Мрак

Бен Дей

2 януари 1985 г.

22:23 ч.

Караха покрай града, шосето се превърна в черен път, Бен подскачаше на задната седалка, притиснал ръце към покрива на пикапа, за да се задържи на мястото си. Беше надрусан, здравата надрусан, зъбите и главата му тракаха. Да не ти хлопа дъската? На него му хлопаха няколко. Искаше да спи. Първо да хапне и после да поспи. Наблюдаваше как светлините на Кинаки избледняват, последваха километри искрящ сняг, тук-там с участък зелена трева или назъбен белег от ограда, но най-вече сняг като лунна повърхност. Сякаш наистина беше в космоса, на друга планета, и никога нямаше да се прибере у дома.

Завиха по някакъв път, дърветата ги засмукаха като тунел от двете им страни, и той осъзна, че няма представа къде се намират. Просто се надяваше каквото ще се случва, да приключи скоро. Ядеше му се хамбургер. Майка му правеше шантави хамбургери, наричаше ги кухненски понички: от евтина кайма с лук и макарони и каквото там друго щеше всеки момент да се развали. Бен можеше да се закълне, че веднъж намери парченце банан с кетчуп — майка му беше убедена, че с кетчуп всичко става чудесно. Е, не ставаше и тя не умееше да готви, но в момента той би изял един от нейните хамбургери. „Толкова съм гладен, че мога да погълна крава“, мислеше си Бен. А после сякаш молитвата му за храна получи отговор и той вдигна очи от едно грапаво петно на задната седалка, надзърна навън и видя на снега без никаква причина десет-двайсет херефордски говеда. Наблизо имаше обор, но нямаше и следа от къща, а кравите бяха твърде глупави, за да се върнат в обора, затова си стояха като група дебели тъпаци и издишаха пара през ноздрите си. Херефордските крави бяха най-грозните: големи, ръждиви, с бели набръчкани муцуни и очи с розови ръбове. Кравите джърси изглеждаха симпатично, имаха големи мили муцуни, обаче херефордските изглеждаха праисторически, злобни, нападателни. Имаха широки космати копита и извити остри рогчета, затова когато Трей спря, Бен беше кълбо от нерви. Щеше да се случи нещо лошо.

— Пристигнахме — оповести Трей, както си седяха в колата на изключено парно и вече прокрадващ се мраз. — Всички вън.

Трей се пресегна през Диондра към жабката на колата — докосна корема й и двамата отново си размениха смутени усмивки — взе една касета и я пъхна в дека. Френетичната накъсана музика задращи право в мозъка на Бен.

— Хайде, Бен — подкани го Трей и снегът вече хрущеше под краката му. Дръпна предната седалка, за да може Бен да слезе, и той политна долу, понеже не улучи стъпалото и се наложи Трей да го прихване. — Време е да проумееш някои неща, да усетиш силата. Скоро ще ставаш баща, пич. — Трей го разтърси за раменете. — Баща! — Гласът му звучеше дружелюбно, обаче той не се усмихваше. Просто го гледаше със стиснати устни и зачервени, почти кървясали очи. Вземаше решение. Имаше решителен вид. След това Трей го пусна, нави ръкавите на джинсовото си яке и заобиколи към задната страна на пикапа. Бен се опита да надзърне над капака, потърси очите на Диондра, да я стрелне с въпросителен поглед, обаче тя се беше навела в кабината, вадеше някаква чанта изпод седалката си и пъшкаше с една ръка върху корема си, като че ли наистина й е трудно да се наведе трийсетина сантиметра. После отново се изправи, този път подпряла с ръка кръста си, и започна да рови в чантата. Беше пълна с увити във фолио пакетчета и тя извади три.

— Дай ги — подкани я Трей, пъхна две в джоба си и разви третата. — С Бен може да си поделите една.

— Не искам да деля — измрънка Диондра. — Чувствам се гадно, трябва ми цяла доза.

Трей въздъхна с досада и й хвърли едно пакетче, ломотейки: „Мили боже“.

— Какво е това? — попита най-накрая Бен. Усети топла струйка върху главата си и разбра, че отново кърви. Главоболието му също се усили, болката пулсираше зад лявото му око, надолу по шията и по рамото като инфекция, плъзнала в тялото му. Той потърка шията си и се почувства като човек, който е вързал градински маркуч на възли и го е наврял под кожата си.

