Мрак

Пати Дей

2 януари 1985 г.

18:11 ч.

Пати продължаваше да ломоти извинения, докато Лу Кейтс я тикаше към вратата, и внезапно се озова навън на стълбите, на мразовития въздух, а очите й запремигваха бързо-бързо. Между две примигвания и преди да успее да размърда уста, да изрече някаква дума, вратата отново се отвори и навън излезе мъж на петдесетина години. Затвори вратата зад гърба си и всички се озоваха прави на малката предна веранда: Пати, Даян, Либи и мъжът с торбички като на басет под воднистите очи, с пригладена назад прошарена коса. Прокара пръсти през напомадените си коси, докато измерваше с поглед Пати, а традиционният му ирландски пръстен проблесна.

— Госпожа Пати Дей? — Кафеният му дъх увисна в студения въздух леко обезцветен.

— Аз съм Пати Дей, майката на Бен Дей.

— Дойдохме да проверим какви са тези истории — прекъсна я Даян. — Чуваме всякакви слухове, но никой не си прави труда да поговори открито с нас.

Мъжът вдигна ръце на хълбоците си, сведе поглед към Пати и после бързо отмести очи.

— Аз съм детектив Джим Колинс. Водя разследването. Днес се отбих тук да поговоря с тези хора, а след това, разбира се, щях да дойда у вас. Спестявате ми пътуването. Искате ли да поговорим другаде? Тук е доста студено.

Отидоха в „Дънкин Донътс“ от отсрещната страна на шосето, всеки със своята кола, а Даян промърмори някаква шега за полицаите и поничките и после прокле госпожа Кейтс — „Дори един ден не ни даде. Кучка“. Обикновено Пати би казала нещо в защита на госпожа Кейтс: такива бяха отдавна установените роли на двете сестри, едната говореше направо, другата се извиняваше. Обаче семейство Кейтс не се нуждаеше от защита.

Детектив Колинс ги чакаше с три хартиени чашки с кафе и кутия мляко за Либи.

— Не знаех дали ще й позволите да яде сладко — каза той и Пати се запита дали ще се прояви като лоша майка, ако купи на Либи поничка. Особено след като сутринта са яли палачинки. „Ето такъв ще е животът ми отсега нататък — помисли си тя, — все ще трябва да се съобразявам с хорското мнение.“ Либи обаче вече беше залепила лице на витрината със сладкишите и пристъпваше от крак на крак, затова Пати бръкна в джоба си за дребни, купи поничка с розова глазура и я поднесе на Либи върху салфетка. Не искаше да отказва на детето и то да се взира печално във всички пастелни нюанси на сладкото, докато възрастните се опитват да разговарят и да установят дали синът й насилва сексуално деца и е поклонник на Сатаната. Пати едва сдържа смеха си. Настани Либи на една маса зад тях и й поръча да стои мирно и да се храни, докато възрастните разговарят.

— Всички ли имате рижа коса? — попита Колинс. — На какво се дължи рижото? Ирландка ли сте?

Пати тутакси си спомни за неизменния си разговор с Лен за рижата коса, после си каза: „фермата заминава. Как изобщо можах да забравя, че губя фермата?“.

— Германка — отговори тя за втори път този ден.

— Имате и други деца, нали? — попита Колинс.

— Да. Имам четири деца.

— От един баща?

Даян се размърда до Пати:

— Разбира се, че са от един баща!

— Обаче сте самотна майка, нали така? — попита Колинс.

— Да, разведени сме — отговори Пати и се опита да звучи като набожна съпруга.

— Какво общо има това със случващото се с Бен? — остро попита Даян и се приведе над масата. — Аз съм сестрата на Пати, между другото. Грижа се за тези деца почти наравно с нея.

Пати трепна, а детектив Колинс го забеляза.

