Море от лъжи

6. Завръщане в черно

Неделя, 9 март: Рангун, Айнме

Топлият душ пръскаше на пресекулки. Нямаше значение — беше страхотно усещане да измие мръсотията и кръвта. За съжаление обаче водата не можеше да измие семейните снимки в джоба на Телър. В „Дабъл Лама Трейдинг“ бившият рейнджър бе превключвал между заплахи и бърза бруталност. Но може би Телър бе загърбил убийствата. А може би адът бе замръзнал?

Нолан излезе изпод душа, вчеса мократа си коса и се погледна в огледалото. Прошарена коса, гъсти сиви мустаци и лице, изглеждащо няколко години по-младо от числото на неговия километраж. Все още имаше добре оформени мускули, но и паласки около кръста. Карането на велосипед в планината изравняваше резултата с обилната консумация на червено вино.

Нолан смяташе да потърси Сали за чисти дрехи, но вместо това реши да полежи пет минути, за да си прочисти мислите. След четирийсет минути Райдър го събуди с раздрусване.

— Обличай се, старче. След пет минути те искам за опреснителен курс.

Той слезе залитайки долу, където го чакаха пистолетите. След няколко опита си припомни основните неща. Надяваше се първите му седемнайсет куршума да са достатъчни. Но Райдър настоя:

— Вземи този резервен пълнител. След като аз взимам пет, ти все някак ще се оправиш с един.

Глокът се намести уютно в кобур на колана, който изпъкваше над хълбока на Нолан.

— Чувствам се като новоназначен заместник-шериф минута преди бандата на Индио да пристигне на коне в града.

Райдър споделяше афинитета му към уестърните на Клинт Истууд и каза:

— Когато влезеш в бара, не пропускай да запалиш клечка кибрит от гърбавия13.

Нолан се усмихна в сумрака.

Екипът се подготвяше и най-важното бе обличането на тъмни дрехи над черните бронежилетки. Парчета тъкан, прикрепени с велкро, скриха яркожълтите букви У Б Н. Някой бе подготвил маса с ръчни радиостанции, очила за нощно виждане, леко огнестрелно оръжие, карабини SCAR и кутии муниции с патрони калибър 7.62 и 9 милиметра. На втора маса бяха струпани гащеризони, жилетки от кевлар, шапки, ръкавици и боя за лице. Изглеждаше като работа на Райдър, в опит да се превърне операция на УБИ в превземане от тюлените на имението на Бен Ладен в Аботабад.

Разделени от интервал от няколко секунди, пристигнаха пикапът тойота и бял джип, които паркираха отзад. Гонзалес внесе на бегом няколко навити на рула документи. Хекър стоеше встрани и говореше по мобилния си. Свърши разговора и вдигна поглед.

— Травис, Боб… горе.

Когато се качиха отново в заседателната стая, се разбра, че Хекър не си е губил времето.

— Документите на Мили не съдържат инкриминираща информация, с изключение на въздушните снимки на Писта-1. Има малка разпечатка относно „Златният слон“, в която не се споменава името Тофър/Телър. Документите за покойния Крал на опиума Кун Са, провинция Шан и китайските нахлувания нямат значение. Аматьорските анализи от Мили на снимките не влошават общото положение. С други думи, в тях няма нищо, което да вбеси Телър.

Хекър погледна Нолан и добави:

— Сигурно е било параноя от твоя страна да решиш, че болницата е под наблюдение, когато си минал покрай нея.

Нолан се засегна и това пролича в тона му:

— Мили беше заградила с маркер новата сграда, която бе различила на последната размита снимка в моя пакет. От онова, което видях, мога да кажа, че става дума за добре маскирана постройка. Беше написала джипиес координатите на гърба. Ако има… или е имало… нещо ценно в онази сграда, Телър ще подгони всеки, който би могъл да го идентифицира или да разкаже за полосата.

Хекър и Райдър се спогледаха — за тях Нолан виждаше чудовища под леглото.

Хекър разгъна картите в мащаб 1:50000 и Нолан видя мрежа от извити пътища и реки, кръстосващи делтата на Иравади, но нищо друго, освен трева и мочурища там, където би трябвало да се намира полосата.

— Откога са тези карти?

— Отпреди пет-шест години — отговори Гонзалес. — Сложих точка на мястото, където според джипиес координатите би трябвало да се вижда твоята постройка.