— Дяволско дихание, пич, ето какво, опитвал ли си? — Трей изсипа прашеца върху едната си длан, наведе се като кон към захар, смръкна рязко, отметна глава, политна няколко стъпки назад, после ги изгледа, като че ли не им беше тук мястото. Около устата и носа му имаше тъмнооранжев пръстен. — Какво зяпаш, Бен Дей?

Зениците на Трей се стрелкаха напред-назад, сякаш следеше полета на невидимо колибри. Диондра смръкна своята доза със същия жаден животински звук, после падна на колене и се закиска. Няколко секунди смехът беше радостен, после се превърна във влажен и задушлив кикот, както се смее човек, когато просто не може да повярва на скапания си късмет. Врещеше и се кискаше, приведена над снега, смееше се на ръцете и на коленете си, а после повърна начоси със сирене и дебели ленти спагети, които миришеха почти хубаво в сладникавия си сос от повърнато. Когато вдигна глава, от устата й все още висеше парченце от спагетите. Остана така няколко секунди, преди да се усети и да го дръпне, а Бен си го представи как е още в гърлото й и се приплъзва нагоре. Тя хвърли парченцето на земята, все още на четири крака и виейки от смях, а докато го гледаше, нададе същия пронизителен детински писък като сестрите му, когато се удареха. Все едно идва краят на света.

— Диондра, добре ли си, скъ… — попита той.

Тя се метна напред и повърна останалото близо до краката му. Бен се дръпна от пръските и остана прав, вперил поглед в нея долу, разплакана, на четири крака.

— Баща ми ще ме убие! — ревна тя отново с мокра от пот коса. Лицето й се разкриви, когато сведе очи към корема си. — Той ще ме убие.

Трей наблюдаваше Бен, без да обръща никакво внимание на Диондра, и направи знак само с един пръст, който го подканяше да не отлага повече, а да вземе наркотика. Бен приближи носа си към веществото и усети мириса на стара гума и на сода за хляб.

— Какво е? Кокаин ли?

— Като киселина за акумулатор, но за мозъка. Наливай.

— Човече, вече се чувствам ужасно, не знам дали ми трябва това. Умирам от глад.

— Трябва ти за онова, което предстои. Направи го.

Диондра отново се кискаше, а лицето й бе пребледняло под бежовия фон дьо тен. Късче начос плуваше към крака на Бен по тънка розова струйка. Той се премести. После се извърна с гръб към тях, към кравите, които ги наблюдаваха, изсипа прахчето в дланта си да го издуха вятърът. Когато в дланта му остана само около една четвърт, той го смръкна силно, но въпреки това пое с носа си само малка част.

И толкова по-добре, защото веществото се изстреля право в мозъка му, силно като хлор, но още по-щипещо, и той си представи как наркотикът се разклонява като клоните на дърво и прогаря вените в главата му. Имаше чувството, че цялата му кръв се е превърнала в горещ калай, че дори китките на ръцете го заболяват. Вътрешностите му се размърдаха като пробуждаща се змия и за секунда Бен си помисли, че ще се насере в гащите, само че вместо това изкиха малко бира, погледът му се замъгли и той се строполи на земята, главата му запулсира и се разцепи, а кръвта рукна по лицето му след всяка кихавица. Имаше чувството, че ще може да тича със сто и трийсет километра в час и че точно това трябва да направи, защото ако остане на мястото си, гърдите му ще се разтворят и отвътре ще изхвърчи някакъв демон, ще отърси кръвта на Бен от крилете си, ще се ядоса, че е попаднал в този свят, и ще отлети към небето, за да се върне обратно в ада. А после, веднага щом си помисли, че му трябва пистолет, за да се застреля и да сложи край на всичко това, усети огромния балон на облекчението, което плъзна в тялото му, успокои вените му и Бен осъзна, че е спотаявал дъх, затова отново си пое въздух на жадни глътки и се почувства адски добре. Много е умно да дишаш, точно така. Усети как се разширява, как става едър, непоклатим. Сякаш каквото и да направи, ще е правилният избор, да, сър, със сигурност, сякаш може да подреди огромния брой решения, които трябва да вземе през следващите месеци, и да ги отстреля като мишени на стрелбище, за да спечели голяма награда. Огромна. Ура за Бен, който се е качил на раменете на всички, за да го поздрави целият свят.

