Море от лъжи

34. Отвличането на МН370

Нощта на сряда, 12 март: провинция Шан, Сингапур

— Роб?

— Да, полковник.

— Какво ще стане, ако… какво ще стане, ако никой от нас не се върне?

— Ще стане това, че двамата ще сме мъртви. Ако не си забелязал, аз съм три четвърти умрял.

Мулън не беше лекар, но можеше да различи болен човек от здрав. Робин Телър се бе състарил пред очите му. Беше на шейсет и седем, с хлътнали очи и сиво-сини гънки кожа, висящи от лицето му. Телър хвана двата подлакътника на стола и кашлицата раздруса цялото му тяло. Застина за миг, изхрачи се в кърпичката си и направи две свистящи вдишвания.

— Докторът не ти ли даде антибиотици? — загрижено попита Мулън.

— Да… Само че не струваха нищо и ги изхвърлих. — Телър се изкашля пак и го изгледа. — Не се безпокой. Каултър знае каква е сделката. Един милион за мисията и втори, ако те убият по време на акция или те пленят, стига да не проговориш. Нищо… ако си отвориш устата. Каултър ще вземе парите, когато кацне в Австралия. Сега лети за насам. Разбра ли? Не казвай нито една шибана дума или жена ти и дъщеря ти няма да получат и цент. — Телър се усмихна маниакално. — И двамата струваме повече мъртви, отколкото живи. Повиках нашето въздушно такси и утре излитаме. Вероятно ще кацнем в Банкок, но може да ни се наложи да пътуваме с кола над трийсет и пет часа от Мей Хонг Сон.

Мулън въздъхна. Гърбът го болеше отскоро завършилото пътуване.

— Винс Григс се справи страхотно от началото до края. Според скромното ми мнение той заслужава повече от два милиона.

— Разбрали сме се за два милиона. Много хора чакат да им се плати. А докато съм тук, не мога да спечеля и цент! — Телър удари подлакътника с ръка и се задави в нов пристъп на кашлица. — Но поех целия риск да продам стоката на Ва и да я експедирам от онази незавършена писта. Схващаш ли, че трябваше да дам петдесет процента от печалбата за тези полети, макар купувачите да бяха дребни риби, недостойни за вниманието на генералите? Вместо един голям товар… ако помниш, преди МН370 трябваше да мръзна по нощите шест пъти, за да захранвам онези мишки. Трябваше да организирам и финансирам охраната, транспортирането, склада, както и да поема отговорността, ако нещата се издънят. — Телър почервеня и изплю нова кървава храчка. Мократа му кърпичка беше захвърлена на пода. Той се изплю по нея, не я улучи и избърса устата си с ръка. — Сега трябва да връщам на Каултър — той авансира наема за пистата и другите разходи, — да платя на съпругата на Григс и на теб, плюс три чартъра — C130, G550 и един „Сайтейшън“, — както и на онзи китайски смешник, който беше в пилотската кабина. Двайсет милиона, които не стигат за нищо.

Изречението на Телър завърши с влажно задавяне и поредната огромна храчка, която се залепи на пода. Мулън издърпа назад обутите си в джапанки крака и ги скри под стола си.

Тревогата му бе осезаема, но той продължи:

— Може би ако ти бях разказал повече как направихме нещата, щеше да оцениш ролята на Винс по достойнство. Знам, че той се надяваше на бонус. Може би още двеста и петдесет бона?

— Можеш да го премираш от твоя дял, полковник. Но понеже така и така трябва да остана на крака още половин час, преди да погълна следващата шепа от боклуците, които ми даде онзи шарлатанин, разкажи ми защо не… Та, как казваш, ти и Капитан Америка превзехте полет 370 и скрихте топката на целия свят?

Игнорирайки сарказма, Мулън се оживи:

— Всичко тръгна с калпавите мерки за сигурност на летището в Куала Лумпур…

Рики залепи жълтото БМВ до тротоара пред къщата си на ъгъла на Кингс Драйв и изгаси двигателя. След оставянето на Боб до летище „Селетар“ бе карала по заобиколни улици и се бе прибрала на зигзаг, придържайки се към ограниченията на скоростта. Всеки, който би се опитал да сглоби маршрута ѝ по отделни снимки от уебкамерите, щеше сериозно да се затрудни.

Телефонът ѝ иззвъня:

— Ало?

Рики Лам Шао Ме?

