Море от лъжи

63. Окървавени брегове

Събота, 15 март: Заливът на адмиралтейството, „Тръскот Фийлд“

Кайли надникна от бунгалото на Жао. Ярката светлина я накара да примижи. Наблизо до бараката за разпити Уолам и Каултър си говореха нещо. Каултър вдигна сатфона, а Уолам тръгна към клетката. Тя се огледа, не видя никой друг и тръгна по нажежения асфалт към Елвис, благодарна, че не е боса. Уолам бе с трийсет метра пред нея и спря да отключи и отвори вратата. Дори не вдигна поглед, а влезе вътре, размаха ръце и извика:

— Хайде, скапана каишко за часовник! Куфар нещастен! Излизай от клетката! Трябва ми каквото е останало от приятеля ти… мърдай, мърдай! Свободен си!

Елвис имаше мозък колкото орех, но той бе достатъчен, за да види, че вече няма решетка. Остави наполовина изядения експерт по ядрено оръжие и обърна огромното си туловище към вратата.

— Точно така! Дий… дий! — извика Уолам, когато Елвис направи първите си крачки към свободата. И тогава видя нещо неочаквано: китайката Кайли или каквото там ѝ беше името, се приближаваше, насочила пистолет към него. Беше в ужасно състояние, истинска Медея в изпълнение на драматичната трупа в Пърт. Каквото и да се бе случило с Джак, то едва ли бе приятно.

— Къде е Боб?

— Добре е! В едно от бунгалата е. Франк отиде при него, за да го освободи. Ще ви пуснем и двамата. Ела да те заведа да го видиш.

— Извади оръжието си с лявата ръка. Само с два пръста. Хвърли го надалече. — Той се подчини. — Сама ще отида да се уверя дали Нолан е добре. Ти влез в клетката. Когато видя, че Нолан е в безопасност, ще се върна да те пусна.

— Не мога, мила. Елвис е на вратата.

Кайли се обърна и видя, че Елвис наистина е подал огромната си глава навън. Тя бе на шест метра от него и той я оглеждаше. Тя направи две крачки към крокодила, вдигна ръце и извика „Я-а-а…“! И за втори път в един ден Елвис отстъпи пред подивял розов бозайник.

Бърза като котка, тя пак насочи пистолета към Уолам.

— Влизай вътре!

Уолам помисли и реши, че е по-безопасно да е с добре нахранения Елвис, отколкото да вразумява малоумна жена. И влезе в клетката.

Тя затвори вратата и дръпна резето. После нареди:

Дай ми ключа!

— Аз… аз… нямам ключ…

— Дай ми ключа или ще те застрелям — спокойно каза тя и насочи оръжието към чатала му. Той бръкна в джоба си, извади ключа и ѝ го подаде. След миг се обърна към Елвис и го видя точно до себе си, със зейнала паст и втренчено в него изпъкнало око.

— Окей, Боб, почивката свърши. Санди, пусни камерата. Роби, можеш да си поемеш дъх. Благодаря ти, че помогна на Боб да седне на стола.

Джонсън — олицетворение на спокойствието — пусна коричките от сандвича си в кошчето за боклук.

Нолан беше всичко друго, но не и спокоен. Въпреки прохладния въздух, щедро използвания дезинфектант и освежителя на въздух в стаята миришеше на кръв и страх.

— Ти не беше ли на летище „Селетар“ в сряда вечерта? С една засукана китайка?

— Да, щях да летя за Шри Ланка, за да се опитам да спася кръщелника ми Марк Уотърман.

— Уотърман? И какво стана?

— Китайците го застреляха. Руснаците за малко да ни пленят, но по време на престрелката повечето агенти на ФСС загинаха. ЦРУ така и не разбра какво се е случило, преди всичко да приключи.

— И какво правиш тук? Травис и шефът му пееха песни в твоя възхвала в Рангун.

— Ти си бил героят, когато хората на Телър нападнали „Клуб Аватар“. Твоите разпити донесоха точното описание на случилото се на Писта-1 онази нощ. Тази информация е достатъчна, за да бъде обесен Каултър. Защо му помагаш?

— Иранският учен е от лошите. Освен това беше и корав кучи син. Трябваше да съм твърд с него и да прегледам внимателно стенограмите какво е говорил, за да се разбере какво е истина и какво лъжа. Аз съм единственият човек в целия Изток, който можеше да извлече информацията за под дванайсет часа. Каултър ме поиска въз основа на репутацията ми. С него се срещаме за първи път. Гордея се, че мога да се справям с тежките случаи. Каултър не ме интересува. Аз просто се опитвам да помагам на каузата, с каквото мога.

— Поздравления, Тони. Отлична работа с иранеца. Но не ти ли се вижда странно, че аз съм следващият в списъка на Каултър? Дали съм заплаха от същия калибър?

— Да, хрумна ми тази мисъл. Понеже въпросите на Каултър имат много малко общо с идеята да се събере полезна разузнавателна информация. Него повече го интересува какво знаеш за МН370 и Телър и с кого си споделил това. Ако това е всичко, нещо не разбирам…

— Не свършвай зад решетките, защото си помагал на бивш агент от ЦРУ и настоящ престъпник. Трябва да ти е ясно, че той няма да се измъкне. А ако се измъкне, това ще бъде, защото не оставя улики, с които да го хванат. Като теб например…

Вратата се отвори и влезе Каултър.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Боб, търсят те по телефона. Бърт от Калифорния.