— Каква е тази чудесия, мамка му? — попита той. Гласът му звучеше стабилно, като тежка врата, която се затръшва здраво.

Трей не му обърна внимание, а погледна към Диондра, която се надигаше от земята с почервенели пръсти там, където ги беше заровила в снега. Като че ли й се хилеше презрително, без да го съзнава. След това порови в багажника на пикапа и се върна с брадва, която просветваше синкаво като снега. Подаде я на Бен с острието напред, а ръцете на Бен се сковаха отстрани до тялото, ненене, не може да ме принуди да я взема, като дете, на което подават ревящо бебе, ненене.

— Вземи я.

Бен стисна студената брадва и видя ръждиви петна по острието.

— Това кръв ли е?

Трей го удостои с един от ленивите си коси погледи, но не си направи труда да му отговори.

— О, искам брадвата! — изписка Диондра. Тя протича към пикапа, а Бен се зачуди дали не го поднасят както обикновено.

— Твърде тежка е за теб, ти вземи ловджийския нож.

Диондра се гърчеше в палтото си, а поръбената с кожа качулка подскачаше нагоре-надолу.

— Не искам ножа, много е малък, дай го на Бен, той ходи на лов.

— Тогава Бен ще получи и това — каза Трей и му подаде пушка десети калибър.

— Тогава дай на мен пушката, аз ще я взема — обади се Диондра.

Трей хвана ръката й, разтвори дланта и отново я стисна около ловджийския нож.

— Остър е, затова без глупости.

Но нима не вършеха точно това — глупости!

— Бен Дей, изтрий си лицето, че целият си в кръв.

С брадва в едната ръка и пушка в другата, Бен изтри лицето с ръкава си и се почувства замаян. Кръвта продължаваше да тече, вече беше по косата му и върху едното око. Беше му адски студено и той си спомни, че такова е усещането, когато кръвта ти изтича, става ти студено, но после си каза, че би било ненормално да не му е студено, защото беше по тънкото яке, което Диондра му подари, и цялото му тяло беше настръхнало.

Накрая Трей измъкна грамадна кирка с толкова остро острие, че приличаше на ледена висулка. Метна я през рамо, все едно отива да работи нещо. Диондра още се мусеше на ножа и Трей й се скара:

— Искаш ли да го кажеш? — попита той. — Искаш ли да го направиш?

Тя престана да се чумери, кимна рязко и остави ножа си в средата на случайно образувалия се кръг, в който бяха застанали. Но не, не беше случаен, защото Трей остави кирката си до нейния нож и даде знак на Бен да направи същото, стори го с нетърпелив жест като родител към дете, което е забравило да си каже молитвата. Затова Бен сложи пушката върху другите оръжия, върху купчината остър и проблясващ метал, от който сърцето му заби учестено.

Внезапно Диондра и Трей го сграбчиха за ръцете: хватката на Трей беше стегната и топла, а на Диондра — отпусната и противна, и тримата застанаха в кръг край оръжията си. Всичко блестеше на лунната светлина. Лицето на Диондра приличаше на маска, само издутини и вдлъбнатини, а когато тя вирна брадичка към луната, отворената й уста и купчината метал предизвикаха ерекцията на Бен, обаче на него не му пукаше. Мозъкът му цвърчеше някъде в дъното на съзнанието му, буквално се пържеше, а после Диондра подхвана напев.

— На Сатаната поднасяме своята жертва, поднасяме ти болка и кръв, и страх и ярост, основата на човешкия живот. Ние те почитаме, Господарю на мрака. С твоята сила и ние добиваме сила, с твоето величие се възвеличаваме.

Бен не разбираше какво означават тези думи. Диондра се молеше през цялото време. Молеше се в църквата като нормалните хора, но освен това се молеше на богини, на геоди, на кристали и на всякакви други идиотщини. Тя винаги търсеше помощ.

— Тази вечер ще превърнем бебето ти в истински воин, Дио — каза Трей.