Хекър се наведе и с червен флумастер начерта с дебела линия полосата, правейки справка с въздушните снимки от Мили. После вдигна маркера, като учител, предупреждаващ учениците си.

— Сега внимание, всички. Продължаваме покрай Писта-1 на север и захождаме обратно откъм запад, много встрани от мястото, където е бил Боб. Паркираме ето тук, поставяме охрана и тръгваме пеша. Травис, искам да заемеш висока позиция със снайперската карабина Mark 20 SCAR. Аз поемам комуникациите и ще те насочвам. Ако не заварим там никого, минаваме под оградата, влизаме и оглеждаме сградата. Но ако има хора, първият ни приоритет е да наблюдаваме. Втората ни задача са доказателствата. Може би снимки в ИЧ14, но може би нещо, което можем да вземем. На трето място, трябва да се изнесем оттам, без да ни забележат. В това ще ни помогне нашият стар приятел от полицията майор Зо, който сега командва полицейските сили на провинция Иранади и е базиран в Айнме. Той също идва с нас и ще доведе шест до осем души. Ще се обединим с тях, когато се срещнем на уговореното място. Те ще ни ескортират до полосата и ще разположат пътни заграждения в двата края на подхода. Ако това ще ви успокои, ще носят лека картечница със стойка и хиляда патрона за нея.

Всички се засмяха. Райдър поклати глава и каза:

— Трябваше да се оженя за теб, когато имах възможност.

Хекър се ухили, но погледът му предупреждаваше Райдър да не обрича тази операция с героични изпълнения в стил „тюлени“.

Нолан откри две възможни места, където можеше да се намира хюндаят — и двете бяха, където южният път пресичаше потоци. Гонзалес изчисли приблизителните координати на първото място и ги програмира в друг ръчен джипиес.

— Вземи втората карта — тя е в по-малък мащаб, но все пак показва пътя ти. Момент да отбележа на нея полосата и потоците.

Нолан му благодари.

Слязоха. Колите бяха готови и чакаха. Зея изглеждаше като нинджа с черната си маска и черното си снаряжение. Двамата с Райдър чукнаха юмруци на разминаване.

Нолан не познаваше шофьора на тойотата. Казваше се Дара и беше някъде на двайсет, с високи скули, които издаваха, че племенната му принадлежност не е бирманска. Нолан му даде картата и му показа маркираните места. В замяна получи картата си Amex и разписка за надутата сметка от хотела.

— Ще се кача при теб на мястото на срещата край Айнме. Сам иска да говори с мен по пътя.

Дара кимна и запали двигателя. Дясната седалка беше застлана с разрязан чувал от юта, а по покритието от винил по вътрешната страна на вратата имаше големи размазани нетна от кръв, явно вследствие на опит за почистване. Нолан нямаше представа как ще обясни това на фермера. Надяваше се последната стодоларова банкнота да му помогне.

Райдър се увери, че допълнителните оръжия и екипировка са разделени поравно между двата джипа, и хвърли в тях няколкото си последни хрумвания.

— Зашеметяващи и димни гранати — обясни в тъмното е глас, в който се долавяше усмивка.

Хекър даде знак за качване по возилата. Нолан и Райдър седнаха на задната седалка. Гонзалес и Зея се качиха във втория джип.

Напуснаха паркинга като призраци с включени само светлините за паркиране. Ако пътуваха безразсъдно бързо, можеше да стигнат в Айнме след два часа.

— Искаш ли да обсъдим нещо? — попита Нолан.

— Не. Ти трябва да поспиш. Но съм любопитен. Тофър/Телър има телефона ти. Няма ли в него лична информация или банкови сметки и не се ли тревожиш, че има достъп до тях?

— Това не е проблем. Телефонът е заключен надеждно. Телър няма да може да прочете нищо от него, освен ако не го даде на АНС за седмица.

— Е, Марк Уотърман има малко свободно време в момента. — Шегата на Райдър ги накара да се усмихнат. Уотърман15 беше ИТ специалист на АНС и експерт по сигурността, който се бе превърнал в изобличител, издайник и беглец. В момента се намираше в изгнание в апартамент в Москва благодарение на даденото му от Владимир Путин за една година политическо убежище. Много американци смятаха Уотърман за герой заради разкриването на степента, в която АНС шпионира американските граждани. Но за мнозинството той си беше чиста проба предател.

