Море от лъжи

50. Свобода

Петък, 14 март: Сингапур, Коломбо

Джоани бе неспокойна. Пътниците за обратния полет вече се качваха. На тях не им бяха разрешили да слязат от самолета с останалите пасажери за Сингапур и сега — около час по-късно — изглеждаше, че тя и Мей Линг ще пътуват обратно към Китай и към затвора. Бърт все още се криеше някъде из Канада, а Боб бе избягал в Шри Ланка, за да помогне на Марк. Какво, по дяволите, ставаше със семейството им?

Мей Линг бе заспала дълбоко. Беше изтощена след толкова много напрежение през последните няколко дни. Джоани чу някакво раздвижване откъм предния салон. Говорещи на мандарин приглушени гласове се засилваха с приближаването към тях. Чу името ѝ да се споменава в гълчавата и извика на английски: „Тук съм! Отзад на ред 56!“. Викът ѝ събуди Мей Линг, която седеше до нея, но от външната страна, до пътеката. Китайският им пазач скочи и кресна на Мей Лин да седне. Тя обаче зае бойна стойка и изгледа оценяващо изненадания си противник, който бързо схвана, че предстои физически сблъсък. По пътеката дотичаха двама полицаи с барети на сингапурската полиция, въоръжени с картечни пистолети. Пазачът на Мей Линг отстъпи изненадан и едновременно с това загрижен и извади мобилния си телефон, който полицаят безцеремонно конфискува и нареди на мъжа да седне, да си сложи колана и да държи ръцете си така, че да се виждат.

— Мей Линг Нолан? Лам Шао Ин? — попита първият полицай.

— Да, да! — извикаха едновременно и двете.

— Добре дошли у дома! Вземете си личния багаж и ни последвайте.

— Но този човек ни е взел паспортите. — И Мей Линг посочи човека от МДС, който побърза да бръкне в джоба на сакото си и да предаде документите на втория силно смръщен полицай.

— Хайде, мамо. Да се махаме оттук.

— Веднага — въздъхна Джоани. — Не мога да ти опиша колко хубави ще ни се видят леглата ни у дома.

— Я повтори! — възбудено каза Дойл. — Алан е намерил 64-гигабайтова флашка в пластмасово пликче, залепено за крикет топка? И флашката изглежда неповредена? Незабавно я донесете тук! Страхотна работа!

В кабинета ѝ влезе шарже д’аферът Том Малаки.

— Ето с какво разполагаме за руснаците. Раненият от граната е Анатолий Чумаков, директор на отдел „Проследяване“ на ФСС. Той е капнал тук снощи с Уотърман и е контролирал развоя на операцията по размяната, когато тя се е издънила. Сега има шрапнел в мозъка. Може и да оживее, но ще му трябва по-деликатна операция от възможната тук. Стабилизирали са го и се надяват, че ще преживее обратния полет. Руският посланик помоли да им заемем въздушна линейка, за да транспортира Чумаков до Сингапур, понеже не разполагали с подобна тук. Потърсих посланик Стайлс, но тя е извън посолството. Какво ще кажеш?

— Хей, ти си от Държавния департамент, не аз. При спряна защитена връзка и предвид високия приоритет да не се докосва Нолан бих казала, че е добре да сме приятели с Русия. Така че да повикаме самолета от Сингапур и да ги превозим, какво толкова?

— Въздушната линейка пристигна снощи. В момента е на „Ратмалана“. Изглежда, някой е очаквал проблеми и я е извикал предварително.

— Нямах представа.

— Нещо друго… — продължи Малаки. — Тялото на плажа, дето е без лице, най-вероятно е на Уотърман. Скоро ще имаме потвърждение чрез пръстовите отпечатъци, но той има буйна кестенява коса, докато на Нолан е черна, с военна подстрижка. Освен това тялото е на по-млад и по-слаб мъж, отколкото Нолан някога е бил, ако се съди по досието му. Какво ще правим с медиите?

— Не знам. Остави го на мадам посланика. Отношенията с пресата и пиарът са по нейната част.

След като Малаки излезе, тя взе шифроблокче и започна да кодира съобщение с гриф „За лично ползване“ до Бърнс. Не го бе правила от двайсетина години, но смъртта на Марк Уотърман и връщането на файловете от АНС обратно в ръцете на Щатите бяха големи новини. Боб Нолан още беше на свобода, но това скоро щеше да се промени.

Турбодизелът на аудито ускори колата до 200 км/час само половин километър след минаването им през главния портал. Капралът със сдържана гордост разказваше как е използвал името на първото семейство, за да принуди постовия да го свърже по телефона с командира на базата. Историята бе, че Нолан е ранен съветник на президента Абейсурия, нуждае се от спешно евакуиране и е придружаван от висш дипломат на китайското посолство. Постовият бе потвърдил раните на Нолан и етническия произход на Кайли пред началника си, който бе дал разрешение. А Чанакя се бе постарал да стигнат до самолета, преди командирът на базата да размисли.

Колата закова и докато чакаха Дженкинс да спусне стълбата, Нолан имаше достатъчно време да помисли. Тези измъквания на косъм започваха да му стават навик: Хаваи през май 2013, Рангун миналата неделя, Сингапур само преди два дни, и сега Шри Ланка. Но беше спокоен — Мей Линг му бе пратила две текстови съобщения. Тя и Джоани бяха напуснали „Чанги“ и вече бяха на път за вкъщи. Сингапурската полиция и ескортът от Дирекцията за вътрешна сигурност се бяха справили с китайците на самолета, а впоследствие и с ЦРУ в салона за посрещачи.

Навийн помогна на треперещия Нолан да слезе от задната седалка и го поведе по стълбите зад вече качващата се Кайли. Когато се озоваха на борда, стисна ръката му и каза:

— Трябва да ми обещаете, че ще отмъстите за смъртта на брат ми. — И заби погледа на непримигващите си очи в очите на Нолан.

— Можеш да дойдеш с нас и да помогнеш да го направим — отговори Нолан.

— Трябва да се грижа за съпругата на брат ми и за малките му деца. Освен това трябва да обясня последните три дни и да защитя другите, които ни помогнаха. Ще е доста сложно. Но ти трябва да се закълнеш, че ще накажеш убийците!

— Заклевам се в децата си — каза Нолан.

Навийн се изпъна, козирува му отсечено, каза тихо нещо на Кайли и слезе от самолета. Дженкинс прибра стълбата и херметизира вратата. Нишимото включи двигателите и започнаха да рулират. Нолан видя през прозореца аудито да се движи успоредно на тях, за да може да се намеси, ако някой пожелае да се прави на герой и да се забие в самолета, за да попречи на излитането му. Чанакя може и да не бе много умен, но куражът му беше железен.

Нишимото натисна дросела, гълфстриймът се устреми по пистата, вдигна рязко нос и зави над морето. По оповестителната система се разнесе плътният глас на капитана:

— Предстоят ни почти шест хиляди километра до дестинацията ни, „Тръскот Фийлд“ на платото Мичъл, Западна Австралия. Ще летим девет часа днес следобед и вечерта. Ще установите, че сме добре заредени с безмитни напитки, а също и с местни кулинарни специалитети. Така че облегнете се, отпуснете се и очаквайте ескорт от изтребители, когато излезем над международни води. За онези от вас, които са пострадали от шрапнел или имат прострелни рани, разполагаме с аптечка.

— Наистина ли ще убиеш хората зад похищението? — попита Кайли.

— Възможно е да нямам избор, ако алтернативата е те да убият нас. Но точно в този момент смятам кротко да припадна.