Мрак

Либи Дей

Сега

Лайл ми беше оставил девет съобщения, докато бях недостижима в Оклахома, всички с много различен тон: отначало създаваше впечатление на притеснена вдовица, като че ли говореше, стиснал нос, питаше как съм, разиграваше някаква комедия, после звучеше раздразнителен, настойчив и паникьосан, преди отново да си стане същата откачалка като в последното съобщение.

— Ако не ми се обадиш, идвам… и ще настане истински ад! — врещеше той, а после беше добавил: — Не знам дали си гледала „Тумбстоун“.

Бях го гледала, обаче имитацията му на Кърт Ръсел не струваше.

Обадих му се, дадох му адреса си (необикновен избор) и му казах да дойде, ако иска. Някъде зад него чух женски глас да пита кой се обажда, да поръчва на Лайл да ме попита нещо — „просто я попитай, не ставай глупав, попитай я“ — и Лайл побърза да затвори. Може би Магда, която искаше сведения за Ранър? Бих й ги дала. Всъщност дори исках да говоря или да си легна в леглото и да не ставам още десет години.

Докато чаках, си подготвих косата. На път за вкъщи след срещата с Бен си бях купила боя от магазина. Смятах да се направя руса, както обикновено, обаче накрая си тръгнах с червена боя, от чиято опаковка шикозно се усмихваше рижа мадама. По-лесна поддръжка, да, винаги съм предпочитала по-лесната поддръжка. Освен това си мислех за тази промяна още откакто Бен подметна колко много приличам на майка ни, идеята ми се струваше неустоима — мислех как ще цъфна пред караваната на Даян като една възкръснала Пати Дей и може би това ще е достатъчно, за да ме пусне да вляза. Мътните да я вземат Даян, че не отговори на обаждането ми.

Намазах главата си с червени химикали, които миришеха на нещо, което лекичко гори. Оставаха ми още четиринайсет минути, когато на вратата се звънна. Лайл. Подранил, разбира се. Втурна се вътре, нареждайки какво огромно облекчение било да получи новини от мен, после се дръпна.

— Какво е това, боя за коса ли?

— Пак що стана червенокоса.

— О, боже. Ами хубаво. Естествено.

За тринайсетте минути, които ми бяха останали, разказах на Лайл за Ранър и за Диондра.

— Добре — каза той и се извърна наляво, с ухото си към мен, обичайната му поза за слушане и мислене. — Значи Бен смята, че онази нощ се е върнал вкъщи за малко, скарал се е с майка ти, после отново е излязъл и след това не знае нищо.

— Според Бен — кимнах.

— А според Ранър какво? Или Трей е убил семейството ти, защото Ранър му е дължал пари, или Бен и Трей са убили семейството ти и Диондра по време на някакъв сатанински ритуал. Как коментира Ранър, че гаджето му оттегля неговото алиби?

— Каза, тя да го духа. Трябва да се изплакна.

Той ме последва до банята, застана на прага, облегнал замислено ръцете си отстрани на рамката.

— Може ли да кажа нещо специфично за онази нощ, Либи?

Бях наведена над ваната и от подвижния душ течеше вода — в Ей там някъде нямаше истински душове — но спрях.

— Не ти ли се струва, че са били двама човека? Някак? Убийството на Мишел е било просто… Майка ти и Деби сякаш са били преследвани. Обаче Мишел е умряла в леглото си, завита. Почеркът е различен. Така мисля.

Свих рамене кратко и сковано, пред очите ми се завихриха образи от Мрака и пъхнах глава под струята, където вече не го чувах. Към сифона започна да се стича тъмночервена вода. Все още наведена, усетих как Лайл взе подвижния душ от ръката ми и обля тила ми. Несръчно, без романтика, просто вършеше работа.

— Имаш още малко боя — надвика той шуртенето на водата, после ми върна подвижния душ. Изправих се, той се пресегна и изтри едното ми ухо. — Имаш малко червено и на ухото. Сигурно няма да ти отива на обеците.

