Мрак

Либи Дей

Сега

Подкарах обратно през противната гора. Някъде по един от тесните пътища имаше сметище. Никога не го бях виждала лично, обаче бях карала трийсетина километра през разхвърляни отпадъци от него. Отдясно и отляво земята беше осеяна със стотици найлонови торбички, които пърхаха и се носеха над тревата. Приличаха на мънички привидения.

Заваля дъжд, който постепенно стана леден и се усили. Всичко извън колата ми изглеждаше разкривено. Видех ли самотно място — гънка в пейзажа, шубрак от стари дървета, си представях, че под тях е погребана Диондра, купчина неразпознати кости в найлонова торба: часовник, единствена обувка, може би червените обеци висулки, с които беше на снимката в училищния годишник. Че кой дава и пет пари за Диондра, помислих си и в главата ми отново изникна фразата на Даян. На кого му пука дали Бен я е убил, след като е убил семейството ти и всичко бездруго свършва.

Толкова много ми се искаше Ранър да издаде някаква информация, да ме накара да повярвам, че той го е направил. Обаче срещата с него само ми припомни колко невъзможно е да ги е избил всичките, колко е тъп. Тъп е дума, която използват децата, но тя най-добре описваше Ранър. Лукав и тъп едновременно. Магда и Клубът на следователя щяха да бъдат разочаровани, обаче с радост щях да им дам адреса му, ако искат да продължат разговора. Аз лично се надявах той скоро да пукне.

Минах покрай кално равно поле с кафява пръст, където някакъв тийнейджър се беше облегнал на една ограда в дъжда, в тъмното, смръщен или отегчен, загледан към шосето. Мислите ми се върнаха към Бен. Диондра и Бен. Всичко друго, което ми каза Бен за онази нощ, ми се струваше вярно, достоверно, обаче тази лъжа, упоритата лъжа за Диондра. Ето това събуждаше тревогата ми.

Подкарах бързо към вкъщи с усещането, че съм омърсена. Пъхнах се право под душа, започнах да се търкам силно с твърда четка, а кожата ми стана на петна, все едно са ме издрали котки. Легнах си, но продължавах да се чувствам омърсена, повъртях се под завивките около час, после станах и отново си взех душ. Към два часа през нощта потънах в тежък потен сън, населен от похотливи старци, които вземах за баща си, докато не се приближат достатъчно, за да видя как лицата им се разтопяват. Последваха още кошмари: Мишел готвеше палачинки, а в сместа плуваха скакалци, чиито тънички крачета се отчупваха, когато тя бъркаше. Изпичаха се с палачинките, а мама въпреки това ни караше да ги ядем, полезен протеин, хрус-хрус. После всички започнахме да измираме — давехме се, ставахме целите в лиги, забелвахме очи — защото скакалците бяха отровени. Глътнах едно от големите насекоми и усетих как то се мъчи да се изкатери обратно в гърлото ми, как лепкавото му тяло се появява в устата ми, как изцърква тютюн върху езика ми и как промушва главичка между зъбите ми, за да избяга.

Сутринта започна безлично сива. Отново се пъхнах под душа — кожата ми още беше подозрителна — после отидох в градската библиотека, бяла сграда с колони, която преди е била банка. Седнах до един смърдящ мъж с чорлава брада и мръсно военно яке, до каквито все се озовавам на публични места, и най-сетне влязох в интернет. Намерих огромната база данни за изчезнали лица и въведох името й.

Откъм екрана се разнесоха шумовете на механичното мислене и аз плувнах в пот, надявайки се да видя изписани думите: „Няма съответствие“. Нямах този късмет. Снимката беше различна от онази в годишника, но не много: Диондра с твърдите къдрици и щръкналия бретон, с черна като въглен очна линия и розов гланц за устни. Усмихваше се съвсем лекичко с издадени напред устни.

Бен отново ме чакаше, този път със скръстени ръце, облегнат назад на стола, войнствен. Мълча цяла седмица, преди да удовлетвори молбата ми за свиждане, а сега само поклати глава, докато сядах.

Това ме вбеси.

— Знаеш ли, Либи, доста мислих след последната ни среща — каза той най-накрая. — Нямам нужда от това, от тази болка. Искам да кажа, аз вече съм тук, вътре, нямам нужда по-малката ми сестра да идва, да ми вярва, да не ми вярва. Да ми задава странни въпроси, да ме принуждава да заставам нащрек след цели двайсет и четири години, за бога. Нямам нужда от напрежение. Затова, ако ще идваш тук, мъчейки се да стигнеш „до дъното на нещата“ — сърдито направи той знак за кавички във въздуха, — по-добре върви другаде. Защото на мен това не ми трябва.

— Намерих Ранър.

Той не се надигна, остана на стола си. После въздъхна примирено.

— Ееех, Либи, трябвало е да станеш детектив. И какво общо има Ранър? Още ли е в Оклахома?

Усетих неуместното потрепване на усмивка.

— Живее на едно промишлено сметище в Лиджъруд, изгонили са го от мъжкия пансион.

Бен се ухили.

— Живее на сметище за токсични отпадъци значи.