Хората от УБН прегледаха отново списъка. Оказа се, че са забравили ИЧ обективите в Дъбърн Парк, което правеше цялото им фотографско оборудване безполезно през нощта. Хекър отхвърли предложението да се върнат за оптиката. „Керванът“ пое в нощта и светлините за паркиране останаха единствените включени, докато не се отдалечиха достатъчно от конспиративната квартира.

Райдър разгъна частично най-добрата им карта и огледа различните пътища, свършващи в Писта-1.

— Остави това за после — каза му Хекър. — Хората на Зо познават добре района. Това, което сега е по-важно, е да свалим отпечатъците на Боб.

Думите му разсъниха полузаспалия Нолан.

— Ъ…? Моите отпечатъци? Защо?

— Искам да снемеш отпечатъците си от дръжката на вратата, която Тофър/Телър е отворил, също от капака, около петното от кръв на Кяо. Виждали ще се получи нещо. Ще ни трябват твоите и на Кяо отпечатъци, за да можем да ги отхвърлим. Ако можем да идентифицираме Телър положително, това ще ни е от полза.

— Полза? Полза за какво? Няма договор за екстрадиране между Щатите и Бирма или Тайланд и Бирма. Освен това той самият ми призна, че е Робин Телър. За какво са ни отпечатъците му?

— Само ти знаеш това и само ти го казваш. Ако Матюс прикрива Тофър/Телър, първият въпрос, който ще ми бъде зададен, е къде е доказателството на самоличността. Ако мога да покажа, че Тофър е Телър, това ще накара Лангли и Пентагона да обърнат внимание. Рангун е много далече от американските институции. Няма да повярваш какви дивотии стават тук.

— Да, точно в каквато сме се забъркали и момента — обади се Райдър.

— Чудесно. Точно каквото ми трябваше: почти на петдесет и пет години и вече съм добавен към глобалната база данни на УБИ с пръстови отпечатъци на наркобарони. — Нолан с въздишка взе подаденото му куфарче с всичко необходимо за снемане на пръстови отпечатъци.

— Инструкциите са вътре. Всъщност е елементарно, освен ако не духа вятър — успокои го Хекър. — Постарай се. В най-лошия случай не докосвай нищо, върни се до мястото на срещата и ние ще поемем оттам нататък. Но ако се задава пясъчна буря или иде дъжд, това няма да е добре.

Нолан се събуди, когато колите спряха. Още нямаше четири. Все едно бяха летели по главния път. Усещаше в устата си дъх на мърша, а вратът му се бе схванал в допълнение към болките в ходилата, коленете и краката. Разкъсаните му дрехи също миришеха неприятно. Добави към списъка си за пазаруване стикер за кола с надпис „Стареенето не е за лигльовци“.

Хекър и Райдър скочиха, за да се прегърнат и здрависат със Зо. Той беше впечатляваща гледка: авиаторски „Рей Бан“, жълта тениска с яка, златен часовник и панталони в каки цвят подчертаваха мускулестото му тяло с ръст към метър и седемдесет и пет. Майорът от полицията можеше да бъде бирмански близнак на Райдър, само че е петнайсет години по-възрастен. Хората на Зо не бяха с униформи, а колите изглеждаха частни. Хекър определено щеше да му дължи голяма услуга.

Нолан последва примера на Гонзалес и навлече комбинезон върху дрехите си. После намери тъмно кепе, за да оформи „тоалета“ си. Въздържа се от бронежилетката, ръкавиците и SCAR-а. Дори само висящият на колана му 9-милиметров автоматик го караше да се чувства като симулант. За какво му е „Глок“ на един компютърен експерт? По дяволите, та той още се водеше в отпуск! Цялата сцена му се струваше сюрреалистична. Сега му трябваше пистолет за пейнтбол и да е на купон за пенсиониращи се на о-в Пукет.

Хекър, Райдър и майорът завършиха дискусията си върху капака на рейндж роувъра с оживено жестикулиране. Нолан поиска да се увери още веднъж, че мястото на срещата е тук в шест часа. При възникване на някакви проблеми трябваше да използва канал 9 на ръчните радиостанции, които Гонзалес вече бе раздал.

— Да не забравиш това — каза му Райдър и му подаде джипиес устройство. — Гонзалес е въвел координатите на навеса, първото възможно местонахождение на хюндая и мястото на срещата тук, на този празен парцел. Сигурен ли си, че си добре? Мога да ти дам Зея.