— Сателитните снимки не са актуални, но други няма. Виждат се няколко ръждясали бараки. Някои вероятно се използват за спане. Една вероятно ще бъде охранявана и в нея ще е Нолан, ако още е жив. Ще използваме димни и зашеметяващи гранати, за да дезориентираме и извадим от строя противника. Ще стреляме само ако по нас се стреля. Целта е да намерим Боб Нолан и Ю Кайли живи! Нолан е на петдесет и четири, ниско подстриган, с черна коса, ръст един осемдесет и пет, тегло осемдесет. Ю е китайка, малко над четирийсетте, метър шейсет и осем, петдесет и пет килограма, черна коса до раменете. Искам да изненадаме противника с бързина и да спасим живота им.

— Капитан Уилард, всеки път, когато сме в операция и се опитваме да спасим чужд живот, някое от момчетата загива.

— Спокойно, Косгроув. Знам, че това е в разрез с постоянно действащите инструкции, но времето ни притиска.

— Не може ли поне да почакаме до залез, сър? Нощта е наша… — Откъм колегите на Косгроув се разнесе приглушено одобрение.

— Това значи почти шест часа. Заложниците няма да издържат. Потегляме след пет минути. Действайте!

Тонът на Уилбо не оставяше място за дискусия.

Двамата пазачи освободиха китките на Нолан и той взе подадения му от Каултър сатфон.

— Ало?

— Тате, Кърт съм. Добре ли си?

— Засега да.

— Чува ли ни някой друг?

— Само моите думи, сине. Къде си? Защо се обаждаш?

— В дома на майката на Каултър в Уивървил съм. Тя е на деветдесет и шест години и трябва да си изпие лекарствата. Но няма да види хапчета, докато не ми кажеш, че си в безопасност.

— Сине, в мига, в който се скрия от погледа на Каултър, той ще изпрати хора да те убият.

Нолан погледна Каултър, който стоеше наблизо. Каултър се усмихна през стиснатите си устни и се отмести малко по-встрани.

— Тогава го вземи с теб.

— Кого да взема?

— Каултър.

— И после?

— Като се отдалечите от другите, убий го! На този етап, предполагам, вече си разбрал, че ситуацията е ти или той.

Отвън се разнесе писък и Санди и Роби изскочиха от бараката. Последваха три изстрела от автоматично оръжие, после три от пистолет. Джонсън сграбчи един автомат и се втурна към вратата, изскочи и изчезна от погледа на Нолан. Нолан чу два откоса и после нищо повече.

Каултър и Нолан бяха сами в бараката — костница. Чуваха пулсиращото боботене на винтовете на бързо приближаващи хеликоптери.

— Да не забъркваме семействата ни във всичко това — каза Каултър. — Кажи на твоето момче да остави майка ми на мира, а аз ще забравя за него. Ще забравя и за двете ти деца. Но ти ще стоиш далече от моите хора, чуваш ли? Говоря за майка ми, изневеряващата ми жена Джоана и Франк IV. Косъм да падне от главите им, твоите ще бъдат накълцани на парчета и дадени за храна на свинете.

И Каултър излезе, коленичи на пясъка и сложи ръцете си на тила. След по-малко от минута мъже в черни униформи с картечни пистолети със заглушители му сложиха белезниците и го изправиха. Нолан седеше, без да казва нищо, а Бърт не спираше да го пита какво става… само че дясната ръка на Нолан висеше безволно със забравения сатфон в нея.

Войник в черно влезе в бараката и насочи оръжието си към него.

— Нолан ли си? — попита за всеки случай.

— Да.

— Излез навън, мой човек. Приятелката ти е простреляна. — Войникът извади нож и освободи краката му.

Нолан се сети за сатфона.

— Бърт, май ни освободиха. Каултър е с белезници. Пусни госпожа Каултър и се махнете оттам максимално бързо и максимално далече. Ще ти се обадя. Обичам те и… благодаря.

Войникът конфискува сатфона.

Нолан изтича навън и видя Кайли. Беше простреляна в корема и вече на система — военен лекар обработваше раната ѝ. Един от пазачите лежеше мъртъв наблизо. Друго тяло бе проснато пред бунгалото, което Уолам бе споделял с пилота.

Чу се стрелба и Нолан трепна и се сниши. Млад боец от спецотряда се засмя и го успокои:

— Няма страшно. Убиват един голям крокодил. В някаква клетка са намерили две полуизядени човешки тела. Странно място, а?

— Най-странното възможно — тихо каза Нолан.

Кайли лежеше гола, ако не се брояха маратонките и окървавената твърде голяма за нея тениска, която беше вдигната до под гърдите ѝ. Той коленичи до нея, за да я утеши, и леко стисна ръката ѝ.

Тя отвори очи и каза:

— Радвам се, че не те убих, Робърт Нолан. Ти беше първият ми уай гуо рен113.

Той я погледна и каза:

— Чети всеки ден „Ейжън Уолстрийт Джърнъл“. И не забравяй онази добра книга.

Изправи се и тръгна. Трябваше да намери Каултър.