— Да се опитаме да започнем цивилизовано — каза Колинс. — Защото ни очаква дълъг път, преди да изясним нещата. Госпожо Дей, обвиненията срещу сина ви са много сериозни и предизвикват сериозна загриженост. На този етап четири момиченца твърдят, че Бен ги е докосвал на интимни места и че е карал тях да докосват него. Че ги е водил някъде в някаква ферма и е извършвал… актове, свързани с ритуално сатанинско жертвоприношение. — Изрече тези думи — ритуално сатанинско жертвоприношение, както хората, които не познават колите, повтарят думите на механика: „Развалена е горивната помпа“.

— Но Бен дори няма кола — едва чуто изтъкна Пати.

— Възрастовата разлика между единайсетгодишно момиче и петнайсетгодишно момче е само четири години, но това са много важни години — продължи Колинс. — Ако обвиненията се окажат верни, ще го смятаме за опасен насилник. Честно казано, трябва да поговоря не само с Бен, но и с дъщерите ви.

— Бен е добро момче — заяви Пати и се ядоса колко слабо и изтощено звучи гласът й. — Всички го харесват.

— Какво е мнението на училището? — попита Колинс.

— Моля?

— Смятат ли го за популярно дете?

— Има много приятели — промърмори Пати.

— Според мен няма, госпожо — изтъкна Колинс. — Доколкото разбирам, той няма приятели и е доста саможив.

— И какво доказва това? — сряза го Даян.

— Нищо не доказва, госпожице…?

— Краузе.

— Нищо не доказва, госпожице Краузе. Но този факт в съчетание с отсъствието на силна бащинска фигура ме кара да смятам, че той може да се окаже податлив към… да кажем, отрицателно влияние. Наркотици, алкохол, хора, които са може би малко по-грубовати, по-разстроени.

— Той не общува с престъпници, ако за това се притеснявате — каза Пати.

— Кажете ми имената на някои от приятелите му — подкани я Колинс. — Изредете ми децата, с които общува. С кого беше миналия уикенд?

Пати седеше и усещаше езика си набъбнал в устата, после поклати глава, скръсти ръце до кръглата следа, оставена от нечия шоколадова поничка. Късно беше. Но най-сетне разкриваше истинския й облик: жена, която не успява да се справя, която живее от криза до криза, взема пари назаем, не си доспива, кара по инерция, когато всъщност би трябвало да се грижи за Бен, да го насърчава да си избере хоби или да се запише в някой клуб, а не тайничко да е благодарна, когато той се заключи в стаята си или изчезва цяла вечер, защото така има да се грижи за едно дете по-малко.

— Значи има някои родителски пропуски — въздъхна Колинс, като че ли вече знаеше края на историята.

— Искаме адвокат, преди да се случи още нещо, преди да разговаряте с други деца — прекъсна го Даян.

— Честно казано, госпожо Дей — каза Колинс, без дори да погледне към Даян, — с три малки момичета у дома, ако бях на ваше място, щях да искам истината да излезе на бял свят повече от всеки друг. Такова поведение не изчезва от само себе си. Всъщност, ако това е вярно, честно казано, според мен дъщерите ви са били първите жертви.

Пати погледна към Либи, която седеше и ближеше глазурата на поничката си. Помисли си колко много Либи обичаше да се навърта край Бен. Помисли си колко много неща децата й правят сами. Понякога, след като цял ден бяха работили в плевнята заедно с Бен, момичетата се връщаха в къщата ядосани, готови да се разплачат. Но… какво? Те бяха малки момиченца, често ставаха раздразнителни и се изморяваха. Идеше й да излее кафето си в лицето на Колинс.

— Може ли да говоря открито? — попита Колинс, а тонът му опитваше да я обработи. — Не мога да си представя колко… ужасно е за една майка да слуша такива неща. Но ще ви кажа нещо, което знам от нашия психолог, който работи индивидуално с тези момичета — ще ви кажа какво сподели той с мен. Че тези момичета говорят за сексуални подробности, които една петокласничка няма откъде да знае, освен ако не са й се случили. Според него това е класически случай на сексуално насилване. Разбира се, чували сте за случая „Макмартин“.

