Мрак

Либи Дей

Сега

Когато се върнахме в колата, Лайл каза само две думи:

— Какъв кошмар!

Аз само промърморих в отговор. Криси ми напомняше за самата мен. Лакома и напрегната, непрекъснато заделяща разни неща за бъдеща употреба, онова пакетче с чипс. Ние, дребните крадци, обичаме малките пакети с храна, защото хората се разделят с тях съвсем безболезнено.

С Лайл пътувахме двайсетина минути почти в мълчание, докато накрая той каза с обобщаващ тон като телевизионен водещ:

— Е, явно е излъгала, че Бен я е насилил. Според мен е излъгала и баща си. Мисля, че Лу Кейтс е откачил, избил е семейството ти, а по-късно е разбрал, че тя е излъгала. Избил е невинно семейство без причина. Впоследствие и собственото му семейство се разпаднало. Лу Кейтс изчезнал и се пропил.

— Впоследствие, а? — заядох го.

— Теорията ми е солидна. Не си ли съгласна?

— Мисля, че не бива да идваш на повече мои разговори. Смущаващо е.

— Либи, аз финансирам всичко.

— Е, не ми помагаш.

— Съжалявам — извини се той и после млъкнахме. Когато светлините на Канзас Сити направиха небето противно оранжево в далечината, Лайл каза, без да ме поглежда: — Обаче теорията ми е солидна, нали?

— Всичко е само теория, затова е криминална загадка! — изимитирах го. — Великата загадка: кой уби семейство Дей — заявих бодро. Няколко минути по-късно добавих неохотно: — Според мен теорията ти я бива, обаче трябва да проверим и Ранър.

— Нямам нищо против. Но въпреки това ще издиря Лу Кейтс.

— Щом искаш.

Върнах го отново пред „При Сара“, без да предлагам да го откарам у дома, а Лайл остана да стърчи на тротоара като дете, което не може да повярва, че родителите му наистина са го оставили на лагер. Прибрах се вкъщи късно, ядосана и нетърпелива да си преброя парите. Досега бях спечелила хиляда долара от Клуба на следователя, а Лайл ми дължеше още петстотин за Криси, макар че тя явно би говорила пред всеки. Обаче още докато си го мислех, си дадох сметка, че не е вярно. Никой от загубеняците в Клуба на следователя нямаше да успее да развърже езика на Криси. Тя се отпусна пред мен, защото кръвта във вените ни беше примесена с едно и също: срам, гняв, алчност. Необяснима носталгия.

Помислих си, че съм си заслужила парите, но кой знае защо, ме изпълваше негодувание. Лайл явно нямаше нищо против да ми плаща. Обаче аз това правех — провеждах гневни и отбранителни разговори мислено, гневях се на неща, които дори не се бяха случили. Все още.

Бях си спечелила парите (и вече се чувствах по-спокойна), а ако получех новини от Ранър, ако говорех с Ранър, щях да спечеля много повече пари и да съм се подсигурила поне за четири месеца. Ако живея съвсем скромно.

Нека са пет месеца: когато се прибрах у дома, Лайл вече беше оставил съобщение, че някакви местни маниаци по убийствата искали да се срещнем, за да купят някои от семейните ми „сувенири“. Магда щяла да бъде домакин, ако проявя интерес. Магда, онова пещерно джудже, дето ми беше нарисувало дяволски рога на снимката. Да, Магда, ще се радвам да гостувам в дома ти. Къде каза, че си държиш сребърните прибори?

Изключих телефонния секретар, който бях откраднала от съквартирантка преди две премествания. Замислих се за Криси — сигурно и нейната къща беше пълна с вещи на други хора. Аз бях откраднала телефонен секретар, почти пълен комплект ресторантски прибори и половин дузина солници и пиперници, включително новия комплект от „Тим Кларкс“, който не сварвах да отнеса от масичката в хола до кухнята. В единия ъгъл на дневната ми, до стария телевизор, имам кашон с повече от сто откраднати шишенца с лосион. Пазя си ги, защото обичам да гледам всички лосиони заедно, розови, пурпурни и зелени. Съзнавам, че това би се сторило налудничаво на всеки гост в дома ми, обаче аз нямам гости, а лосионите ми харесват твърде много, за да ги изхвърля. Ръцете на майка ми постоянно бяха груби и сухи и тя постоянно ги мажеше с олио, но полза никаква. Това беше една от любимите ни закачки с нея: „О, мамо, не ме пипай, като алигатор си!“ В женската тоалетна на църквата, в която ходехме от време на време, имаше лосион, който според мама миришеше на рози — редувахме се да го изстискваме и размазваме по ръцете си, като си правехме комплименти една на друга колко женствено ухаем.

