Море от лъжи

2. Да сключим сделка

Събота следобед, 8 март: делтата на Иравади, Бирма

Кяо с мъка се изправи. По бузите му се стичаха сълзи, залиташе.

— Какво стана, преди да се върна? — попита Нолан.

Кяо изпъна напред лявата си ръка и хвана китката ѝ с дясната.

— Той… промуши… ръката ми.

Нолан бързо се приближи и погледна. Когато Кяо пусна китката си, от нея бликна кръв. На мястото, където бе коленичил преди малко, тревата бе окървавена.

— Олеле… Това не е добре. Можеш ли да си мърдаш пръстите?

Кяо беззвучно произнесе „Не“ и поклати отрицателно глава.

Нолан прибра портфейла си и забеляза вдлъбнатината и малкия процеп в капака на двигателя, където бе проникнал върхът на ножа, след като бе пронизал китката на Кяо. Удар, нанесен жестоко.

— Трябва да те види лекар. Скоро съвсем ще се стъмни. Дай ми ключовете и ме насочвай за най-краткия път до града, след като ти превържем раната. — Нолан вече действаше — прибра портфейла на Кяо в задния джоб на шофьора и отвори багажника, без да спира да говори: — Какво стана? Просто ядоса Телър или се опита да избягаш?

— Не.

— Той каза ли ти нещо?

— Попита ме за името ми и погледна картата ми от посолството. Попита за теб. Отговорих му, че си човек от посолството в Сингапур. Заплаши ме, че щял да ми пререже гърлото, ако съм го излъгал. Взе документите ти от задната седалка. Опитах се да го спра. Той ме сграбчи за ръката, натисна я върху капака и я прободе… ножът направо мина през нея. И тогава се върна ти.

Сърцето на Нолан се разтуптя пак. Не се беше главоболил да преглежда папките от Мили, така че нямаше представа какво бе имало в тях, освен зърнистата сателитна снимка. Черният кръг около маскираната сграда и джипиес координатите на гърба щяха да са достатъчни, за да разкрият на Телър каквото е нужно. Всичко останало щеше само да дозабие пироните в ковчезите им. А когато Телър видеше достатъчно, щеше да обърне зеления звяр и да се върне да ги довърши.

— Дай ми ключовете. Трябва да ти видя ръката. — Нолан извади ключа лула от калъфа за ремонт в багажника, свали тънкия платнен колан от карго панталона си и импровизира турникет, който можеше да стяга или отпуска с половин завъртане на ключа. Дръж го толкова стегнато, колкото можеш да издържиш. Трябва да спреш кървенето. — Беше подчертано спокоен. Намести Кяо на предната седалка и му сложи предпазния колан. Запали двигателя и бързо потегли.

Спомни си старите истории от времето в Банкок за миналото на Телър. Телър намираше бойните акции на рейнджърите за много възбуждащи, но за негово нещастие имаше прекалено много шибани тиловаци, които да умуват над уместността на действията му. Така че се махна от плъшоците тиловаци и през 1970-а прие предложението да се присъедини към програмата „Феникс“ на ЦРУ.

През краткото си позорно съществуване „Феникс“ издирваше виетконгски кадри в селските райони на Южен Виетнам — опожаряваше селищата и неутрализираше по всякакъв начин врага — над 80000 души. Южновиетнамците и американските им съветници не бяха много загрижени за съблюдаването на законовите процедури. След като разберяха кои са лошите, ги пленяваха или убиваха, без никой дори да помисли за доказване на някаква вина в съда. Левичарите и конституционалистите в САЩ успяха да закрият „Феникс“ през 1972-ра, подпомогнати от доказателства, че покрай множеството виновни „Феникс“ е ликвидирал и доста невинни.

Нолан натискаше педала на газта, колкото смееше, а мозъкът му работеше на високи обороти. Имаше само един главен път, водещ към Рангун, и той минаваше през Айнме. Можеше да заобиколи града и да се върне по друг маршрут, но алтернативните пътища бяха малко, а мостовете още по-малко. Освен това, ако се забавеха твърде много, Кяо можеше да загуби ръката си или да умре от кръвозагуба. Разбира се, ако се натъкнеха на засада, и двамата щяха да загубят повече от просто ръка. Ако пък избереше пътя през Айнме, трябваше да изостави хюндая.

Кяо бе стиснал очи от болка. Нолан агностикът се помоли наум Телър още да не е отворил папките на Мили.

