Море от лъжи

4. Клуб Аватар

Събота вечер, 8 март: Рангун

След половин час спряха пред затворен портал на тъмна улица в жилищен квартал. Трудно различима фигура отвори портала и джипът паркира отзад. Веднага щом Мили, Нолан и Райдър слязоха, невидими ръце опънаха платнище над джипа. Райдър носеше SCAR-а и очилата. После влязоха.

— Добре дошли — чуха гласа на Сам Хекър, без да го видят обаче. Тръгнаха в мрака, ориентирайки се по очертания със светещи маркери път през кухнята, трапезарията, дневната и нагоре по някакви стълби. — Внимавайте къде стъпвате и без снимки със светкавица, моля — пошегува се Хекър.

На горния етаж минаха странично през една полуотворена врата и се озоваха в нещо, вероятно замислено като основна спалня. Прозорците бяха със спуснати отвътре щори и над главите им ослепително блестяха флуоресцентни лампи. Имаше столове, два настолни компютъра върху малки бюра, телевизор с голям екран и дълга заседателна маса — основната мебел в стаята. На телевизора беше избран каналът на Би Би Си с изключен звук; пълзящият в дъното на екрана текст съобщаваше, че полет МН370 все още се смята за изчезнал. На картата бе обозначен Тайландският залив като най-вероятно място на падането.

— Сядайте. Боб, разкажи ни всичко максимално подробно. Не пропускай нищо. — Хекър бе съвсем различен от софтболиста с коктейл в ръка, с когото Нолан се бе запознал снощи. Приятното лице, късата кестенява коса и херувимската усмивка правеха Хекър да изглежда мек, но това беше само до момента, в който превключеше на действие.

Нолан седна.

— Естествено, Сам, но не съм ял цял ден. А и Мили не е вечеряла. Може ли да хапнем нещо? — Сякаш очаквайки точно този момент, в стаята влезе прислужницата и малко по-късно Нолан вече мажеше фъстъчено масло върху солени бисквити, опитваше „Чийтос“ и стафиди и заливаше всичко с топъл „Д-р Пепър“. Мили не беше особено впечатлена и опита само едно-две неща. Изглежда, зареждането с продукти тук ставаше в магазина за експати8 на рангунския „Американ Клъб“.

Нолан не спря да говори цял час — включително прекъсванията и повторенията — и подробно описа всичко. Хекър бе особено заинтригуван от автоколоната от четири коли, но Нолан не можа да даде нищо повече от общо описание на тъмносивия джип и контейнерите с емблема „K Line“. Не беше кой знае какво. На три четвърти от историята Райдър стана, отиде в ъгъла и се обиди на няколко души по телефона.

Второто, което заинтересува Хекър, бе летището. Тук Мили бе особено полезна. Хекър бе раздразнен от двойното унижение за УБН: от това, че не е взело участие, и от липсата на сателитни снимки.

Страшилището Телър бе третият важен момент за Хекър, който обаче видя нещата от друг ъгъл:

— Робин Телър, също така известен и като Джей Тофър, е добре познат на УБН като началник на охраната на семейството на Кун Са, по-специално на Мят Нои и нейната група Златен слон. Тофър наема и обучава бивши бирмански командоси, облича ги в униформи и си въобразява, че има собствен отряд от рейнджъри.

Хекър разтърка слепоочията си. Въпреки вече посивяващите бакенбарди, на пръв поглед изглеждаше малко под 40-те. Само бръчиците в ъглите на очите и погледът му на възрастен човек разваляха впечатлението, създавано от блестящо белите му зъби, твърдата брадичка и винаги готовата усмивка.

— Но Тофър и Златният слон са чисти на наркофронта. УБН имаше хора в ЗС повече от година преди пристигането ми тук преди две години. В началото на 2013-а извадихме нашия агент, защото там беше мъртвило. И защо не? Кралят на опиума вече беше направил и изпрал милиарди, така че с останалите няколкостотин милиона защо децата му да рискуват връщайки се в наркотиците? И накрая… не съм убеден, че МН370 е кацал там. Ще разпитаме хора, като имаме предвид вероятния курс на захождане, и ще разберем чули ли са и видели ли са нещо.

— Сам, знаеш, че онези селяни няма да кажат „лайно“ дори устата им да е пълна с говна. Армията ти ужасява — обади се Райдър.