Пати смътно си спомняше. Някаква предучилищна в Калифорния, в която всички учителки били съдени като поклоннички на дявола и задето малтретирали децата. Спомняше си вечерните новини: красива и слънчева калифорнийска къща, върху която в черно се появяваха думите: „Кошмар в детска градина“.

— Опасявам се, че сатанинското жертвоприношение не е нищо необичайно — каза Колинс. — Проникнало е във всички слоеве на обществото, а поклонниците на дявола обикновено набелязват млади мъже и ги привличат. Част от ритуалите им е… насилието над деца.

— Имате ли някакви доказателства? — изръмжа Даян срещу Колинс. — Някакви свидетелски показания, освен твърденията на единайсетгодишни момиченца? Изобщо имате ли показанията на самите момиченца? Знаете ли колко лесно те си въобразяват разни неща — целият им живот е една измислица. Някой друг може ли да потвърди тези лъжи, освен няколко невръстни момиченца и някакъв психиатър, харвардски многознайко, който ви впечатлява всички?

— Е, що се отнася до уликите… Момичетата до едно казаха, че той е взел гащичките им като някакъв извратен сувенир или нещо такова — каза Колинс на Пати. — Ако ни позволите да огледаме у вас, може да започнем да изясняваме случилото се.

— Преди това трябва да се посъветваме с адвокат — измърмори Даян на Пати.

Колинс изпи кафето си и овладя едно оригване, тупна се по гърдите с юмрук и се усмихна печално над рамото на Пати към Либи. Имаше червен нос като алкохолик.

— В момента трябва просто да запазим спокойствие. Ще изслушаме всички засегнати страни — каза Колинс, като продължи да пренебрегва Даян. — Вече разговаряхме с няколко учители от гимназията и от прогимназията, а това, което научихме, не ни зарадва, госпожо Дей. Познавате ли учителката госпожа Дарксилвър?

Той погледна към Пати, за да потвърди тя името, и Пати кимна. Госпожа Дарксилвър винаги беше обичала Бен, той беше един от любимците й.

— В онази сутрин тя видяла сина ви да се навърта край шкафчето на Криси Кейтс. В прогимназията. По време на коледната ваканция. Това ме разтревожи и — изгледа той Пати изотдолу и насочи към нея розовите ръбчета на очите си — госпожа Дарксилвър твърди, че той бил видимо възбуден.

— Какво означава това? — попита остро Даян.

— Имал ерекция. Когато погледнахме в кутията на Криси, открихме бележка с предизвикателно съдържание. Госпожо Дей, във всички разпити, които проведохме, описваха сина ви като отритнат самотник. Като странен. Смятат го за нещо като бомба със закъснител. Някои от учителите всъщност се страхуват от него.

— Страхуват ли се? — повтори Пати. — Как може да се страхуват от петнайсетгодишно момче?

— Не знаете какво открихме в шкафчето му.

Какво открили в шкафчето му. Пати си помисли, че Колинс има предвид наркотици, мръсни списания или казано по-щадящо, непозволени фойерверки. Искаше й се Бен да беше загазил заради това: десетина пиратки в раничката му. Това можеше да приеме.

Дори докато Колинс правеше мазния си увод — „това е много притеснително, госпожо Дей, искам да се подготвите“ — Пати си мислеше, че сигурно става дума за пушка. Бен открай време обичаше оръжията, беше като периода, когато си падаше по самолети или по бетонобъркачки, само че тази фаза не свършваше. Вършеха го заедно — преди го вършеха заедно: ходеха на лов, стреляха. Сигурно беше занесъл някое оръжие в училище, за да се изфука. Вероятно колта „Пийсмейкър“. Любимият му. Не му беше позволено да отваря шкафа без нейно позволение, обаче ако го беше направил, щяха да се разберат. Дано да е оръжието.

