Мрак

Либи Дей

Сега

Заплесната като ученичка, потеглих към вкъщи, мислейки за Бен. Още от седемгодишна ме връхлитат едни и същи картини от зловещата къща: Бен с черната си коса и гладкото си лице, стиснал в ръцете си брадва, се втурва по коридора към Деби, а от стиснатите му устни се чува някакво мънкане. Лицето на Бен, опръскано с кръв, крещящо, пушката, която се повдига към рамото му.

Бях забравила, че някога той си беше просто Бен, стеснителен и сериозен, със странните му изблици на смях. Просто Бен, брат ми, който не би могъл да извърти онова, което казваха. Което аз казах.

На един светофар с кипнала кръв се пресегнах зад седалката си и грабнах някакъв плик от стара сметка. Над целофаненото прозорче написах: „Заподозрени“. После написах: „Ранър“. После спрях. Написах: „Някой, който има зъб на Ранър? Някой, на когото Ранър дължи пари?“ Ранърранърранър. Всичко водеше към Ранър. Онзи мъжки глас, който крещеше в къщата ни през онази нощ, можеше да е на Ранър или на враг на Ранър, точно както можеше да е и на Бен. Имах нужда това да е истина и да е доказуемо. Обзе ме паника: не мога да живея така — Бен да лежи в затвора, а аз да изпитвам безкрайна вина. Имах нужда всичко да свърши. Трябваше да разбера. Аз, аз. Още съм толкова предсказуемо себична.

Докато подминавах отклонението към нашата ферма, отказах да погледна.

Спрях на една бензиностанция извън Канзас Сити, заредих с бензин, купих си една пръчка сирене „Велвита“, кока-кола, бял хляб и гранулки за старата ми гладуваща котка. После се прибрах у дома в Ей там някъде, спрях горе на склона, излязох от колата и изгледах двете възрастни жени от отсрещната страна на улицата, които никога не ме поглеждаха. Седяха на верандата и се люлееха както винаги, макар да беше студено, сковано обърнали глави напред, да не би случайно да им попреча на гледката. Застанах с ръце на хълбоците на върха на възвишението и зачаках някоя от тях най-сетне да не издържи. После махнах величествено — както махат пастирите от стария Див запад. Сбръчканото бабе ми кимна, аз влязох вътре и нахраних горкия Бък, усещайки в себе си триумфално мехурче.

Докато още имах сили, намазах яркожълта горчица върху белия хляб, отгоре сложих дебели кашкави парчета сирене и изгълтах сандвича, а едновременно преговарях с три различни, но еднакво отегчени телефонистки да ме свържат с пансиона на Бърт Нолан за мъже. Трябва да добавя и това към списъка с евентуални свои професии за стария Джим Джефрис: телефонистка. Помня, че когато бях малка, другите момиченца искаха да станат точно такива, телефонистки, обаче не помня защо.

Тънък слой хляб бе залепнал за небцето ми, когато най-накрая се свързах с нечий глас от пансиона на Бърт Нолан и с учудване установих, че е самият Бърт Нолан. Допусках, че щом домът носи неговото име, човекът вече е мъртъв. Осведомих го, че се опитвам да намеря Ранър Дей, и той млъкна.

— Ами той ту идва, ту заминава, през последния месец повечето време го няма, но ще се радвам да му предам съобщение — каза Бърт Нолан с глас като стар автомобилен клаксон. Казах му името си — явно изобщо не ме позна — и започнах да му диктувам номера си, когато той ме прекъсна:

— О, той няма да може да води междуградски разговор, още отсега ви казвам. Мъжете тук много обичат да пишат писма. По пощата, нали разбирате? Марката струва по-малко от петдесет цента и не се налага да чакаш на опашка за телефона. Искате ли да оставите адрес?

Не исках. Потръпнах при мисълта как Ранър се качва с трополене по стълбите ми с твърде големите си официални боти, вдигнал мръсните си ръце на кръста и ухилен, все едно ме е победил в някаква игра.

