Мрак

Либи Дей

Сега

Лайл седеше скован и мълчалив, докато пътувахме за срещата си с Магда. Дали ме осъждаше — мен и пакетите с бележки, които възнамерявах да продам? Нищо от нещата, с които бях решила да се разделя, не представляваше особен интерес: пет поздравителни картички за рожден ден, които мама беше писала на Мишел и на Деби през годините, весели, надраскани набързо отдолу послания, една картичка, която беше написала на Бен и която очаквах да ми донесе прилична сума. Чувствах се виновна заради всичко това, не ми беше никак приятно, обаче се боях да не остана без пари, наистина се страхувах от това и то беше по-важно от чувствата ми. Бележката за Бен. Посланието до Бен от вътрешната страна на картичката за дванайсетия му рожден ден гласеше: „Растеш пред очите ми, след нула време вече ще шофираш!“ След като го прочетох, обърнах картичката и се отдръпнах, защото мама умря, преди Бен да стане на възраст да шофира. Освен това той беше в затвора и никога нямаше да се научи да шофира.

Както и да е.

Пресякохме река Мисури — водата дори не си правеше труда да проблясва на следобедното слънце. Не исках да гледам как хората четат тези бележки, в тях имаше нещо съкровено. Може би щях да успея да изляза, докато ги разглеждат, докато ги преценяват като стари свещници на гаражна разпродажба.

Лайл ме направлява до къщата на Магда през типичен за средната класа квартал, където през няколко къщи висяха знамена по случай деня на свети Патрик — ярки детелини и леприкони, сложени преди няколко дни. Усещах, че Лайл мърда неспокойно до мен, както обикновено не го свърташе на едно място, а после се обърна към мен и коленете му за малко да изкъртят скоростния лост.

— Е… — каза той.

— Ееее…

— Тази среща, както често се случва с Магда, се е превърнала в нещо малко по-различно от планираното.

— В какъв смисъл?

— Ами нали знаеш, че тя е в онази група, „Освободете Дей“. Дето искат да измъкнат Бен от затвора. Поканила е и няколко от онези жени.

— О, не — възкликнах. И спрях до тротоара.

— Чуй ме, чуй ме, нали каза, че искаш да се поразровиш около Ранър. Е, за това става дума. Те ще ни платят — на теб — да го намериш и да го разпиташ, между баща и дъщеря.

— Между баща и дъщеря?

— Точно така. Разбери, парите ми свършват, а оттук може да дойде следващото ни финансиране.

— Значи трябва да седя и да им търпя грубостите, така ли? Като последния път?

— Не, не, те ще те запознаят докъде са стигнали с проучването на Ранър. Ще ти кажат последните новини. Вече и ти смяташ, че Бен е невинен, нали?

Представих си как Бен гледа телевизия, мама разрошва косата му с една ръка, докато минава покрай него с кош с пране на хълбок, а той се усмихва, но не се обръща. Изчаква я да излезе от стаята и оправя косата си с пръсти, каквато е била преди.

— Не съм стигнала чак дотам.

Ключовете ми висяха от стартера — завъртях ги точно когато по радиото пуснаха песен на Били Джоел. Превключих на друга станция.

— Добре, да вървим — казах.

Минахме още няколко пресечки. Магда също като мен живееше в евтин квартал, но нейният беше по-хубав от моя. Къщите бяха немарливо построени, но собствениците въпреки това се гордееха с тях достатъчно, за да ги боядисват от време на време, да окачат по някое знаме, да засадят цветя. Къщите ми напомняха за изпълнени с надежда невзрачни момичета в петък през нощта, които обикалят по баровете с лъскави горнища, цели групи, от които очакваш поне една да е хубава, но такава няма. Ето я и къщата на Магда, най-грозното момиче, но най-накиченото, неистово натруфено. Предният й двор беше изпъстрен с украшения — градински джуджета, които подскачаха на телени крака, фламинги на пружини и патки с пластмасови криле, които се въртяха зад тях, когато духне вятър. Един забравен картонен коледен елен стърчеше подгизнал в предната градина, която беше предимно кал, само тук-таме имаше участъци с трева като бебешки пух. Угасих двигателя и двамата се загледахме към двора и неговите подскачащи обитатели.

Лайл се извърна към мен с изпънат пръст като треньор, който наставлява играчите си в труден мач:

— И така, не се тревожи. Просто внимавай как говориш за Бен. Тези хора много се нахъсват, когато става дума за него.

