Мрак

Либи Дей

Сега

Шосе И-70 между Канзас Сити и Сейнт Луис изискваше часове наред неприятно шофиране. Равен, матовожълт, с многобройни билбордове от двете страни: зародиш, сгушен като котенце („Абортът убива едно туптящо сърце“); дневна, цялата червена от светлините на линейка („Тейк Кеър“ — специалист по почистване на местопрестъпления); невероятно невзрачна жена, която гледаше прелъстително прелитащите мотористи (мъжки клуб „Хот Джимис“). Билбордовете, които заплашително осведомяваха за Христовата любов, бяха правопропорционални по брой на онези, които рекламираха евтино порно, а табелите за местните ресторанти до една използваха неправилно кавичките: Хърбс Хайуей Дайнър — „най-хубавата“ храна в града; Джолийнс Риб Хаус — елате да опитате нашите „вкусни“ млади ребърца.

Лайл седеше на предната седалка. Беше претеглил всички „за“ и „против“ това да ме придружи (може би аз съм щяла да постигна по-голям успех с Криси самичка, понеже и двете сме жени, обаче, от друга страна, той познавал тази част от случая по-добре; но пък можел да се превъзбуди, да й зададе твърде много въпроси и да развали всичко, защото понякога се увличал — ако имал някакъв недостатък, той бил, че понякога се увлича; но пък петстотин долара били много пари и той чувствал, че има право, без да ме обижда, да дойде с мен). Накрая отсякох по телефона, че ще намина покрай „При Сара“ след трийсет минути и ако е отвън, ще го взема с мен. И затворих. Затова сега мърдаше на седалката до мен, натискаше и издърпваше копчето на ключалката, четеше на глас всяка табела, сякаш се опитваше сам да се убеди в нещо. Минахме покрай един склад за фойерверки, голям колкото катедрала, и поне три групи знаци за фатални инциденти: малки бели кръстове и пластмасови цветя, които събираха прах отстрани на пътя. Бензиностанциите се оповестяваха със знаци, които бяха по-тънки и по-високи от оклюмалите ветропоказатели на съседните ферми.

На хребета имаше билборд с позната физиономия: Лизет Стивънс с нейната весела усмивка и телефонен номер, на който човек може да се обади с информация, свързана с изчезването й. Чудех се кога ли ще свалят билборда, останали без надежда и без пари.

— О, боже, пак тя! — възкликна Лайл, докато минавахме покрай Лизет. Настръхнах, но и аз се чувствах по подобен начин. Мине ли известно време, е направо грубо да напояваш хората да се тревожат за някой, който очевидно е мъртъв. Освен ако не е от моето семейство.

— Лайл, може ли да те попитам нещо? Защо си толкова обсебен от… този случай? — Докато задавах въпроса, небето притъмня достатъчно, за да се включи крайпътното осветление — редицата лампи, чак до хоризонта, примигнаха с бяла светлина, като че ли въпросът ми ги е заинтригувал.

Лайл беше забол очи в крака си и ме слушаше, извърнат настрани, както правеше обикновено. Имаше навик да обръща едното си ухо към човека, който говори, после изчакваше няколко секунди, сякаш превеждаше казаното на друг език.

— Това е просто класически криминален случай. Има много основателни теории, затова е интересно да се обсъжда — каза той, като продължаваше да не ме поглежда. — Освен това ти. И Криси. Деца, които… са причинили нещо. Това ме интересува.

— Деца, които са причинили нещо?

— Станали са причина нещо да се случи, нещо по-голямо от самите тях, нещо с неволно възникнали огромни последици. Като вълни. Това ме интересува.

— Защо?

— Просто ме интересува — отговори след кратко мълчание.

Ние двамата бяхме последните хора, които биха успели да очароват някого и да му измъкнат информация. Осакатени човешки същества, които се смущават всеки път, когато се опитат да се изразят. Всъщност не ме интересуваше дали ще научим много от Криси, обаче колкото повече се замислях за теорията на Лайл, толкова по-глупава ми се струваше.

След като пътувахме още четирийсет минути, започнаха да се появяват стриптийз клубовете: отблъскващи ниски циментови постройки, повечето без имена, само с неонови знаци, които крещяха „Живи момичета! Живи момичета!“. Което сигурно беше по-комерсиално от „Мъртви момичета“. Представях си как Криси Кейтс спира на покрития с чакъл паркинг, как се приготвя да съблече дрехите си в стриптийз клуб, който дори няма име. Смущаващо е да не си направиш труда дори да се кръстиш. Когато чета новините за деца, убити от родителите си, се питам: но как е възможно? Проявили са достатъчно загриженост да дадат име на детето, имало е един миг — поне един миг — когато са пресявали всякакви възможност и са избрали име за детето си, решили са как ще нарекат рожбата си. Как е възможно да убиеш нещо, което си обичал достатъчно, за да му дадеш име?

