Мрак

Либи Дей

Сега

Валмата от бодливата тел на затвора искряха в жълто, когато стигнах до колата си, потънала в мисли за всички хора, които бяха пострадали: нарочно, случайно, заслужено, нечестно, малко, напълно. Майка ми, Мишел, Деби, аз, Криси Кейтс. Родителите й. Родителите на Диондра. Даян. Трей. Кристъл.

Чудех се каква част от всичко това може да бъде поправена, дали някой може да бъде излекуван или дори утешен.

Спрях на една бензиностанция да попитам за посоката, защото бях забравила как да стигна до паркинга за каравани на Даян, по дяволите, щях да посетя Даян. Сресах косата си с пръсти в тоалетната на бензиностанцията и си сложих балсам за устни, който за малко да открадна, но купих (все още не се чувствах съвсем добре от това решение). После минах през града и стигнах до паркинга за каравани с ограда от бели дъски, където живееше Даян. Навсякъде жълтееха нарциси.

Има и такова нещо като красив парк за каравани.

Домът на Даян беше точно там, където си спомнях. Спрях и натиснах три пъти клаксона, това беше ритуалът, когато тя ни посещаваше едно време. Тя беше в малкия си двор и се грижеше за лалетата, беше с гръб към мен, едра жена с чуплива сива коса.

Обърна се при звука на клаксона ми и примигна, когато слязох от колата.

— Лельо Даян? — казах аз.

Тя тръгна през двора с широки крачки и изопнато лице. Когато стигна точно пред мен, ме сграбчи и ме прегърна толкова силно, че изкара въздуха от дробовете ми. После ме потупа силно два пъти, отдалечи ме от себе си и пак ме придърпа.

— Знаех си, че можеш да го направиш, знаех си, Либи — измърмори тя в косата ми, топла и опушена.

— Да направя какво?

— Да се постараеш малко повече.

Останах у Даян два часа, докато изчерпахме темите за разговор, както винаги се случваше. Тя отново ме прегърна грубовато и ми нареди да се върна в събота. Имаше нужда от помощ, за да постави някакъв плот.

Не излязох веднага на магистралата, а бавно поех към мястото на някогашната ни ферма, опитвайки се уж случайно да се озова там. Беше ранна пролет, но свалих прозореца на колата. Стигнах до края на пътя, който водеше към фермата, и се подготвих за строителни развития или руини. Вместо това се натъкнах на стара тенекиена пощенска кутия: от едната й страна пишеше ръкописно с боя „Семейство Мюлер“. Нашата ферма отново беше ферма. Един мъж се разхождаше из полето. Далече надолу до езерото жена и момиче гледаха как едно куче цамбурка във водата, а момичето отегчено въртеше разперените си ръце около кръста.

Изучавах сцената няколко минути, уравновесявах съзнанието си, странях от Мрака. Никакви писъци, никакви изстрели, никакви крясъци на сойка. Просто слушах тишината. Мъжът най-накрая ме забеляза и ми махна. Аз махнах в отговор, но се отдалечих, когато той по съседски тръгна насам. Не исках да се срещаме, не исках да се представям. Исках просто да съм някаква жена, която си отива у дома Ей там някъде.