Караше колкото можеше по-бързо, като не забравяше за ниското окачване на колата и опасността да попадне в капан. След десет минути бяха на отбивката. Нолан зави надясно, обратно на посоката, в която смяташе, че е поел Телър. Забрави за всякаква предпазливост и натисна педала и след малко вече се носеха с осемдесет километра в час. Само допреди малко петдесет му се бяха стрували главоломно бързи. Всичко беше относително — страхът от смърт при катастрофа в кола бе по-малък от страха да се изправи пак срещу Телър.

След петнайсет минути все още слаломираха в сгъстяващия се здрач по завоите. Не беше видял нищо на колела, с изключение на двама изплашени скутеристи. Минаха по мост над мижава рекичка, в която се виждаше някаква вода, и наближиха горе-долу сносно изглеждаща къща от сгуробетонни блокчета с фасада към разпокъсаните оризища. До къщата имаше очукан пикап.

Нолан наби спирачки и отби, за да спре на подгизналия паркинг, който минаваше за преден двор. Събуди Кяо, порови първо в джоба на панталона си, после бръкна в чорапа си и извади оттам три чисто нови стодоларови банкноти, които винаги носеше за специални случаи. Беше научил този урок още по време на първата си мисия в Азия, когато Франк Каултър му бе казал небиблейското Златно правило: „Който държи златото, той казва правилата“. Нолан и до днес му беше благодарен за това.

Слязоха от колата. Нолан измисли плана в движение:

— Кяо, остави турникета на седалката. Почукай на вратата. Кажи на собственика, че искаме да наемем пикапа за един ден. Ще му платим двеста долара и ще оставим хюндая като гаранция.

Прегърбена от изнурителния труд под жестокото слънце жена на средна възраст отвори вратата и се вгледа подозрително в тях. Със сигурност тук не бяха идвали много командировани служители на ЦРУ. Кяо заговори на бирмански. Тя изглеждаше изумена. Нолан ѝ подаде банкнотите. Тя се обърна навътре и извика някого. Къщата беше тъмна и вътре изглеждаше много по-прохладно, отколкото навън.

На Нолан му се искаше да влезе на сянка, да се махне от залязващото слънце и може би от невидимия мерник, който можеше точно в този момент да се прицелва между плешките му.

Чорлав мъж към петдесетте по потник и препасан на кръста саронг тръгна бос към тях. Разтри очи, приглади рошавата си коса и ги покани с жест да влязат.

В дневната имаше дървени столове около ръчно изработена маса, вентилатор на стойка на пода, диван с изтърбушени пружини и две газени лампи. В ъгъла се мъдреше свързан към видеокасетофон телевизор. Нолан реши, че от време на време пускат генератора и го оставят да работи, колкото да изгледат последния боливудски блокбъстър или да пуснат осветлението, когато са поканили на вечеря приятели или роднини.

Кяо повтори предложението. Съпругът отговори с тон, в който се долавяше недоверчивост. Двамата поговориха няколко минути. Нолан седеше на тръни — този човек или искаше да припечели двеста американски долара, или не искаше. Времето ги притискаше, а Нолан нямаше резервен план — щеше да се наложи да продължат да търсят.

Жената им поднесе чай. Нолан започна да го пие веднага и бързо и си изгори устните и езика. Кяо не докосна своя, за да скрие окървавената си ръка.

— Накарай го да запали двигателя, за да видим в движение ли е.

— Той още не е приел офертата ти. Смята, че хюндаят може да е откраднат и че това ще го забърка в неприятности.

— Кажи му, че ще си оставя американския паспорт като гаранция, че ще му върнем пикапа.

Докато Кяо превеждаше, Нолан извади паспорта си и го отвори на страницата със снимката. Съпругът гледаше, сякаш някой му предлагаше треска от Светия кръст. Американският паспорт беше чисто злато във всяка от развиващите се страни. Той бе прекарал Нолан през много контролни пунктове, макар в няколко случая едва да не му бе донесъл и смъртта. Никак не му харесваше да оставя истинския, след като имаше перфектен фалшификат в джоба си, идентифициращ го като Дерик Ларсон от Торонто, само че канадски паспорт не притежаваше същата притегателна сила.

След оживена размяна на реплики Кяо и съпругът сключиха сделката.

— Иска да получи и ключовете за хюндая.

— Добре. Чудесно. — Излязоха навън. — Провери колко гориво има — напомни Нолан.

Нолан обиколи придобивката, както се оглежда кола под наем, с разликата, че не беше в позицията да поиска друга кола от паркинга на „Херц“. Гумите бяха меки. Капачката на десния заден стоп бе счупена. На платформата имаше две кофи, сгъваема стълба, кутия за инструменти и четири 50-килограмови чувалчета цимент. Нолан забеляза, че на чувалчетата има отпечатани жълти слонове — поредният висококачествен продукт от работодателя на онзи, който искаше да ги убие.