— Прав си, но шефът на полицията в провинцията ми е приятел, а и ти го познаваш — каза Хекър. — Зо работи добре. Беше в Лашио9, но арестува толкова много наркодилъри, че генералите го повишиха да отговаря за провинция Иравади, откъдето да не им се бърка в работите. Гражданите може да не са чули или видели нищо, но на земята има и полицаи, които ще говорят, ако Зо им нареди.

— Там ли засилиха Зо? Ей, защо не мен никой нищо не ми казва? — оплака се Райдър.

— Знае се, че нощем радарите на гражданските служби се изключват. Генералите едва не бяха изловени миналата година, когато полицията и УБН ги изработиха по този начин. Тези корумпирани мръсници саботират отбранителната способност на страната си, за да не рискуват срещу тях да има доказателства под формата на записи от радарите. Предполагам, че ЗС са построили нова писта за хунтата. А може би вратичка за бягство, когато всичко за тях се сговни, или просто спасение на друго място, откъдето да въртят бизнеса си и с лекота да пренасят пари.

Това даде повод на Мили да се намеси:

— Ако това е истина, какво е обяснението за автоколоната? С нея може да е било транспортирано разтоварено от МН370 карго. И защо на Телър ще му пука толкова за построена от ЗС писта за армията? Искам да кажа… ами той дебне там в събота вечер, заплашва Боб и ранява Кяо. Армията има още три-четири бази като тази на север, а Телър не се навърта там. Нещата не се връзват. Трябва да отидем там и да разгледаме.

— Права е — подкрепи я Райдър.

— Хубаво, но няма нищо свързващо онези три контейнера и джипа с полосата, а още по-малко с МН370 — каза Хекър. — Боб не е видял никакви униформи. Не е снимал регистрационните табели или каквото и да било друго. Трябва да намерим контейнерите. Що се отнася до останалото, нека решим да ги посетим утре преди обяд.

— Ако решим изобщо да го правим, най-добре да е тази нощ — каза Нолан. — Тази писта е „гореща“, независимо дали МН370 е бил там, или не е бил. Там ще става нещо, но какво точно, не бих могъл да кажа.

— Трябва да включим Матюс, както и да се обадим на капитан Ейбрамс — каза Мили. — Дори с вързани ръце можем да отидем там с петнайсетина души, особено ако Сам даде няколко от агентите си.

Момчешките черги на Хекър се изкривиха в нещо по-грозно от намръщване и той удари по масата.

— Мамка му! Няма никакъв начин Тофър/Телър да е бил в страната от 2007-а насам с частна армия от въоръжени с американско оръжие приличащи на рейнджъри наемници и никой в посолството да няма представа за това. След като последната известна работа на Телър е била търговец на оръжие към ЦРУ, ще ме извините, ако си помисля, че някой в централата на ЦРУ е бил посветен в тайната. И кой е по-добър кандидат от ДЦ? Няма начин да кажем на Матюс каквото и да било, докато не разберем с какво си имаме работа. Що се отнася до мерките за сигурност в посолството, Ейбрамс и пехотинците му са добри, но всичко, което им кажете, утре сутринта ще бъде на бюрото на Матюс. Ще измислим някакво обяснение за раната на Кяо, за да оправдаем нуждата да остане под охрана в болницата. Засега кръгът на посветените остава този.

Нолан не беше несъгласен с професионалната оценка на Хекър, но се питаше в каква степен тя е повлияна от осезаемата омраза на шефа на УБН към Матюс. Вярно, в него имаше много, което и на него не му харесваше, особено след двете им срещи след пристигането на ДЦ в Бирма през 2012-а. През петнайсетте години, през които беше на заплата, Матюс бе демонстрирал остри лакти и още по-безкомпромисни амбиции. Имаше физиката на кльощав волейболист и 190-те му сантиметра бяха най-хубавото у него. Липсваше му лустрото, характеризиращо истинския дипломат. В дисхармония с гелосаната му вчесана назад пясъчноруса коса, лицето му бе остроносо, зъбите избелени, а ушите стърчащи. „Изглежда така, сякаш някой е забравил да затвори вратите на «Ланд Роувър»“, бе го обрисувал веднъж Нолан на четири очи. Това, че Матюс се бе оказал в точно този момент точно зад него, бе подпечатало взаимната им неприязън.