— Да?

— Обажда се инспектор Ричард Лум от ДВС. — В тона се долавяше самодоволство. — Дали моментът е удобен да поговорим?

— За какво става дума?

— Робърт Нолан е беглец, издирван от Съединените щати и Република Сингапур. В действителност ние съдействаме на ФБР и разследването им на наша територия. Виждали ли сте наскоро Робърт?

— Не, от доста време не съм го виждала. Обикновено се виждаме на семейни срещи, организирани от сестра ми, но тя в момента е в Китай и…

— Да, да, знаем за пътуването ѝ. Та от колко време не сте виждали Нолан?

— Поне три седмици. Може би месец.

— Съзнавате ли, че носите сериозна наказателна отговорност за лъгане пред полицай, особено инспектор?

Рики съобрази, че ако те имат запис на Нолан и нея заедно, този разговор нямаше да се провежда по телефона.

— Мисля, че съзнавам. Да се лъже, е лошо.

— Да. Лошо е. Моля ви, уведомете ме незабавно, ако Робърт ви се обади. Ще ви пратя веднага с есемес директния си служебен телефон. И наистина, мобилният телефон на Рики извибрира.

— Инспекторе, ако сме свършили, бих желала да си легна.

— Разбира се, госпожице Лам. Не забравяйте да заключите автомобила си. А… и още нещо — оставили сте си включени светлините за паркиране.

— Внесохме през охраната на летището аеронавигационни карти, свински опашки, голямо руло тиксо, подсилено със стъклопласт, очила за нощно виждане и никой не си направи труда поне да надникне в ръчния ни багаж.

— Аз се погрижих за това. На летище Куала Лумпур задниците ви миришеха на рози.

Мулън го изгледа недоверчиво, но продължи:

— И фалшивите паспорти свършиха прекрасна работа. Проклет да съм, но дори аз не разбрах какво им е подправеното. На борда ни настаниха в почти празната бизнес класа. Аз бях леко неспокоен, но Винс както винаги бе уверен. Двайсет минути след излитането самолетът изравни и светлините за коланите изгаснаха. Винс веднага стана и отиде в бордовата кухня. Съгласно плана го последвах след една минута. Стюардът ми посочи голямата тоалетна и аз почуках два пъти на вратата. Винс я открехна и влязох при него. Той държеше два зигзауера. — Мулън извади автоматичен пистолет от сака си и го сложи на пода до себе си.

Телър го изгледа остро и му направи знак да побърза с разказа си. Изкашля се. Мулън поклати глава и прибра пистолета в сака.

— Както и да е… Винс пъхна втория зиг в колана си и извади ризата си над него. Излязох първи и тръгнах напред. Същият стюард ме отведе до вратата на пилотската кабина. Почука и обясни, че съм американски военен пилот от запаса на прощална обиколка из Азия. Спомена, че летя в бизнес класа и никога не съм виждал отвътре кабината на „Боинг 777-200“ с увеличена дължина на полета. Можело ли да разгледам? Или поне така мисля, че каза, тъй като говореха на малайски.

— Побързай — вметна Телър. — Не смятам да живея до деветдесет.

— Когато влязох, се уверих, че сме на автопилот. Показах им зига и преместих пилотите на двойката сгъваеми седалки, а стюардът затвори вратата на излизане. Наредих им да ми предадат мобилните си телефони. Пилотът изглеждаше спокоен. Вторият беше хлапе и се бе изплашил. Наблюдавах го с повишено внимание. Изтекоха няколко минути и Винс ми почука отвън по уговорения начин. Отворих и той влезе с двама пасажери. Първият беше навъсен шейсетгодишен арабин със сафари костюм и саддамски мустак. Зад него бе стилно облечен китайски бизнесмен, бих казал към петдесетте. По лицето му със здрав слънчев загар нямаше и следа от бръчки. Както казах, беше със скъп костюм, но без вратовръзка. Не я разбирам тази мода… Защо са ти бутикова риза, модни обувки, елегантен колан и безбожно скъп костюм, ако няма да си сложиш една свястна копринена вратовръзка? Както и да е… Китаецът се представи като Уонг. Бил на наша страна. Усмихваше се широко, но мен никой не ме бе предупредил… — Направи пауза и погледна Телър въпросително.

