Мрак

Бен Дей

2 януари 1985 г.

12:51 ч.

Той взе парче розов картон от легенчето на Криси, сгъна го на две и написа: „Коледната ваканция е и аз мисля за теб — познай кой е?“. И отдолу се подписа като Б. Тя адски щеше да се зарадва. Позачуди се дали да не вземе нещо от легенчето на Криси и да го прехвърли в това на Либи, но се отказа. Щеше да е подозрително, ако Либи се появи с нещо хубаво. Колко ли се подиграваха в училище на него и на сестрите му? Трите момичета си поделяха гардероб и половина, Мишел носеше старите му пуловери, Деби обличаше каквото успее да отмъкне от Мишел, а Либи носеше останалото: закърпени сини момчешки джинси, лекьосани бейзболни пуловери, евтини плетени рокли, разтегнати от корема на Деби. Това беше разликата с Криси. Всички дрехи й бяха по мярка. И тези на Диондра, с нейните безупречни джинси. Ако панталоните й бяха изсветлели или на бели петна, това се дължеше на факта, че такава е последната мода — те така си бяха купени. Диондра имаше голяма издръжка — няколко пъти го беше водила на пазар, вдигаше дрехи пред тялото му, като че ли е бебе, и му нареждаше да се усмихне. Щял да си ги изработи после, и му намигваше. Той не беше сигурен дали мъжът трябва да позволява на жената да му купува дрехи, не беше сигурен дали е гот. Господин О’Мали от заниманията постоянно се шегуваше за новите дрехи, които съпругата му го карала да носи, обаче господин О’Мали беше женен. Както и да е. Диондра го харесваше в черно, а Бен нямаше пари да си купи нищо. Проклетата Диондра пак му се беше наложила.

Това беше друга причина да му е приятно да се мотае с Криси: тя автоматично заключаваше, че той е готин, защото е на петнайсет, а на нея петнайсетгодишните й изглеждаха много зрели. Не беше като Диондра, която му се присмиваше за всяко нещо. Питаше я „Какво смешно има?“, а тя се кискаше със затворена уста и изломотваше: „Нищо. Сладък си“. Първия път, когато се опитаха да правят секс, той беше толкова несръчен с презерватива, че тя се разкиска и ерекцията му спадна. Втория път Диондра дръпна презерватива от ръцете му и го хвърли в другия край на стаята, каза „майната му“ и го пъхна в себе си.

Сега му ставаше само като си помисли за това. Тъкмо оставяше бележката в легенчето на Криси с твърд като камък член, и влезе госпожа Дарксилвър, учителката на петокласниците.

— Здравей, Бен, какво търсиш тук? — усмихна се тя. Беше по джинси, пуловер и евтини мокасини и се заклатушка към него, понесла дъска за обяви и сплетена панделка.

Той се извърна с гръб към нея и тръгна към входа на гимназията.

— Ами нищо, исках само да оставя нещо в легенчето на сестра си.

— Не бягай де, поне ела и ме прегърни. Вече не се виждаме, откакто отиде в училището за големи мъже.

Тя продължаваше да се приближава към него с онази широка розова усмивка и подстригания на черта бретон, мокасините й тихо пристъпваха по бетона. Като малък си падаше по нея с този прав бретон от черна коса. Бен целият се извърна с гръб към учителката и се помъчи да се изсули към вратата с все още издут от члена крачол на панталона. Обаче докато се обръщаше, усети, че тя разбра какво се случва. Усмивката й изчезна и лицето й се сгърчи в отвратена и смутена гримаса. Не каза нищо повече, така Бен разбра, че е видяла. Гледаше легенчето пред него — не беше на сестра му, а на Криси Кейтс.

Той се почувства като ранено животно, което се отдалечава, накуцвайки, като ранен елен, който трябва да бъде убит. Просто застрелян. Понякога си представяше оръжия, опряно в слепоочието си дуло. В една от тетрадки те си беше записал цитат от Ницше, на който се натъкна един ден, докато разлистваше цитатите в „Бартлетс“ и чакаше футболистите да напуснат сградата, за да може да почисти:

Всъщност той никога не беше мислил да се самоубива. Не искаше да се превръща в трагична откачалка от новините, която разплаква момичета, макар че в реалния живот те не му говореха. Кой знае защо, това му изглеждаше по-жалко, отколкото бе животът му в действителност. Все пак нощем, когато положението беше наистина лошо и той най-силно се чувстваше в капан и безсилен, се наслаждаваше на тази мисъл: как ще отвори шкафчето е пушките на майка си (комбинацията беше 5-12-69, годишнината на родителите му, голям майтап), ще усети в ръцете си металната тежест, ще пъхне няколко патрона в патронника с лекота, все едно изстисква паста за зъби, ще притисне дулото към слепоочието си и веднага ще стреля. Трябва да стреляш веднага, опрял цевта в слепоочието си, с пръст на спусъка, иначе може да се откажеш. Трябва да стане с едно движение — и после се свличаш на земята като дрехи от закачалка. Просто… буууф. На пода и вече за разнообразие, си проблем на някой друг.

Не възнамеряваше да върши такива неща, обаче, когато имаше нужда от облекчение, а не можеше да лъсне бастуна или пък вече го беше сторил и се нуждаеше от допълнителна утеха, обикновено си мислеше за това. На пода, странично, като че ли тялото е просто купчина дрехи за пране, които чакат да ги вдигнеш.

Влетя през вратата и членът му се отпусна, като че ли дори самото влизане в гимназията го скопи. Грабна кофата и я повлече обратно към килера, където изми ръце с твърдия сапун.

Докато слизаше по стълбите към задната врата, група момчета от горните класове профучаха покрай него към паркинга, а главата му пламна под черната коса, защото си представяше какво си мислят те — откачалка, точно както си беше казал треньорът — обаче те не казаха нищо, всъщност дори не го погледнаха. Трийсетина секунди след тях той блъсна вратите и отразеното от снега слънце беше ослепително бяло. Ако се случваше на филм, тук щеше да прозвучи китарното соло, воят на акорда… Ияуууу!

Навън момчетата се бяха накачулили в един пикап и описваха широки демонстративни кръгове из паркинга. Докато Бен развързваше колелото си с пулсираща глава, на кормилото капна кръв. Размаза я с върха на показалеца си, плъзна пръст по струйката на челото си и без да се замисля, пъхна пръст в устата си, като че ли е топче желе.

Нуждаеше се от някакво облекчение. Бира и може би един джойнт, за да се поотпусне. Единственото място беше при Трей. Всъщност това не беше домът му, Трей никога не беше казал къде живее, обаче, когато не беше у Диондра, най-вероятно беше в „Къмпаунд“ по дългия черен път, който се отбива от шосе 41, с маклури от двете страни, после се стигаше до голяма окосена просека със склад от твърда ламарина. Цялата постройка дрънчеше на вятъра. През зимата вътре бръмчеше генератор само колкото да захрани няколко духалки и телевизор с лош сигнал. Върху пръстения под бяха метнати десетина килима като ярки вонящи петна, имаше и няколко подарени стари и грозни канапета. Хората се събираха да пушат край духалките, като че ли са огромни огньове. Всички пиеха бира — държаха кутийките навън на студено — и всички пушеха джойнт. Обикновено по някое време някой източваше до супера и в изблик на щедрост домъкваше няколко дузини буритос — някои претоплени, други още замразени. Ако им останеха, ги пъхваха в снега до бирите.

Бен не беше ходил там без Диондра, това беше нейната компания, обаче какво друго да прави? Ако се появи с разцепено чело, със сигурност щеше да получи поне неохотно кимване и кутийка бира. Може и да не бяха дружелюбни — Трей никога не се държеше с него приятелски — но по правило никого не отпращаха. Бен със сигурност щеше да бъде най-младият, макар че бяха имали и по-млади: веднъж се появи двойка с момченце, което беше голо, само по джинси. Докато всички се дрогираха, момченцето седеше мълчаливо на канапето, смучеше си палеца и зяпаше Бен. Повечето хора обаче бяха на двайсет, двайсет и една-две, на възраст, на която щяха да отидат в колеж, ако не бяха отпаднали в гимназията. Щеше да се отбие, току-виж го харесали и Диондра престане да му казва Примък (защото все се примъква) всеки път, когато го заведе там. Поне щяха да го пуснат да седи в ъгъла и да пие бира няколко часа.

Може би беше по-разумно да се прибере у дома, обаче майната му.