Матюс парадираше с фалшива междуличностна харизма, която бе толкова прозрачна, че се забелязваше от сто километра. Когато „обработваше“ прием, това бе като да наблюдаваш уличен фокусник да прави номерата си, след като вече си забелязал в какво е трикът. Нолан не можеше да разбере как такива като Матюс преуспяват в която и да било организация, най-вече в такава като ЦРУ, където разчитането на личността е задължителна част от работата. Началниците на Матюс можеха отдавна да организират „изтичане“ на името му в джихадистките уебсайтове и да оставят терористите да се погрижат за останалото.

— Нолан, когато страстите се успокоят, искам с Кяо да синхронизирате историите си — каза Хекър. — Значи… Обичайната операция на УБН. Става издънка. Лошите раняват Кяо. Ти се измъкваш, но те са ни видели, така че сега трябва да внимаваме.

— Няма проблем. Съгласен съм с всичко, което каза. Но трябва да се върнем там, преди Тофър да унищожи малкото улики, които са останали.

Райдър погледна Хекър и той кимна.

— Да. Можем да запретнем до деветдесет минути и да сме там към 4:30, ако не и по-рано. Съмва се към шест, така че просто влизаме и излизаме.

Мили се обади:

— Идвам с вас. Мога да помогна да намерим сградата до пистата.

— Мили, ако все още имаш джипиес координатите, ще я намерим и без теб. Освен това, след като не включваме ЦРУ, какво, по дяволите, очакваш да кажа на Матюс, ако попита къде си изчезнала?

— Това няма да те направи шеф на ЦРУ — подметна снизходително Райдър, което му спечели унищожителен поглед от страна на Мили.

Нолан бе чул достатъчно. Подмладен от половин буркан фъстъчено масло и цял пакет солени бисквити, той побърза да се намеси:

— Да не губим време. Аз трябва да дойда, понеже съм единственият, който знае къде е хюндаят, да не говорим, че паспортът ми е в чекмеджето за чорапи на онзи фермер. Трябва ни някой, който да откара тойотата там и да върне хюндая. С малко късмет ще намерим отбивката, която използвах, когато обикалях там по-рано…

Райдър го прекъсна:

— Последното място, което ще използваме, е черният път, по който си минал.

— Извинявай, прав си. Глупаво предложение. Но при всички положения трябва да заведа шофьора до хюндая и да си взема паспорта. Така че ще потеглим заедно, после екипът на УБН продължава към пистата, а аз се отклонявам, отивам до къщата на фермера, вземам си хюндая, прибирам си паспорта и се присъединявам към вас, когато се връщате.

— Така става — одобри Райдър. — А сега да измъкна няколко души от леглата им.

Хекър си погледна часовника.

— Травис, всички да са тук в „Клуб Аватар“ с ОВТ10 02:00 часа.

В другия край на стаята Райдър отлепи телефона от ухото си и кимна.

— Ако няма къде другаде да отидеш, ще е най-лесно да останеш тук за тази нощ — каза Хекър на Мили. — Вече е след полунощ, така че добрите барове така или иначе са претъпкани.

— Благодаря ти за предложението, но след като няма да тръгна с вас, ще се прибера у дома — отговори тя. — Утре трябва да съм на работа преди седем, за да събера разузнавателната информация, постъпваща от провинции Шан и Качин.

— Ъ-ъ… добре. Вземи моя джип. Хекър надигна глас и извика: — Сали? — Прислужницата влезе толкова неочаквано, сякаш бе стояла отвън със залепено на вратата ухо. — Заведи Мили до колата ми, кажи на Арун да я закара у тях, после да се върне и да чака тук.

Мили се обърна към Нолан.

— Не изглеждаш добре. Защо не се наспиш и не оставиш твоята работа за утре? Не е чак толкова спешно. Тогава ще има кой да те придружи и от УБН.

— Майка ми казваше: „Нищо хубаво не се случва след три сутринта“. За трийсет и няколко години в ЦРУ се убедих, че е абсолютно права. Това за мен е достатъчна причина да отида там сега. А може да хвърля още веднъж поглед и на полосата, след като съм наблизо. — Нолан се опитваше да изглежда смел, макар че леглото го зовеше неудържимо.

— Добре, но бъди внимателен. Ела в пристройката, като се върнеш, и ще поговорим. — И Мили стана. Нолан си помисли, че лицето ѝ изглежда още по-симпатично, отколкото когато се бяха запознали… преди тринайсет часа и сто години. Тя явно усети интереса му и вярна на пола си, се обърна и излезе без нито дума повече. Сали я последва.

Нолан дочу края на разговора между Райдър и Хекър.