Кяо запали пробно двигателя, който изръмжа басово, и веднага го изгаси.

— Кажи на домакина ни, че трябва да разчисти каросерията, с изключение на цимента.

Кяо преведе и собственикът се хвана на работа. Нолан избута чувалчетата над колелата — знаеше, че празните пикапи не вземат завоите добре на скорост. Допълнителната тежест щеше да им помогне, ако се наложеше да си спасяват живота.

Нолан даде на фермера паспорта си и обещаните две банкноти и седна зад волана. Кяо се настани до него.

— Сега ме слушай внимателно — каза му Нолан. — Ще включа на скорост. Чак тогава кажи на фермера да закара хюндая зад къщата и да го скрие там. Предупреди го да не го кара, понеже има лоши хора, които го издирват. Утре ще пратим някой от американското посолство да му върне пикапа, да прибере нашата кола и да вземе паспорта ми.

Потеглиха с тласък — Нолан беше позабравил какво е съединител. Кяо се обърна към мъжа и му заговори сериозно. Нолан пълзеше едва-едва към пътя. Кяо спря да си поеме дъх. Поглед през страничния прозорец каза на Нолан, че спасителят им започва да размисля.

Нолан превключи непохватно на втора и поеха по-бързо. Зад тях слънцето се спускаше зад хоризонта. След петдесетина метра погледна назад към фермера, който стоеше на пътя и гледаше след тях.

Нолан подаде на Кяо една от бутилките, които беше прехвърлил от хюндая.

— Пий. Загубил си много кръв.

Кяо разля една четвърт, но изпи повечето от останалото. Нолан я довърши. Порови из бездънните джобове на карго панталона си, намери опакована кърпичка и я даде на Кяо, за да попие просмукалата се изпод турникета кръв.

— Още не сме в безопасност, но ако не се натъкнем на пътна бариера или засада край Айнме, ще стигнем в Рангун. Но недей да заспиваш, понеже нямам представа къде, по дяволите, се намирам.

Нито един от фаровете не падаше върху пътя — и двата лъча биеха някъде встрани. Нямаше странични огледала, а онова за обратно виждане подскачаше на всяка дупка по пътя.

Пътуването не се оказа толкова сложно, колкото се бе опасявал Нолан. Разчитайки на прикритието на белия пикап, той се придържаше към основните пътища. След четирийсет минути бяха в покрайнините на Айнме. Онова, което в два следобед му бе изглеждало като селска махала, сега му се струваше претъпкано като Манхатън след победа на Янкитата в първенството по бейзбол. Дори при това положение, когато единственият светофар светна червено, сърцето на Нолан спря за трийсетте секунди, преди светофарът да превключи на зелено. Продължаваше да следи в огледалото за зеления джип — очакваше всеки миг да ги връхлети и да открие стрелба.

Индикаторът на горивото показваше малко под половината, затова Нолан купи петнайсет литра в една малка уличка, където някакво хлапе източваше дизел с ръчна помпа от варел. Реши, че рискът да налее замърсено гориво е по-малък от този да зареди на съвременна бензиностанция под ярката светлина на прожекторите. После отново стъпиха на добър асфалт. Рангун беше на 130 километъра право на изток. На излизане от града трафикът оредя, макар половината коли да бяха с изгасени светлини. Опасната игра „лавирай, за да оцелееш“ продължаваше. Кяо утихна. Нолан не беше изненадан, като се имаше предвид колко кръв бе изгубил.

Мислите му се насочиха към противника им. Нелепата поява на отдавна смятания за мъртъв Робин Телър беше шок. Телър трябва да беше на поне шейсет и пет, но продължаваше да излъчва смъртна заплаха.

— Защо Телър се крие в Бирма? И какво обяснение може да има за присъствието му на изоставена платена магистрала в събота следобед в компанията на двама от Специалните сили? — запита се Нолан на глас, за да се пребори с изтощението.

Погледна шофьора си, който бе подпрял глава на десния прозорец. Кафявата кожа на Кяо изглеждаше маслинено избеляла. Турникетът май бе спрял кръвотечението. Нолан за момент се поколеба дали да не го отпусне малко, за да не загуби Кяо ръката си. Вместо това подкара още по-бързо.