— За пръв път влизам в стриптийз бар — каза Лайл с характерната си игрива усмивка.

Отклоних се от шосето вляво, както ме беше посъветвала майката на Криси — когато се обадих в единствения клуб с телефонен номер в указателя, някакъв противен мъж ми каза, че Криси май „се навъртала“ там — и затрополихме по един голям колкото пасище паркинг на три стриптийз бара, подредени в редица. В далечния край се мъдреше бензиностанция и паркинг за камиони — на ярката бяла светлина видях силуети на жени, които се прокрадваха като котки между кабините, отваряха се и се затваряха врати, показваха се голи крака, докато жените се навеждаха вътре за следващия си номер. Сигурно стриптийзьорките в крайна сметка започваха да работят на паркинга за автомобили, след като стриптийз клубовете ги изгонят.

Излязох от колата и се замотах с бележките, които ми беше дал Лайл: спретнато номериран списък с въпроси, които да задам на Криси, ако я открием. (Първо: Продължавате ли да твърдите, че Бен Дей ви е насилил сексуално като дете? Ако е така, обяснете моля.) Преглеждах следващите въпроси, когато движение отляво привлече вниманието ми. На паркинга за камиони дребна сянка се отлепи от кабината на един тир и тръгна към мен по абсолютно права линия, както ходиш, когато си пиян, но се стараеш да го прикриеш. Различавах приведените доста по-напред от тялото рамене, сякаш момичето нямаше друг избор, освен да продължи да върви към мен, след като веднъж вече е поело. Наистина беше момиче — установих го, когато стигна до колата ми. Имаше широко кукленско лице, осветено от уличната лампа, светлокестенява коса, прибрана на опашка от облото чело.

— Ей, да имаш цигара? — попита тя, а главата й се тресеше като на болна от паркинсон.

— Добре ли си? — попитах, мъчейки се да я огледам по-добре, да отгатна възрастта й. Петнайсет-шестнайсет. Цялата трепереше, облечена с тънко горнище на анцуг, минижуп и ботуши, които би трябвало да са секси, но на нея изглеждаха детински — като на момиченце от детската градина, което се прави на каубойка.

— Имаш ли цигара? — повтори тя оживено, с влажни очи. Леко подскочи на пети и отмести поглед от мен към Лайл, който беше забол очи в земята.

Имах един пакет някъде отзад в колата, наведох се и зарових сред стари опаковки от заведенията за бързо хранене, различни пакетчета с чай, които бях задигнала от някой ресторант (още нещо, което човек никога не бива да купува: пакетчета чай), и купчина евтини метални лъжички (същото и за тях). В пакета бяха останали три цигари, едната счупена. Измъкнах й другите две, щракнах със запалката, момичето се приведе накриво, а когато най-накрая улучи огънчето, каза: „Съжалявам, но нищичко не виждам без очилата си“. Запалих си цигарата и изчаках главата ми да изпълни замаяния си танц след първия приток на никотин.

— Аз съм Колийн — представи се момичето и всмукна от цигарата. Температурата беше спаднала бързо след залез-слънце и двете лекичко подскачахме една срещу друга, за да се стоплим.

Колийн. Сладко име за проститутка. Явно някой някога беше имал други планове за това момиче.

— На колко години си, Колийн?

Тя погледна към паркинга за камиони и се усмихна, привела рамене.

— О, не се тревожи, не работя тук. Работя ей там — посочи тя със средния си пръст към стриптийз клуба по средата. — Законно. Не се налага да… — кимна тя отново към редицата камиони, напълно неподвижни въпреки случващото се вътре. — Просто гледаме да държим под око някои момичета, които работят там. Грижим се като сестри. Ти нова ли си?

Бях се облякла с изрязано горнище, защото си мислех, че така ще предразположа Криси, когато я открия — като й покажа, че не съм някаква моралистка. В момента Колийн оглеждаше деколтето ми с очите на бижутер — преценяваше кой клуб е подходящ за големината на циците ми.

— О, не, търсим една приятелка. Криси Кейтс. Познаваш ли я?

