Мрак

Бен Дей

3 януари 1985 г.

1:11 ч.

Бен отвори вратата към тъмната дневна и си помисли: „У дома“. Като моряк, който се завръща след месеци плаване. Почти затръшна вратата под носа на Диондра — не можеш да ме хванеш — но я пусна, защото… Защото се страхуваше какво ще стане, ако не го направи. Добре, че поне оставиха Трей. Не искаше Трей да се разхожда из дома му и да прави остроумни забележки за неща, които Бен си знаеше, че са срамни.

Всички бяха заспали, цялата къща дружно вдишваше и издишваше. Искаше да събуди майка си, да я накара да дойде със замъглени очи в някой от своите пашкули от дрехи и да го попита къде, по дяволите, е бил, какво, но дяволите, го е прихванало.

Дяволът. Дяволът ме облада, мамо.

Не искаше да ходи никъде с Диондра, но тя беше зад него, тялото й излъчваше гняв като топлина, очите й бяха ококорени — побързай, побързай! — затова той започна тихо да тършува из шкафовете, търсейки скритите пари на майка си. В първия шкаф откри стара кутия от пшенична зърнена закуска, отвори я и погълна колкото можа от сухите парченца, които залепнаха по устните и гърлото му и го задавиха леко, бебешка кашлица. След това бръкна и извади цяла шепа, натъпка я в устата си, после отвори хладилника, намери кутия с нарязани моркови и грах е масло отгоре и пъхна лъжица вътре. Допря устни до пластмасовия ръб на кутията и натъпка всичко в устата си, а грахчета се търкаляха по гърдите му и падаха на пода.

— Хайде! — изсъска Диондра. Той все още носеше лилавия й анцуг, а тя беше с нови джинси, червен пуловер и черните обувки по мъжка мода, които харесваше, само че стъпалата й бяха толкова големи, че наистина си бяха мъжки обувки. Диондра не искаше да го признае. Сега потропваше с едната. Хайде, хайде.

— Да отидем в стаята ми — каза Бен. — Там със сигурност имам нари. И подарък за теб.

При тези думи Диондра се оживи — дори сега, когато очите й примигваха и тя цялата се олюляваше от наркотиците и алкохола, мисълта за подаръка я разсея.

Катинарът на вратата на стаята му беше строшен и Бен се вбеси, после се разтревожи. Мама или полицията? Не че имаше какво да открият. Но все пак. Той отвори вратата, включи осветлението, Диондра затвори зад него и седна на леглото. Тя говореше ли, говореше, но той не слушаше, след това тя заплака и той спря да събира багажа си и легна на леглото до нея. Приглади косата й, погали корема й и се опита да я накара да замълчи, мърмореше утешително, говореше колко прекрасен ще е животът им заедно и още подобни лъжи. Мина около половин час, преди тя да се успокои. А уж тя му повтаряше да побърза. Класика.

Бен стана и погледна часовника с желание да изчезне оттук, ако наистина щяха да се махат. Вратата беше открехната и той дори не спря, за да я затвори, искаше да е отворена, опасността го караше да се движи още по-бързо. Хвърли джинси и пуловери в сак заедно с тетрадка, пълна с женски имена, които беше избрал за бебето — все още смяташе, че Криси Дей води класацията, хубаво име беше Криси Дей. Криси Патриша Дей. Или пък Даян, Криси Даян Дей. Харесваше му, защото приятелите й можеха да я наричат Ди Дей, щеше да е страхотно. Обаче трябваше да се пребори с Диондра, според нея всички тези имена бяха прекалено обикновени. Тя искаше имена като Амброзия, Калайъпи и Найтингейл.

Преметнал сак през рамо, Бен бръкна най-отзад в чекмеджето на бюрото си и извади скритите си спестявания. Беше прибирал по пет и по десет долара оттук-оттам и бе убеден, че има триста-четиристотин долара, но сега видя, че няма и стотачка. Пъхна ги в джоба си и се завря под леглото на четири крака, но чантата с дрехите я нямаше. Дрехите на дъщеря му.

— Къде ми е подаръкът? — попита Диондра гърлено, защото лежеше по гръб и коремът й стърчеше нагоре войнствен като среден пръст.

