Море от лъжи

44. Приказки за лека нощ

Четвъртък, 13 март: Рангун, Коломбо. Британска Колумбия, Сингапур

Хекър се чувстваше като дете на Коледа. Зо се беше обадил, за да съобщи, че двамата американски войници са живи и здрави, един от неговите хора е убит и имат един пленник без наранявания. В бързината си да напусне Хогуортс, Хекър едва не бе забравил паспорта и пътната си чанта, да не говорим за стенограмите от разпитите и документа за засечената от НУВКР радиоактивност в океана.

Ако трафикът не му поднесеше неприятна изненада, щеше да има десетина минути за разговор с двамата от „Делта“, преди да трябва се чекира за последния за деня полет до Сингапур. Някой от Компанията щеше да дойде за телефона на Райдър, а Хекър трябваше да се погрижи Травис да предаде правилния телефон.

Колата на Хекър спря пред вход с ограничен достъп, където ги пресрещна един от хората на Зо. Намериха джипа на Зо след минута лавиране през верижно съединени колички за багаж и цистерни за зареждане. Беше паркиран до линейка, чакаща самолет, изваден сякаш от 1930-те.

Вратата се отвори и по стълбата слезе Майкълс. Беше намръщен и водеше възрастен побелял мъж, облечен в мръсни дрехи. Хекър не можеше да повярва, че този кльощав старец е страховитият Робин Телър.

— Не мисля, че идеята е добра… Устата на Нолан издаваше правилните звуци, но Кайли го беше сграбчила през задника и той усещаше члена си, притиснат върху корема ѝ, докато пълните ѝ устни търсеха устата му. Езикът ѝ се стрелна няколко пъти, докато се целуваха. Той на свой ред я сграбчи отзад, а тя премести ръцете си на тила му и започна да го масажира. Един от новите му телефони избръмча и той се възползва от прекъсването, за да се измъкне от захвата ѝ. Беше съобщение от Хекър по WhatsApp:

„Телър е мъртъв! Обезглавен от туземци от ва. Задържан е някой си полковник Мулън или Вон Ли, забъркан в отвличането на МН370, но отказва да говори. ЦРУ още не знае. Чакам съвет“.

— Кайли, трябва ми малко време насаме. — Телефонът му отново избръмча. Този път беше текстово съобщение от Чумаков, който потвърждаваше фоайето на „Синамон Гранд“ в десет нула-нула. Кръщелникът му Марк бе успял да се добере до Коломбо. Нолан сподели новините с Кайли и попита:

— Ще бъдеш ли будна до късно?

— Ще охладя шампанското.

— Това ми напомня… твоето посолство ще убеди Шри Ланка да даде постоянно убежище на Марк, нали? Това е част от сделката ни. — Нолан ѝ подаде торбичката от безмитния магазин.

Защо не поговорим за това по-късно, когато дойдеш при мен? — И тя стисна ръката му, преди да се оттегли през балкона в стаята си.

Първата му задача бе да отговори на Хекър с надеждата АНС все още да не могат да четат съобщенията по WhatsApp:

„Наложително е ЦРУ да не знае засега за Мулън/Ли. Предлагам разпит в консп. квартира на УБН. Уведоми началниците в УБН, след като ролята му в МН370 се потвърди или аз бъда заловен или убит“.

След това написа всичко, което имаше за Чумаков, и го изпрати на Балендра и Патмараджа с шифрован имейл през TOR, като сложи тема „За незабавно действие, в случай че бъда убит или отвлечен“.

След като свърши с това, мислите му се отклониха към петък. Имаше тягостно, много лошо предчувствие. Не можеше да се насили да мисли за събота. Но ако се добереше до „Тръскот“ и намереше там Каултър да го чака, с какво щеше да го притисне? За момента не разполагаше с нищо, а това означаваше, че е мъртъв. Щеше да е жалко да бие път чак до Австралия, за да бъде убит в първия час. Трябваше му нещо… Уивървил! Използвайки третия си лаптоп за последните два дни, той потърси „Каултър“ и „Уивървил“. Намери „Ведически Спа и Център за подмладяване Каултър“. Това не му звучеше точно като инициатива на Франк, но пък приличаше на бизнес, който можеше да върти съпруга, например по-млада втора съпруга. Изглежда, Франк имаше семейство в Уивървил.