— Имаш нужда от всеки с пишка в този момент — въздъхна Нолан.

— Благодаря за разбирането.

— Може би ескорт от двама от хората на Зо?

— Докато ти спеше, с Хекър го обсъдихме. Ако Телър или хората му забележат пикапа или кола на посолството с ескорт, ще има сблъсък. Решихме, че за теб е по-безопасно да си сам. Освен това така ще обясняваме на Зо по-малко неща. Искам да те държим максимално встрани, особено след заплахата на Телър към семейството ти. Ако имаш някакви неприятности, обади ни се и ще дойдем веднага.

Нолан изпусна въздуха от гърдите си. Райдър беше прав. Още по-важно бе, че Зо помагаше, вършейки услуга на Хекър. Боб бе никой за майор Зо. В случай на скандал това обстоятелство можеше да се окаже доста удобно.

— Логично е — съгласи се той.

Нолан провлачи крака до тойотата, кимна на Дара, седна на скритата под чувала седалка и кихна. Колата миришеше на кланица. Как, по дяволите, щеше да обясни това? Проклетата стодоларова банкнота нямаше да е достатъчна, макар че той имаше портфейл, пълен с кинти. Каза на Дара да потегли към мястото, отбелязано на картата на Гонзалес. Вече бяха минали през Айнме и пътищата изглеждаха още по-черни, отколкото при лудешкото им връщане в Рангун.

Първият поток бе пресъхнал и край моста нямаше къща. Продължиха нататък и минаха по втория мост. Няколко запалени фарове на коли разкриваха стоящите наблизо хора. Къщата от сгуробетон беше опожарена и все още димеше. Отзад се виждаше втора димяща черупка — хюндаят. Това поне опростяваше нещата с пръстовите отпечатъци.

Беше виждал предостатъчно трупове в Рамади, за да разпознае характерните „боксьорски“ пози, заемани от изгарящите живи. Три трупа лежаха в петната от нерегулираните предни фарове на тойотата. Някой лисна кофа вода върху пепелта на дома и се вдигна облак пара. Беше като сцена от ада. Към тях се отправиха хора, вероятно разпознали пикапа, и насочиха лъчите на фенерчета, за да видят кои са шофьорът и пътникът до него.

— Тръгвай, Дара. Да се махаме оттук!

За втори път тази нощ колелата изхвърлиха чакъл по обратния път. Нолан се сниши, за да не бъде разпознат като бял. Достатъчно беше, че ги бяха видели да идват тук с пикапа на фермера. Но чие беше третото тяло? Може би семейството имаше дете или им бе дошъл на гости роднина, когато бяха пристигнали главорезите на Телър. Как бяха намерили това място толкова бързо?

Естествено, досети се Нолан! Пред болницата хората на Телър бяха видели регистрационната табела на тойотата и бяха дошли на адреса на регистрацията да научат повече. Как не се бе сетил за това, когато бяха разменили колите? Беше убил бедното семейство с глупостта си!

— Отбий и спри! Изгаси фаровете.

Нолан слезе с подгъващи се крака, коленичи на банкета и повърна. Върна се колата, изплакна устата си с вода, изплю я навън и бе готов да продължат бягството си. Спомни си последния път, когато бе повръщал. Беше пред апартамента на Прентис Дюпре в Джохор Бару, Южна Малайзия. Всички смислени служебни задължения на Нолан се бяха изпарили преди година и половина, малко след въпросната нощ. Версията на ЦРУ бе, че е получил психически срив, когато базираната в Малайзия програмистка Прентис Дюпре била открита мъртва. Отговорен за това, че смъртта е вследствие на самоубийство, Нолан бе манипулирал уликите така, че да сочат към свързано с ЦРУ убийство. Това не бе попречило на малайзийския патоанатом да върне заключение за самоубийство. И оттогава вълците бяха по петите му.