— Може да си е сменила фамилията — обади се Лайл, после отмести поглед към шосето.

— Познавам една Криси. По-голяма.

— На около трийсет пет.

Цялото тяло на Колийн трепереше. Сигурно вземаше наркотици или просто зъзнеше.

— Точно така — каза тя и допуши цигарата си едно силно дръпване. — Понякога кара дневни смени в „Майкс“ — посочи ти най-отдалечения клуб, където светеха само няколко букви от неоновия надпис.

— Не звучи добре.

— Не е. В даден момент се налага да се оттеглиш, нали така? За нея сигурно е гадно, понеже сигурно е похарчила доста пари за циците си, обаче Майк въпреки това не я смята за първокласна стока. Но поне операциите ти се вадят от данъците.

Колийн изрече думите с дръзката безмилостност на младо момиче, което знае, че има десетилетия, преди да се сблъска с подобни унижения.

— Значи трябва да се върнем по време на дневната смяна, така ли? — попита Лайл.

— Ммм. Може да почакате тук — каза тя с бебешко гласче. — Би трябвало скоро да свърши. — После махна с ръка към редицата камиони. — Трябва да се приготвям за работа. Благодаря за цигарата.

Отново притича, привела рамене силно напред, към средната тъмна сграда, отвори широко вратата и хлътна вътре.

— Мисля, че трябва да си тръгваме. Това ми се струва задънена улица — каза Лайл. Тъкмо се канех да го срежа, че е голям пъзльо и по-добре да чака в колата, когато друг силует излезе от един камион далеч назад в редицата и се запъти към паркинга. Тук всички жени вървяха така, все едно ги блъска силен вятър. Коремът ми се сви, като си представих себе си сам-самичка, попаднала без избор тук или на друго подобно място. Беше доста вероятно за жена без семейство, без пари и без умения. За жена, лишена от здрав прагматизъм. Разтварях крака за свестни мъже, които ставаха за няколко месеца безплатна храна. Правила го бях и никога не се чувствах виновна, така че колко му е да се озова и тук? Усетих как за секунда гърлото ми се стяга и после се опомних. Сега печелех пари.

Фигурата беше цялата в сянка: различавах ореол от съсипана коса, щръкналите ръбове на оскъдни шорти, голяма чанта и дебели мускулести крака. От тъмното се показа загоряло лице с леко приближени очи. Симпатично, но котешко. Лайл ме побутна и ме погледна изпитателно дали я познавам. Не я познавах, но въпреки това махнах леко с ръка и тя рязко се закова на място. Попитах я дали е Криси Кейтс.

— Да — отговори тя с учудващо нетърпеливо изражение на лисичето си лице, услужливо, като че ли очакваше да се случи нещо хубаво. Странно изражение, като се има предвид от къде идваше.

— Надявах се да поговоря с теб.

— Добре — сви рамене тя. — За какво? — Не разбираше що за птица съм: не съм ченге, не съм социална работничка, не съм учителката на детето й, ако изобщо имаше дете. Лайл измери само с бегъл поглед, защото той или я зяпаше открито, или се извръщаше почти с гръб към нас. — За работата тук ли? Репортерка ли си?

— Е, ще бъда откровена с теб, става дума за Бен Дей.

— А. Добре. Може да влезем в „Майкс“ и да ме почерпите нещо за пиене?

— Омъжена ли си? Още ли се казваш Кейтс? — изломоти Лайл.

Криси го изгледа намръщено, после погледна към мен за обяснение. Аз се ококорих и направих гримаса: както се споглеждат жени, които се срамуват от мъжете, с които са.

— Бях омъжена — отговори тя. — Сега се казвам Куанто. Но само защото ме домързя да си върна моминското име. Знаете ли какво главоболие е?

Усмихнах се като че ли знаех, после, неусетно как, вече прекосявах подире й паркинга, като се опитвах да стоя далеч от голямата й кожена чанта, която отскачаше от хълбока й, и се опитвах да подскажа на Лайл с поглед да се стегне. Точно преди да стигнем до вратата, тя се шмугна отстрани на сградата на клуба, промърмори „Нали нямате нищо против?“ и смръкна нещо увито във фолио, което извади от задния си джоб. След това ми обърна гръб и издаде гъргорене, което звучеше болезнено.

Криси пак се обърна към нас с широка усмивка.