И понеже Бърт така или иначе нямаше какво конкретно да прави в момента, това му даде идея — защо не го накараше да мине през границата и да се разходи до Уивървил? Синът му щеше да запази анонимността си по-лесно в по-многолюдния Рединг, на само осемдесет километра, докато Боб не му наредеше да действа… или някой друг не го извикаше в Азия, за да прибере трупа на баща си.

Ако се изключеха трудните тийнейджърски години, между него и Бърт винаги бе имало здрава връзка. Бърт бе смятал, че „мама се държи ненужно твърдо с тате“. След изневярата от миналата седмица това отношение можеше да се промени, но поне засега той можеше да разчита на подкрепата на сина си. Когато свърши с въвеждането на текста на съобщението в WhatsApp, го изпрати, без да го редактира, от страх, че може да размисли и да го изтрие:

Беше гаден номер да иска такова нещо от сина си, но му трябваше откъде да подходи и Бърт бе единствената възможност. Слабата утеха бе, че на Бърт може да не му се наложеше да прави нищо, понеже бе малко вероятно баща му да стигне до Австралия.

Нолан разтърси глава — трябваше да мисли позитивно или нямаше да доживее и до утре. А какъв по-добър начин да се разведри от това да почука на съседната врата и да разбере дали Кайли бе сериозна за отварянето на шампанското?

Джерард и Майкълс имаха два свободни часа, преди да тръгнат за летището. Ескортираха затворника до Хогуортс и се погрижиха да е надеждно заключен. След това разказаха за всичко случило се на Гонзалес. Гонзалес клатеше изумено глава, докато двамата описаха десетте си минути с ва и отвратителния край на Робин Телър.

Малко посмачканата Сали се бе върнала към домакинските си задължения, след като я бяха пуснали от болницата след атаката с ракетни гранати в понеделник. Гръдният ѝ кош бе толкова стегнато бинтован, че едва можеше да диша, но тя бе толкова грижовна по отношение на Хекър, че се бе отказала от предписания ѝ двуседмичен отпуск по болест. С помощта на сержантите тя заключи все още немия полковник Мулън/Вон Ли в спалнята без прозорци, специално предназначена за такива недоброволни гости, и спазвайки правилата на УБН, поглеждаше на всеки петнайсет минути през прозореца за наблюдение. Когато изкрещя, двамата „Делта“ пристигнаха на бегом с готово за използване оръжие. Мулън бе изтръгнал телта на пружина от леглото и бе разпрал с нея лявата си китка. Сега лежеше безжизнен в локва кръв.

Бърт се нуждаеше от раздвижване и съобщението от баща му бе точно това, което му трябваше.

— Крайно време беше! — каза той на глас.

Мозъкът му превключи. Можеше да напусне вилата, да върне наетата кола и — ако се разбързаше — можеше да използва различни автобуси и таксита, за да мине границата до седем часа.

Включи се онлайн и използва Google Earth, за да избере къде да каже на спаринг-партньора и съквартиранта си да дойде да го вземе на територията на Щатите. Знаеше, че баща му няма да одобри обаждането до Макгърти, но Бърт нямаше да му иска разрешение. В случая от значение бе времевият фактор, а когато времето не стига, човек се обръща към онези, на които има доверие.

Леле…! Сега вече знаеше какво изпитва една жена, когато е в романтично настроение. Охладено шампанско, свещи и сексуална предразположеност. Някога така бе и с Джоани, преди много време, преди да се предаде пред томителния зов и топлите прегръдки на Мелиса Шук. Мили също бе страхотна, но тя бе повече негов фен, отколкото равнопоставена. Сега той се намираше под магията на човек на неговата възраст, както и на по-старша по чин в съперничеща разузнавателна агенция. Предупредителните камбани звънтяха, но някак… в далечината. Нолан доля чашите и предложи на Кайли да седне до него.