— Значи правилата за прилагане на въоръжена сила са да не отвръщаме на огъня дори ако те ни обстрелват? — не можеше да повярва Райдър.

— Травис, ти си бивш тюлен, но не можеш да избягаш с тези надупчени от шрапнел крака. Ще имаме най-много петима агенти срещу бирманската армия. Макар и да става дума за частен бизнес, Тофър като нищо може да има на разположение десетина-петнайсет наемници. Целта ни е да видим пистата през нощта, да снимаме каквото можем и да се измъкнем оттам, преди да се е съмнало.

— Ами защо не отидем направо невъоръжени и с бяло знаме на пръчка?

— Бъди сериозен. Ако стрелят по нас, ще стреляме и ние, но разбери, че първият ни изстрел означава край на моята кариера, на твоята кариера, на УБН в Бирма и на това разследване. Да не говорим, че ще алармираме онзи гъз Матюс и ще провалим най-добрия ни шанс да го заковем. Ако успеем да докажем, че той по някакъв начин е свързан с Тофър/Телър, аз ще имам грижата да го изпържа този копелдак.

Нолан се удивляваше как така, независимо къде човек се намира по света, междуведомствените вражди са основният двигател на нещата, макар и невинаги за добро. Хекър не беше за подценяване, въпреки че външният му вид не издаваше подобна ожесточена отмъстителност.

— Идваш ли? — попита го Райдър.

— Да. Ти и Боб ще пътувате с мен. Дара да вземе камиона на фермера. Как сме с хората? — поинтересува се Хекър.

— Говорих с Гонзалес. Кяо е излязъл от хирургията. Лявата му ръка е сериозно пострадала — две прерязани сухожилия и поражения на нервите. Ще му трябва още една операция, но ще се оправи. Имаме охрана на стаята му — Зея. Той ще удържа крепостта, докато не се върнем в града.

— Изтегли Зея от стаята на Кяо — нареди Хекър. — За чий му е на Телър да го убива? Кяо го е видял, но Телър знае, че след като се е върнал в града. Боб вече е разказал за случая на други. Няма начин Телър да върне тази котка в чувала. Не мисля, че дори и Боб е мишена.

Нолан се отпусна.

— Разбирам логиката ти, особено що се отнася до шофьор, който така или иначе не знае нищо. Но Телър е склонен към насилие и е непредсказуем. Сигурен ли си какво правиш?

— Аз решавам. Свалям Зея от онзи пост и го взимам с нас. Ще уведомя Ейбрамс, за да му изпрати за охрана пехотинец в цивилни дрехи в осем сутринта. Това стига ли ти?

Нолан бавно кимна, макар мозъкът му бурно да протестираше.

Райдър вдигна палец и започна поредния разговор по телефона. Той явно беше на страната на шефа си — един човек повече, който можеше да стреля добре, бе добре дошъл.

— Ако броя правилно, ставаме осем — каза Хекър. — Дори със Зея сме малко, а на всичко отгоре тръгваме без добър план. Притиснати сме, но със Зея нещата ще са много по-добре. Няма да алармирам нито Хонконг, нито Вашингтон. Помнете, че отиваме да слухтим, а не да стреляме. По пътя натам ще се движим в група — два джипа и пикапът. Преди Айнме спираме и Боб се прехвърля в тойотата. — Обърна се към Нолан. Добре ли ще се чувстваш само с шофьора? Ще ти дадем защитено радио с поне трийсеткилометров обхват, а шофьорът има мобилен телефон, който също може да свърши работа.

— Ще се оправя. Не вярвам да имаме проблеми. Но просто в случай че се наложи, как са твоите хора с оръжието?

— Всички са сертифицирани на полигон за леко оръжие, а Райдър им е показвал как да зареждат и да се прицелват със SCAR, но в никакъв случай не са зелени барети. Ти искаш ли оръжие?

— Боже опази! Сигурно ще се прострелям — призна Нолан. Миг по-късно размисли. Знаеш ли, ако Травис ми покаже за трийсет секунди как да се прицелвам и да стрелям с пистолет, идеята може да не е толкова лоша.

Тупване по гърба от Райдър му показа, че предложението е прието.

— Боб, Мили беше права. Изглеждаш ужасно. Легни за час и аз ще те събудя.

— Добре съм — излъга Нолан, — макар че един душ би ми се отразил чудесно. А ако се преоблека и в чисти дрехи, всичко ще е направо прекрасно.

— Сали ще се погрижи за теб.