Складът целият се тресеше, когато Бен най-накрая пристигна с колелото си, вибрираше от китарен рефрен отвътре. Някой беше донесъл усилвател и свиреше оглушителния такт, докато ушите на всички не се свиха до иглени уши. Каквото и да свиреше, беше адски добро — някаква песен на „Венъм“, идеална за настроението на Бен. ДумтаратакаДУМ! Беше като тътен от приближаващи се конници, грабители и мародери. Звукът на хаоса.

Остави колелото си навън на снега, разтърси ръце и раздвижи врата си. Главата вече го болеше, някаква кънтяща болка, която не можеш да пренебрегнеш като обикновено главоболие. И беше адски гладен. Беше сновал по шосето, опитвайки да се убеди да завие към склада. Трябваше му убедителна история за раните по лицето, нещо, което нямаше да предизвика гадости като ауууу, бебчето паднало от колелото. Мечтаеше си Трей или Диондра да се появят тъкмо навреме, за да го вкарат вътре, голяма работа, всички ще се усмихват и ще му подават пиячка, когато влезе през вратата.

Обаче трябваше да го направи сам. Виждаше на километри заснежената равнина — не идваха никакви коли. Бутна вратичката с ботуша си и се вмъкна вътре, а китарата продължаваше да се блъска в стените като затворено в клетка животно. Бен и друг път беше виждал типа, които свиреше. Твърдеше, че навремето пътувал с турнето на „Ван Хален“, обаче не разкриваше много подробности за живота на пътя. Плъзна поглед покрай Бен, без да го забележи, и очите му се зареяха към въображаема публика. Имаше четирима типове и едно момиче, всички с прегорени странни коси, всичките по-възрастни, подаваха си един джойнт, отпуснати върху квадратите на килимите. Почти не го погледнаха. Най-грозният тип беше сложил ръка върху хълбока на момичето, а тя се беше изтегнала в скута му като котка. Имаше обеца на носа, а лицето й беше червено от акне и беше адски друсана.

Бен обиколи помещението — имаше просторно празно място между вратата и квадратите с килими — и седна на тънка зелена постелка на малко повече от метър от групата, като ги гледаше с кос поглед, за да може да кимне. Никой не ядеше, нямаше храна. Ако беше Трей, щеше да поклати глава и да каже: „Я ме уредете с малко от това!“, поне щеше да попуши с тях.

Китаристът Алекс всъщност беше доста свестен. Другото, което искаше Бен, беше китара, „Флойд Роуз Тремоло“. Беше се полигавил с една в Канзас Сити, когато с Диондра влязоха в магазин за китари, и му стана приятно, това можеше да го научи. Поне достатъчно добре, за да свири няколко адски готини парчета, да дойде тук и да разтърси склада. Всичките му познати ги биваше в нещо, дори това нещо да беше пилеенето на пари, както правеше Диондра. Когато й разказваше за неща, които иска да научи, които иска да направи, тя се смееше и казваше, че от него се очаква единствено да взема прилична заплата.

„Храната струва пари, електричеството струва пари, представа си нямаш“ — казваше тя. Понеже родителите й често отсъстваха, Диондра плащаше много от сметките в къщата, обаче ги плащаше с проклетите пари на родителите си. Бен не беше сигурен, че да пишеш чек е чак толкова прекрасно нещо. Зачуди се колко ли е часът и му се прииска просто да беше отишъл у тях да я изчака. Сега трябваше да остане тук около час, за да не си помислят, че си тръгва, понеже никой не говори с него. Панталонът му още беше мокър от кофата, а от предницата на блузата си усещаше да се носи миризмата на стара риба тон.

— Ей, хлапе — повика го момичето.

Той вдигна поглед към нея, а черната му коса беше паднала върху едното око.

— Не трябва ли да си на училище? — попита тя, редейки отнесено думите. — Какво търсиш тук?

— Във ваканция сме.

— Бил във ваканция — обясни тя на гаджето си. А типът, мръсен и с хлътнали бузи, с едва наболи мустачки, вдигна поглед при тези думи.

— Познаваш ли някого тук? — попита го гаджето.

— Познавам него — посочи Бен към Алекс.

— Ей, Алекс, познаваш ли това хлапе?

Алекс престана да свири, разкрачи се широко като рокер и изгледа Бен, приведен на пода. Поклати глава.

— Не, човече. Не се мотая със средношколци.