— Ако искате, мога да запиша съобщението ви, а да дадете адреса си само на мен — разумно предложи Бърт Нолан. — А щом Ранър ви напише писмо, аз мога да го изпратя вместо него и той изобщо няма да разбере пощенския код. Много роднини постъпват така. Печално, но необходимо. — Някъде отзад автомат за безалкохолно с дрънчене изплю някаква кутийка, някой попита Нолан дали иска и той отговори: „Не, благодаря, опитвам се да ги намаля“ с внимателния тон на градски лекар. — Искате ли да постъпим така, госпожице? Иначе трудно ще се свържете с него. Както ви казах, той няма да стои до телефона и да чака да го потърсите отново.

— И не ползва имейл.

— Не, опасявам се, че няма имейл — изсумтя Нолан.

Не знам Ранър да си е падал по писането на писма, обаче винаги повече пишеше, отколкото се обаждаше по телефона, затова роших, че ще е най-добре да отида до Оклахома и да почакам на някое от леглата на Бърт Нолан.

— Ще му предадете ли, че искам да поговорим за Бен и за онази нощ? Мога да дойда да се срещна с него, ако ми даде един ден.

— Добре… значи казвате: за Бен и за онази нощ?

— Точно така.

Знаех си, че Лайл ще се отнесе твърде самодоволно към обрата в отношението ми към Бен — полувъзможен евентуален обрат. Представях си го как се обръща към феновете от Клуба на следователя, облечен с някое от нелепите си тесни сака, и им обяснява как ме е убедил да отида да се срещна Бен. „Отначало тя отказваше, мисля, че се страхуваше от онова, което може да открие за Бен… и за себе си“. И всички онези лица, които се извръщат към него, толкова щастливи от стореното. Това ме дразнеше.

Всъщност исках да разговарям с леля Даян. Даян, която се грижеше за мен от седмата до единайсетата ми година като малолетно сираче. Тя първа ме прибра в дома си, прие ме в мобилния си дом с куфарите с вещите ми. Дрехи, любима книжка, но никакви играчки. Мишел прибираше всички кукли при себе си нощем — наричаше го пижамено парти — и ги беше опикала, докато я бяха душили. Още помня книжката за стикери, която Даян ни подари в деня на убийствата — цветя, еднорози и котенца — и винаги съм се питала дали и тя е била в онази съсипана купчина.

Даян не можеше да си позволи нов дом. А парите от застраховката живот на мама отидоха за приличен адвокат на Бен. Даян каза, че мама би искала така, но го каза с изопнато лице, като че ли хубавко би си поговорила с мама, ако можеше. Така че за нас не останаха никакви пари. Понеже бях дребничка, можех да спя и в килер за перална машина или за сушилня. Даян дори го боядиса за мен. Тя работеше извънредно, водеше ме в Топека на терапия, стараеше се да бъде нежна с мен, макар да си личеше, че за нея е мъчително да ме прегръща, защото съм жалко напомняне за убитата й сестра. Ръцете й ме обгръщаха като обръч, като че ли просто на игра се опитваше да ме обгърне, но се стремеше почти да не ме докосва. Обаче всяка сутрин ми казваше, че ме обича.

През следващите десет години аз два пъти съсипах колата й, два пъти й чупих носа, крадях и продавах кредитните й карти и убих кучето й. Това с кучето в крайна сметка я съсипа. Беше взела Грейси, рошав пес, малко след убийствата. Кучето джафкаше, беше голямо колкото ръката на Даян от лакътя до китката и леля ми го обичаше повече от мен, или поне аз така го чувствах. Години наред ревнувах от кучето, наблюдавах как Даян реше Грейси, как големите й мъжки ръце стискат розовия пластмасов гребен, гледах я как разплита сплъстената козина, как вади от портфейла си снимка на Грейси, а не моя. Кучето се беше вманиачило по стъпалото ми — онова, дето е само с два пръста, втория и кутрето, тънички и изкривени. Грейси постоянно ги душеше, сякаш знаеше, че нещо не е наред. И от това не ми ставаше по-симпатична.

