Мрак

Бен Дей

2 януари 1985 г.

9:13 ч.

Бен се носеше неудържимо по леда, а гумите на колелото му трептяха. Пътят беше за планински байкове, за лятото, а сега бе заледен, затова беше глупаво да минава оттук. Още по-глупаво беше онова, което правеше той: въртеше педалите с все сила по неравната земя, от двете му страни като набола брада стърчаха скършени царевични стебла, а той чоплеше проклетия стикер с пеперуда, който някоя от сестрите му бе залепила на спидометъра. Стоеше там от седмици, появяваше се и изчезваше от погледа му, дразнеше го, но недостатъчно, за да се справи с него. Сигурен беше, че го е сложила Деби — ококорена и небрежна: „Хубаво е!“ Бен беше обелил лъскавата лепенка наполовина, когато попадна на кален участък, предната му гума цялата се завъртя наляво, а задната подскочи вертикално под него. Не излетя чисто. Подскочи, единият му крак остана в капана на колелото и той падна странично, дясната му ръка се ожули на царевичните стебла, а десният му крак се препъна под тялото. Главата му се удари в коравата пръст, а зъбите му дръннаха като камбана.

Когато отново можеше да си поеме въздух — десет секунди примигване през сълзи — усети топла струйка кръв да се спуска покрай окото му. Добре. Размаза я с връхчетата на пръстите си отстрани на бузата, обаче усети как веднага след това бликна нова струйка от рана на челото му. Искаше му се да се беше ударил по-силно. Никога не си беше чупил кост, но го признаваше само ако го притиснат. „Наистина ли, пич? Как си живял, без да си счупиш нещо? Да не би майка ти да те е увила в предпазна хартия с въздушни мехурчета?“ Миналата пролет влезе в градския басейн заедно с няколко типове, застана на дъската над голямата безводна яма, впери поглед в бетонното дъно и си заповяда да скочи, истински да се потроши, да бъде щуро хлапе. Позаклати се веднъж-дваж, отпи още глътка уиски, люшна се нагоре-надолу още няколко пъти и се върна при момчетата, които почти не познаваше и които го наблюдаваха само с ъгълчетата на очите си.

Най-добре беше да си счупи кости, но и кръвта не беше зле. Вече сериозно се стичаше по бузата му, под брадичката, капеше на леда. Чиста кръв, кръгли червени локвички.

Унищожение.

Думата изникна изневиделица — мозъкът му беше лепкав и в него все засядаха фрази и откъси от песни. Унищожение. През съзнанието му преминаха образите на северни варвари, които размахваха брадви. Зачуди се за секунда, само за секунда дали не се е преродил и това не е остатъчен спомен, проникнал като пепел. После вдигна колелото си и прогони хрумването. Не беше на десет.

Завъртя педалите, дясното му бедро беше схванато, а ръката му пареше заради драскотините от царевичните стъбла. Сигурно здравата се беше насинил. На Диондра щеше да й хареса, щеше да плъзне мекия си пръст по раната, да опише кръгче един-два пъти и после да го натисне, за да го подразни, когато подскочи. Диондра обичаше силните реакции — тя пищеше, плачеше или пък виеше от смях. Кокореше се, веждите й стигаха почти до косата, когато искаше да изглежда изненадана. Обичаше да изскача иззад някоя врата, а той да се преструва, че я гони. Диондра, неговото момиче е име, което му навяваше мисли за принцеси или стриптийзьорки, не беше сигурен кое от двете. Тя беше по малко и от двете: богата, но и мръсница.

Колелото му се раздрънка, откъм педалите се носеше звук, като че ли пирон дрънчи в консервена кутия. Бен спря за секунда да погледне — ръцете му бяха розови и набръчкани като на старец и също толкова немощни — но не забеляза нищо нередно. Още кръв се стече в очите му, докато се мъчеше да открие проблема. По дяволите, беше безполезен. Беше твърде малък, когато баща им си тръгна. Нямаше шанс да добие никакви практични умения. Като гледаше как другите момчета ремонтират мотоциклети, трактори и автомобили, а на него двигателите му приличаха на метални вътрешности на животно, каквото не е виждал дотогава. Познаваше някои животни, също и оръжия. Беше ловец като всички останали в семейството, но това не означаваше много, след като майка му стреляше по-точно от него.