Колинс се прокашля и каза с тон, който ги накара да се приведат напред:

— Намерихме… останки… в шкафчето на сина ви. Органи. Отначало си помислихме, че са бебешки, но изглежда са животински. Женски полови органи в пластмасова кутия, може би от куче или от котка. Да е изчезнала някоя от котките ви или кучка?

Пати още беше замаяна от откритието, че те действително смятат, че са открили бебешки органи в шкафчето на Бен. Че го намират за толкова извратен, че първото им предположение е убийство на дете. В този момент, забола поглед към пастелни захарни пръчици от някаква поничка, тя стигна до извода, че синът й ще отиде в затвора. Щом го смятаха за толкова извратен, той нямаше шанс.

— Не, нямаме изчезнали животни.

— Семейството ни е на ловци, на фермери — каза Даян. — Ние непрекъснато сме край животни, постоянно се грижим за животни. Не е странно, че той може да има някакви животински органи.

— Нима? Държите ли у дома животински органи? — За пръв път детектив Колинс погледна право към Даян — строг поглед, който той отмести няколко секунди по-късно.

— Да не е забранено със закон? — изграчи Даян в отговор.

— Един от сатанинските ритуали е свързан с жертвоприношение на животни, госпожо Дей — поясни Колинс. — Сигурно сте чували за накълцаните крави близо до Лорънс. Според нас тази проява и случилото се с момиченцата се връзват идеално.

Лицето на Пати беше студено. Всичко свърши, край.

— Какво искате да направя? — попита тя.

— Ще дойда с вас до дома ви, за да поговоря със сина ви, съгласна ли сте? — попита Колинс и гласът му прозвуча бащински в края на изречението, извиси се, едва ли не сякаш говореше на бебе. Пати усети как Даян стисна ръце до нея.

— Той не си е у дома. Опитваме се да го намерим.

— На всяка цена трябва да поговорим със сина ви, госпожо Дей. Къде можем да го открием според вас?

— Не знаем къде е — прекъсна го Даян. — В същото положение сме като вас.

— Ще го арестувате ли? — попита Пати.

— Не можем да направим нищо, преди да говорим с него, а колкото по-бързо го направим, толкова по-бързо ще се изясни всичко.

— Това не е отговор — каза Даян.

— Единственият, който имам, госпожо.

— Значи, да — каза Даян и за пръв път сведе очи.

Колинс се изправи и тръгна към Либи, докато Даян говореше, приклекна пред нея и й каза:

— Здравей, миличка.

Даян го стисна за ръката:

— Не. Оставете я на мира.

Колинс я изгледа намръщено.

— Просто се опитвам да помогна. Не искате ли да разберете дали Либи е добре?

— Ние знаем, че Либи е добре.

— Тогава защо не я оставите сама да ми го каже? Или да извикам социалните…

— Майната ти! — изруга Даян и се изправи срещу него. Пати седеше на мястото си и се опитваше да се откъсне от всичко това. Чу Даян и Колинс да се чепкат зад гърба й, но тя просто си седеше, гледаше как жената на плота приготвя още една кана кафе и се мъчеше да насочи цялото си внимание към кафето. Получи се само за секунда, преди Даян да дръпне Пати и Либи с изцапана от поничката уста и да ги изведе от заведението.

На път за вкъщи на Пати й се искаше да се разплаче, но трябваше да почака Даян да си тръгне. Сестра й я накара да шофира, добре било за нея, за да се съсредоточи. През цялото време се налагаше Даян да й подсказва кога да сменя скоростите, толкова беше разсеяна Пати. „Стегни се, Пи. Мисля, че сега трябва да минем на втора“. Либи седеше на задната седалка, без да продумва, сгушена, свила коленете си към брадичката.