След това се пуснаха, всеки си взе оръжието и безмълвно тръгнаха през полето, а снегът хрущеше гумено под стъпалата им, които трошаха горната коричка. Краката на Бен бяха буквално замръзнали, като отделни предмети, неестествено прикрепени към тялото му. Но всъщност нямаше значение, не и това, не бяха много нещата, които имаха значение, тази вечер бяха в нещо като балон, нищо не беше съществено и докато останат в този балон, всичко щеше да бъде наред.

— Коя, Диондра? — попита Трей, когато спряха. Наблизо стояха четири херефордски крави, неподвижни в снега, без изобщо да се притесняват от хората. Ограничено въображение.

Диондра спря, плъзна пръст — безмълвно онче-бонче-счупено-пиронче — и после посочи най-едрото животно, бик с гротескно провиснал надолу към снега космат член. Устните на Диондра се разтегнаха във вампирска усмивка, кучешките й зъби се оголиха и Бен зачака да чуе бойния й вик, да я види как се мята в атака, но тя просто закрачи. Направи три дълги и тромави крачки към бика, който се отдръпна само крачка встрани, преди тя да забие ловджийския нож в гърлото му.

„Случва се — помисли си Бен. — Ето, случва се. Сатанинско жертвоприношение.“

От бика потече кръв като нефт, тъмна и гъста — гъл-гъл, после изведнъж той потръпна, вената му се размести или кой знае какво и кръвта бликна като фонтан, като гневна мъгла и ги покри с червени пръски: лицата им, дрехите, косите. Диондра вече се разпищя, най-накрая, като че ли тази първа част се бе разиграла под вода и тя внезапно беше изплувала на повърхността, а виковете й отекваха върху леда. Ръгаше с ножа муцуната на бика, накълца лявото му око и то се завъртя цялото кърваво и хлъзгаво. Бикът политна в снега, тромав и объркан като спящ човек, когото си събудил внезапно — уплашен, но и с притъпени сетива. Къдравата му бяла козина беше цялата опръскана с кръв. Трей вдигна острието си към луната, издаде гръмовен вик, силно замахна с брадвата си и тя потъна в корема на животното. Задницата на бика поддаде за секунда, после той отново се изправи и се заклати като пиян. Другите крави бяха разширили кръга около него като враждуващи деца, наблюдаваха и мучаха.

— Убий го! — кресна Диондра. Трей направи няколко широки подскока в снега, размахвайки крака високо и въртейки брадвата във въздуха. Пееше песни на Сатаната, а после, както си пееше, стовари брадвата върху гърба на животното, прекърши гръбнака му и то рухна в снега. Бен не помръдваше. Помръднеше ли, трябваше да участва, а той не искаше, не искаше да усеща как плътта на бика се разтваря под ръцете му, не защото не беше редно, а защото можеше да му хареса като наркотик — още когато за пръв път пуши трева, разбра, че никога няма да се откаже. Като че ли димът проникна в тялото му, намери си място, останало празно специално за него, и се накъдри там. Можеше да се окаже, че вътре в Бен има място и за това. За усещането да убиваш; можеше да се окаже, че има място и за това, което просто чака да бъде запълнено.

— Хайде, Бен, да не вземеш сега да се уплашиш — провикна се Трей, поемайки въздух на големи глътки след третия, четвъртия и петия удар с брадвата.

Бикът се строполи на една страна и замуча печално, като от други селения, както би ревал динозавър в асфалтово езеро — ужасен, умиращ, слисан.

— Хайде, Бен, убивай. Не си дошъл само да стърчиш, нали! — провикна се Диондра, все едно ставаше дума за най-безполезното нещо на света. Бикът вдигна очи към нея от земята и тя започна да го ръга в челюстта, скърцайки със зъби и крещейки; — Скапаняк! — докато го мушкаше отново и отново, стиснала с една ръка ножа и положила другата върху корема си.

— Чакай, Ди — намеси се Трей и се облегна на брадвата си. — Направи го, Бен. Направи го или ще те нараня, човече. — Очите му още блестяха от наркотика и на Бен му се прииска да беше смръкнал повечко дяволско дихание, искаше му се да не е в това междинно състояние, в което имаше малко здрав разум, но не и страх.