Даян не се беше обаждала. Би трябвало вече да е чула обаждането ми, но не ми звънеше. Странно. Тя винаги ме улесняваше, когато опитвах да се извиня. Дори и след последното дълго мълчание помежду ни — шест години. Сигурно трябваше да й изпратя книга с автограф.

Обърнах се към няколко други кашона, кашоните под стълбите, които бяха станали още по-зловещи, откакто си бях позволила да мисля за убийствата. Това са просто вещи, напомних си. Не могат да ти навредят.

Когато бях на четиринайсет, често мислех за самоубийство — днес това ми е хоби, но на четиринайсет беше призвание. Една септемврийска сутрин, след началото на учебната година, взех магнума четирийсет и четвърти калибър на Даян и часове наред го гушках в скута си като бебе. Какво блаженство би било просто да си пръсна черепа и всичките ми зли демони да се разхвърчат, както когато духваш глухарче. Обаче си помислих за Даян — как се прибира у дома и намира малкото ми трупче и червената стена, и просто не можах да го направя. Сигурно затова толкова й се сърдя — защото ми попречи да сторя онова, което исках най-много. Просто не можех да й го причиня, затова сключих сделка със себе си: ако все още се чувствам толкова зле на 1 февруари, ще се самоубия. На първи февруари се чувствах също толкова зле, обаче отново сключих сделка: ако е толкова зле и на първи май, тогава ще го направя. И така нататък. А още съм жива.

Погледнах към кашоните и си обещах нещо по-кротичко: ако след двайсет минути още не съм в състояние да го направя, ще изгоря всичко.

Първият кашон се разпадна лесно — едната му стена се разпра още щом дръпнах тиксото. Вътре, най-отгоре на купчината, беше фланелката на мама от концерта на „Полис“ — с петна от храна и невероятно мека.

Осемнайсет минути.

Отдолу имаше прихваната с ластиче тетрадка на Деби. Разлистих я напосоки:

Отдолу имаше бележки на Мишел до мен, от мен до Деби, от Деби до Мишел. Прегледах ги и извадих една картичка за рожден ден с плодов сладолед на корицата, чиято черешка беше от червени пайети.

Скъпа Деби — пишеше мама с тесния си почерк, — всички много се радваме, че в семейството ни има такова мило, добро и услужливо момиче. Ти си моята черешка на върха на сладолед! Мама

Никога не пишеше „майчето“ или нещо подобно, си казах, и ние никога не сме я наричали така като деца. Искам си майчето, помислих си. Никога не сме й го казвали. Искам си мама. Усетих как в мен се отприщва нещо, което не би трябвало да се отприщва. Някакъв шев се разпори.

Четиринайсет минути.

Продължих да ровя из бележките, като отделях настрана скучните и безсъдържателните за Клуба на следователя, тъгувах по сестрите си, смеех се на някои бележки, на невероятните ни тревоги, на кодираните послания, на примитивните рисунки, на списъците с хора, които харесваме и не харесваме. Бях забравила колко задружни бяхме ние, момичетата Дей. Навремето не бих го казала, но сега, докато проучвах всичките ни бележки като стара мома антроположка, осъзнах, че е точно така.

Единайсет минути. Ето ги дневниците на Мишел, всички пристегнати с гумен ластик в папка от изкуствена кожа. Всяка година тя получаваше по два за Коледа — а като всяко момиче се нуждае от два пъти повече. Винаги започваше да пише в новия си дневник веднага, докато ние още седяхме скупчени край елхата, описваше всички подаръци, които бяхме получили, документираше всичко.

