБР наистина бе паднало за двайсет години на Бюрото му трябваха повече бивши военни и патрулиращи полицаи вместо аналитици и криминолози с докторски степени, които да ближат раните си по болниците.

В 9:55 на вратата се почука.

— Гостите ви пристигнаха — съобщи гласът на Балендра.

Нолан предпазливо ги пусна да влязат.

Балендра изгледа одобрително тюркоазената двойка.

— Едва ви различавам, и то само заради разликата в ръста и грозотата на Боб.

— Не забравяй да блокираш портала в 10:25. Какво открадна? — попита Нолан.

Бетоновоз. Водачът ще изсипе сместа, ще свали дистрибуторната капачка и ще вземе ключовете. По онзи наклон ще трябва да дойде танк да го изтегли. Аз ще наблюдавам вратите ви от другата страна на коридора. Снощи инсталирах нова шпионка, извъртяна към 109.

Нолан затвори вратата, окачи табели „Не безпокойте“ на своята врата и на тази на Кайли и сграбчи пазарната чанта с хирургическия екип за Уотърман. Носеше само своите телефони, книга с меки корици и пари, натъпкани в джобовете на карго панталоните, които бе обул под аквамаринените хирургически. Всичко бе обвито в пластмасово фолио. Очакваше ги мокро пътуване. Слязоха долу, където ги чакаха три мутри и видимо нервният Марк Уотърман.

Нолан чакаше Компанията да щракне капана си, но не се случи нищо. „Дяволите да ме вземат“, помисли си той. Поздрави Марк, прегърна го набързо и му прошепна: „Радвам се да те видя“. Марк му отговори по подобен начин, но и двамата бяха напрегнати.

Нолан огледа оценяващо водача: сиви трикотажни панталони, неподходящи за тропиците, бяла риза с дълъг ръкав и петна от пот под мишниците, червена вратовръзка. Изобщо не изглеждаше като онзи Чумаков, когото си бе представял. Този бе с бледо лице, белязано с пъпки от акне, рунтави вежди и по-скоро към 50-те, отколкото към 40-те. Другите две мутри изглеждаха като извадени от кастинг на филм за КГБ: тъмни панталони от синтетична материя, бели ризи с къс ръкав, разкопчани едно копче по-надолу от етикета, масивни златни ланци, увиснали върху космати гърди, здрави мускулести ръце. И двамата бяха малко над 40-те и следователно всеки бе предостатъчен противник във физически сблъсък с него или Уотърман.

Нолан се обърна към водача:

— Да пием кафе и да поръчаме закуска. Размяната ще стане след трийсет минути, а обслужването тук е адски бавно.

— Размяната ще стане незабавно — натърти Чумаков.

Гласът му прозвуча малко странно, но Нолан не искаше да се разсейва.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Информацията, която искаш, не е тук, но е на път за тук. Няма да напускам полезрението ти, докато не я получиш в ръцете си. Така че защо не се отпуснем и не хапнем по нещо?

Чумаков се обърна и погледна единия от спътниците си, който едва доловимо кимна, и това изясни нещата. Погледът на Уотърман към Нолан потвърди убеждението му, че е направен опит за заблуда кой командва парада.

Нолан ги поведе покрай рецепцията към края на зоната за хранене отвън и под навеса, следвайки указанията на Фернандо. Близкият край на издължения плувен басейн бе на десетина метра от тях. На други шест метра в посока към океана се издигаше еднометровата бяла бетонна стена. От другата страна на стената имаше широк четири метра насип от добре утъпкана пръст, по който минаваше двойна железопътна линия, а зад него бяха плажът и океанът. Вече беше горещо, към трийсет и осем градуса. Седнаха, по трима от двете дълги страни на масата. Уотърман беше между Нолан и истинския Чумаков.

Нолан подаде на Уотърман пластмасовата торбичка и каза:

— Недей да бързаш, но облечи това върху дрехите си.

— Защо?

Отговори му Чумаков:

— Защото твоят колега шпионин, кръстник и спасител знае, че когато си тръгнеш оттук, е много вероятно да бъдеш застрелян.

Смутен, Уотърман изгледа Чумаков, после Нолан.

— Не ме гледай. Докарах те дотук с първа класа. Ако исках да те убия, щях да го направя вчера, докато ти унищожаваше държавна собственост, или който и да било друг ден през последните осем месеца. Твоето собствено ЦРУ и АНС те искат мъртъв или може би им трябва кръстник Боб, а ти трябва да се дегизираш, за да му помогнеш да остане жив малко по-дълго. Но мога ли да попитам какво прави край тази маса висш офицер от Министерството на държавната сигурност? Защото на мен ми се струва като фарс.