Впоследствие Нолан бе потърсил спасение в бюрокрацията на ЦРУ, която дотогава го бе измъчвала с безсмислено поставяне на чавки и попълване на формуляри. След изтърпяването на шест седмици платен отпуск Компанията се бе съгласила на отложена оставка, която щеше да го докара до 55-годишна възраст и пълна пенсия. Междувременно бившият ас бе понижен до това да аутсорсва16 зловреден код, написан от азиатски хакери, в малък офис, заврян в административна сграда на „Скотс Роуд“17 в туристическата част на Сингапур. Работата на Нолан бе да отскача от дома си в Сингапур до различните азиатски столици, за да наема съмнителни подизпълнители, които да вършат гадни неща. Получаваше програмите чрез различни базирани в тъмния уеб анонимни пощенски кутии, за да ги предаде в Лангли за одобрение и по-нататъшно замаскиране на източника, чрез оторизирани разплащания с биткойни или по старомодния начин чрез долари в брой, като се опитваше да предугажда всячески ходовете на местното правоопазване във всяка юрисдикция. А сега седеше в пикапа на покойник и в дъното на гърлото му киселееше солна киселина. Точно когато бе решил, че няма как да падне по-ниско в собствените си очи или да загуби още от професионалната си гордост, бе стигнал до ново дъно.

— Да тръгваме, Дара — каза той и шофьорът включи на скорост.

Нолан бе в такова състояние, че не му пукаше дали Телър е оставил някого край останките на хюндая, за да види кой ще се появи. Във всеки случай зад тях не се виждаха светлини на следваща ги кола. Пое дълбоко дъх и направи усилие да се стегне. Ако сега загубеше концентрация, Телър със сигурност щеше да спечели. Извади глока и го сложи на седалката.

— Знаеш ли как да използваш това? — попита той и Дара кимна. — Ако някой се опита да ни спре, застреляй го.

— Аз шофирам. Ти стреляш — многословно отговори икономичният на думи шофьор.

Дара ускори. Явно не му се искаше някой да го догони. Когато влязоха в празния парцел, беше едва 5:30 и все още тъмно. Тук, естествено, още нямаше никого. Нолан се чувстваше неспокоен да са сами, но нали бяха подранили с половин час. Нямаше да нарушава радиомълчанието, за да съобщи нещо, което не касаеше другиго.

— Телефонът ти има ли обхват? — попита той Дара. Изненадващо имаше. Изглежда, Айнме разполагаше с клетъчна кула. Нолан извади визитката на Мили и Дара набра номера ѝ. Тя вдигна на осмия сигнал.

— Ало? Кой е? — Гласът ѝ бе дрезгав от прекъснатия сън.

— Боб. Край Айнме съм. Отидохме да разменим тойотата за хюндая, но семейството е мъртво, а къщата е опожарена. И хюндаят е изгорял. Направил го е Телър. Той ще дойде за теб. Събери си най-нужното в чанта и веднага тръгни за Дъбърн Парк. Там ще си в безопасност. Когато се върнем в града, ще измислим какво да правим нататък. В момента чакам приятелите ни да се върнат от тяхната задача.

— Господи! Ти добре ли си?

— Аз съм добре, но ти трябва да се махнеш оттам. Може би трябва да се обадиш на Ейбрамс и да му поискаш ескорт.

— Веднага ще извикам такси и ще напусна, щом то пристигне. Да организирам идването на морски пехотинци тук в шест без петнайсет ще отнеме много по-дълго.

— Обади ми се на този номер, когато си в безопасност. Дочуване. — Той си погледна часовника. Точно една минута.

В Сингапур беше 7:15 сутринта. Щеше ли да събуди Джоани? А и какво точно щеше да ѝ каже? Че някакъв маниак отпреди двайсет и девет години е възкръснал и заплашва да им изпрати по въздушната поща нарязаните тела на децата им? Левият му клепач потрепна.

— Мога ли да се обадя в Сингапур с твоя телефон?

Дара се усмихна.

— Не. Само Мианмар.

Нолан му върна телефона и се сви на седалката.

Да се опитваш да призовеш Телър към разум беше като сам да хвърлиш на кладата децата си. Резултатът щеше да бъде пепел и сълзи. В момента Телър го преследваше. Нолан отпусна глока в скута си, без да пуска дръжката му. Свалиха прозорците до долу, за да усетят по-хладния утринен въздух. Все още цареше непрогледен мрак. Дори насекомите се бяха смълчали.

Появиха се две коли и фаровете им осветиха пикапа. Нолан не можеше да различи нищо. Колите спряха на двайсетина метра и изгасиха двигателите и фаровете. Той слезе и се сниши зад вратата с готов за стрелба глок. Изминаха десет секунди. Видя в дошлите коли пламъчетата на запалки и огънчетата на цигари. Това трябваше да са хората на Зо. Нолан свали оръжието и малко смутено го прибра в кобура. Качи се в тойотата и тихо затвори вратата. Дара отбягваше погледа му.