— Ще стане ли нещо? — попита най-сетне тя.

— Не, миличка.

— Струва ми се, че ще се случи нещо лошо.

Пати усети как отново я обзема паника: ама какво й ставаше, да замеси едно седемгодишно дете в такова положение! Майка й не би постъпила така. Само че майка й не би отглеждала Бен, както го отглеждаше Пати — немарливо и на късмет — така че това нямаше да е проблем.

В момента изпитваше почти маниакална нужда да се прибере у дома, да се сгуши, да се почувства в безопасност. Планът беше Пати да изчака Бен да се прибере у дома — той вече трябваше да си дойде — а Даян щеше да излезе и да види докъде се ширят клюките. Кой какво знае, на коя страна са хората и с кого, за бога, се мотае Бен.

Спряха пред къщата и видяха шевролета на Пати и още една кола, някакъв нисък спортен автомобил, които изглеждаше на десетина години и целият беше опръскан с кал.

— Кой е това? — попита Даян.

— Нямам представа. — Каза го трагично. Който и да беше, новината щеше да е потискаща.

Отвориха входната врата и усетиха как топлината отлита на валма навън. Термостатът сигурно беше нагласен над трийсет градуса. Първото, което видяха, беше отворена кутия какао, от онова с аромат на бонбони, и какаова следа от масата в трапезарията към кухнята. После Пати чу хриптящия смях и веднага разбра: Ранър седеше на пода и пиеше горещ шоколад, а дъщерите му се бяха облегнали на него. По телевизията даваха някакво предаване за природата, а момичетата пищяха и се вкопчваха в ръката му, когато от водата изскачаше алигатор и налапваше животно с рога.

Той лениво вдигна поглед, все едно тя е някой разносвач.

— Здрасти, Пати, отдавна не сме се виждали.

— Имаме семейни проблеми — намеси се Даян. — Трябва да си вървиш.

През няколкото седмици, когато Ранър се беше върнал да живее при тях, двамата с Даян на няколко пъти се бяха сдърпали — тя му крещеше, а той й отговаряше да се разкара. „Не ти си съпругът, Даян!“ Затваряше се в гаража, напиваше се и с часове хвърляше към стената стара бейзболна топка.

— Няма проблем, Ди. Вие си действайте. Звънни ми след около час и ми кажи какво става, а?

Даян изгледа вбесено Ранър, изръмжа нещо под мустак и изхвърча навън, затръшвайки вратата зад себе си.

— Боже! Ама какво й става! — възкликна Мишел и направи смешна муцунка на баща си, малката предателка. Кестенявата й коса беше щръкнала наелектризирана там, където Ранър беше приложил италианското си търкане. Ранър винаги се държеше странно с децата, с грубовата нежност, но лишена от зрялост. Обичаше да ги щипе и да ги перва лекичко, за да им привлече вниманието. Както си гледаха телевизия, той изведнъж се навеждаше и ги шляпваше. Момиченцето, което беше шамаросал, вдигаше насълзените си очи към него, нацупено възмутено, а той се засмиваше и казваше: „Каквооо?“ или „Само за здрасти!“. А когато ходеше някъде с тях, изоставаше няколко крачи по-назад, вместо да крачи редом, и ги оглеждаше косо. Ранър винаги приличаше на Пати на стар койот, който подтичва подир жертвата си и просто я дразни в продължение на няколко километра, преди да нападне.

— Татко ни направи макарони — оповести Деби. — Ще остане на вечеря.

— Нали знаете, че не бива да пускате никого вътре, докато ме няма? — попита Пати и събра какаовия прах с вече вмирисан парцал.

Мишел завъртя очи и се облегна на рамото на Ранър.

— Боже, мамо, това е таааатко.