Дешан Патмараджа въведе новодошлия в стая 109, като я отвори с дубликат на ключа. Нолан го нямаше. Зад него в стаята се вмъкна втори, необичайно висок човек. Високият бе облечен като турист и носеше правоъгълно куфарче за билярдни щеки и сгъваема стълба. Патмараджа взе от щъркела кафяв пакет и остави до себе си „салам“, напълнен с пясък вместо с капок93. Махна мълчаливо с ръка на новопристигналия и затвори вратата. Вече беше достатъчно късно и той имаше задача в „Рокетс Клуб“ непосредствено до жп линията.

Майкълс и Джерард работеха съгласувано, като единият стягаше турникета, а другият следеше жизнените показатели на пациента.

— Има пулс — каза Майкълс, — не се е срязал много дълбоко. Кръвотечението почти спря.

Гонзалес се зададе задъхан от стълбището.

— Долу чака шофьор. Ще го караме ли в болницата?

— Да, по дяволите — каза Джерард. — Трябва да му се прелее кръв и някой да зашие тази китка.

— А ти ще останеш ли да го пазиш? Последният, когото оставихме в болница, свърши изкормен.

— Няма да стане. Отпускът ни е прекъснат поради инцидент в базата. Имат нужда и от двама ни в максимално кратък срок, а ние сме на ръба да изпуснем полета. Да не говорим, че онова на север, на което днес станахме свидетели, ни прави издирвани.

— Добре, но поне откарай Мулън/Ли в спешното, докато аз се свържа с Хекър и решим какво да правим.

— Става, но само ако сме на летището не по-късно от седем часа. Самолетът на Леър за Коломбо излита в осем и половина, а моят директен полет за Дубай е в девет без петнайсет.

— Това ни дава два часа, преди да трябва да тръгнеш. Помогни ми сега да го свалим до колата. Вземи оръжията ни. Нямаме представа кой и какво ни чака навън. Да не забравяме, че човек на Телър уби в градската болница шофьор на посолството преди по-малко от седмица.

Високият убиец подреди инструментите си. Снайперската пушка AS50 50-и калибър беше готова, пълнителят с пет патрона бе зареден и щракнат на мястото му, заглушителят бе сложен, а оптическият прицел чакаше калибриране. Той сложи торбичката с пясък върху най-горното стъпало на стълбата и се увери, че може да служи като стабилна опора за цевта на пушката. След това за всеки случай сглоби двуногата. Оставаше да се погрижи за оптиката.

Нолан бе опиянен от миризмата ѝ. Пищното ѝ тяло реагира, когато той премести устата си надолу по шията ѝ, избута с нос чашката на сутиена и облиза с език втвърденото ѝ зърно, докато ръката му галеше другата ѝ гърда. Кайли го избута малко от себе си, за да му каже да ѝ помогне с роклята ѝ. Той го направи с готовност, пълнейки очите си с перфектната ѝ кожа с цвят на слонова кост само някакви седемдесет и два часа след като се бе наслаждавал на абаносовата на Мили. Подхвана с двата си палеца бикините ѝ и спусна лице върху икономично подстригания ѝ триъгълник. Тя разтвори бедра и хвана с две ръце главата му, докато езикът му раздели портите и проникна между тях. След минути тя стигна до оргазъм. Той не послуша умоляванията ѝ да се съблече. Времето бе малко и трябваше да покаже самодисциплина, та макар и съвсем мъничко.

На четири крака над отпуснатото ѝ тяло той я целуна по бузата и направи движение да се изправи. Тя обаче го хвана, придърпа го към себе си и страстно го целуна.

— О, това беше прекрасно. Нека сега аз ти доставя удоволствие.

Но с усилие на волята, на каквото не вярваше, че може да е способен, той се измъкна от прегръдката ѝ и дръпна чаршафа, за да я покрие и — така поне се надяваше — да потисне неугасналата си страст. Това разчупи магията, тя се изправи, притиснала чаршафа под шията си, и мълчаливо го изгледа как си тръгва.