Винаги му пробутваха същите гадости. Бен си мислеше, че новата черна коса ще му помогне, че с нея няма да изглежда толкова млад, обаче на момчетата им беше приятно да го поднасят или да го пренебрегват. Дължеше се на нещо у самия него, на походката му или на нещо в кръвта му. Винаги го избираха предпоследен за всяка отборна игра — невзрачното момче, което привикваш точно преди истинските скапаняци. Момчетата веднага го надушваха — флиртуваха с Диондра пред очите му през цялото време. Сякаш знаеха, че пишката му се спаружва малко след като прекрачи прага. Е, майната им, беше му писнало от тях.

— Да го духаш! — изруга Бен.

— Аууу! Хлапенцето е ядосано!

— Май се е бил — отбеляза момичето.

— Пич, пич, бил ли си се? — Музиката вече съвсем спря. Алекс беше облегнал китарата си на ледената стена и пушеше заедно с останалите, ухилен и клатейки глава. Гласовете им кънтяха до тавана и отекваха като фойерверки.

Бен кимна.

— А с кого се би?

— Не го познаваш.

— Аз познавам почти всички. Пробвай се. С кого се би, с малкото си братче ли? Оставяш ли малкото ти братче да те ступа?

— С Трей Типано.

— Лъжеш — отсече Алекс. — Трей ще ти срита задника.

— Бил си се с този откачен индианец? Трей нали е наполовина индианец? — попита гаджето на момичето, без да обръща внимание на Алекс.

— Какво общо има това, Майк? — попита един от техните приятели. Дръпна си малко трева, стиснал филтъра на цигарата с щипка, чието яркорозово перо потрепваше на студа. Момичето допуши цигарата, угаси я и отново защипа щипката в косата си. Една кестенява къдрица щръкна накриво от главата й.

— Доколкото чувам, той се е захванал с някакви страхотии — каза Майк. — Сериозно призовава Сатаната.

Според Бен, Трей беше позьор. Той разказваше за специални среднощни срещи в Уичита, където по време на различни ритуали се проливала кръв. Една нощ през октомври се появи у Диондра като обезумял, без риза и целият изцапан с кръв. Кълнеше се, че с приятелите му убили някакъв добитък близо до Лорънс. Каза, че се готвели да влязат в кампуса на университета, да отвлекат някое колежанче и да принесат в жертва и него, обаче вместо това се напили. За това поне сигурно казваше истината — на следващия ден по новините съобщиха за четири крави, насечени с мачете и изкормени. Бен видя снимките: животните лежаха на една страна, огромни като могили тела и жалки крака с изпъкнали стави. Адски трудно е да убиеш крава, точно затова кожата им беше хубава. Разбира се, Трей по няколко часа на ден вдигаше тежести, помпаше, стискаше и ругаеше, Бен го беше виждал как се упражнява. Трей беше наперен и загорял на слънцето вързоп с мускули и сигурно бе способен да убие крава с мачете, а освен това беше и достатъчно откачен да го направи просто за кеф. Обаче сатанинството? Според Бен на Сатаната му трябваше нещо по-полезно от кравешки вътрешности. Злато. Може би дете. За да се докаже лоялност, както когато бандите карат новия си член да застреля някого.

— Така е — потвърди Бен. — Двамата сме. Вършим някои доста черни работи.

— Нали каза, че си се бил с него — каза Майк и най-накрая, най-накрая се пресегна зад себе си към стиропорения охладител и подаде на Бен леденостудена „Олимпия Голд“. Бен я пресуши, протегна ръка за още една и се учуди, когато наистина получи втора бира, а не една торба лайна.

— Караме се. Когато човек се занимава с такива неща, често се стига до бой. — Звучеше смътно, точно като историите на Алекс за турнето.

— Ти да не си от ония, дето убиха кравите? — попита момичето.

Бен кимна.

— Трябваше. Беше заповед.

— Странна заповед, човече — обади се мълчаливият тип в ъгъла. — Това ми беше хамбургерът.

Засмяха се всички, а Бен се опита да изглежда спокоен, но твърд. Тръсна косата си пред очите и усети как бирата го разхлажда. Две бързи кутийки с бира на празен корем и главата му се завърта, обаче не искаше да го помислят за лека категория.

— Защо убихте кравите? — попита момичето.

— Приятно е, изпълнява някои изисквания. Не може просто да си в клуба, трябва наистина да правиш някои неща.