До двете коли спряха още три. Този път Нолан се удържа и не слезе. От едната кола скочи Райдър и изтича при него.

— Да тръгваме — каза и спря. — Къде е хюндаят?

— Изгорял на въглен заедно със собствениците и къщата им. Телър ги е убил.

— Зея! Ела насам.

Зея, все още облечен като нинджа, но изкалян от главата до краката, скочи от другата врата и дотича до тях. Райдър му каза какво е станало и му нареди да обясни на хората на Зо. Те щяха да се погрижат за разчистването, включително за пикапа.

Хекър дълго се сбогува с любимия си полицейски началник, с когото накрая взаимно се потупаха по гърбовете. Дара освободи тойотата в полза на втория джип. Пристигнаха и последните коли. Всички бяха налице.

На свободния парцел ставаше все по-светло и по-светло. Време беше вампирите да се приберат по ковчезите си. Нолан зае мръсното място на Зея отзад и след минута до него се намести Райдър.

— Мустаците ти жълтеят. Да не си повръщал?

— И още как! Виждал ли си труповете на трима изгорели живи? Не е приятна гледка, особено ако е по твоя вина.

— По дяволите…! Виж, това се случва. Животът е такъв. Не му позволявай да те парализира. — Райдър още беше възбуден от случилото се на Писта-1.

Качи се Хекър, който изглеждаше като победител в студентска научна изложба.

— Да тръгваме.

Двата бели джипа потеглиха, като оставиха майор Зо и хората му да се съвещават до пикапа.

Райдър каза на Хекър за случилото се — нарече го „Барбекюто на Боб“.

Хекър замислено каза:

— Телър явно има солидни връзки. Представяш ли си какво е да идентифицираш табела на кола в Рангун в събота през нощта…? Явно е безскрупулен кучи син. Да, това е извън всякакво съмнение.

Нолан върна неотваряния набор за снемане на отпечатъци и каза:

— Не можах да го използвам.

Кой знае защо, Райдър намери това за страшно смешно. Дори Хекър едва сдържа смеха си.

— Трябва да се отпуснеш — каза Хекър. — Ще се оправим. Освен ако Телър не ни чака на влизане или излизане от Айнме, в който случай ще сме мъртви още преди закуска.

Шофьорът, Арун, ускори въпреки ранните пешеходци, велосипедисти и трактористи, за които, изглежда, нямаше значение, че е неделя рано сутринта. Всеки, който опиташе изстрел, трябваше да съпровожда рейндж роувъра доста време, преди да успее да го улучи.

Телефонът на Райдър завибрира.

— Да? Окей, Дара, благодаря — отговори той и прекъсна. — Боб, някаква жена те е търсила, за да ти каже, че вече е в пристройката на посолството.

— Това е Мили. Обадих ѝ се, след като видяхме опожарената къща и кола. Но ѝ казах да отиде в Дъбърн Парк.

— Добре си се сетил и си реагирал бързо.

— И какво установихте на полосата? — Нолан най-сетне зададе въпроса, който най-много го интересуваше.

Започна Хекър:

— Всичко и нищо. Нямаше хора, но едва ли сме ги изпуснали с много. Сградата, която толкова много те вълнуваше, също е опожарена. Приятелят ти Телър, изглежда, е пироман. Хората на Зо сложиха бариери в двата края на пътя, но без резултат. Травис и аз се качихме на един от околните хълмове, но при тази облачна покривка беше толкова тъмно, че Травис не забеляза нищо, макар да гледаше през старлайта си. И аз не видях нищо през очилата за нощно виждане.

— Особено след като забрави да свалиш капачките на обектива, шефе.

Но Хекър не му обърна внимание, а продължи:

— Гонзалес и Зея изкопаха дупка под оградата, влязоха през нея, изпълзяха сто метра до сградата и взеха мостри от почвата и пепелта на изгорелия до основи навес. Ще ги анализираме и ще видим дали можем да разберем какво е било складирано там.

— Не звучи много окуражително — коментира Нолан.

— Става още по-добре — намеси се Райдър. — В сградата имаше овъглени сандъци с нещо сладко, може би някакъв плод. Взехме мостри. Може би Телър се занимава с контрабанда на банани. Или може би не, защото Гонзалес поразкопа наоколо и провери края на бетонния под. Плочата се оказа двайсет сантиметра дебела. Този под може да издържи голям товар — злато, сандъци с муниции, разглобени тежки оръжия… каквото се сетиш.