Уотърман се обърна и изгледа Кайли.

— МДС? Господи, Боб. Какво прави тук МДС? Няма да отида при тях!

— О, не бъди толкова сигурен, млади Уотърман. Кръстник ти може да се е продал на Китай или може да е продал теб на Китай, или може и сам да не знае.

Това беше Чумаков, какъвто Нолан очакваше: интелигентен, саркастичен, позьор. Нолан различи четвърти човек на ФСС, застанал от вътрешната страна на рецепцията, до вратите, водещи към вътрешния двор. Беше огромен. Балендра трябваше да внимава и да пази Фернандо откъм коридора. Нолан се питаше дали едно богато хлапе и хакер ще може да дръпне спусъка, когато настъпи критичният момент.

Сервитьорът взе поръчките им за кафе и безалкохолно. Никой не очакваше да имат достатъчно време за истинска закуска.

— Моля двамата с Мис Китай да станете. Юрий ще се увери, че не сте въоръжени.

Нолан и Кайли станаха. Той не знаеше къде тя е скрила гранатата и не искаше да знае. Юрий го обискира грубо, но явно имаше опит: накара го да отвори „Океан от заблуди“, разгледа опакованите пачки с пари и телефони.

Чумаков се засмя:

— Ти си стар приятел на израелците, нали? Те са майстори в промяната на телефонните сигнали, за да привличат изстреляни от дронове ракети. Май се надяваш да конфискувам телефоните ви? Не, задръжте си шибаните телефони! — И му ги подхвърли обратно. Нолан не успя да ги улови и те изтракаха по масата. Чумаков се отнесе също толкова презрително към парите, но задържа за секунда погледа си върху корицата на книгата, преди да му я върне обратно.

Нолан прибра нещата си в джобовете си. Интересът му бе повече към онова, което ставаше отляво на него. Кайли се бе извъртяла и бе зашила шамар на Юрий, когато ръката му се бе задържала върху гърдите и. Чумаков се изкикоти. Юрий завърши обиска си, като обърна основно внимание на слабините и вътрешната страна на бедрата ѝ.

Юрий каза нещо на руски и седна на мястото си. Сервитьорът донесе поръчката и се отдалечи и на сцената отново излезе Чумаков:

— Боб, остават десет минути до началото. Обясни какво предлагаш, иначе Юрий може да те застреля сега, а аз ще предам кръщелника ти, изпреварвайки графика, за да имам време да напазарувам преди полета ми.

Тони проследи отлитането на самолета.

Седеше на пейка под слънцето, с купчина железарски инструменти до себе си. Скоро щеше да ги използва съвсем не по предназначение. В други два чувала бяха разтоварената храна и напитките. Вторият зам.-директор по тайните операции (от запаса) Каултър беше встрани и обливаше в жълто заобикалящите ги камъни на поне два милиарда години. „Тръскот Фийлд“ може и да се беше водил голяма работа през Втората световна, но сега бе просто изровена полоса в безлюдно плато под изгарящото слънце.

Каултър се приближи.

— Ще се обадя по сатфона на Уолам и ще извикам хеликоптера, ако още не е излетял за насам. Както гледам, ще трябва да направи два курса, така че ще сме на плажа към два следобед. Ако можеш да скалъпиш два сандвича от нещата в хладилната чанта, това ще ни спести време, когато се доберем до рибарския лагер. Обзалагам се, че и ти като мен си нетърпелив да разбереш какво ще ни каже ученият за иранската атомна програма. Аз имам няколко белязани на картата места, които бих искал той да потвърди. Ще ти бъда благодарен, ако не отрежеш и двата му показалеца веднага с пристигането ни. — Попи потта по веждите си с кърпичка и седна.

Джонсън бе изненадващо гладен след обилната закуска, но главата му още се въртеше от вчерашните бири. Надигна се с мъка, за да види какво все пак има в хладилните кутии, натрупани пред него. Беше готов да убие човек за свестен сандвич с кашкавал и шунка.

В 09:45 двамата командоси от флота напуснаха постовете си край „Рокетс Клуб“ и изтичаха по тесния път, свързващ Гале Роуд с плажа, на само сто метра след строежа на съседния хотел. Там намериха осемместната надуваема лодка, която командирът им бе осигурил предната нощ. В момента той придържаше лодката до брега и чакаше като часови между две купчини камъни. Тримата бързо монтираха извънбордовия мотор на „Хонда“ с мощност 75 конски сили. Под брезента на брега имаше бинокъл, радиостанция, шест спасителни жилетки и аптечка за първа помощ. Арсеналът бе два 9-милиметрови пистолета и два картечни пистолета „Хеклер и Кох МР5А3“ с резервни пълнители.