Искаше да бъде полезен мъж, но не знаеше как да го постигне и това го плашеше до смърт. Баща му поживя във фермата няколко месеца това лято и Бен се обнадежди, защото реши, че той най-сетне ще го научи на нещо, ще си направи труда да бъде баща. Вместо това Ранър ремонтираше всичко сам, дори не викаше Бен да гледа. Ясно му даде да разбере да не му се пречка. Личеше си, че го мисли за женчо: когато майка му споменеше, че нещо трябва да се поправи, той казваше: „Това е мъжка работа“, и пускаше усмивка на Бен, предизвиквайки го да се съгласи. Бен не можеше да помоли Ранър да му покаже каквото и да било.

А и нямаше пари. Поправка, в джоба си имаше четири долара и трийсет цента, но това си бяха негови пари за тази седмица. Семейството му нямаше никакви спестени пари. Банковата им сметка винаги беше почти празна — веднъж видя извлечение, че в нея има буквално долар и десет цента, така че сега семейството му имаше в банката по-малко пари, отколкото в момента той държеше в джоба си. Майка му не можеше да се справя с фермата — всичко объркваше. С камион под наем закарваше много жито в силозите, но не вземаше почти нищо — получаваше по-малко, отколкото й струваше да отгледа зърното, а и всичко отиваше за дълговете им. Вълците са на прага, казваше тя и когато беше по-малък, той си я представяше как се показва от задната врата и подхвърля шумолящи зелени банкноти на глутница хрътки, които им се нахвърлят лакомо като на късове месо. Все не им беше достатъчно.

Дали щяха в даден момент да им отнемат фермата? Не трябваше ли да стане така? Най-добре беше да се отърват от фермата, да започнат на чисто, без да са приковани към това грамадно, мъртво и все пак живо нещо. Но мястото беше на родителите на Пати и тя се отнасяше сантиментално към него. Бен работеше във фермата цяла седмица, а през почивните дни ходеше в училището, за да върши скапаната си работа като чистач. (Фермата и училището, училището и фермата, това беше животът му преди Диондра. А сега си имаше хубав триъгълник от места, на които ходеше: училището, фермата и голямата къща на Диондра в края на града.) У дома хранеше добитъка и мъкнеше тор, в училището вършеше почти същото — чистеше съблекалните и бършеше пода на кафенето, изхвърляше гадориите на другите деца. И въпреки това от него се очакваше да дава на майка си половината от спечеленото. „Семействата си делят всичко“. Така ли? Е, а родителите се грижат за децата си — какво ще кажеш за това? Какво ще кажеш да не беше пръквала още три деца, след като едва смогваш да се грижиш за първото?

Колелото тракаше и Бен очакваше то всеки момент да се разпадне на съставните си части и като в комедийно представление, като в анимационен филм накрая да му остане само седалката и едната гума. Мразеше да ходи на разни места с колелото, както Опи ходи да лови риба от дупка в леда. Яд го беше, че не може да шофира. Няма по-тъжна гледка от момче, което скоро ще навърши шестнайсет, казваше Трей, клатеше глава и издухваше дим към него. Казваше го всеки път, когато Бен цъфваше у Диондра на колелото си. Трей като цяло беше готин, ама обичаше да се заяжда. Беше на деветнайсет, с дълга коса, черна и без блясък като стар катран, доведен братовчед на Диондра или нещо такова странно като прачичо, семеен приятел или доведен син на семеен приятел. Или Трей променяше разказа си няколко пъти, или Бен не го слушаше внимателно. Което беше съвсем възможно, защото в присъствието на Трей той веднага се напрягаше и започваше да се смущава от тялото си. Защо краката му са под такъв ъгъл? Какво да прави с ръцете си? На кръста или в джобовете?

И двете пози му се струваха неловки. И в двата случая щеше да предизвика закачки. Трей все търсеше нещо да не ти е наред — съвсем незначително, ама да го има, дори да не си го забелязал — и го показваше на всички в стаята. „Наводнение ли има?“, бяха първите думи, които му каза Трей. Бен носеше джинси, които бяха с около сантиметър по-къси, отколкото трябваше. Хайде, два сантиметра. „Наводнение ли има?“ Диондра избухна в кикот. Бен я чакаше да млъкне, а Трей — да продължи да нарежда. Чака десет минути, без да продума, просто се опитваше да седи така, че чорапите му да не се показват много под панталона. След това се оттегли в банята, поразхлаби колана си и леко смъкна дънките. Когато се върна в стаята — в хола на Диондра на долния етаж със син килим и пуфове, пръснати навсякъде като гъби — следващите думи на Трей бяха: „Смъкнал си колана до оная си работа, човече. Кого заблуждаваш?“.