— Минимална необходима осведоменост. Не си ли чувал? Продължавай…

— Винс даде пистолета си на Уонг, който го насочи срещу арабина. Винс натисна насила брата на Саддам на самостоятелния сгъваем стол. Вече бяхме шестима в пилотската кабина и ставаше малко претъпкано. Седнах на пилотската седалка, но се завъртях така, че да виждам заложниците. Арабинът беше явно бъбрив и заяви, че бил важна клечка в иранското правителство. Винс му залепи устата с тиксо, стегна му китките със свински опашки, после за всеки случай направи същото и с глезените му. Нареди на Уонг да го простреля в коляното, ако мръдне дори мускул. На Уонг това му се стори много забавно… Оставихме самолета да лети на автопилот още петнайсетина минути. Наложи се да вдигнем капитана от мястото му на два пъти, за да говори с диспечерите. Пичът се владееше, въпреки пистолета на Винс в гърба му. След прехвърлянето ни от малайзийските на виетнамските РВД Винс и Уонг завързаха капитана и втория пилот и им залепиха устите. В момента, в който се изключихме от радиовръзка, аз спрях и транспондера. После щракнах в изключено положение прекъсвача на каналите за VHF и SATCOM. Това блокира и ръчното отваряне на вратата на кабината. Падна голямо търсене, да ти кажа — едва намерихме панела под капака за авиониката в кабината, върху който стъпват пилотите. От този момент полет МН370 беше невидим, понеже не излъчваше никакви сигнали. Винс седна на мястото на капитана, а аз — на това на втория пилот. Уонг стоеше прав с гръб към Винс, насочил пистолета си към тримата. Винс направи широк завой и ни насочи обратно на запад към Пенанг, след което плавно се издигна от 10000 метра на 13200… По това време кабинният екипаж вече се бе усетил, че има похищение, и започна да блъска по вратата. Това ядоса Винс. Седнах на мястото му, а Винс и Уонг отвориха вратата на кабината. С насочен зиг Винс заплаши, че ако чуе само още една дума или някакъв звук, капитанът ще получи куршум между очите. Каза го така, че дори аз му повярвах. Винс ми даде зига, а Уонг коленичи зад Винс, насочил пистолета си към разтворената врата. Аз покривах другите трима. Винс избута на подскоци по-възрастния пилот през вратата и му пожела приятно хранене. По-младият пилот не хареса идеята и започна да се съпротивлява. Досещаше се какво ще последва, след като напусне пилотската кабина. Винс го удари в слепоочието със зига си, за да го изхвърли навън. В момента, в който Винс затвори вратата на пилотската кабина за последен път, чух капитана да вика: „Самоубийци! Разбийте вратата!“ Екипажът започна да удря бронираната врата с количката за сервиране. Но блокираната ключалка гарантираше, че никой няма да влезе при нас. Все пак шумът бе дразнещ и Винс беше бесен, когато седна. Самолетът бе на височина 13200 метра. Винс невъзмутимо раздаде кислородни маски на четирима ни. Сложихме си ги и Винс разхерметизира салона. Бог да прости душите им! Дано прости и на мен, защото аз можех да го спра, но не го направих. — Мулън се загледа в пръстите на краката си, кървавите петна от храчки около Телър и отвратителната му носна кърпичка.

— Григс е направил, каквото е трябвало да направи. Затова направих него командир, макар ти да имаш по-висок чин. Знаех, че той ще изпълни дадените му заповеди като достоен патриот. И той го направи.

Мулън вдигна поглед и видя, че Телър е абсолютно безразличен към човешкия живот. Не беше патриот, беше чудовище.

— Пилотската кабина има собствено подаване на кислород, но не е херметична. Всички на борда бяха загубили съзнание след няколко минути, след това се задушиха. Не знам известно ли ти е, но в новите боинги пилотите могат да спрат подаването на кислород в салона при екстремни ситуации. Кислородните маски просто не се спускат, за да се предотврати бързото разпространяване на пожар, ако например има късо в тавана…

— Не се явявам утре на изпит за самолетен инженер.