— За да изкарам нощта — пропя тя като обяснение, размахвайки пакетчето от фолио, обаче по средата на изречението сякаш забрави думите. Смръкна, но носът й беше толкова малък и стегнат, че ми напомни за издутия пъп на бременните. — Майк ни гони като фашист за тези неща — поясни тя и отвори вратата.

И друг път бях ходила в стриптийз клубове — през деветдесетте години, когато се смяташе за нахакано, когато жените бяха достатъчно глупави да смятат, че е секси да стоят и да се преструват, че се възбуждат от жени само защото мъжете смятат това за възбуждащо. Обаче май никога не бях стъпвала на толкова долнопробно място. Беше малко и мръсно, подът и стените като че ли бяха покрити с допълнителен восъчен слой. На сцената без никакво изящество танцуваше момиче. Всъщност тя просто се разхождаше, талията й преливаше над прашки с два номера по-малки, с някакви секси капачета върху щръкналите зърна, с немигащи очи. През няколко такта се обръщаше с гръб към мъжете, навеждаше се, поглеждаше ги между разкрачените си крака, а лицето й бързо почервеняваше от притока на кръв към главата. Мъжете — само трима, облечени с фланелени ризи и приведени над бирите си на отделни маси — кимаха или изръмжаваха нещо. Едър бияч се гледаше с досада в огледалото. Седнахме тримата в редица на бара, аз по средата. Лайл кръстоса ръце, пъхна длани под мишниците си, опитвайки се да не докосва нищо и да изглежда като човек, който гледа танцьорката, всъщност без да я гледа. Обърнах се с гръб към сцената и набърчих нос.

— Да, нали? — каза Криси. — Отвратително място. Питието е от вас, ясно? Понеже нямам пари. — Още преди да кимна, тя си поръча водка със сок от червени боровинки и аз поисках същото. На Лайл му поискаха документ за самоличност и докато показваше личната си карта на бармана, той разигра някаква неловка сцена, гласът му стана още по-писклив, а на лицето му се появи странна усмивка. Не поглеждаше никого в очите и с нищо не показваше, че изпълнява роля. Барманът впери поглед в него, а Лайл каза: „“Абсолвентът", не сте ли го гледали?". А онзи тип просто се извърна.

Аз също.

— Е, какво ви интересува? — Криси се усмихна и се приведе към мен. Поколебах се дали да й се представя, но тя изглеждаше толкова незаинтересувана, че реших да си спестя усилието. Тази жена просто се нуждаеше от компания. Не откъсвах поглед от гърдите й, които бяха по-големи дори от моите, пристегнати и прибрани, за да стърчат право напред. Представих си ги там вътре, лъскави и заоблени като пилета в целофан.

— Харесват ли ти? — изчурулика Криси и ги побутна нагоре. — Почти нови са. Е, вече на около година. Трябва да им отбележа рождения ден. Не че са ми от помощ тук. Скапаният Майк постоянно ме прекарва със смените. Обаче няма нищо, винаги съм искала по-големи цици. И вече си имам. Само да можех да се отърва от това — стисна тя ивица тлъстина на корема си, преструвайки се, че положението е много по-лошо, отколкото беше наистина. Точно под нея се показа белезникав белег от цезарово сечение.

— И така, Бен Дей — продължи тя. — Рижото копеле. Той наистина ми прецака живота.

— Значи продължаваш да твърдиш, че те е насилил сексуално? — попита Лайл и надникна иззад мен като катерица.

Завъртях се и го измерих с гневен поглед, но Криси, изглежда, нямаше нищо против въпроса. Беше я обзела наркотична апатия. Продължи да говори само на мен:

— Да, да. Беше част от онази сатанинска история. Мисля, че той щеше да ме принесе в жертва. Изглежда такъв беше планът. Щеше да ме убие, ако не го бяха хванали заради… сещате се, каквото причини на семейството си.

Хората винаги искат своя дял от убийствата. Точно както в Кинаки се оказа, че всеки познава някой, който е спал с майка ми, и че всеки се е разминал на косъм, след като е бил застрашен от Бен. Или заплашил да убие човека, или ритнал кучето му, или веднъж го погледнал адски страшно. Прокървил, когато чул коледна песен. Показал на някого сатанински знак, скрит зад ухото, и го поканил да се присъедини към култа. Криси беше обзета от същото нетърпение, по същия начин си пое въздух, когато заговори.

— Какво точно се случи? — попитах.

— Кратката или дългата версия? — Тя си поръча още една водка със сок от червена боровинка, после се провикна за три шота „Хлъзгаво зърно“. Барманът ги наля от пластмасова кана, погледна с извити вежди и попита дали искаме да си отворим сметка.