Бен често беше ходил на лов, веднъж го заведе баща му, а после майка му настояваше да ходи с нея. За да общуват. Изобщо не проумяваше колко срамно е да ходиш на лов с майка си. Обаче тъкмо майка му го научи да стреля добре, да се справя с отката, след като дръпне спусъка, да чака и да бъде търпелив часове наред на сляпо. Бен беше застрелял десетки животни — от зайци до сърни.

Сега си спомни за мишките, как котката в плевнята на майка му беше изровила мише леговище и бе излапала две-три лепкави новородени мишки, преди да стовари останалите на задните стълби. Ранър тъкмо си беше заминал за втори път, така че Бен трябваше да ги избави от мъките им. Те се гърчеха беззвучно, извиваха се като розови змиорки със затворени очички и докато той два пъти притича до плевнята и обратно, мравките вече ги бяха налазили. Най-накрая беше взел лопата и ги беше размазал върху пръстта, а късчета плът изпръскаха ръцете му, което го разгневи още повече, яростта му се разпалваше с всеки широк замах на лопатата. Мислиш ме за голям пъзльо, Ранър, мислиш ме за голям пъзльо! Когато всичко приключи, на земята беше останало само лепкаво петно. Бен беше плувнал в пот, а когато вдигна поглед, майка му го наблюдаваше иззад мрежестата врата. На вечеря тя мълчеше, извърнала към него тревожното си лице, тъжните си очи. Искаше му се да се обърне към нея и да й каже: „Понякога е приятно да скапеш нещо, вместо само теб да те скапват“.

— Какви например? — настоя момичето.

— Например… ами някои неща трябва да умрат. Трябва да ги убием. Както Исус изисква жертви, така изисква и Сатаната.

Как само го каза — Сатаната, все едно е име на някой приятел. Не му прозвуча фалшиво, само страшно. Чувстваше се нормално, все едно знае за какво говори. Сатаната. Почти си го представяше — някакъв тип с мрачно изражение и рога, с онези тесни като цепки кози очички.

— Наистина ли вярваш в тези простотии… как ти беше името?

— Бен. Дей.

— Бен Гей?

— Да, това не бях го чувал. — Бен си взе още една бира от хладилника, без дори да попита, беше се поприближил, откакто се бяха заговорили, и след като алкохолът го разхлади, всичко, което каза, глупостите, които се изливаха от устата му, звучаха безспорно. Самият той може да стане безспорен, вече го виждаше въпреки последното подмятане — онзи знаеше, че шегата му ще отшуми и толкова.

Запали още един джойнт, момичето отново свали щипката от косата си, глупавият й мек кичур коса падна обратно и без щипката тя вече не изглеждаше толкова хубава. Бен си дръпна доста сериозно, но — „не кашляй, не кашляй“ — недостатъчно, за да усети семенцата дълбоко в гърлото си. Беше долнопробна трева, от която се напушваш гадно. Ставаш параноичен и бъбрив, вместо да се размекнеш. Бен имаше теория, че всички химически отпадъци от фермите се събират в почвата, а тези подли и ненаситни растения ги изсмукват. Заразяват се с химикали, всички инсектициди и яркозелените торове нахлуват в гънките на дробовете и на мозъка му.

Момичето го наблюдаваше с онзи отнесен поглед, който имаше и Деби, след като твърде дълго е стояла пред телевизора, като че ли искаше да каже нещо, но я мързеше да си размърда устата. На Бен му се прииска да хапне.

Дяволът никога не е гладен. Това си помисли най-неочаквано, думите изникнаха в съзнанието му като молитва.

Алекс отново дърпаше струните на китарата си, нещо на „Ван Хален“, нещо на Ей Си Ди Си, песен на „Бийтълс“, после изведнъж засвири „О, малкият Витлеем“, а от звучните акорди Бен усети как главата го заболява още по-силно.

— Ей, без коледни песни, на Бен не му харесва — провикна се Майк.

— Мамка му, той кърви! — съобщи момичето.

Раната на челото му се беше отворила и кръвта се стичаше по лицето му върху панталоните. Момичето му подаде салфетка от някаква закусвалня, обаче той отблъсна ръката й и размаза кръвта по лицето си като бойна окраска.

Алекс беше престанал да свири, всички бяха вперили очи в Бен с неловки усмивки и напрегнати рамене и леко се отдръпнаха от него. Майк му подаде цигарата като жертвен дар, с връхчетата на пръстите си, за да не го докосва. Бен не я искаше, обаче отново си дръпна силно и киселият дим обгори още малко тъкан в дробовете му.