— Мислех, че ще ти бъде интересно, понеже все пак убихме двеста трийсет и пет души. След десет минути снижихме и възстановихме налягането в салона. Задържах на височина под три хиляди метра, за да останем под радарите, за далечно действие. Уонг разчисти количката и купчината трупове от вратата и спусна всички щори на прозорците. После са залови за арабина и саковете му. Арабинът вонеше. Мисля, че се беше насрал. Излязох и прибрах от багажните отделения над главите моя куфар и този на Винс. Не знам дали ще има нощ в живота ми, когато няма да сънувам онези измъчени лица… Докато държах арабина на прицел, Винс погледна към нас и подхвърли: „Не е зле за болен от рак в последен стадий, а?“. Знаеш колко не им пука на минесотците. До онзи момент нямах представа, че му има нещо. Кълна се, че той продължаваше да прави по петдесет лицеви опори и нямаше грам тлъстина по тялото си. Изглеждаше добре. По дяволите, та той беше само на шейсет и осем. Каква му беше диагнозата?

— Неоперативен мозъчен тумор. Откриха му го преди четири месеца и му дадоха максимум шест. Той обаче беше слаб инвеститор и нямаше долар спестявания.

— Летяхме още два часа и половина, преди да наближим. Сложихме си очилата за нощно виждане и кацнахме на новата ви писта. Беше осветена като за четвърти юли с всички онези ИЧ маяци и сигнални фенерчета. Когато спряхме, Винс остави двигателите включени просто за всеки случай. Уонг освободи арабина, за да може да ходи. Арабинът не обели нито дума дори след като Уонг му махна лепенката от устата и му отскубна половината мустаци с нея. Но погледът му към Уонг бе пълен с омраза. Както и да е, качихме се тримата в коша и мотокарът ни свали на земята, където ти ни посрещна. Хората ти отвориха товарния отсек, Винс рулира напред по пистата, където ние вече чакахме в джипа, а неземният екип дозареди самолета. Малко след четири Винс излетя соло. Понеже все още не са открили и следа, предполагам, че го е забил на дълбоко място.

— Достатъчно дълбоко — потвърди с изсумтяване Телър.

— Сега е твой ред.

— Мой ред?

Разкажи ми защо нае С-130, за да изхвърлиш петнайсет тона тухли в морето, и как направи МН370 да изчезне от радарите над Малайзия, Тайланд и Сингапур.

— Засега гледай на това като на търговска тайна. — Предсмъртното хъркане на Телър малко по малко се превръщаше в негов подпис.

Една наблюдателна камера бе засякла Нолан на велосипеда в началото на Орчард Роуд около 19:30. Това бе на по-малко от километър от „Шангри Ла“, така че всичко изглеждаше като подготовка за срещата в 21:30 с китайката. Константайн бе разположил агентите си така, че Нолан да няма шанс да избяга от мига, в който кракът му стъпи във фоайето. Но Нолан не се появи и досега не бяха научили нищо ново. Флин се бе оказал прав: срещата в хотела бе прах в очите.

И разпитът на Мукерджи не бе довел до научаване на нещо, от което да последват някакви действия. Тя бе потвърдила, че Нолан е пътувал за кратко до Хаваи миналата година след като Уотърман бе избягал през Хонконг. Там преспал с приятелката на Уотърман и взел копие на откраднатите от АНС документи. Без флашката на Уотърман тази история нямаше да издържи дори в Съда по делата, свързани с външното разузнаване, заради съмнителния характер на нейните показания.

ФБР преотвори хавайската част на делото „Уотърман“ и група агенти преровиха съвестно цялата документация. Лошото настроение на Константайн в 23:00 означаваше, че повечето труд е нахалост. Но една-две следи разведряваха малко обстановката. Приятели в сингапурската разузнавателна общност бяха съобщили, че Нолан е закрил и личната си, и общата с жена му сметки по-рано днес, като е изтеглил в брой сума от над 380000 американски долара. Нолан определено смяташе да бяга. Прехващане от АНС бе дало солидна следа. В 19:45 Нолан се бе обадил на „Мими Чан“ и бе променил срещата им. Вече имаха новия мобилен на Нолан, но той най-вероятно бе побързал да се отърве от него. Екипът на Флин бе открил велосипеда на Нолан, закопчан с верига на стоика до „Орчард Тауърс“. Флин отиваше начело на друг смесен отряд от американци и сингапурци към бордея на петия етаж. Ако имаха късмет, щяха да сгащят Нолан там.

