Мрак

Либи Дей

Сега

Тринайсет дни след като Кристъл и Диондра изчезнаха, полицията все още не ги беше открила, все още не бе открила никакви веществени доказателства, които да свържат Диондра с Мишел. Преследването се превърна в разследване на палеж, забавяше се.

Лайл дойде да гледаме телевизия заедно — това беше новият му навик. Позволявах му да идва, ако не говори прекалено много, все роптаех, че говори прекалено много, но ми липсваше в дните, когато не идваше. Гледахме някакво адски нелепо риалити предаване, когато Лайл изведнъж се изпъна, както беше седнал:

— Хей, това е моят пуловер.

Носех един от неговите прекалено тесни пуловери, който бях взела от колата му, и определено ми стоеше много по-добре.

— Стои ми по-добре — казах.

— Господи, Либи. Можеше просто да попиташ, нали знаеш. — Той се обърна отново към телевизора, където две жени се бяха нахвърлили една на друга като разярени бездомни кучета. — Либи Крадлата. Жалко, че не си задигнала от къщата на Диондра четката й за коса например. Щяхме да имаме някаква ДНК.

— Ах, вълшебната ДНК — отвърнах. Бях спряла да вярвам в ДНК.

На телевизора руса жена беше хванала друга руса жена за косата и я дърпаше надолу по някакви стълби и аз смених канала с някакво научнопопулярно предаване за крокодили.

— О, боже!

Хукнах към стаята си. Върнах се и стоварих червилото и термометъра на Диондра на масата.

— Лайл Уърт, ти си голям ум! — заявих и го прегърнах.

— Ами? — възкликна той и се засмя. — Уха! Голям ум! Либи Крадлата смята, че съм голям ум.

— Точно така.

ДНК и от двата предмета съвпадна с кръвта по покривката на леглото на Мишел. Преследването се активизира. Нищо чудно, че Диондра открай време твърдеше, че няма нищо общо с Бен. Новите научни методи улесняваха все повече и повече съпоставянето на ДНК: трябва да се е чувствала по-застрашена с всяка изминала година, а не обратното. Хубаво.

Спипаха я при парична измама в Амарило. Кристъл я нямаше никаква, но Диондра бе заловена, макар че четирима полицаи едва я вкарали в колата. И така, Диондра беше в затвора, Калвин Дийл си беше признал. И някакъв мръсен лихвар беше арестуван, дори само името му ме плашеше: Лен. След всичко това се очакваше Бен да бъде освободен от затвора, но нещата не се развиваха толкова бързо. Диондра не се признаваше за виновна, а докато делото й се точеше, щяха да слушат брат ми, който отказваше да я замеси. В края на май най-сетне го посетих.

Изглеждаше понапълнял, поизморен. Когато седнах, ми се усмихна леко.

— Не бях сигурна дали ще искаш да ме видиш — казах.

— Диондра винаги е била сигурна, че ще я разкриеш. Винаги е била сигурна в това. Явно е била права.

— Явно да.

Изглежда нито един от нас не искаше да минава през това. Бен бе защитавал Диондра почти двайсет и пет години, а аз бях развалила всичко. Изглеждаше разочарован, но не и тъжен. Може би винаги се бе надявал тя да бъде разобличена. Склонна бях да го вярвам заради себе си. По-лесно беше да не питам.

— Скоро ще излезеш оттук, Бен. Можеш ли да повярваш? Ще излезеш от затвора. — Това беше сигурно — кръв върху чаршафите на мъртво момиче е добре, но признание е по-добре. Все още се надявах. Все още.

— Не бих имал нищо против — отвърна той. — Може би е време. Мисля, че двайсет и четири години са достатъчни. Може би са достатъчни за това, че… стоях отстрани. Че позволих да се случи.

— Така мисля.

С Лайл бяхме сглобили парченцата от онази нощ по разказа на Диондра: били в къщата, готвейки се да избягат, и се случило нещо, което побъркало Диондра и тя убила Мишел, а Бен не я спрял. Предполагам, че Мишел някак е разбрала за бременността, за тайното бебе. Някой ден щях да попитам Бен за подробностите. Знаех, че сега няма да ми каже нищо.

Двамата Дей седяха загледани един в друг, мислейки за разни неща и предъвквайки ги. Бен почеса пъпка на ръката си, буквата „и“ от татуировката „Поли“ надничаше изпод ръкава му.

— Значи: Кристъл. Какво можеш да ми кажеш за Кристъл, Либи? Какво се случи онази нощ? Чух различни версии. Тя… грешна ли е? Лоша ли е?

Значи сега Бен се чудеше какво се е случило в една самотна студена къща извън града. Докоснах с пръсти двата белега с форма на сълзи на бузата си, отпечатъци от стоманените каналчета на ютията.

— Достатъчно умна с, за да избягва полицията толкова време — отвърнах. — Диондра никога няма да каже къде е.

— Не те попитах това.

— Не знам, Бен, тя защитаваше майка си. Диондра каза, че е разказала всичко на Кристъл, и смятам, че беше искрена. Всичко: „Аз убих Мишел и никой не трябва да разбере“. Как се отразява това на момиче, което знае, че майка му е убийца? Вманиачава се, опитва се да разбере, закачва снимки на починалите си роднини, чете дневника на мъртвата си леля, докато не го научи наизуст, знае всяка гледна точка, прекарва живота си в готовност да брани майка си. И тогава се появявам аз, а Кристъл се изпуска. И как постъпва? Опитва се да оправи кашата. Разбирам я донякъде. Нека й се размине. Няма да отиде в затвора заради мен.

Бях уклончива, когато говорих с полицията относно Кристъл — те искаха да говорят с нея за пожара, но не знаеха, че се опита да ме убие. Нямаше да доноснича за още един член от семейството си, нямаше да го направя, дори и човекът да беше виновен. Опитах се да се убедя, че тя не е толкова неуравновесена. Може би се дължеше на моментна лудост, породена от любов. Но майка й… тя със сигурност беше луда и тази лудост изпрати сестра ми в гроба.

Надявам се никога повече да не видя Кристъл, но нека го кажа така — ако това се случи, радвам се, че имам пушка.

— Наистина ли ще оставиш да й се размине?

— Знам какво е да се опитваш да постъпиш правилно и напълно да оплескаш нещата — добавих аз.

— За мама ли говориш? — попита Бен.

— Говоря за себе си.

— Важи за всеки един от нас.

Бен притисна ръка до стъклото и двамата с него долепихме длани.