— Не мога да повярвам, че не е имало часови — каза Нолан.

Но Хекър продължаваше въодушевено:

— Телър също не разполага с неограничено много хора. Тръгнали са си, след като са взели или са изгорили каквото е имало там. Няма да използва полосата отново. „Златният слон“ ще прехвърли задачата на армията или на някой генерал. Може би най-интересен от всичко бе разбитият ИЧ маяк, който Хани Гонзалес намери зад изгорения навес.

— Плюс пресните следи от гуми по пистата, заличени с бяла боя — добави Райдър — И калните следи от колела, насочени на изток, към главния портал, който ти си видял вчера.

— И какво означава всичко това?

Хекър пръв опита да даде отговор:

— Хората на Зо ще разпитат наоколо, но двама от тях, които живеят на юг, вече казаха, че е имало кацания и излитания посред нощ поне веднъж седмично през последния месец или по-дълго. Така че за нас става дума за нова, напълно мистериозна полоса, годна за обслужване на големи самолети. Мисля, че Телър контрабандира наркотици, за да припечелва допълнително, извън работата си за „Златният слон“. Ако е така, това означава протекция от страна на армията. Вероятно се изнасят хероин и мет, а може би се внасят оръжия.

— Не-е… няма начин това да става под носа на Мят Нои — възрази Райдър. — Никой в „Златният слон“ не смее да пръдне без знанието на тази дама.

— Разкажи нещо повече за Мят Нои.

Райдър беше готов да му угоди:

— Имаме цяла книга за живота в семейството. Прочетох я, когато пристигнах тук преди почти две години. Кралят на опиума Кун Са умрял през 2007-а, оставяйки осем деца. „Златният слон“ е компания на дъщеря му Мят Нои с предмет на дейност недвижими имоти, добив на нефрит, производство на цимент и поддържане на нелегални казина по границата с Китай и по платената магистрала Янгон-Мандалей. Добави към това магистралата Янгон-Чаунгта, макар нито правителството, нито компанията да са направили по този повод официално изявление.

Хекър допълни информацията на Райдър:

— Кун Са бил много богат. Платил един милиард долара, за да не влезе в затвора, и друг милиард, за да оставят децата му на мира, докато те харчат и инвестират изпраните остатъци. Мят Нои се оказа най-успешната. Като дъщеря тя вероятно е стартирала със само двеста милиона, които поне е утроила след смъртта на баща ѝ преди вече седем години. Строителството на пътя спря и работниците се разпиляха, но това не е защото „Златният слон“ е фалирал. Забрави и за наркотиците. В наши дни семейство Кун Са е чисто като сълза. Най-доброто ми предположение е, че хунтата трупа свой собствен арсенал, ей така, за всеки случай, например, за да е готова за следващия преврат. Това обяснява честите полети и подсиления бетонен под.

Нолан не каза нищо. Никой не го попита за мнението му, а той самият не знаеше има ли такова.

Вече бяха оставили Айнме далече зад тях. С намаляване на заплахата от засада Райдър започна да се разоръжава, съблича и сваля от себе си всякаква екипировка. Хекър опитваше подобни извивки в ограниченото пространство. Нолан беше прекалено изморен, за да опита каквото и да било друго, освен да предаде пистолета си на Райдър.

— Ей, внимавай, не помниш ли какво ти казах в „Клуб Аватар“? Глокът няма предпазител, така че зарядната камера трябва да е празна. — Райдър изхвърли патрона и остави пистолета на Боб на рафта зад себе си.

— Извинявам се — промърмори Нолан и сложи шапката си, резервния пълнител и ръчната радиостанция на съответните купчинки.

Скоро бяха в покрайнините на Рангун. Пресякоха реката и се озоваха в самия център на града. Устата на Нолан все още миришеше на жлъчна течност, а мозъкът му работеше на пълни обороти.

Нечий телефон завибрира.

— Да, Хекър съм. Какво…? По дяволите…! Окей, среща в Дъбърн Парк в десет сутринта с посланика. Да, мога да обясня някои неща, но съвсем не всичко. — Той се обърна към Райдър и Нолан. — Клей Ейбрамс. Кяо е мъртъв. Намерен е изкормен в болничното легло. Който го е направил, му е отрязал и езика. Картата за самоличност на Кяо е била в портфейла му, така че полицията се е обадила на шефа на охраната в посолството.