Бях наказана за нещо през лятото между втората и третата ми година в гимназията и докато Даян беше на работа, седях в горещата каравана и гневът ми към кучето растеше все повече и повече, а самото животно ставаше все по-раздразнително. Отказвах да го разхождам, затова то обикаляше като лудо от канапето до кухнята, после до килера, през цялото време джафкаше и ми гризеше крака. Свих се на кълбо, кипяща от ярост, и се престорих, че гледам някаква сапунка, но вместо да ме остави на гнева ми, Грейси спря след едно кръгче и ме ухапа по кутрето на осакатения крак — просто го стисна със зъбите си и го разклати. Помня, че си помислих: „Ако това куче отхапе един от последните ми пръсти…“ После се вбесих на нелепия си вид: на лявата си ръка имах чуканче, на което мъж никога нямаше да сложи брачна халка, а заради осакатеното си дясно стъпало постоянно се клатушках като моряк на сушата. Момичетата в училище наричаха пръста ми „бучка“. Това беше още по-зле, звучеше едновременно чудато и гротескно, нещо, на което да се изкискаш и бързо да отместиш поглед. Неотдавна един лекар ми каза, че вероятно ампутациите изобщо не са били необходими, „… просто някой прекалено амбициозен провинциален лекар“. Стиснах Грейси през корема и усетих гръдния й кош под пръстите си — хладно, потръпващо, малко нещо. Треперенето само ме разгневи още повече и изведнъж рязко я дръпнах от пръста си — заедно с плътта — и я запокитих с всичка сила към кухнята. Тя се удари в острия ръб на плота, свлече се на тръпнеща купчинка и кръвта й рукна по линолеума.

Не исках да я убия, но тя умря — не толкова бързо, колкото ми се искаше, но след около десет минути, докато крачех около караваната и се мъчех да реша какво да правя. Когато Даян се прибра с голям плик пържено пиле, Грейси още лежеше на пода, а единственото, което можах да кажа, беше: „Тя ме ухапа“.

Опитах да кажа още нещо, да обясня, че вината не е моя, обаче Даян само изпъна предупредително пръст: „Да не си посмяла“. Обади се на най-добрата си приятелка Валери — деликатна и блага жена, колкото Даян беше едра и безцеремонна. Даян стоеше наведена над мивката и гледаше през прозореца, докато Валери увиваше Грейси със специално одеяло. След това двете се затвориха в спалнята, а когато излязоха, Валери просто застана мълчаливо до Даян, която със сълзи на очи и кършейки пръсти ми каза да си събирам нещата. Сега като си помисля, Валери може и да е била гадже на Даян — леля ми всяка вечер се настаняваше в леглото и си говореше с нея, преди да заспи. Двете се съветваха за всичко и дори имаха еднакви небрежни прически. По онова време не ме интересуваше какво представлява тази жена за Даян.

През последните си две години в гимназията живях при учтиво семейство в Абилин, някакви роднини от второ коляно, които тероризирах умерено. От този момент нататък Даян се обаждаше през няколко месеца. Седях и разговарях с нея и в слушалката чувах пращенето по линията и пушаческото й дишане. Представях си как долната половина на устата й е провиснала, прасковения мъх по брадичката й и онази бенка близо до долната й устна, месесто дискче, за което веднъж ми каза, че изпълнявало желания, ако го потъркаш. Чувах скърцане някъде зад нея и знаех, че Даян отваря средното шкафче в кухнята на караваната. Познавах мястото по-добре от фермата. Двете с нея вдигахме ненужен шум, преструвахме се, че кихаме или кашляме, а после Даян казваше, „Един момент, Либи“, което беше безсмислено, защото никоя от нас не говореше. Валери обикновено беше при нея и двете си бърбореха тихичко: Валери я придумваше нежно, а Даян ръмжеше, после Даян разговаряше с мен още двайсетина секунди и си измисляше извинение да затвори.