— Това е шансът ти, пич. Бъди мъж. Майката на детето ти е тук и те гледа, тя направи своето. Няма цял живот да бъдеш уплашено безхарактерно момченце, което позволява на хората да го разиграват, да го карат да се страхува. Преди бях като теб, човече, но не искам пак да ставам такъв. Да ми серат на главата. Виж как се държа с теб баща ти. Като със задник. Но човек си получава заслуженото, нали? Мисля, че го знаеш.

Бен пое леден въздух в дробовете си и думите плъзнаха под кожата му, вбесяваха го все повече и повече.

— Хайде, Бен, просто го направи — насъскваше го Диондра.

Бикът вече само се задъхваше, от десетките му рани се стичаше кръв на червени локви в снега.

— Излей яростта си навън, човече, това е ключът към силата. Толкова си уплашен, човече, не ти ли е писнало да се страхуваш?

Бикът на земята беше вече съвсем жалък, полумъртъв, направо отвратителен, помисли си Бен. Ръцете му стиснаха още по-здраво брадвата — трябваше да убие това нещо, да го избави от нещастието му, после вдигна тежката брадва високо над главата си и я стовари върху черепа на бика, шокиращо хрущене, последен рев на животното, частици кости и мозък се разхвърчаха навън, а после на Бен му стана толкова приятно как мускулите на раменете му се разтягат — мъжка работа — че отново стовари брадвата, разсече черепа наполовина и животното най-сетне издъхна, едно последно потрепване на предните му крака, после Бен насочи вниманието си към средата на тялото му, където можеше да нанесе сериозни щети, и изпод брадвата му се разхвърчаха кости и мехурчести късчета вътрешности.

— Майната ти, майната ти, майната ти! — крещеше той с непоносимо стегнати рамене, с надървен и напрегнат член, сякаш цялото му тяло щеше да се разпука в оргазъм. Удряй, кълцай!

Тъкмо щеше да се пресегне към пушката, когато ръцете отказаха да го слушат и Бен грохна, гневът изтече от тялото му и той престана да усеща силата. Смути се, както се смущаваше, когато се изпразни върху порно списание — изтощен, празен, глупав.

Диондра избухна в кикот:

— Много е корав, когато това чудо на практика вече е мъртво.

— Убих го, нали?

Всички се задъхваха изтощени и с окървавени лица — бяха изтрили само очите си и приличаха на миещи мечки.

— Сигурна ли си, че си бременна от този тип, Диондра? — попита Трей. — Сигурна ли си, че той го вдига? Нищо чудно, че го бива повече с малки момиченца.

Бен пусна брадвата и се запъти към колата — мислеше си, че вече е време да се прибира у дома, мислеше си, че майка му е виновна за всичко, защото се беше държала толкова гадно сутринта. Ако не беше откачила заради косата му, той щеше да си е вкъщи тази вечер, чист и на топло под завивката, щеше да чува сестрите си току пред вратата и шума от телевизора долу в хола, майка му щеше да сготви нещо за вечеря. А вместо това се беше озовал тук, подиграваха му се както обикновено, след като бе направил всичко възможно да им се докаже, но пак не беше успял, както винаги, и истината най-сетне беше излязла на бял свят. Тази нощ щеше да си остане вечното доказателство, че Бен не може да убива.

Сега обаче познаваше усещането за насилие и искаше още. След няколко дни щеше да си мисли за това, беше се случило, не можеш да го върнеш назад, така че щеше да си мисли за това, мисълта за убийството щеше да го човърка, но Диондра и Трей едва ли щяха да го доведат отново, а той щеше да е твърде жалък и твърде уплашен, както винаги, за да го направи сам.

Застана с гръб към тях, вдигна пушката на рамо, завъртя се обратно, вдигна ударника и сложи пръст на спусъка. Дум! Представи си как въздухът отеква, как пушката рита рамото като приятелски юмрук, сякаш го хвали: добра работа! А той прегъва пушката, слага нов патрон, навлиза по-навътре в полето, отново я вдига и бам!

Представи си как ушите му кънтят и във въздуха мирише на пушек, а Трей и Диондра този път мълчат, защото Бен стои насред поле от трупове.