— В какъв смисъл се нахъсват?

— Ами например ти ходиш ли на църква?

— Като дете.

— Представи си как някой влиза в твоята църква и заявява, че мрази бог.

Наистина беше като в църква. Или може би като на бдение. Много кафе, десетки хора, които разговарят тихичко, облечени с тъмни вълнени дрехи, печално усмихнати. Въздухът беше син от цигарен дим и аз си помислих колко рядко виждам това напоследък, след като отраснах в задимената каравана на Даян. Вдишах дълбоко.

Потропахме няколко пъти на отворената врата и понеже никой не ни чу, просто влязохме. Двамата с Лайл стърчахме в стил американски готик поне пет секунди, докато разговорът не заглъхна и няколко човека не насочиха поглед към нас. Възрастна жена с коса като тел за миене на съдове и барета примигваше срещу мен толкова силно, все едно предаваше кодиран сигнал, а на лицето й бе застинала усмивка. Брюнетка на двайсет и няколко години, смайващо красива, вдигна поглед от малкото дете, на което даваше праскови, и също се усмихна очаквателно. Едра възрастна жена стисна устни и докосна кръстчето на шията си, но явно всички в стаята изпълняваха нареждането да се държат мило.

Всички бяха жени, над дузина, и всички бяха бели. Повечето изглеждаха угрижени, но няколко имаха свеж вид като представителки на висшата класа, прекарали цял час пред огледалото. Така ги разпознаваш, не по дрехите или колите, а по допълнителните детайли: старинна брошка (богатите жени винаги носят старинни брошки) или по молива за устни, положен точно толкова ярко, колкото трябва. Вероятно идваха с колите си от Мисури Хилс и се чувстваха великодушни, задето кракът им изобщо стъпва северно от реката.

Нямаше нито един мъж — Даян би нарекла събирането кокоше парти (и после би издала неодобрителен носов звук). Чудех се как ли са се добрали до Бен в затвора и с какво ги привлича той. Дали седят в разхвърляните си легла нощем до своите разплути хъркащи съпрузи и си мечтаят да живеят с Бен, след като бъде освободен? Или пък си го представяха като бедно момче, което се нуждае от техния алтруизъм, кауза, която да подкрепят между две партии тенис?

От кухнята тежко се показа Магда, висока метър и осемдесет, а къдравата й коса беше почти толкова широка. Нямаше да мога да я позная от нощната среща в Клуба на следователя, защото лицата на всички от Клуба се бяха размазали в съзнанието ми като на полароидна снимка, изскочила твърде рано. Магда носеше дънков гащеризон с пола, поло и еклектични бижута: висящи златни обеци, дебела златна верижка и пръстени на почти всеки пръст, освен на безимения. Пръстените ме смутиха, приличаха ми на рачета и раковинки, полепнали не където трябва. Въпреки това стиснах протегнатата ръка на Магда. Топла и суха. Тя изпусна нещо като мммаааххх! и ме придърпа в прегръдка, а едрите й гърди се разделиха и после ме обгърнаха като вълна. Застинах, после се дръпнах, но Магда задържа ръцете ми.

— Каквото било, било. Добре дошла в дома ми — каза тя.

— Добре дошла — обадиха се и жените зад нея почти в хор.

— Наистина си желана тук — увери ме Магда.

Искаше ми се да кажа: „Е, явно, след като съм поканена“.

— Представям ви Либи Дей, най-малката сестра на Бен.

— Единствената сестра на Бен — уточних.

Жените кимнаха мрачно.

— Това е една от причините за днешното събиране — обърна се Магда към стаята. — За да се опитаме да успокоим положението. И да помогнем. Да доведем Бен у дома.

Погледнах към Лайл, който почти незабележимо сбърчи нос. В дъното на дневната по стълбите слезе момче на около петнайсет години, пълничко, но внушително като майка си. Беше си облякло панталон с цвят каки и риза специално за случая, обиколи с поглед присъстващите, без да поглежда никого в очите, траейки си с палец с горния ръб на колана.

Магда погледна хлапето, но не го представи. Вместо това каза:

— Нед, иди в кухнята да направиш още кафе. — Момчето прекоси кръга жени, без да помръдва рамене, вторачено в някакво петно на стената, което никой друг не виждаше.