В този момент платнището на вратата се нагъна и изплющя и влезе Трей. Със скръстени ръце, здраво стъпил на земята, с леко приведени рамене, огледа помещението и после отметна глава назад, все едно Бен е вмирисана развалена риба.

— Какво търсиш тук? Диондра с теб ли е?

— Тя е в Салина. Реших да намина, да убия времето. Те ме забавляват.

— Чухме, че сте се сбили — каза момичето с лукава усмивка на извитите си като тънки полумесеци устни. — И разни други лоши работи.

С лъскавата си дълга черна коса и изсеченото си лице Трей беше неразгадаем. Огледа групата на пода, после Бен, седнал заедно с тях, и май този път не беше сигурен как да отиграе положението.

— Дааа, какво ви разказа? — Забоде поглед в Бен и взе една бира от момичето, без дори да го поглежда. Бен се запита дали беше спал с нея, защото го беше виждал да се държи със същото презрение към едно от бившите си гаджета: „Нито се сърдя, нито ми е тъжно, нито се радвам да те видя. Пет нари не давам. Хич не ме интересуваш“.

— Някакви простотии за дявола и какво правите вие… за да му помагате — каза тя.

Тогава вече Трей се ухили и седна срещу Бен, който се мъчеше да не го поглежда в очите.

— Ей, Трей? Ти индианец ли си? — попита Алекс.

— Аха, искаш ли да те скалпирам?

— Ама не изцяло, нали? — изломоти момичето.

— Майка ми е бяла. Не излизам с индианки.

— Защо? — попита тя, като слагаше и махаше щипката в косата си, а металните зъбци се заплитаха в чупливите кичури.

— Защото Сатаната харесва бели катерички. — Той се ухили и наклони глава към нея, а момичето се разкиска, но понеже изражението му не се промени, то млъкна, а грозното му гадже отново сложи ръката си на бедрото му.

Харесало им беше дърдоренето на Бен, обаче Трей беше по-страшен. Седеше с почти кръстосани крака, оглеждаше ги привидно приятелски, обаче без никаква топлота. И макар че позата на тялото му беше небрежна, всъщност крайниците му стърчаха под остри, напрегнати ъгли. У него имаше нещо адски жестоко. Никой не понечи отново да пусне джойнта.

Поседяха мълчаливо няколко минути — настроението на Трей засегна всички. Обикновено той беше шумен умник, налитащ на бой бираджия, обаче като се ядосаше, сякаш протягаше стотици невидими и настойчиви пръсти, с които буташе всички по раменете и ги поваляше. Потапяше всички.

— Е, искаш ли да ходим? — внезапно попита той Бен. — Пикапът ми е отвън. Ключовете на Диондра са у мен. Може да я почакаме у тях да се прибере. По-добре, отколкото в тази ледена дупка.

Бен кимна, махна колебливо на другите, последва Трей, който вече беше излязъл, и изхвърли кутийката от бирата си в снега. Определено се беше дрогирал. Думите заседнаха в гърлото му, докато се качваше в пикапа и се мъчеше да изломоти някакво извинение на Трей, който, неизвестно защо, току-що му беше спасил задника. Защо ключовете на Диондра бяха у него? Сигурно ги беше поискал. Бен не се реши да попита.

— Дано да подкрепиш с дела глупостите, които си издрънкал вътре — каза Трей и даде на заден. Пикапът му беше като танк и мина направо през полето, подскачаше по стари царевични стебла и напоителни канали, принуждавайки Бен да се вкопчи в ръкохватката, за да не си отхапе езика. Трей изгледа многозначително ръката му, стиснала ръчката.

— Да, разбира се.

— Може пък довечера да станеш мъж. Може би.

Пусна касетофона. „Айрън Мейдън“, по средата на песента, да, мамка му, думите просъскаха срещу Бен: „666… Сатана… жертва“.

Бен превърташе музиката в главата си, мозъкът му се пържеше, чувстваше се обезумял и яростен, както винаги му въздействаше хеви метълът, а китарата не го пускаше, продължаваше да го напряга все повече и повече, блъскаше в главата му, думканото на барабаните се стрелна нагоре по гръбнака му и той изпадна в някакво опиянение, което не му позволяваше да мисли трезво, а само да се тресе напрегнато. Усещаше цялото си тяло като стегнат юмрук, готов да се изстреля всеки момент.