Разлистих дневника й от 1993 година и си припомних каква проклета досадница беше Мишел дори деветгодишна. Текстът от този ден разказваше как чула любимата си учителка, госпожа Бърдол, да казва на някакъв мъж неприлични неща по телефона в учителската стая, а госпожа Бърдол дори не била омъжена. Мишел се чудеше дали да не й каже, че я е чула, защото тогава току-виж госпожа Бърдол й донесе нещо хубаво за обяд. (Оказа се, че госпожа Бърдол веднъж дала на Мишел половин поничка с желе, което предизвикало неувяхващата обич на Мишел към нея и към кафявите й хартиени пликове. Обикновено човек можеше да разчита на половин сандвич или на парче ябълка от някой учител, ако го зяпа достатъчно дълго. Просто не бива да го правиш твърде често, иначе ще изпратят бележка у дома и мама ще се разплаче.) Дневниците на Мишел бяха пълни с драматизъм и намеци на средношколско ниво: по време на междучасията госпожа Макнейни пушела точно пред момчешката съблекалня, а после използвала спрей за уста (спрей за уста беше подчертано няколко пъти), та никой да не разбере. Госпожа Джоукип от църквата пиела в колата си… а когато Мишел я попитала дали не е болна от грип, понеже пиела от шишето, тя се засмяла и й дала двайсет долара за бисквитките на момичетата скаути, макар че Мишел не била скаут.

По дяволите, тя пишеше неща дори за мен: знаеше например че съм излъгала мама за Джесика О’Донъл. Вярно беше, че бушонирах окото на горкото момиче, обаче се кълнях пред мама, че е паднала от люлката. „Либи ми каза, че дяволът я накарал да го направи — пишеше Мишел. — Да кажа ли на мама?“

Затворих дневника за 1983 година, разлистих 1982 и 1984 година. Прочетох внимателно дневника от втората половина на 1984 година, в случай че Мишел споменава нещо съществено за Бен. Немного, освен чести твърдения, че той е кретен и че никой не го харесва. Запитах се дали и ченгетата са останали със същото впечатление. Представих си горкия новобранец, който яде китайска храна посред нощ и чете как на най-добрата приятелка на Мишел й дошло за пръв път.

Девет минути. Още картички за рождени дни и писма, а после попаднах на бележка, сгъната по-прилежно от останалите, почти като оригами, което приличаше на фалически символ, и вероятно точно това беше намерението, защото отгоре пишеше „Жребец“.

Бен нямаше гадже, със сигурност. Никой, включително той, не бе споменавал подобно нещо. Името дори не ми звучеше познато. На дъното на кутията имаше стари училищни годишници още от 1975 година, когато Бен беше тръгнал на училище, до 1990 година, когато Даян за пръв път ме отпрати.

Отворих годишника за учебната 1984–85 година и разгледах класа на Бен. Нямаше Диондра, но имаше снимка на Бен, от която ме заболя: прегърбени рамене, дълга коса и риза с копчета на яката, която той обличаше по специален повод. Представих си го у дома, как се издокарва в деня на снимката, как се упражнява да се усмихва пред огледалото. През септември 1984 година все още носеше ризите, които мама му купуваше, а през януари вече беше гневно чернокосо момче, обвинено в убийство. Прегледах класовете на по-големите от Бен и от време на време се сепвах, щом попаднех на някоя Даяна или Дайна, но Диондра нямаше. После погледнах и по-горния клас и точно щях да се откажа, когато я намерих, Диондра Уърцингър. Отвратително име и аз плъзнах пръст по редицата с очакването да попадна на някоя бъдеща домакиня, грубовата и мустаката девойка. Обаче вместо това се натъкнах на хубаво момиче с окръглени бузи и водопад от тъмни къдрици. Имаше дребни черти, които пресилваше с тежък грим, но дори на снимката се открояваше от останалите. Имаше нещо в тъмните й хлътнали очи, някакво предизвикателство, а устните й бяха леко разтворени и разкриваха острите й кучешки зъбки.

Измъкнах годишника от предишната година — там я нямаше. Измъкнах годишника от следващата година — там също я нямаше.