Магда ме дръпна в стаята, а аз се престорих, че се закашлям, за да си дръпна ръката. Настани ме по средата на канапето между две жени. Не обичам да седя по средата, където чужди ръце и колене се опират в моите ръце и колене. Помъчих се да запазя равновесие на едната половина на задника си, после на другата, за да не потъна във възглавницата на дивана, но съм толкова дребна, че въпреки това приличах на дете от анимационно филмче, хлътнало в твърде голям фотьойл.

— Либи, аз съм Катърин. Много съжалявам за загубата ти — каза една от богатите жени до мен, вперила поглед надолу към лицето ми и задушавайки ме с парфюма си.

— Здравей, Катрин. — Запитах се кога ли изтича уместното време да изказваш съболезнования за нечия смърт. Май никога.

— Катърин — поправи ме жената мило и златната й брошка цвете се поклати на щипката си. Това е другият белег да разпознаеш богата жена: веднага те поправят как се произнася името им: Алиса, а не Алиша, Дебора, а не Дебра. Не отговорих. Лайл разговаряше напрегнато с някаква по-възрастна жена в отсрещния край на стаята, извърнал се към нея в профил. Представих си как топлият й дъх се промушва като в тунел в малката раковина на ухото му. Всички говореха и ме гледаха, шептяха и ме гледаха.

— Е, да започваме ли? — обадих се и плеснах веднъж с ръце. Грубо беше, но нямах нужда от това напрежение.

— Ами, Либи… Нед, ще донесеш ли кафето най-накрая? — провикна се Магда. — Тук сме, за да поговорим с теб за баща ти като главен заподозрян за убийствата, в които неправилно е обвинен и осъден брат ти.

— Добре. Убийствата на моите близки.

Магда нетърпеливо си пое въздух, ядосана от факта, че предявявам права над семейството си.

— Но преди да поработим над това — продължи тя, — искаме да споделим с теб някои свързани с брат ти истории, които всички обичаме.

Изправи се слабичка жена на петдесет и няколко години с чиновническа прическа.

— Казвам се Гладис и се запознах с Бен преди три години чрез благотворителната си дейност — каза тя. — Той промени живота ми. Кореспондирам си с много затворници — на което аз наистина се подсмихнах и тя го забеляза, — пиша си с много затворници, защото за мен това е върховно християнско дело, да обичаш необичаните. Сигурна съм, че всички тук са гледали „Осъденият на смърт идва“. Когато започнах да си пиша с Бен, неговата чистота просто засия от страниците на писмата му. Той е несправедливо поругана божа благодат и аз много се радвам, че ме разсмива — мен, след като би трябвало аз да помагам на него — с разказите си за ужасните условия, които търпи всекидневно.

Всички добавиха по нещо: „Той е толкова забавен… вярно е… невероятен е“. Нед се появи с кафеварката и се зае да долива в десетината протегнати към него пластмасови чашки, дамите му даваха знак с ръка да престане да налива, без дори да го погледнат.

Една по-млада жена, приблизително на възрастта на Лайл, се изправи разтреперана:

— Аз съм Алисън. Запознах се с Бен чрез майка си, която не може да дойде днес…

— На химиотерапия е, има рак на яйчниците — прошепна ми Катърин.

— … но и двете сме на мнение, че няма да е изпълнила мисията си на тази земя, докато Бен не бъде освободен. — Разнесоха се откъслечни ръкопляскания. — Просто, просто — сега вече треперещият глас на момичето се превърна в ридание — … той е толкова добър! И всичко това е толкова нередно. Просто не мога да повярвам, че живеем в свят, в който свестен човек като Бен е… в клетка без никаква основателна причина.

Стиснах заби. Вече усещах накъде отиват нещата.

— Смятам, че трябва да оправиш нещата — ядно тръсна жената с кръстчето, която изглеждаше най-недружелюбна. Дори не си направи труда да се изправи, просто се наведе между няколко човека. — Трябва да поправиш грешките си като всички останали. Много съжалявам, че си изгубила близките си, и наистина съжалявам за всичко, което си преживяла, но е време да пораснеш и да оправиш нещата.

Не видях никой да кима на тази кратка реч, обаче в стаята цареше толкова осезаемо единомислие, сякаш издаваше звук — ммм-хммм — който не можех да проследя. Като жуженето на железопътните релси, когато влакът е още на километри, но се носи към теб. Вдигнах поглед към Лайл, който дискретно завъртя очи.