Но втора информация от сингапурците разкриваше, че Нолан вече си е тръгнал, и поне засега те нямаха представа къде може да е. „Харкорт Авиейшън“, дългогодишен партньор на ЦРУ в доставката на самолети и екипажи за секретни операции, бяха приземили свой самолет на летище „Селетар“ по-рано днес. Същият самолет бе излетял преди по-малко от час. В полетния план била вписана дестинация Шри Ланка. Константайн бе получил от Лангли потвърждение, че никой в ЦРУ не е наемал подобен чартър. Но от централата на „Харкорт Авиейшън“ в Ню Йорк бяха настояли, че резервацията е от ЦРУ, и дори любезно бяха потвърдили, че някой си Адам Бърч е депозирал сума в брой по сметката на „Харкорт“ в сингапурска банка.

Константайн беше готов да заложи поста си, че Боб Нолан е Адам Бърч. След като в „Банк Сюис Приве Азия“ разпознаеха Боб Нолан по снимката му, той щеше да разполага с достатъчно доказателства, за да алармира лично адмирал Джонатан Кохран, известен като Джон Бой. Адмиралът му беше голф партньор и нямаше да се нуждае от девет страници с разрешения, преди да изпрати два „F-18 Супер Хорнет“ просто в случай че Нолан държи пилотите на мушка. Константайн разпрати самовъзхваляващ го имейл до няколко „набоби“, в който описваше случилото се и предвиждаше скорошна удовлетворителна развръзка.

Мобилният му иззвъня. Беше Флин.

— Лоши новини, шефе. Нолан отдавна си бе заминал. И жената също. Не са оставили никакви следи. Изгледах записа от стаята. Изглеждаше доста нетрадиционно за нормален секс, защото макар момичето да си съблече роклята около минута след влизане в стаята, той не…

— Моля те, не ми описвай как му е духала…

— Окей, но онова, което трябва да знаеш, е, че си е избръснал мустаците, подстригал се е ниско и си е боядисал косата черна. И вече носи очила. Няма да го познаеш на улицата. Ще изберем най-добрия кадър от видеото и ще разпространим снимката до всички местни и международни агенции. Да направим ли същото и с жената? Ако питаш мен, изглежда като скъпа курва от континентален Китай. Кой знае дали не го е стреснала тарифата ѝ.

— Не, съсредоточи се върху Нолан. Върни се тук. Има развитие.

— Искам да разпитам мама-сан. Тя със сигурност познава Нолан като клиент. Може да изтръгна нещо от нея.

— Остави я на мира. Тя е курва, а не сводница. Нека местните се занимават с нея. Предполагам има достатъчно основания за арест?

— Колкото искаш.

— Ти си дотук. Връщай се в посолството.

Константайн поклати глава. Трябваше да говори с посланика да обявят „Орчард Тауърс“ за забранено място за посещение от персонала на посолството.

Следващото обаждане бе от детектив инспектор в сингапурската полиция. Двама души в банковия клон бяха разпознали Бърч като Нолан. Той благодари искрено на детектив инспектора, като обеща да покани екипа му на голям обяд с раци, когато случаят бъде приключен.

След това позвъни директният му стационарен телефон. Обаждането беше от Токио, а това несъмнено означаваше, че Чък Бърнс чака новини. Константайн вдигна слушалката и започна без предисловие:

— Открихме Нолан. Той е на път за Шри Ланка и…

— И ти няма да му пречиш, нито да се намесваш. Забранено ти е. Повтарям — не се намесвай! Бърнс говореше сериозно като погребален агент.

— Аз… не разбирам. Този човек е изменник. Притежава файловете на Уотърман. Можем да принудим самолета да се върне в Сингапур за по-малко от час и половина.

— Не ми пука дори да е откраднал диамантите на английската кралица. Току-що говорих с директор Пъркинс по телефона. Не знам защо и какво, но ти просто го направи.

— Ясно, Чък. Благодаря ти за обаждането. Нека разчистя тук това-онова — каза Константайн и затвори. Замисли се. Света Богородице, божия майко! Нолан явно бе прав за онзи радиоактивен контейнер в рангунското пристанище, а липсата, на каквото и да е обяснение от Матюс правеше ситуацията още по-съмнителна. Дали Нолан не беше нрав и зад похищението на МН370 не стоеше ЦРУ? Какъв по-добър начин да бъде сплашен Нолан от това да му се измисли обвинение в шпионаж и да бъде затворен завинаги? — Сара, донеси ми разпечатките на цялата кореспонденция на Боб Нолан, имаща отношение към МН370.

Трябваха му само десет минути, две телефонни обаждания и три имейла, за да прибере обратно кучетата. Точно толкова време, колкото да му донесат стенограмите.