Нолан се измъкна на балкона и тръгна към стаята си. Мислеше за петте най-забележителни дни в живота си. Ендорфинната мъгла от близостта с Кайли го остави неподготвен за ръката връз устата му и острието на ножа под брадичката му.

— Не мърдай.

Нолан послушно замръзна.

— Ще сваля ръката си и ти ще ми кажеш името си. Ако навикаш или опиташ да се съпротивляваш, ще те убия. Разбра ли ме?

Нолан леко кимна. Ръката се отдръпна на сантиметър от устните му и той прошепна:

— Боб Нолан.

— Ела с мен до вратата и включи осветлението — нареди гласът.

Нолан се подчини, макар слабата крушка да светеше едва-едва. Нападателят му го пусна и двамата се огледаха оценяващо.

— Не приличаш на Боб Нолан.

— Ти трябва да си Аджа Фернандо — предположи Нолан, който знаеше, че наетият стрелец е двуметров ектоморф94.

— На твоите услуги, но само след като се уверя в самоличността ти.

— Нека изгася тази лампа и ще поговорим. Ако приличах на снимката си в документа за самоличност, нямаше да стигна дотук жив.

Самолетът още не бе спрял да рулира, когато екранът на телефона на Хекър светна. Мулън/Ли си е срязал китката? Мулън/Ли бил закаран в болницата и вече бил изваден от операционната. Били му прелели два литра кръв и зашили разкъсаните вени. Мулън/Ли бил в съзнание, мълчал и бил вързан с белезници за леглото. Джерард и Майкълс трябвало да потеглят до петнайсет минути. „Какво искате от мен да направя?“

Хекър набра Гонзалес:

— Хани, как е той?

Стабилен и мълчалив. Докторът казва, че му е нужна микрохирургия, за да възстановят пораженията по нервите и сухожилията, но те не можели да правят такива неща при тях. В Банкок имало специалист по хирургия на китката и той предлага да го прехвърлим там.

— Да му оправим ръката не е първата ми грижа. Да го опазим жив и да разберем по какъв начин е свързан е МН370 е по-важно.

— И какъв е планът?

— Ами, дори след смъртта на Телър не можем да го опазим в Хогуортс, да не говорим в болницата, след като двамата от „Делта“ си заминат. Има ли някакъв шанс да останат, докато не доведем подкрепление? Може да се наложи да разчитаме на пехотинците в посолството дори ако това означава Матюс да разбере какво става.

— Не става. Вече ги молих, но те трябва да се върнат в своето поделение, защото някакъв афгански войник стрелял по базата на Специалните сили. И са прави да се безпокоят, че местният режим може да реши да ги търси, след като се разбере за стрелбата и обезглавяванията там, на север.

— Изпрати Джерард и Майкълс на летището и им предай благодарностите ни. План А ще бъде да закараме този тип в медицинско заведение извън града. Свържи се със Зо и вижте има ли място, което неговите хора биха могли да охраняват. — И Хекър затвори.

Хекър мина като вихрушка през паспортния контрол и митницата на Сингапур, видя с изненада, че на стоянката за таксита няма опашка, и даде на шофьора адреса на Регионалния център на флота. Последва обаждане до шефа на УБН в Сингапур Деймиън Барлинг, макар да бе едва шест сутринта.

— Аз съм. В града съм за няколко часа на път за голямото чесане на главите довечера в Токио.

— Питах се дали ще успееш. Последните новини?

— Телър е мъртъв. Нашите го сгащили от засада на някаква полоса на север. И ще повярваш ли — шибаната армия на Ва се появила и нашите били безсилни. За щастие онези разпознали Телър. Мразели го и смятали, че всеки, който иска да го убие, е техен приятел. Ва взели главата му като трофей. За последно била видяна набучена на кол. Страхотна снимка, уверявам те! На нашите не им се случило нищо лошо, с изключение на един от хората на Зо. Ще дадем на Зо десет хиляди долара, които да даде на семейството на мъртвия.