Щеше да е по-лесно, ако Ранър беше умрял. Той толкова рядко общуваше с децата си и толкова малко им помагаше, че ако беше умрял, нещата само щяха да се подобрят. В момента живееше кой знае къде, от време на време връхлиташе с разни планове и хрумвания, и е нареждания, които децата обикновено изпълняваха. Защото татко е казал.

Много й се искаше да каже на Ранър още сега. Да му каже за сина му и за тревожното нещо, което са намерили в шкафчето му. Гърлото й се сви при мисълта, че Бен е нарязал и е прибрал в шкафчето си органите на някакво животно. Случилото се с онова момиче Кейтс и приятелките й беше недоразумение, което можеше и да свърши добре. Пати обаче не можеше да намери извинение за женските органи, а толкова я биваше в намирането на извинения! Не искаше да се притеснява за подметнатото от Колинс — че Бен може да е насилвал сестрите си. Беше размишлявала над това на път за вкъщи, беше въртяла мисълта всякак, беше надничала в гърлото й и беше прегледала зъбите й с мъчително старание. И у нея не беше останала капчица съмнение — Бен не би могъл да извърши такова нещо.

Обаче тя знаеше, че синът й има склонност да наранява. Онази случка с мишките: когато ги удряше с лопатата като робот, с оголени зъби, с лице, от което капеше пот. Знаеше, че това донякъде му доставя удоволствие. Той се боричкаше със сестрите си доста сериозно. Понякога кикотът се превръщаше в писъци, а когато Пати се показваше, виждаше как Бен извива ръката на Мишел зад гърба й и я дърпа нагоре бавно, съвсем бавно. Или пък стисва ръката на Деби като в менгеме, за да й направи „иглички“, и после нещо, започнало като шега, се задълбочава и разгорещява, той продължава да я стиска, докато не пуска капчици кръв, скърцайки със зъби. Представи си го със същото изражение, което добиваше Ранър край децата: напрегнат и превъзбуден.

— Татко трябва да си тръгне.

— Божичко, Пати, няма ли поне да кажеш „здрасти“, преди да ме изхвърлиш? Хайде да поговорим, искам да ти направя делово предложение.

— Не съм в положение да правя делови сделки, Ранър — отговори тя. — Разорена съм.

— Никога не си толкова разорена, колкото казваш — отговори той злобно и завъртя бейзболното си кепе назад върху твърдата си коса. Смяташе забележката му да прозвучи шеговито, но се получи заплашително, като че ли за нея беше по-добре да не е разорена, ако си знае интереса.

Той избута момичетата настрани, приближи се към Пати и застана твърде близо както винаги, с прилепнала от пот към гърдите фланелена риза.

— Нали току-що си продала разрохвателя, Пати? Върн Евъли ми каза, че току-що си продала разрохвателя.

— И парите свършиха, Ранър. Взема ли някакви пари, веднага свършват. — Тя се престори, че преглежда пощата. Той се надвеси над нея.

— Трябва да ми помогнеш. Трябват ми пари, колкото да стигна до Тексас.

Разбира се, Ранър искаше да прекара зимата на топло, да пътува детински волно, като циганин да обикаля според сезона, да оскърбява нея, фермата и привързаността й към това парче земя. Той се хващаше някъде на работа и харчеше парите за глупости: стикове за голф, защото си представяше, че някой ден ще играе голф, стереоуредба, която никога нямаше да успее да включи. А сега възнамеряваше да офейка в Тексас. Когато Пати беше в гимназията, двете с Даян бяха ходили до Мексиканския залив. Единственият път, когато Пати отиде някъде. Запомнила беше соления въздух там, как ако засмучеш кичур от косата си, устата ти се пълни със слюнка. Кой знае откъде Ранър беше намерил някакви пари и смяташе да прекара остатъка от зимата на някое долнопробно място на брега на океана и да пие бира, докато синът му е в затвора. Пати не можеше да си позволи да наеме адвокат за Бен. Тази мисъл не й излизаше от главата.

— Е, не мога да ти помогна, Ранър. Съжалявам.

