Мрак

Пати Дей

2 януари 1985 г.

21:12 ч.

Къщата притихна за малко, след като Ранър профуча навън, за да отиде да тормози за пари някой друг. Пеги Бъниън, сегашното му гадже — така поне беше подочула Пати — защо не тормози нея? Сигурно вече го правеше.

Едно, две, три. После момичетата я връхлетяха с въпроси, притеснения и малки ръчички по цялото й тяло, сякаш се опитваха да се стоплят на слаб открит огън. Този път Ранър беше наистина страшен. Открай време беше заплашителен и избухлив, когато не станеше на неговото, но не си изпускаше нервите съвсем, обаче днес за малко не я нападна. За малко. Докато бяха женени, бяха имали дрязги, шляпвания по главата, целящи по-скоро да вбесяват, да й напомнят, че е безпомощна, а не истински да я наранят. „Защо няма храна в хладилника? Шляп. Къде отидоха парите, а, Пати? Шляп, шляп, шляп. Чуваш ли ме, момиче? Къде са парите, по дяволите?“ Този мъж имаше маниакална нужда от пари. Дори в редките бащински моменти, когато неохотно играеше монополи с децата, той почти през цялото време крадеше пари от банката и стискаше ярките оранжеви и пурпурни банкноти в скута си. „Да не твърдиш, че мамя, Бен?“ Шляп, шляп, шляп. „За по-умен от мен ли се мислиш?“ Шляп.

Сега, близо час, след като Ранър си беше тръгнал, момичетата още се скупчваха край нея, близо до нея, зад нея, на канапето, и я разпитваха какво не е наред, какво не е наред с Бен и защо татко е толкова ядосан. С какво е ядосала татко? Либи седеше най-далеч от нея, свита на клъбце, смучеше пръста си, а тревожните й мисли не се откъсваха от посещението в дома на семейство Кейтс, от онзи полицай. Изглеждаше трескава, а когато Пати пресегна да пипне бузата й, потръпна.

— Всичко е наред, Либи.

— Не, не е — възрази тя, вперила немигащ поглед в Пати. — Искам Бен да се върне.

— Ще се върне — увери я Пати.

— Откъде знаеш? — простена Либи.

Деби се вкопчи в думите й:

— Ти знаеш ли къде е? Защо не можем да го намерим? Да не е за газил заради косата си?

— Знам защо е загазил — обади се Мишел с най-мазното си гласче. — Заради секса.

Пати се извърна към нея бясна заради този глупав клюкарски ритъм. Навита на ролки коса, шушукане в супермаркета. В момента хората обсъждаха семейството й в цял Кинаки. Стисна ръката на Мишел по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Какво искаш да кажеш, Мишел, какво си мислиш, че знаеш?

— Нищо, нищо — изломоти Мишел. — Просто си говорех, нищо не знам. — Запелтечи, както правеше винаги, когато загази и съзнава, че е сбъркала.

— Бен ти е брат, не бива да говориш отвратителни неща за собствения си брат. Не и в това семейство и определено не извън него. В училище, в църквата, където и да било.

— Но, мамо… — поде Мишел, все още разплакана. — Аз не харесвам Бен.

— Не говори така.

— Той е лош, прави лоши неща, всички в училище знаят…

— Какво знаят, Мишел? — Пати усети как челото й пламва и й се прииска Даян да беше тук. — Не разбирам какво говориш. Да не искаш да кажеш, че Бен… че Бен ти е направил нещо?

Беше си обещала никога да не задава този въпрос, защото е предателство към Бен дори да си го помисли. Когато той беше по-малък, на седем или на осем години, имаше навика да се пъхва нощем в леглото й, а тя се събуждаше, защото той прокарваше пръсти през косата й, обхващаше гърдата й с длан. Невинни, но смущаващи моменти, в които Пати се събуждаше възбудена сексуално, после скачаше от леглото и навличаше нощници и халати като ужасена девица. „Не, не, не, не бива да докосваш мама така“. Само че тя не беше подозирала — досега — че Бен може да е правил нещо със сестрите си. Затова остави въпроса да увисне във въздуха, но Мишел се разстройваше все повече и повече, побутваше големите си очила по острия си нос, плачеше.

— Мишел, извинявай, че ти се развиках. Бен има неприятности. Направил ли ти е нещо, за което трябва да знам? — Нервите й бяха обтегнати — на моменти чисто и просто я обземаше паника, след това сякаш напълно се отнасяше. Сега почувства как у нея се надига страх, онова усещане като в излитащ самолет.

— Какво да ми е правил?

— Да те е докосвал по необичаен начин? Не като брат?

Сега сякаш се понесе в свободно падане, на изключени двигатели.

— Докосва ме само за да ме бутне, да ме оскубе или да ме блъсне — измрънка Мишел обичайните си обвинения.