— Поздравления за Телър! Знам колко силно искаше да му видиш сметката.

— Това не е всичко. С Телър имало друг американец, по-възрастен, някъде над седемдесетте. Той твърди, че бил похитен от МН370. Само че Телър, малко преди да го обезглавят, почнал да моли така наречения заложник за помощ, като го нарекъл „Полковник Мулън“. От този момент Мулън/Ли млъкнал и повече не си отворил устата. На всичко отгоре в Хогуортс си срязал лявата китка.

— И къде е сега?

— Нямаме достатъчно хора, за да го пазим, ако не го закараме в посолството и не го предадем на Ейбрамс. Но засега държим Мулън/Ли под радара и ще го закараме с линейка на място, където Зо може да осигури достатъчна охрана и адекватни медицински грижи. Гонзалес днес ще го разпита, а аз ще се върна в събота вечер и ще поема нещата.

Хекър затвори и веднага позвъни на Гонзалес. Агентът му потвърди, че хората на Зо му помагат да разположи охрана в болницата. Гонзалес се размечта:

— Ако Тони Джонсън още беше тук… Той щеше да го накара да проговори.

— Нека само оживее, той ще говори и без Тони — увери го Хекър. — Мулън/Ли е седемдесет — седемдесет и пет годишен. Използвай нефизически подход — трябва ни жив и не искаме да ни изправят в съда за изтезаване на възрастни американски граждани, независимо от връзката им с МН370. Гледайте просто да не се разчува. ЦРУ е компрометирано.

— Схванах. Нека говоря със Зо. Може ли да ти се обадя след час?

— Да, ще се видя с Травис, преди да излети за Хаваи по-късно днес. А след това трябва да бързам за летището, за да хвана полета в 10:30 за Токио.

— Приятен полет.

— Умната там, че през тази седмица видяхме повече трупове, отколкото в „Белязаният“.

— Разбрано.

Когато Нолан приключи с инструктажа на Фернандо, именитият стрелец не беше доволен.

— Определянето на дистанцията е елементарно ще я измеря с точност до сантиметър след разсъмване, когато наглася стълбата под прикритие в задната част на балкона. От друга страна, заглушителят може да внесе деклинация. Казваш ми, че ще има три мишени, едната, от които ще елиминираш ти. Аз ще неутрализирам втората, но това оставя непокрит третия. Той трябва да бъде твоя задача.

— Предполагам, че си прав, но аз едва боравя с оръжие. Първия ще го оправя благодарение на изненадата. Това ще е сигнал за теб да застреляш втория. След това не съм сигурен дали ще мога да улуча бягаща мишена, особено ако той започне да стреля по мен.

— Ако не го направиш, той ще те убие, особено ако успее да се добере до защитната стена и се скрие зад нея, защото така няма да го виждам. А защо не използваш граната? — Фернандо бръкна в брезентовата си мешка и извади малка пластмасова сфера с познатия щифт и подпружинена дръжка. — Вземи тази. Американска е. Зона на поражение девет метра. Единственият ѝ недостатък е, че има три и половина секунди закъснение… твърде бавно за твоите нужди.

— Девет метра? Та ние едва ли ще бъдем на повече от девет метра един от друг, дори ако сме на онзи влак. Да не говорим, че там ще има и невинни.

— Ако не убиеш всичките трима, последният ще те застреля. Всичко зависи от това колко ти се живее.

Нолан схвана, че е прав, и примирено сви рамене.

— Ще те притеснявам ли, ако легна да поспя тук?

— Имам още половин час работа, но няма да вдигам шум. След това и аз ще дремна за два часа на резервното ти легло.

— Става. От друга страна… по-добре да се върна в съседната стая.

Тъмнокожият убиец лукаво се усмихна, когато Нолан излезе на балкона с граната в ръка. Фернандо бръкна в кутията си за храна и извади от нея сандвич с риба на скара — любимия му.