— Каза ми, че Диондра Уърцингър била твое гадже и забременяла от теб. Била бременна и вие двамата сте били заедно в нощта на убийствата.

Бен закри лицето си ръка, разперил пръсти. Виждах как очите му примигват между тях. Заговори, без да показва лицето си, и не чувах думите му. Той опита два пъти, аз всеки път го питах какво говори, а на третия път Бен най-накрая реши да вдигне глава, дъвчейки бузата си от вътрешната страна, и се приведе напред.

— Попитах каква е тази твоя мания по Диондра. Влязла ти е някаква муха в главата по този въпрос и знаеш ли какво ще стане, ще объркаш всичко. Дадох ти шанс да ми се довериш, да постъпиш правилно и да повярваш на брат си. Когото познаваш. Не казвай, че не е така, защото ще излъжеш. Не разбираш ли, Либи? Това е последният ни шанс. Светът може да вярва, че съм виновен или невинен, но и двамата знаем, че няма да мръдна от тук. Никаква ДНК няма да ме освободи — къщата вече я няма. Така че няма да изляза. Точка. Единственият човек, който за мен е важно да ми каже: знам, че не си убил близките ни, си ти.

— Не можеш да ме виниш, че се питам дали…

— Разбира се, че мога. Разбира се, че мога. Мога да те виня, че не ми вярваш. Мога да ти простя за лъжата, за това, че като малка беше объркана. Това мога да го простя. Обаче сега, Либи? Ти си на трийсет и няколко години, а още ли вярваш, че човек от твоята кръв е способен да направи такова нещо?

— О, напълно вярвам, че човек от моята кръв е способен да го направи — отговорих и усетих как гневът ми се надига и започва да ме блъска в ребрата. — Убедена съм, че кръвта ни е лоша. Усещам го по себе си. Спуквала съм хора от бой, Бен. Аз. Нахлувала съм през врати и прозорци… убивала съм разни неща. През повечето време сведа ли поглед към ръцете си, те са стиснати в юмруци.

— Наистина ли смяташ, че сме толкова лоши?

— Да.

— Въпреки кръвта на мама?

— Въпреки.

— Е, мъчно ми е за теб, момиченце.

— Къде е Диондра?

— Откажи се, Либи.

— Какво направи с бебето?

Усетих, че ми се гади, че ме обзема треска. Ако бебето беше оживяло, то (тя, той) щеше да е на колко, двайсет и четири години. Вече нямаше да е бебе. Опитах да си представя зрял човек, обаче мислите ми все се връщаха към увито в одеяло бебе. Но, по дяволите, аз и себе си трудно си представях като голяма. На следващия си рожден ден щях да навърша трийсет и две, възрастта на мама, когато беше убита. Тя ми се струваше толкова голяма. По-голяма, отколкото аз някога ще бъда.

И така, ако бебето беше живо, сега щеше да е на двайсет и четири години. Споходи ме едно от ужасните ми видения. Какво би могло да бъде. Всички ние си живеем у дома в Кинаки. Мишел е в хола, все така побутва огромните си очила и командори тумба деца, които въртят с досада очи, обаче й се подчиняват. Деби е заоблена и бъбрива, с едър русокос съпруг фермер и специална стая в собствената й ферма за шев, пълна с панделки и ширити, парчета плат за пачуърк и инструменти за подлепване. Майка ми, зряла, на петдесетина години и с провиснала от слънцето кожа, с почти побеляла коса, все още препирайки се приятно с Даян. В стаята влиза детето на Бен, дъщеря, червенокоска, момиче на двайсетина години, слабичко и самоуверено, с потракващи гривни на тънките китки, колежанка, която не приема сериозно никого от нас. Типично момиче Дей.

Задавих се със слюнката си, закашлях се, хранопроводът ми се сви. Посетителката през две кабинки се наведе да надникне, прецени, че няма да умра, и отново се обърна към сина си.

— Какво се случи през онази нощ, Бен? Трябва да знам. Трябва да знам.

— Либи, не можеш да спечелиш тази игра. Ако ти кажа, че съм невинен, ти ще си виновна, ти ще си съсипала живота ми. Ако ти кажа, че съм виновен… няма да се почувстваш по-добре, нали?

Той беше прав. Това беше единствената причина да бездействам толкова години. Подхвърлих нещо друго:

— Ами Трей Типано?

— Трей Типано.

— Знам, че е бил букмейкър и се е занимавал със сатанизъм, а също, че ти е бил приятел и е бил с теб в онази нощ. Заедно с Диондра. Всичко това ми изглежда адски откачено.

— Откъде разбра? — погледна ме Бен в очите, после вдигна поглед нагоре и се вгледа в червените корени на косата ми, които вече стигаха до ушите.

— Татко ми каза. Каза, че дължал пари на Трей Типано и…

— Татко? Вече му казваш „татко“?

— Ранър каза…

— Ранър е откачалка. Порасни, Либи. Избери на чия страна си. Не може до края на живота си да се опитваш да проумееш какво се е случило, да размишляваш. Довери се на себе си. Избери страна. Застани на моя страна. Така е по-добре.