Облекчение, о, блажено облекчение.

— А какво говорят за него в училище?

— Той е откачалка, толкова ме е срам от Бен. Никой не го харесва. Само му виж стаята, мамо. Има всякакви странни неща.

Тъкмо щеше да дръпне на Мишел лекция да не влиза в стаята на Бен без негово позволение, и й се прииска да се шамароса. Спомни си какво беше говорил детектив Колинс — за животинските органи, за пластмасовите кутии. Представи си ги. Някои от тях бяха изсъхнали и се бяха превърнали в сухи стегнати топки, а други бяха още пресни и отвратителни, а миризмата им те връхлиташе с отварянето на капака.

Пати се изправи.

— Какво има в стаята му?

Запъти се надолу по коридора и както винаги се спъна в проклетия кабел на телефона на Бен. Подмина заключената му врата, продължи надолу, зави наляво по коридора покрай стаята на момичетата и влезе в спалнята си. Навсякъде бяха разхвърляни чорапи, обувки и джинси, купчини от всекидневни джунджурии.

Отвори тоалетката си и извади един плик: върху него пишеше „При спешен случай“ с източения почерк на Даян, който толкова приличаше на почерка на майка им. Вътре имаше петстотин и двайсет долара в брой. Нямаше представа кога Даян е вкарала тайно парите в стаята й, и толкова по-добре, защото иначе Ранър щеше да усети, че крие нещо от него. Поднесе парите към носа си и ги подуши. След това пъхна плика обратно вътре и извади ножовката, която беше купила преди няколко седмици, за да й е подръка, ако някога й се наложи да влезе в бърлогата на Бен. Срамуваше се. Тръгна надолу по коридора — стаята на момичетата приличаше на стая в евтин хотел, имаше легла до всяка стена, освен на тази с вратата. Представи си как полицаите сбърчват нос — всички ли спят тук? — после я блъсна вонята на урина и тя осъзна, че някоя от дъщерите й се е напишкала през нощта. Или предната нощ?

Зачуди се дали веднага да смени чаршафите, но се накара да се върне към стаята на Бен и се изправи срещу стар стикер за китари „Фендер“, който той наполовина беше остъргал. За секунди й прилоша и тя си помисли, че няма да може да влезе. Ами ако намереше уличаващи снимки, отвратителни фотоси?

Щрак. Катинарът падна на килима. Викна на момичетата, които надничаха от хола като уплашени сърнички, да отиват да гледат телевизия. Наложи се да повтори три пъти — върветедагледатетелевизия, върветедагледатетелевизия, върветедагледатетелевизия — преди Мишел най-накрая да се дръпне.

Леглото на Бен не беше оправено, отгоре имаше купчина от якета, джинси и пуловери, обаче другата част на стаята не беше кочина. Върху бюрото му бяха натрупани тетрадки, касетки и един стар глобус на Даян. Пати го завъртя и пръстът й остави прашна диря върху Родезия, после разлисти тетрадките. Върху всички имаше имена на разни групи: AC/DC със светкавица по средата, „Венъм“ „Айрън Мейдън“. На листове от тетрадка Бен беше рисувал пентаграми и беше писал стихове за убийства и за Сатаната.

Тя усети как й прилошава, сякаш вена от гърлото й към таза се беше запушила. Разлисти още тетрадки, разклати последната и тя се отвори по средата. Страница след страница Бен беше рисувал с химикалката си вагини, в които се мушват ръце, матки със създания в тях, ухилени демонично, бременни жени, разсечени на две, с бебета, които изпадат от телата им.

Пати седна на стола на Бен — виеше й се свят, обаче продължи да разлиства, докато стигна до страница, на която пишеше имената на няколко момичета в спретнати редички: Хедър, Аманда, Бриан, Даниел, Никол, а после още и още с все по-украсени готически букви: Криси, Криси, Криси, Криси Дей, Криси Дей, Криси Дий Дей, Криси Д. Дей, Криси Д-Дей!

Криси Дей в сърце.

Пати положи глава върху хладната повърхност на Бюрото. Криси Дей. Като че ли щеше да се жени за малката Криси Кейтс. Бен и Криси Дей. Това ли му се въртеше в главата? Заради това ли му се струваше редно онова, което й е сторил? Да не би да си представяше как ще доведе това момиченце на вечеря у дома, за да го запознае с майка си? И Хедър. Така се казваше дъщерята на Хинкъл, която беше у семейство Кейтс. Дали останалите имена бяха на още момичета, които е наранил?

Главата на Пати беше натежала и тя си нареди да не помръдва. Щеше да остане да си лежи тук, върху бюрото, докато някой не й каже какво да прави. Много я биваше в това, можеше с часове да не става от стола, провесила глава като старица от старчески дом, унесена в мисли за детството си, когато родителите й правеха списък със задълженията, казваха й кога да си ляга, кога да става и какво да прави през деня и никой никога не я караше да взема решения. Обаче докато се взираше в смачканите чаршафи със самолетчета на леглото на Бен и си припомни, че той още преди година поиска нови — обикновени чаршафи, тя забеляза една издута найлонова торба да се подава изпод леглото.