Магда застана в рамката на вратата и се наду като оратор със зачервен нос на трибуна.

— Либи, ние сме ти простили твоето участие в това фиаско. Убедени сме, че баща ти е извършил ужасното престъпление. Имаме мотив, имаме възможност, имаме… много важни факти — каза тя, неспособна да използва още правен жаргон. — Мотивът: две седмици преди убийствата майка ти Патриша Дей е подала оплакване срещу баща ти във връзка с детската издръжка. За пръв път Роналд Дей — Ранър, щял да бъде погнат от съда заради семейството си. Освен това дължал и няколко хиляди долара от хазарт. Отстраняването на семейството ти от уравнението щяло значително да подпомогне финансите му — когато отишъл във фермата онази вечер, допускал, че още фигурира в завещанието на майка ти. Оказало се обаче, че Бен не си у дома, когато пристигнал Ранър, а ти си избягала. Затова убил останалите.

Представих си как Ранър диша учестено, как крачи из къщата с оръжието, килнал назад мръсната си каубойска шапка, докато се прицелва в майка ми с пушката десети калибър. Слушах мислено крясъците, които чувах винаги когато си спомнях онази нощ, и се помъчих да си ги представя от устата на Ранър.

— Нишки от дома ви са намерени в хижата на Ранър, макар че тази улика постоянно се отхвърля, защото през онова лято той ту се нанасял, ту напускал дома ви, но въпреки това фактът е достоверен. По Бен не е намерена кръв или тъкан от жертвите, макар обвинението да подчерта силно факта, че в къщата е открита негова кръв.

— Ехооо? Като че ли човек не може да се пореже, докато се бръсне — прекъсна я сърдитата жена с кръстчето.

Жените се засмяха в един глас, като подучени.

— И накрая, Либи, най-силно ме вълнува моментът с възможността. Както знаеш, баща ти има алиби, осигурено му от приятелката му по онова време, госпожица Пеги Баниън. За да се убедиш, че няма нищо срамно в това да поправиш сторената злина, искам да знаеш, че в момента Пеги оттегля показанията си за алибито му. Нищо че може да получи до петгодишна присъда.

— Е, няма — бодро оповести Катърин. — Няма да го допуснем.

Другите аплодираха, а една източена жена с еластични джинси се изправи. Косата й беше къса, връхчетата й бяха изрусени и матирани, а очите й бяха мънички и безизразни като излъскани пенита, престояли дълго в нечий бележник. Тя ме погледна, после отмести очи. Повъртя между пръстите си възголемичкия син камък, който носеше на верижка и който беше в тон със сините райета на пуловера й. Представих си я как у дома пред опръсканото с вода огледало се радва на щастливата случайност, че е успяла да съчетае верижката с горнището на анцуга си.

Вперих поглед в гаджето на баща си, специалната гостенка на Магда, и си наредих да не мигам.

— Искам само да благодаря на всички ви за подкрепата през последните няколко месеца — започна тя с дрезгав глас. — Ранър Дей ме използва, както използва всички. Сигурна съм, че го знаеш. — Нужни ми бяха няколко секунди, за да разбера, че говори на мен. Кимнах, а после ми се прииска да не го бях правила.

— Сподели историята си с нас, Пеги — подкани я Магда. Личеше си, че често гледа шоуто на Опра. Притежаваше интонацията, но не и топлотата.

— Истината е следната. Вечерта на втори януари сготвих вечеря на Ранър в хижата му. Китайско „Чоп сюи“ с ориз и разбира се, много бира за Ранър. Пиеше онези бири, „Микис Биг Маут“, на които, като им дръпнеш капачето, то се откъсваше назъбено, щръкваха парчета като рачешки щипки и Ранър винаги се порязваше. Помниш ли, Либи? Все кървеше от тези ранички.

— Какво стана после? — прекъсна я Лайл. Искаше ми се да погледне към мен, за да му се усмихна признателно, но той не го стори.

— Ние… имахме акт. После на Ранър му свърши бирата и той излезе да си купи още. Мисля, че беше към осем вечерта, защото гледах „Ловецът на глави“, но се оказа повторение и се разочаровах.

— Гледала „Ловецът на глави“ — повтори Магда. — Каква ирония!

Пати я погледна неразбиращо.