Тя се опита да го насочи към вратата, обаче вместо това той я натика още по-навътре в кухнята, а вонящият му на бира дъх я принуди да извърне глава.

— Хайде, Пати, защо ме принуждаваш да се моля? Наистина съм загазил. Въпросът е на живот и смърт. Трябва на всяка цена да се махна от Додж. Знаеш, че иначе нямаше да те моля. Може тази нощ да ме убият, ако не намеря някакви пари. Дай ми само осемстотин.

Досмеша я от числото. Този тип наистина ли си въобразяваше, че за нея това са дребни? Защо не се огледа да види колко са бедни, че децата са по риза посред зима, че фризерът в кухнята е пълен с евтино месо с изтекъл срок на годност? Ето това бяха те — един дом с изтекъл срок на годност.

— Нищо нямам, Ранър.

Той прикова поглед в нея и ръката му препречи вратата, за да не я пусне да излезе.

— Имаш бижута, нали? Имаш пръстена, който ти дадох.

— Ранър, моля те, Бен е загазил, сериозно е загазил, в момента имам големи неприятности. Просто ела друг път, ясно?

— Какво е направил Бен, по дяволите?

— Има неприятности в училище, неприятности в града, положението е сериозно, мисля, че ще му трябва адвокат, затова парите ми трябват за него…

— Значи имаш пари.

— Нямам, Ранър.

— Дай ми поне пръстена.

— Не е у мен.

Момичетата се преструваха, че гледат телевизия, обаче двамата с Ранър повишаваха тон и Мишел, любопитната Мишел, се обърна и открито впери поглед в тях.

— Дай ми пръстена, Пати. — Той протегна ръка, като че ли тя го носеше, онзи евтин фалшив годежен пръстен, за който тя дори седемнайсетгодишна знаеше, че няма никаква стойност, и се срамуваше от това. Беше й го дал три месеца след като й предложи. Отне му цели три месеца да си надигне задника, да отиде в някой евтин магазин и да купи тази тенекия, изпил най-малко три бири. „Ще те обичам вечно, миличка“, така й каза. Пати веднага разбра, че той ще си тръгне, че не е човек, на когото може да разчита, че дори не е мъж, когото харесва особено. Само че въпреки това забременя от него още три пъти, понеже той не обичаше да слага презерватив и на нея й беше трудно да настоява.

— Ранър, не помниш ли пръстена? Той няма да ти донесе никакви пари. Струва не повече от десет долара.

— Сега за пръстена ли ще ми триеш сол на главата? Точно сега?

— Повярвай ми, ако имаше някаква стойност, отдавна да съм го заложила.

Стояха един срещу друг, Ранър дишаше като сърдито магаре, ръцете му се тресяха. Сложи ги върху нейните ръце, после ги дръпна с преувеличено усилие. Дори мустаците му трепереха.

— Ще съжаляваш за това, Пати.

— Вече съжалявам, Ранър. Отдавна съжалявам.

Той се извърна, якето му събори кутията с какао на пода и в краката му се разпиля още кафяв прах.

— Довиждане момичета, майка ви е… Кучка!

Той изрита едно от високите кухненски столчета и то се плъзна към хола. Всички застинаха като горски феи, докато Ранър кръжеше около Пати, а тя се чудеше дали да хукне към пушката, или да грабне кухненския нож, като през цялото време мислено го умоляваше просто да си тръгне.

— Благодаря ти за едното нищо, мамка му! — Той изтрополи до входната врата, отвори я с такъв замах, че стената отзад се напука, а вратата отскочи и отново се затвори. Той отново я отвори с ритник, стисна я, удари я в стената, навел ниско глава, и я заблъска отново и отново.

След това си тръгна, колата му се отдалечи от къщата с пронизителен шум, а Пати извади пушката, зареди я и я остави върху полицата над камината заедно с няколко патрона. За всеки случай.