Коленичи на четири крака и измъкна старата найлонова торба. Беше тежка и се поклащаше като махало. Пати надникна вътре и видя само дрехи, а после изведнъж си даде сметка, че това са женски десени: цветя и сърчица, гъби и дъги. Изсипа ги на купчина върху леглото и докато го правеше, адски се уплаши, че заедно с тях отвътре ще се покажат и снимките, от които толкова се страхуваше. Обаче се оказаха само дрешки: гащички, камизолки. Бяха различни размери — от такива за възрастта на Криси до такива за бебета. И бяха носени. Бяха носени от малки момиченца. Точно както я беше предупредил детективът. Пати ги прибра обратно в торбата.

Синът й. Нейният син. Щеше да отиде в затвора. Тя щеше да изгуби фермата, Бен щеше да влезе в затвора, а момичетата… Осъзна, както нерядко й се случваше, че е абсолютно непрактична. Бен се нуждаеше от добър адвокат, а тя не знаеше как да му го осигури.

Върна се в хола, замислена за процеса и за това, че просто няма да го понесе. Изпрати момичетата в стаята им със зловещ тон, те я изгледаха със зяпнала уста, засегнати и уплашени, и тя си помисли, че само влошава положението на Бен — некомпетентна майка, която отглежда децата си сама, прекалено натоварена. Само влошаваше нещата още повече, затова пъхна малко вестници и подпалки в камината, още няколко цепеници отгоре и запали дрешките. Един чифт гащички с маргаритки тъкмо пламнаха, когато иззвъня телефонът.

Беше Лен. От банката. Тя започна да се извинява, да му обяснява, че е твърде заета, за да обсъждат сега възбраната, че има проблем със сина си…

— Точно затова се обаждам — прекъсна я той. — Чух за Бен. Не смятах да се обаждам. Преди. Обаче мисля, че мога да помогна. Не знам дали ще искаш. Но има вариант.

— Вариант за Бен ли?

— Начин да помогнем на Бен. За правните разходи. С оглед на това, което предстои, ще ти трябват доста пари.

— Нали нямахме вариант? — попита Пати.

— Не съвсем.

Лен не искаше да дойде във фермата, не искаше и да се срещат в града. Стана много загадъчен, настоя тя да отиде на мястото за пикник на шосе 5 и да паркира там. Поспориха и се попазариха, а накрая Лен въздъхна шумно в слушалката, от което тя стисна устни.

— Ако искаш да ти помогна, ела там веднага. Не вземай никой друг. Не казвай на никого. Правя го, защото мисля, че мога да ти имам доверие, Пати, и защото те харесвам. Наистина искам да ти помогна.

Кратка пауза, толкова наситена, че Пати погледна към телефонната слушалка и прошепна:

— Лен?

Вече си мислеше, че той е затворил, и тя самата се канеше да направи същото.

— Пати, наистина не знам как по друг начин да ти помогна. Ами ще видиш. Моля се за теб.

Тя отново се извърна към камината, разрови огъня и видя, че само половината дрехи са изгорели. Нямаше повече дърва, затова бързо отиде в гаража, взе старата брадва на баща си с тежката глава, остра като бръснач, от времето, когато правеха инструментите както трябва, нацепи един наръч дърва и го внесе в стаята.

Тъкмо подклаждаше огъня, когато усети олюляващото се присъствие на Мишел до себе си.

— Мамо?

— Какво има, Мишел?

Вдигна поглед и видя дъщеря си по нощница да сочи към огъня.

— Щеше да хвърлиш и брадвата вътре — усмихна се Мишел. — Разсеяна си.

Брадвата лежеше в ръцете на Пати като подпалки. Мишел я взе от нея, държейки острието настрани, както я бяха учили, и я подпря до вратата.

Пати проследи с поглед Мишел, която колебливо се запъти към стаята си, все едно стъпваше по натрошени стъкла, и последва дъщеря си. Момичетата се бяха скупчили на пода и тихичко говореха на куклите си. Има една разпространена шега, че хората обичат децата си най-много, когато са заспали, ха-ха, и Пати усети как нещо пробожда сърцето й. Наистина ги обичаше най-много, когато са заспали, а не когато искат да ядат или да се забавляват, а след това ги обичаше най-много такива: изморени, спокойни, без да изискват майчиното й присъствие. Повери ги на грижите на Мишел и ги остави в стаята, твърде изтощена, за да направи нещо повече от това да последва наставленията на Лен.