Престана да ми се обажда след излизането на книгата „Нов ден за Дей“. Единственият й коментар гласеше: „Откъде ти хрумна да направиш такова нещо?“, което беше прекалено превзето за Даян, но прозвуча по-измъчено от три дузини ругатни.

Знаех, че номерът на Даян е същият, тя никога нямаше да се премести — караваната беше закачена за нея като черупка. Двайсетина минути ровичках из папките в къщата си, търсейки старото си тефтерче с адресите, което бях започнала да си водя още от началното училище — онова с момичето с опашки на корицата, което някои биха решили, че прилича на мен. С изключение на усмивката. Номерът на Даян беше на буквата „Л“, „леля Даян“ а името й бе изписано с пурпурен маркер с моя почерк с букви като животинчета от извити и усукани тънки балони.

С какъв тон да говоря и как да обясня обаждането си? Отчасти само ми се искаше да я чуя как диша хрипливо в слушалката и как гласът й като на футболен треньор прогърмява в ухото ми: „Е, защо не се обаждаш толкова време?“ Отчасти ми се искаше да разбера какво всъщност мисли за Бен. Тя никога не беше бесняла против брат ми, винаги внимаваше как говори за него — още едно нещо, за което й дължах благодарност в ретроспекция.

Набрах номера, вдигнала рамене чак до ушите, със стегнато гърло, притаила дъх, но без да си давам сметка чак до третото позвъняване, когато обаждането беше прехвърлено на телефонен секретар и аз изпуснах въздуха.

На секретаря беше записан гласът на Валери, която молеше да оставя съобщение за нея или за Даян.

— Ами здравейте. Обажда се Либи. Само да ви кажа здрасти и че още съм жива, и…

И затворих. Набрах отново.

— Моля ви, не обръщайте внимание на последното съобщение. Аз съм Либи. Обаждам се да се извиня за… о, за много неща. И бих искала да поговорим… — Позабавих се, в случай че някой всъщност слуша съобщението ми, после оставих номера си, затворих и седнах на ръба на леглото си, готова да се изправя, но без да имам причина да го направя.

Станах. През този ден бях направила повече, отколкото през цялата минала година. Все още с телефона в ръка, се заставих да звънна на Лайл с надеждата да попадна на гласова поща, но както обикновено той вдигна лично. Преди да успее да ме издразни, му казах, че срещата с Бен е минала добре и че съм готова да чуя кой според него е убиецът. Изрекох всичко това с много премерен тон, все едно отмервах информацията с мерителна лъжица.

— Знаех си, че ще ти хареса, само веднъж да се решиш — изграчи той и аз отново останах доволна от себе си, че не затворих.

— Не съм казала това, Лайл, казах само, че съм готова за нова задача, ако искаш.

Отново се срещнахме в „Тим Кларкс Грил“ — заведението с облаци от мазнина. Друга възрастна келнерка, или пък същата онази с червената перука, скърцаше из ресторанта с порестите си спортни обувки, къса пола и вид на одъртяла професионална тенисистка. Вместо дебелака, който се любуваше на новата си ваза, на една маса седяха хипстъри, които си предаваха карти с голи жени в стил от седемдесетте и се смееха на голямото окосмение на жените. Лайл седеше сковано на съседната маса, неловко извърнал стола си от тях. Настаних се до него и си сипах бира от халбата му.

— Е, такъв ли очакваше да бъде Бен? Какво ти каза? — попита той, тресейки крака си под масата.

Разказах му всичко, освен за порцелановото зайче.

— Разбра ли обаче какво имаше предвид Магда, като каза, че той е безнадежден случай?

Да, бях разбрала.