Потъна още по-надълбоко в мрака през 1973-та, когато шефът на ЦРУ Уилям Колби лично го избра, за да оглави наследника на програмата „Феникс“, свръхсекретното поделение F-6. Изпълняващо по същество същия план на действие като „Феникс“, F-6 имаше щабквартира в делтата на Меконг и оцеля до горчивия край на Виетнамската война. Телър бе един от коравите основатели, ненаситен за действие, неспособен да получи дозата си адреналин зад бюрото, поради което бе настоявал да командва лично разузнавателни отряди и да продължи да разбива нощем врати, в което момчетата на „Феникс/F-6“ се бяха специализирали. Телър бе един от най-добрите в издирването на колаборационистите на Виетконг в делтата. Неговата Рейнджърска армия на Република Виетнам го боготвореше. След падането на Сайгон благодарение на силата на личността си Телър убеди трима от южновиетнамските пилоти на щурмови хеликоптери да изведат оцелелите рейнджъри на РАРВ и семействата им в Тайланд минути преди да нахлуе Северновиетнамската армия. Телър така и не се бе върнал в Щатите: беше останал в Банкок и дори се бе забъркал още по-дълбоко в инспирираните от ЦРУ лудории под егидата на „Дабъл Лама Трейдинг“.

Всички, които Нолан бе познавал в Банкок през 1984-85 година, заобикаляха Телър отдалече, особено когато той пиеше или имаше лош ден. Служителите на ДЛТ въздъхнаха с облекчение, когато Телър се бе изнесъл от Банкок през 1978 година. Телър бе сметнал живота на търговец на оръжие за твърде скучен дори когато търговец като него бе движил армия от наркотрафиканти и беше основният партньор на ЦРУ във финансирането на неговите тайни войни в Азия. Телър първи отнесе флага на ДЛТ в Техеран, за да организира там онова, което в крайна сметка се оказа дребна, закъсняла ариергардна акция в подкрепа на династията на Пахлави. Последва друго измъкване на косъм, благодарение на спасителен отряд на ЦРУ, но не преди революционерите да бяха прекарали цял ден в експериментиране на въздействието на различни схеми на свързване на автомобилни акумулатори чрез „крокодилчета“ към тестисите на Телър.

Нолан отново включи лампата над главата си. Кяо приличаше на труп. Нолан погледна напред и видя червен кръст и надпис „24 часа“ на бял фон на знак, висящ на един от магазините вдясно. Намали и се огледа къде да паркира, така че да е възможно най-близо до добре осветения вход. В този момент едновременно се отвориха вратите на две коли, току-що спрели пред клиниката. Той ускори със свистене на гумите. Това беше първата клиника по пътя им — прекалено очевидно. Трябваше да започне да действа с повече въображение, иначе бяха загубени. И все пак смяната на колите, изглежда, бе изиграла ролята си, защото никой не ги последва, поне доколкото можа да види. Нямаше значение. Трябваше да се измъкне възможно най-бързо. Ускори до 120 км/ч и на два пъти рискува максимално при изпреварване. След няколко километра вече се бе успокоил и отпусна малко педала. Да, никой не се бе залепил зад тях. Пое дълбоко дъх.

Телър беше отмъстителен, смъртно опасен маниак. Но беше също така добре организиран, педантичен планировчик и изпълнител, доказателство, за което бе бързото разрастване на ДЛТ в Бейрут, Истанбул, Малта и Сингапур. Всичко обаче се бе променило в края на януари 1985-а, когато съоснователят на ДЛТ Даниел Кранц бе открит мъртъв в апартамента си в „Хотел Ориентал“, гол, с вързани зад гърба ръце с копринения колан на халата му, който бе прокаран през примка на врата и стегнат за дръжката на шкафа. Банкокският патоанатом бе заключил, че смъртта му е случайна, вследствие на „автоеротична асфиксия“. На документ в портфейла на Кранц бе открито името на вече бившия директор на ЦРУ Уилям Колби. В куфарчето на Кранц пък бяха намерени писани на ръка списъци от типа „Кой, кой е“ в министерствата на отбраната на различни азиатски страни и срещу тях числа и номера на сметки в „Банк Кредит енд Комърс Интърнешънъл“ или BCCI (известна в Компанията като Банка на мошениците7). Международната преса и тайландските вестници бяха задали неудобни въпроси.

Телър отлетя от Банкок за Сингапур, откъдето се зае яростно да потулва нещата. Старшите тайни агенти Нед Уиндам, Пол Хатемър и Франк Каултър — малцината, които можеха да се оправят с Телър пристигнаха да минимизират последиците от лудориите му и да блокират излизането на далаверата в пресата. Нолан бе от низшите изпълнители в тази клозетна афера, но дори само от присъствието си в миманса бе разбрал, че с Телър шега не бива.