На двамата бе казано да се подготвят за престрелка с леко оръжие и може би за ранени пасажери. Ако обаче всичко минеше по плана, щяха да покарат водно такси за десет хиляди долара, без да изстрелят дори един куршум.

Двамата излязоха на километър в морето и зачакаха появата на отиващия на север влак. Когато го видяха, командосът на руля завъртя лодката към брега и обърна посоката, използвайки влака, за да ги прикрива от погледи от сушата.

Един деветнайсетгодишен морски пехотинец огледа морето през бинокъл от последния стаж на американското посолство. Преди час офицерът за свръзка бе уведомил дежурния по охрана сержант, че тази сутрин шриланкийският флот ще проведе малка тренировка. Щяло да има симулирано извеждане през плажа и надуваема лодка щяла да премине на триста метра от брега покрай защитната стена на посолството. Евентуалните изстрели щели да бъдат с халосни. Пехотинецът реши, че това учение ще е много по-интересно от скуката да си вадиш очите, следейки за евентуални мехурчета по повърхността от водолази камикадзе на Ал Кайда.

Водачът забави лодката, за да се движи със скоростта на влака. Вятърът се засили и набръчка водата пред носа — създаваше малки дъги, продължаващи по секунда. Спътникът му намираше тази игра на преливащите цветове за захласваща. Сети се за предната сутрин и осъзна, че е доволен, че уменията му да убива безшумно още не са закърнели след годините на мир, последвали унищожението на тамилските тигри. Да си командос от флота беше забавно само когато има мъничко опасност.

Макгърти прояви здравия разум да се държи далече от междущатската магистрала; използва Нолан да го преведе през плетеницата селски пътища с помощта на някаква стара карта и ръчен джипиес. Вяха видели само няколко коли и скоро щяха да се изправят пред предизвикателството да прекосят река Колумбия, за да влязат в Орегон.

— Я ми напомни пак… как заслужи прякора Голямата патка?

— Бях в гимназията. Играех защитник и бях в Кей Еф Си след мача в петък вечер. Бях страшно гладен и си поръчах шест парчета само за мен. Седнах и започнах, докато съотборниците ми ядяха само по три. Когато свърших, още бях гладен. Момчетата почнаха да ме подмятат, че съм бил ненаситен, но аз бях по-едър от всички още тогава — сигурно над сто и пет килограма и заявих, че пилешките порции на Кей Еф Си са много малки. Казах, че трябва да сервират нещо по-голямо, от рода на патица. Няколко момичета от училище на съседната маса нещо флиртуваха. Едно от тях се обади: „О, Майкъл иска голяма патка“. И естествено оттогава станах Голямата патка.

— Тъп прякор, но поне е различен. Случи ли се нещо интересно онази вечер? Малко екшън…?

— Ами. Те само се закачаха. Цял час си изгубихме с тях и накрая ни разкараха.

— Кофти, но аз имам идея. Да се отклоним през Апълтън.

— Апълтън?

— Помниш ли втория семестър на приятелката ми миналата година, онази по-голямата от мен, Джени? Тя се дипломира и се върна в Апълтън, за да се включи в семейния бизнес. Предполагам, че все още ме обича достатъчно, за да ни заеме кола, с която да пресечем Колумбия при Далес.

— Ще се появиш без предизвестие в четвъртък вечер и тя ще ни даде колата си?

— Беше доста хлътнала по мен. Ако искаш да знаеш, всеки път, когато се видехме, единствената ѝ мисъл беше да ме вкара в леглото.

— Аз помня по-различни неща, но, да… за известно време бяхте много гъсти.

Да видим дали старата магия на Бърт Нолан все още работи.

— Не бих нарекъл това план. По-скоро е едно последно изчукване, преди да свършим във федералния затвор. Но да опитаме — имам време колкото искаш.

Гонзалес трябваше да го признае пред себе си: изглеждаше в огледалото така, че нямаше начин да не мине за свещеник. А като бивш певец от хора знаеше и латински фрази.

Един от хората на Зо надникна в банята на клиниката и му направи знак да го последва.

— На какво толкова се радваш? — попита Чумаков, Уотърман във фоайето на „Парк стрийт хотел“. — Откъде знаеш, че не отиваш на погребение?

— Да, и то може да е твоето, Анатолий. Точно тази мисъл ме крепи.

Чумаков трябваше да се усмихне. Какво удоволствие щеше да е да предаде това парвеню на фалшивия му кръстник.

— Колата ни е отвън. Благодари на президента Путин, че плаща сметката.