— Мисля, че се е примирил с присъдата си — отговорих, но споделих това прозрение само защото този тип ми беше дал триста долара и защото исках още пари. — Възприема го като наказание, че не е бил там да ни защити или нещо подобно. Не знам. Мислех, че като му кажа за показанията си, за това, че са… преувеличени, той ще се хване за това, обаче… нищо.

— От правна гледна точка може и да не е много полезно след толкова време — отбеляза Лайл. — Според Магда, ако искаш да помогнеш на Бен, трябва да съберем повече доказателства, а ти може да оттеглиш показанията си, когато започнем процедура по хабеас корпус — въздействието е още по-силно. На този етап нещата са по-скоро политически, отколкото правни. Много хора са направили страхотна кариера с това дело.

— Магда явно знае много.

— Тя оглавява групата „Освободете Дей“ — целта им е да измъкнат Бен от затвора. Понякога и аз ходя, но ми се струва най-вече за… хмм, фенове. За жени.

— Чувал ли си Бен да е имал сериозно гадже? Някоя от тази група „Освободете Бен“, която да се казва Моли, Сали или Поли. Той имаше татуировка.

— Няма Сали. Поли ми звучи като име на домашен любимец — братовчед ми имаше куче Поли. Има една Моли, но тя е към седемдесетте.

Пред него се появи чиния с пържени картофки, а келнерката определено беше друга, също толкова стара, но много по-дружелюбна. Харесва ми келнерките да ми казват „сладурче“, а тази го направи.

Лайл яде картофките си известно време, като изстискваше пакетчета с кетчуп отстрани на чинията, а после ръсеше отгоре сол и черен пипер, а накрая топваше всяко картофче поотделно и го лапваше по момичешки старателно.

— Е, кажи кой го е направил според теб — подканих го най-накрая.

— Кой какво?

Завъртях очи и обхванах главата си с ръце, като че ли това вече ми идва прекалено, и почти си беше така.

— А, да, според мен е Лу Кейтс, бащата на Криси Кейтс. — Той се облегна доволно на стола си, все едно току-що е спечелил детска детективска игра.

Криси Кейтс, името й звучеше познато. Опитах се да заблудя Лайл, обаче не се получи.

— Знаеш коя е Криси Кейтс, нали? — Не отговорих, а той продължи покровителствено и мазно: — Криси Кейтс е била в пети клас на вашето училище, училището на Бен. В деня, когато е убито семейството ти, от полицията искали да разпитат Бен — бил обвинен в сексуално насилие над нея.

— Моля?

— Аха.

Двамата се измервахме с поглед, който казваше „ти си ненормален“.

Лайл поклати глава.

— Наистина не се шегуваш, като твърдиш, че хората не разговарят с теб за тези неща.

— Тя не е свидетелствала срещу Бен… — подех.

— Не, не. Това е единственият умен ход на защитата на Бен — твърдението, че двата случая, насилието и убийствата, не са свързани. Обаче съдебните заседатели със сигурност са били настроени против него. Всички в областта били чули, че Бен е насилил това сладко момиченце от добро семейство и че вероятно точно това го е тласнало да извърши „сатанинските убийства“. Знаеш какви са слуховете.

— Случаят с Криси Кейтс изобщо влизал ли е в съда? — попитах. — Някой доказал ли е, че Бен й е направил нещо нередно?

— Случаят не се е придвижвал напред — полицията не е повдигала обвинения — отговори Лайл. — Семейство Кейтс се споразумели бързо с училищната управа и после се преместили. Обаче знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че през онази нощ Лу Кейтс е отишъл в къщата ви, за да разпита Бен. Мисля, че Лу Кейтс, който бил доста як тип, отишъл в къщата да потърси отговори и после…

— Толкова се вбесил, че решил да избие цялото семейство? В това няма никакъв смисъл.