Бен трополеше надолу по пътеката в студения зимен полумрак, а във въздуха летяха снежинки като ситен прах. Дори когато навърши шестнайсет, пак не получи кола. Майка му имаше шевролет „Кавалиър“, който беше купила на разпродажба от бюро за коли под наем. Не можеха да си позволят втора кола, вече го бе обяснила на Бен. Трябваше да я карат двамата, от което Бен автоматично изгуби желание да ползва колата. Вече си представяше как отива да вземе Диондра с кола, която мирише на стотици други хора, която мирише на използвано — на стари пържени картофки и на петната от секс от други хора — и отгоре на всичко с разхвърляни в нея момичешки учебници, кукли от прежда и пластмасови гривни. Нямаше да стане. Диондра му предложи да кара нейната кола (тя беше на седемнайсет, което беше друг проблем, понеже не е ли малко неудобно да си две години по-малък от приятелката си?). Обаче това изглеждаше къде-къде по-добре — те двамата в червената хонда CRX с вирната задница, ментоловите цигари на Диондра изпълват колата с ухание, а „Слейър“ реват до дупка. Дааа, много по-добре.

Щяха да се махнат от този противен град и да отидат в Уичита, където чичо й притежаваше магазин за спортни стоки и можеше да му даде работа. Бен беше опитал да влезе и във футболния, и в бейзболния отбор, но го бяха отрязали отрано и категорично — „По-добре не се връщай!“ — затова му се струваше ирония да прекарва дните си в помещение, пълно с футболни и баскетболни топки. Но пък заобиколен от толкова много оборудване, щеше да има възможност да се упражнява, да задобрее достатъчно, за да се включи в мъжката лига или нещо такова. Струваше му се, че има и положителна страна.

Разбира се, най-положителното от всичко беше Диондра. Той и Диондра в техен си апартамент в Уичита, хапват „Макдоналдс“, гледат телевизия, правят секс и изпушват по цял пакет цигари на нощ. Бен пушеше рядко, когато не беше с Диондра — тя беше пристрастена, пушеше толкова много, че миришеше на цигари дори след душа; ако й срежеш кожата, сигурно ще се надигнат ментолови пари. На него започваше да му харесва, миришеше му успокоително, по домашному, както на други хора влияеше мирисът на топъл хляб. Значи така щеше да бъде — той и Диондра с кестенявите спираловидни къдрици, твърди от гела (още една само нейна миризма — острият гроздов мирис на косата й), седят на дивана и гледат сапунките, които тя записваше всеки ден. Историята го увлече: дами с голи рамене пият шампанско и по пръстите им проблясват диаманти, докато те изневеряват или пък съпрузите им изневеряват, или хората получават амнезия и изневеряват. Той щеше да се върне от работа с миришещи на прашната кожа от бейзболните топки ръце, тя ще му е донесла нещо за хапване от „Макдоналдс“ или от „Тако Бел“ и двамата щяха да се мотаят заедно и да се шегуват по адрес на лъскавите дами по телевизията, а Диондра щеше да му покаже коя има най-хубав маникюр — тя много харесваше ноктите си — и щеше да настоява да лакира неговите нокти или да сложи червило на устните му, което много обичаше да прави, все повтаряше колко обича да го прави красив. Накрая щяха да се сборичкат, гъделичкайки се на леглото, голи, със залепнали по гърба пликчета от кетчуп, а Диондра щеше да се киска толкова силно, че съседите щяха да започнат да тропат по тавана.

Представата не беше пълна — Бен умишлено пропускаше една много плашеща подробност, напълно заличаваше някои реалности. Това не можеше да е добър знак. Означаваше, че цялото нещо е мечтание. Той беше идиотско хлапе, което не можеше да има дори нещо дребно като скапан апартамент в Уичита. Не можеше да притежава дори нещо толкова мъничко. Усети прилив на позната ярост. Животът му беше дълга поредица отрицания, които го дебнеха.

Унищожение. Отново си представи брадви, оръжия, окървавени тела, размазани на земята. Писъците отстъпиха място на степания и на птичи песни. Искаше му се още да кърви.