— Мамка му. Този пич се е развихрил. — Райдър посегна назад, взе пистолет от задния рафт и го даде на Хекър. После върна своя в кобура. Погледна Нолан: — Искаш ли си глока?

Нолан завъртя глава и затвори очи. Мислеше за заплахата срещу децата му и жена му. Беше разиграл в ума си всяка комбинация, която можеше да отведе Телър при тях. Нямаше нищо друго, освен снимките от портфейла му. Дори къщата им бе на името на Джоани. А на Телър му трябваше време да организира удара или каквото там имаше предвид. Беше доста зает тук. Не беше Супермен. В действителност се криеше. Вероятно нямаше никаква международна мрежа, с изключение на онези, които го бяха устроили в Бирма.

Нолан наруши мълчанието:

— Телър е местната брънка във веригата на отвличането на МН370. Не знам за кого работи, но вероятно е някой, когото познава отдавна, и това не е местен генерал. Нямам представа къде е самолетът, но със сигурност не е в Бирма. Кацнал е тук и е излетял рано сутринта в събота. Обзалагам се, че Телър е свалил изключително важен човек или ценно карго от този самолет. Причината Телър да убива всички, които му попаднат, е да привлече вниманието върху себе си вместо хората да се занимават със скъпоценното му карго. Това е димна завеса, психологическа диверсия. Приоритетната мишена е още в страната. Трябва да я открием, преди да се е изнесла. Тя почти сигурно е била в контейнерите, с които вчера се разминах на пътя.

Беше ред на Хекър и Райдър да се замислят. Нолан продължи:

— Ако хората на Телър са намерили паспорта ми, преди да изгорят онази къща, значи имат сингапурския ми адрес. Следващият ход на Телър ще е да отвлече или по някакъв начин да нарани семейството ми, за да ми попречи да сглобя общата картина. А ако има източник в рангунската централа, проблемите ни ще са още по-сериозни.

Хекър имаше съмнения:

— Това е доста тънко, Боб. Казваш, че МН370 е бил отвлечен, вкаран е незабелязано в Бирма, кацнал е на Писта-1, където Телър е разтоварил от него някакво съкровище, после отново е излетял, и пак незабелязано от никого. А междувременно Телър се прави на подивял, за да може да изведе приоритетни мишени извън Бирма, така ли?

Нолан го контрира:

— Мисля, че пропускаш най-важната част. Телър не може да работи сам. Той има клиент, може би хора, с които е работил в миналото, а защо не дори правителство. И както ти вече сам каза, много е вероятно някой от местната централа да му помага да се крие така успешно. Може този някой да е Матюс, но може и да не е.

— Всичко това звучи доста налудничаво. От друга страна, не живеем ли в луд свят? Може и да си напипал нещо. — Райдър, антиинтелектуалецът, го вземаше на сериозно? Нолан не знаеше това добър знак ли е, или лош.

Хекър ги върна към настоящето:

— Господа, нека се съсредоточим върху следващите няколко часа. На половин час път сме от конспиративната квартира. В десет ни предстои среща с посланик Мартин, на която трябва да обясним как, но дяволите, през последните осемнайсет часа загубихме кола и загубихме шофьор на посолството. Предполагам, че не бихме искали да споделяме идеите на Боб или наученото през нощта с Матюс. Накрая, налага се да опазим Мили.

— Какъв е планът ти, ако допуснем, че не сме уволнени, след като Мартин свърши с нас? — поинтересува се Райдър.

— Първо, трябва да разберем какво е било свалено от онзи самолет и защо. Второ, ще убия Телър — отговори Нолан.

— Преди три минути ти дори не искаше да се докоснеш до глока. Сега ще го гониш до дупка посред бял ден по главната улица? — попита Райдър.

— Няма да го застрелям. Ще открия слабостите му и ще го премахна чрез тях… но това е за по-нататък. Трябва да открием самолета или хората и каргото, свалени от него. Открием ли приоритетните мишени, Телър ще има по-големи грижи от това да се занимава с нас.

— Значи се е появил пак с тайна мисия след трийсет години под дълбоко прикритие — каза Хекър. — Завръщане в черно.

— Много черно. — Гласът на Райдър бе силно възбуден.