— Този тип е лежал три години за убийство като по-млад, ето това открих — с всичка сила замерил с топка за билярд някакъв тип и го убил. Бил доста избухлив. Ако Лу Кейтс е смятал, че дъщеря му е била насилена, сигурен съм, че се е разярил. А после е изрисувал пентаграмите и другите неща, за да отклони подозрението от себе си.

— Мммм, няма логика. — А наистина ми се искаше да има.

— Няма логика извършителят да е брат ти. Това е налудничаво, много налудничаво престъпление, в него много неща нямат логика. Затова хората са толкова обсебени от тези убийства. Ако имат логика, няма да са загадка, нали?

Не отговорих. Така беше. Заиграх се със солницата и пиперницата, които бяха учудващо хубави за закусвалия.

— Не мислиш ли, че поне си струва да проверим? — притисна ме Лайл. — Това огромно и ужасно обвинение избухва в същия ден, в който с убито семейството ти?

— Да, струва ми се. Ти си шефът.

— Тогава, докато успееш да откриеш Ранър, виж дали няма да придумаш някого от семейство Кейтс да говори с теб. Петстотин долара, ако са Криси или Лу. Искам да проверя дали разказват същата история за Бен. Дали не ги мъчи съвестта, нали разбираш? Искам да кажа, това със сигурност е лъжа, нали?

Отново се почувствах несигурна. Точно в този момент нямаше нужда увереността ми да бъде поставяна на изпитание. Въпреки това се вкопчих в едно странно успокоение — Бен никога не беше насилвал сексуално мен. Ако е насилвал деца, нима нямаше да започне с момиченцето у дома?

— Добре.

— Добре — повтори Лайл.

— Обаче не съм сигурна, че ще ми провърви повече, отколкото на теб. Искам да кажа — аз съм сестрата на младежа, за когото твърдят, че я е насилил.

— Е, аз опитах и не стигнах до никъде — сви рамене Лайл. — Не ме бива в тези неща.

— Какви неща?

— Тънките работи.

— О, мен определено ме бива.

— Отлично. Ако успееш да уговориш среща, бих искал да дойда.

Мълчаливо вдигнах рамене, изправих се с намерението да го оставя да плати сметката, но той извика името ми, преди да съм направила и три стъпки:

— Либи, знаеш ли, че солниците са в джоба ти?

Спрях за секунда, чудейки се дали да не се престоря на учудена — о, божичко, толкова съм разсеяна. Вместо това само кимнах и се измъкнах през вратата. Трябваха ми.

Лайл беше открил майката на Криси Кейтс в Емпория, Канзас, където тя живееше с втория си съпруг, от когото имаше втора дъщеря почти двайсет години след първата. Лайл й беше оставил няколко съобщения през предишната година, но тя не му беше отговорила. Само толкова беше успял да постигне.

Никога не оставяй съобщение на човек, с когото наистина искаш да се свържеш. Не, продължавай да звъниш и да звъниш, докато някой не ти вдигне — от гняв, от любопитство или от страх — и тогава изстреляй нещо, което да задържи човека на телефона.

Звъних на майката на Криси дванайсет пъти, преди тя да вдигне, а после на един дъх изрекох:

— Обажда се Либи Дей, малката сестра на Бен Дей, помните ли Бен Дей?

После чух как влажни устни се отлепват една от друга и тънко гласче промърмори:

— Да, помня Бен Дей. За какво става дума, моля? — Като че ли бях продавачка от телемаркет.

— Бих искала да поговоря с вас или с някого от семейството ви за обвиненията, които дъщеря ви Криси е отправила към Бен.

— Ние не обсъждаме това… как се казвахте… Лизи? Омъжена съм повторно и нямам почти никаква връзка с предишното си семейство.

— Знаете ли как мога да се свържа с Лу или с Криси Кейтс?

Тя изпусна въздишка като клъбце дим.

— Лу сигурно е в някой бар някъде в щата Канзас. А Криси? Тръгнете на запад по И-70, малко след Кълъмбия. Завийте наляво към някой от стриптийз клубовете. И не ми се обаждайте повече.