Бен вдигна глава, погледна я — размазаното червило, разтечените черни очи, и си помисли, че тя прилича на чудовище.

— Не мога да го намеря — каза той.

— Как така не можеш да го намериш?

— Не го намирам, някой е влизал тук.

И двамата стояха в светлината на единствената му крушка, без да знаят какво да правят.

— Мислиш ли, че е някоя от сестрите ти?

— Може би. Мишел винаги си вре носа тук. Освен това нямам толкова пари, колкото си мислех, че имам.

Диондра стана, прихвана корема си, което никога не правеше с любов, покровителствено. Стискаше го, сякаш е товар, който Бен беше прекалено глупав, за да предложи да носи. Сега го държеше насочен към него, и говореше:

— Ти си бащата на това проклето бебе, така че по-добре бързо измисли нещо, ти ми направи това дете, така че по-добре оправи тази каша. Почти в седмия месец съм, всеки момент мога да родя, а ти…

Движение на прага, мярна се нощница и после се подаде крак, опитващ се да запази равновесие. Случайно тупване и вратата зейна отворена. Мишел се навърташе в коридора и се опитваше да подслушва, докато не се облегна прекалено силно и не се показа цялото й глуповато лице. В големите й очила се отразяваха две светещи квадратчета. Стискаше новия си дневник, на устата си имаше капка мастило.

Мишел премести поглед от Бен към Диондра, а после многозначително погледна към корема й и каза:

— Бен е забременил момиче. Знаех си!

Бен не виждаше очите й, само светлината в очилата и усмивката под тях.

— Казал ли си на мама? — попита Мишел закачливо, в гласа й се усещаше намек. — Да отида ли да кажа на мама?

Бен тъкмо щеше да се пресегне към нея, да я натика обратно в леглото с някоя заплаха от своя страна, когато Диондра се хвърли. Мишел се опита да стигне до вратата, но Диондра я сграбчи за косата, за дългата кестенява коса, и я тръшна на земята, а Мишел се приземи силно на опашната кост. Диондра зашепна: „Нито дума, малка кучко, нито една шибана дума“, а после Мишел се откопчи, хукна по пантофи, оттласквайки се от стените, а Диондра остана с кичур от косата й в ръка, който хвърли на пода и тръгна след нея. Само ако Мишел се беше затичала към стаята на мама, всичко можеше да се нареди, мама щеше да се погрижи за всичко, но вместо това тя отиде в стаята си, в стаята на момичетата, и Диондра я последва. Бен тръгна след нея, шепнейки: „Диондра, спри, Диондра, остави я“. Обаче Диондра не искаше да я остави, отиде право до леглото на Мишел, където тя се беше свила до стената и скимтеше, и я дръпна за крака, изпъна я на леглото и седна върху нея. „Искаш да кажеш на всички, че съм бременна, това ли е планът, една от малките ти схеми, някаква шибана малка тайна, която ще продадеш за петдесет цента, която ще издадеш на майка си, но познай какво? Няма да стане, малко лайно такова, защо всички в това семейство сте толкова глупави…“ Тя обви ръце около шията на Мишел, краката на Мишел, обути в пантофи с вид на кучешки лапи, заритаха нагоре-надолу. Бен гледаше крачетата й, но не беше там, мислеше си, че пантофите наистина изглеждат като кучешки лапи, и тогава Деби тихо се събуди от дълбок сън, затова Бен затвори вратата, вместо да я отвори широко и да повика майка си, искаше всичко да си остане тихо, единственият му инстинкт беше да се придържа към плана, а той беше да не разбуди всички, докато опитва да вразуми Диондра. Мислеше си, че всичко ще бъде наред: „Диондра, Диондра, успокой се, тя няма да каже, пусни я“, а Диондра се вкопчваше все по-силно в шията на Мишел. „Да не мислиш, че цял живот ще се притеснявам заради тази малка кучка“, а Мишел дереше, след това заби химикалката си в ръката на Диондра. Диондра я пусна за момент, изглеждаше изненадана, сякаш не можеше да повярва, а Мишел се наклони на една страна и си пое въздух. После Диондра отново сграбчи шията й. Бен хвана раменете на Диондра, за да я дръпне, но вместо това ръцете му просто останаха там.