— Всичко е наред, Кевин, приятелката ми ще плати — каза Криси и се засмя. — Всъщност как се казваш?

Заобиколих въпроса, като попитах бармана колко му дължа и платих от ветрило двайсетачки, за да покажа на Криси, че имам още пари. Като си сред вълци, ще виеш по вълчи.

— Много ще ти харесат, като течни бисквитки са — каза Криси. — Наздраве! — вдигна тя шота си с неприличен жест към дъното на клуба, където сигурно седеше Майк. Изпихме си шотовете, моят сякаш ми заседна на гърлото, а Лайл се провикна „Уха!“ все едно пие уиски.

След малко Криси намести едната си гърда и отново си пое голяма глътка въздух.

— Дааа, бях на единайсет, а Бен на петнайсет. Започна да се навърта край мен след часовете, само ме гледаше. Често ми се случва, открай време. Бях сладко дете, не че се хваля, но така си беше. И имахме много пари. Баща ми… — тук долових болезнена тръпка, устата й за миг се сгърчи и оголи един от зъбите й — се беше издигнал със собствени сили. Още отначало се беше включил в производството на видеокасети и беше най-големият търговец на едро в Средния запад.

— Касети с филми ли?

— Не, празни касети, на които хората да си записват разни неща. Помниш ли? Е, сигурно си била твърде малка.

Не бях.

— Както и да е, сигурно съм била лесна мишена. Не че съм била дете без надзор, но явно майка ми не ме е държала под око през цялото време. — Този път горчивината й беше още по-явна. — Чакай, защо каза, че си тук?

— Разследвам един случай.

Устните й провиснаха в ъгълчетата.

— А! За секунда си помислих, че майка ми те праща. Знам, че тя знае, че съм тук.

Затрака с дългите си коралови нокти по плота, а аз скрих лявата си ръка с отрязания пръст под чашката от шота си. Знам, че би трябвало животът на Криси у дома да ме интересува, но всъщност не беше така. Е, интересуваше ме достатъчно, за да не й кажа, че майка й никога няма да се загрижи за нея.

Един от клиентите на пластмасовите маси непрекъснато ни мяташе погледи, поглеждаше през рамо с пиянско раздразнение. Искаше ми се да се махна оттук и да зарежа Криси и проблемите й.

— Та — поде отново тя — Бен наистина се държа подло с мен. Той, ами… искаш ли малко чипс? Чипсът тук наистина е хубав.

Чипсът висеше в евтини пакетчета зад бара. „Чипсът тук наистина е хубав“. Тази жена ми допадаше, задето ме муфти така. Кимнах в знак на съгласие и Криси лакомо разкъса едно пликче, а от вонята на сметана и лук устата ми се напълни със слюнка въпреки здравия разум. Жълти прашинки полепнаха по розовия като дъвка гланц за устни на Криси.

— Както и да е, Бен спечели доверието ми и после започна да ме насилва.

— Как спечели доверието ти?

— Ами нали се сещаш, с дъвки, бонбони, с хубави думи.

— А как те насилваше?

— Водеше ме в килера, където държаха нещата си чистачите — той беше чистач в училище, помня, че винаги вонеше ужасно, като на мръсна белина. Водеше ме там след училище и ме принуждаваше да правя орален секс с него, после той правеше орален секс с мен и ме караше да се закълна, че ще почитам Сатаната. Беше адски страшно. Заплашваше ме, че ще направи нещо на родителите ми, ако им кажа.

— Как те принуждаваше да влезеш в килера? — попита Лайл. — Нали е било в училище?

Криси проточи шия при тези негови думи — същият гневен жест, който правех самата аз, когато някой оспорваше показанията ми за Бен.

— Ами просто ме заплашваше. Имаше някакъв олтар там — изваждаше го, беше някакъв обърнат кръст. Мисля, че имаше и някакви мъртви животни, които беше убил вътре. Нещо като жертвоприношение. Затова подозирам, че се готвеше да убие и мен. Само че вместо това уби семейството си. Цялото семейство били сатанисти, така съм чувала. Че всички от семейството почитали дявола и такива неща. — Тя облиза трохичките от чипса от дебелите си пластмасови нокти.

— Съмнявам се — измърморих.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна ми се Криси. — Аз лично съм го преживяла.

Все още я чаках да се досети коя съм, да пусне лицето ми — не много по-различно от лицето на Бен — да изплува в паметта й, да забележи червените корени на косата ми.

