Мрак

Бен Дей

Сега

Докато стоеше в двора на затвора онзи ден, той усети мирис на дим. На около два метра и половина над главата му се носеше дим и Бен си представи пожарите по полето през есента, когато беше дете, пламъците маршируваха по пръстта на блещукащи линии и изгаряха всичко безполезно. Тогава мразеше факта, че е фермерско дете, но сега само за това мислеше. За външния свят. Вечер, когато другите мъже издаваха лепкавите си звуци, той затваряше очи и виждаше декари сорго, потракващо по коленете му с лъскавите си кафяви зрънца като бижута на момиче. Виждаше кварцовите хълмове на Канзас с техните зловещи загладени върхове, всеки в очакване на воя на койот. Или затваряше очи и си представяше краката си, нагазили дълбоко в кал, усещането как земята го поглъща, задържа го.

Веднъж или два пъти седмично Бен преживяваше и мигове на лекомислие, когато почти се разсмиваше. Беше в затвора. До живот. За убийството на семейството си. Истина ли беше? Досега мислеше за Бен, за петнайсетгодишния Бен, почти като за свой син, за съвсем различно същество и понякога му се искаше да удуши това хлапе, което просто го нямаше в него — представяше си как разтърсва Бен, докато лицето му не се размаже неясно.

Понякога обаче се гордееше.

Да, в онази нощ беше малък, хленчещ, безполезен страхливец, момче, което просто остави нещата да се случат. Уплашено момче. Но след убийствата може би всичко си дойде на мястото. Щеше да си мълчи, за да спаси Диондра, своята жена, и бебето. Второто му семейство. Не можа да се накара да изхвърчи от стаята и да спаси Деби и майка си. Не можа да се накара да спре Диондра и да спаси Мишел. Не можа да се накара да направи нещо друго, освен да мълчи и да се примири. Да стои неподвижно и да го приеме. Това можа да направи.

Такъв човек беше.

Стана известен, защото е такъв човек. Първо беше злодей и сатанист, всички се отдръпваха, бягаха от него, дори пазачите се плашеха, а после стана мил, неразбран затворник. През цялото време идваха жени и Бен се стараеше да не говори прекалено много, оставяше ги да се чудят какво си мисли. Те обикновено си представяха, че си мисли хубави неща. Понякога наистина беше така. Обаче понякога си мислеше какво ли би се случило, ако онази нощ се бе развила по друг начин: той, Диондра и едно пискливо бебе някъде в Западен Канзас, а Диондра рони сълзи в някоя малка мотелска стая, която са наели за седмица. Щеше да я убие. В един момент сигурно щеше да го направи. Или може би щеше да вземе бебето, да избяга и с Кристъл щяха да са щастливи някъде, тя щеше да завършва колеж, той щеше да върти ферма, а кафеварката винаги щеше да е включена като вкъщи.

Може би сега беше негов ред да е на свобода, а Диондра да бъде в затвора, щеше да излезе и да намери Кристъл, където и да беше, тя бе закриляно дете, нямаше как да изчезне за дълго, щеше да я намери и да се грижи за нея. Щеше да му е приятно да се грижи за нея, да направи нещо по-различно от това да мълчи и да се примирява.

Но дори и докато си го мислеше, знаеше, че не трябва да се цели толкова високо. Това беше научил от живота си досега: никога не се цели високо. Беше роден самотник, това знаеше със сигурност. Самотен беше като дете, като тийнейджър и определено сега. Понякога се чувстваше, сякаш е отсъствал през целия си живот — в изгнание, далеч от мястото, на което принадлежи, и подобно на войник очакваше да бъде изпратен обратно. Изпитваше носталгия по място, където никога не беше живял.

Ако излезе, може би ще отиде при Либи, която приличаше на майка му и на него и която познаваше добре, без да пита. Можеше да прекара остатъка от живота си, молейки Либи за прошка, грижейки се за нея, за малката си сестра някъде навън. В някоя малка къща.

Само това искаше.