„Не се надявай прекалено — каза си. — Не се надявай.“

Трябваше да пътува половин час в снега, а снежинките се превръщаха в звезди на светлината на фаровете й. Беше „хубав сняг“, както би казала майката на Пати, която обичаше зимата, и Пати си помисли как момичетата ще играят на снега утре цял ден, а после се запита: „Дали? Какво ще стане утре? Бен там ли ще е?“

Къде е Бен?

Спря до пустото място за пикник, до голямата постройка от бетон и метал, издигната през седемдесетте години, с дълги общи маси и с крив покрив като неуспешен опит за оригами. Две люлки бяха покрити с десетина сантиметра сняг, а старите им седалки от черна гума изобщо не се поклащаха, както очакваше Пати. Имаше вятър, така че защо бяха застинали толкова неподвижно?

Колата на Лен я нямаше. Всъщност нямаше никакви коли, затова тя се засуети с ципа на палтото си, плъзна нокътя си по всяко метално зъбче и всяко едно изщрака. Какво можеше да се случи — тя щеше да отиде до пейката и да установи, че не й е оставил плик с пари, благороден жест, който щете да му върне. Или пък Лен е организирал няколко човека, които изпитват съжаление към нея, и те всеки момент ще пристигнат, ще й дадат сума ти пари и Пати ще разбере, че всъщност всички я обичат.

Някой почука на прозореца й — яркорозови кокалчета на едър мъжки торс. Не беше Лен. Тя смъкна малко прозореца си и надникна навън, очаквайки той да й каже: „Минавайте, госпожо“. Такова й се стори почукването.

— Хайде де — каза той вместо това. Не се наведе и тя все още не виждаше лицето му. — Елате, ще поговорим на пейките.

Тя изключи двигателя и се измъкна навън, а мъжът вече крачеше пред нея с дебела канадка и каубойска шапка. Тя носеше вълнена шапка, която не й беше по мярка и ушите й все се измъкваха, затова Пати вече разтъркваше връхчетата им, когато стигна до мъжа.

Стори й се мил човек, това си помисли. Така й се искаше. Имаше тъмни очи и мустаци с увиснали към брадичката връхчета. Беше сигурно към четирийсетте и имаше вид на местен. Изглежда мил, каза си отново Пати. Дали пък не беше адвокат? Адвокат, когото Лен беше уговорил да представлява Бен. Но тогава защо се срещаха навън…

— Чувам, че си имате неприятности — каза мъжът с тътнещ глас, който отиваше на очите му. Пати само кимна.

— Предстои да напуснете фермата, а момчето ви да бъде арестувано.

— От полицията само искат да поговорят с него за инцидента…

— Синът ви ще бъде арестуван и аз знам защо. През следващата година ще ви трябват пари, за да плащате на кредиторите си, за да задържите децата си у дома — в собствения им скапан дом — а също и за адвокат на сина ви, защото надали искате той да влезе в затвора като насилник на деца…

— Не, разбира се, обаче Бен…

— Не, ето какво: вие не искате вашият син да влезе в затвора като насилник на деца. Няма нищо по-лошо от това да си в затвора като насилник на деца. Виждал съм го. Онези хора вършат кошмарни неща. Затова ви трябва добър адвокат, а той струва пари. Трябва ви адвокат веднага, не след седмици, не след дни. Веднага. Тези неща трябва да се овладяват веднага.

Пати кимна и зачака. Речта на мъжа й напомни рецитацията на търговец на коли: трябва да го направите сега, точно този модел на тази цена. Тя винаги се объркваше в тези разговори и винаги купуваше онова, което й каже търговецът.

Мъжът натисна шапката си надолу и издиша тежко като бик.

— Самият аз някога бях фермер, а също моят баща и неговият баща преди това. Осемстотин акра, добитък, царевица, пшеница, близо до Робнет в Мисури. Доста голяма ферма, като вашата.

— Ние никога не сме имали осемстотин акра.

— Обаче имате семейна ферма, имате собствена земя. Земята си е ваша, мамка му. Ние, фермерите, сме измамени. Казват ни: садете от ограда до ограда и ние го правим. Купувайте още земя — така ни казват — понеже искат да печелят повече от нас. А после: извинете, дадохме ви лош съвет. Затова просто ще ви вземем фермата, нищо че това място е на семейството ви от поколения, ние ще го вземем, не се сърдете. Вие сте глупаци, че ни повярвахте, ние не сме виновни.

Пати и преди го беше чувала, беше си го мислила. Сделката беше несправедлива. „Но да се върнем на сина ми.“ Тя се наклони на една страна и потрепери, постара се да бъде търпелива.

— Така, аз съм бизнесмен, не съм счетоводител, не съм политик. Обаче мога да ви помогна, ако проявявате интерес.

— Да, да, много бих искала — каза тя. — Моля ви.

А си мислеше: „Не се надявай, не се надявай толкова много“.