— Както и да е, Ранър излезе и не се върна, а беше зима, нали разбирате, и аз съм заспала рано. Събудих се, когато той се прибра, но нямаше часовник, затова не знам по кое време. Определено беше посред нощ, много късно, защото останах будна, накрая станах до тоалетната и слънцето вече изгряваше, което не може да е било повече от един-два часа след това.

Докато тази жена е пишкала, търсела е тоалетна хартия и вероятно не е намирала, а после се е запътила обратно към леглото между двигателите, перките и вътрешностите от телевизори, над които Ранър постоянно се преструваше, че работи, и вероятно си е убола пръста на крака и се е нацупила, аз съм пълзяла в снега към окървавения си дом с избитото си семейство. Обвинявах я за това.

— Бог да ми е на помощ, на сутринта дойде полиция и започна да разпитва Ранър къде е бил между дванайсет и пет сутринта, и мен ме разпитваха. И той през цялото време твърдеше: прибрах се рано, прибрах се преди полунощ. А според мен не беше така, но потвърдих думите му. Просто ги потвърдих.

— Е, това вече приключи, момиче! — обади се брюнетката с бебето.

— Вече цяла година нямам вест от него.

— Е, значи по-дълго от мен — казах и веднага съжалих. Запитах се дали тази жена щеше да запази тайната, ако Ранър бе продължил да поддържа връзка с нея още мъничко. Ако й се обаждаше през три месеца вместо през осем.

— Както ви казах — продължи Пеги, — целият беше издран, обаче не съм сигурна дали не беше от бирените кутийки. Просто не помня дали се поряза, преди да излезе, или някой го е порязал.

— Само една жертва, Мишел Дей, има кожа под ноктите, което е логично, защото е била удушена и е била физически близо до убиеца — намеси се Лайл. Смълчахме се за кратко, а гукането на бебето започна да се извисява до писък. — За съжаление късчето кожа се изгубило някъде, преди да стигне до лабораторията.

Представих си как Ранър с неговия ококорен лукав поглед стиска Мишел, как тежестта на тялото му я приковава към матрака и тя се мъчи да диша, опитва се да избута ръцете му, да го издере поне веднъж, да направи поне една драскотина по меките му изцапани с масло ръце, които я стискат още по-силно за шията…

— Това е моята история — каза Пеги, разпери ръце и сви рамене — като комедиен жест: какво да се прави.

— Нед, готови сме за десерта! — провикна се Магда към кухнята и Нед се дотътри веднага, вдигнал рамене до ушите си и с трохи по долната устна, и поднесе поизпразнена чиния с твърди бисквити с желе в средата.

— Боже, Нед, престани да ми ядеш нещата! — сряза го Магда, вперила гневен поглед в чинията.

— Само две си взех.

— Глупости, само две. — Магда запали цигара от полупразен пакет. — Върви в магазина да ми купиш цигари. И още бисквити.

— Джена взе колата.

— Ами тогава иди пеша, ще ти се отрази добре.

Жените явно смятаха да останат тук цяла нощ, обаче не и аз. Застанах близо до вратата и огледах една пъстра емайлирана чинийка за сладкиши, която изглеждаше твърде хубава за Магда. Пъхнах я в джоба си и наблюдавах как Лайл уговаря сделката, а Магда казва: „Тя ще го направи ли? Свързала ли се с него? Наистина ли вярва?“, докато отваряше чековата си книжка. После примигнах — Пеги се примъкваше по-близо до мен като в гротескна партия шах. Преди да успея да избягам в тоалетната, тя застана до мен.

— Изобщо не приличаш на Ранър — присви очи тя. — Може би малко в носа.

— Приличам на майка си.

Пеги изглеждаше покрусена.

— Отдавна ли си с него? — попитах.

— Да, с прекъсвания. Имала съм и други гаджета междувременно. Обаче той все се връщаше и ме караше да се чувствам така, все едно всичко е част от плана. Все едно сме се уговорили, че той ще изчезне, но после ще се върне и ще бъде същото като преди. Не знам, иска ми се да се бях запознала със счетоводител или нещо такова. Не знам къде да отида, за да се срещам със свестни мъже. Цял живот. Къде ходи човек?

Като че ли питаше за конкретно географско място, сякаш има специален град, където се намират всички счетоводители и деловодители.

— Още ли живееш в Кинаки?

Тя кимна.

— На твое място първо бих си тръгнала оттам.