— Колко пъти те насили Бен?

— Безброй. Безброй — кимна мрачно тя.

— Как реагира баща ти, когато му каза какво ти е направил Бен? — попита Лайл.

— О, боже, той толкова се стараеше да ме закриля, направо откачи. През онзи ден, деня на убийствата, обикаляше с колата из града и търсеше Бен. Все си мисля, че ако го беше намерил, щеше да го убие и тогава семейството на Бен още щеше да е живо. Не е ли тъжно?

Коремът ми се сви от тези думи, а после гневът ми отново се разгоря.

— Семейството на Бен… тези ужасни сатанисти?

— Е, може малко да преувеличавам. — Криси наклони глава, както правят възрастните, когато се опитват да успокоят дете. — Сигурна съм, че са били почтени християни. Просто си мисля, че ако баща ми беше намерил Бен…

Само си помисли какво би било, ако баща ти не беше намерил Бен, а семейството ми. Ако е намерил пушка и брадва и е изтрепал всички. Почти всички.

— Баща ти прибра ли се у дома онази нощ? — попита Лайл. — Ти видя ли го след полунощ?

Криси отново наведе брадичка, погледна ме с извити вежди и аз попитах по-успокоително:

— Интересува ни откъде си сигурна, че не се е срещнал с никого от семейство Дей?

— Защото, сериозно ви казвам, щеше да направи големи поразии. Аз бях зеницата на очите му. Случилото се с мен го съсипа. Съсипа го.

— Той наблизо ли живее? — Лайл адски я плашеше, настойчивостта му режеше като лазер.

— Амиии не поддържаме връзка — отговори тя и взе да поглежда към бара за ново питие. — Мисля, че всичко това му дойде в повече.

— Семейството ти е съдило училището, нали? — попита Лайл и се приведе жадно напред. Преместих столчето си, за да го закрия малко с надеждата той да схване посланието.

— Ами да. Трябваше да ги съди, след като са допуснали такъв човек да работи там и едно момиченце да бъде насилвано под носа им. Аз съм от наистина добро семейство…

Лайл я прекъсна:

— Имаш ли нещо против да те попитам как след споразумението… си се озовала тук?

Клиентът от онази маса вече целият се извърна към нас войнствено.

— Семейството ми преживя някои трудности с бизнеса. Парите отдавна са похарчени. Работата тук не е лоша. Хората все това си мислят. Не е лошо, създава нови възможности, забавно е, доставя радост на хората. Колко хора могат да кажат същото за работата си? Аз не съм курва.

Не успях да се овладея и се намръщих, погледнах към паркинга за камиони.

— А това ли? — престорено прошепна Криси. — Само си купувах нещо за довечера. Нямаше да… о, боже. Някои момичета го правят, но аз не. Има едно клето шестнайсетгодишно момиче, което работи с майка си. Гледам да се грижа за нея. Колийн. Все се чудя дали не трябва да извикам социалните? На кого се обажда човек за такова нещо?

Зададе въпроса със същата загриженост, с която би разпитвала за нов гинеколог.

— Ще ни дадеш ли адреса на баща си? — попита Лайл.

Криси се изправи двайсетина минути по-късно, отколкото бих го направила аз.

— Вече ви казах, не поддържаме връзка.

Лайл понечи да каже нещо, но аз се извърнах към него, боднах го с пръст в гърдите и наредих само с устни: млъкни. Той отвори уста, затвори я, погледна момичето на сцената, което разиграваше чукане на пода, и излезе през вратата.

Обаче бях закъсняла, защото Криси оповести, че има среща с някого. Докато плащах на бармана, тя ме попита мога ли да й заема двайсет долара.

— Ще купя на Колийн нещо за вечеря — излъга. После бързо промени исканата сума на петдесет. — Просто още не съм си осребрила чека. Ще ти ги върна, обещавам. — Изнесе цяло представление, като взе лист и писалка и ме помоли да си напиша адреса, за да ми изпрати парите по пощата.

Мислено добавих парите към сметката на Лайл, дадох ги на Криси, която ги преброи пред мен, като че ли щях да я излъжа. Отвори грамадната си чанта и отвътре изпадна детска чашка с чучурче.

— Остави — махна ми тя с ръка, когато се наведох да я вдигна, и аз я оставих.

После написах името и адреса си на мръсния лист. Либи Дей. Казвам се Либи Дей, лъжлива курво.