— Ушите ми не са пробити — осведомих го, решейки косата си и мъчейки се да преценя дали цветът е подходящ. Стараех се да не мисля за труповете на близките си, да се съсредоточа единствено над косата.

— Наистина ли? Мислех, че всяко момиче е с пробити уши.

— Нямаше кой да ми ги пробие.

Той ме наблюдаваше как се реша с печална усмивка на лицето.

— Как е косата? — попита.

— Ще разберем, когато изсъхне.

Върнахме се пак на влажния диван в хола, седнахме в двата му края и се заслушахме в дъжда, който отново бе рукнал.

— Трей Типано имаше алиби — каза той накрая.

— Е, Ранър също имаше алиби. Явно им е било лесно да се сдобият с алиби.

— Може би трябва и ти официално да се откажеш от показанията си.

— Нищо няма да оттегля, преди да съм сигурна — казах. — Просто няма да го направя.

Дъждът се усили и аз закопнях за камина.

— Нали знаеш, че фермата е била пред затваряне в деня на убийствата? — попита Лайл.

Кимнах. Това беше един от четирите хиляди факта, които превъртах в мозъка си благодарение на Лайл и на всичките му папки.

— Това не ти ли говори нещо? — продължи той. — Не ти ли се струва твърде странно, сякаш пропускаме нещо очевидно? Едно момиче изрича лъжа, една ферма потъва, един — божичко! — сатанински поклонник букмейкър опитва да си вземе дължимото от някакъв комарджия. И всичко това в един ден.

— И всеки замесен в случая лъже, лъгал е тогава, лъже и сега.

— Какво да правим? — попита той.

— Погледай малко телевизия — казах. Включих телевизора, излегнах се и дръпнах един сух кичур коса, за да разгледам цвета. Изглеждаше шокиращо червен, но такъв беше истинският цвят на косата ми.

— Знаеш ли, Либи, гордея с теб заради всичко това — сковано призна Лайл.

— О, не го казвай, звучи толкова покровителствено, че направо откачам.

— Не исках да се държа покровителствено — увери ме той и гласът му отново се извиси.

— Само налудничаво.

— Не. Просто е готино, че те опознах.

— Да, какво вълнение. Адски си струва.

— Наистина си струваш.

— Лайл, недей, моля те. — Свих коляно под брадичката си и двамата се престорихме, че гледаме някакво кулинарно шоу, чийто водещ имаше прекалено силен глас.

— Либи?

Извъртях очи към него бавно, все едно това ми причинява болка.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Чувала ли си за пожара близо до Сан Бернардино през 1999 година, който унищожи около осемдесет къщи и деветдесет хиляди акра земи?

Свих рамене — в Калифорния постоянно имаше пожари.

— Аз съм детето, което запали този пожар. Не нарочно. Или поне не исках нещата да излизат от контрол.

— Моля?

— Бях още дете, на дванайсет години, и не бях някой смахнат подпалвач, но в ръцете ми попадна някаква запалка, запалка за цигари, не мога да си спомня защо беше у мен, обаче ми харесваше да си я щракам, мотаех се из гората зад вкъщи отегчен, а пътеката беше цялата покрита със стари треви и такива неща. Аз си вървях и щраках със запалката, исках да видя дали ще пламнат само връхчетата на бурените, онези с метличките горе…

— Класица.

— Обърнах се и… те се бяха запалили. Зад мен имаше около двайсетина малки огньове, като факли. Беше по времето, когато духат ветровете Санта Ана, затова горящите връхчета се разхвърчаха, подпалиха нов участък, после отхвръкнаха на още трийсетина метра. И сетне вече не бяха само пръснати малки огньове, а огромен пожар.

— Толкова бързо?

— Да, след броени секунди беше огромен пожар. Още помня онова чувство, като че ли в даден момент можех да върна всичко обратно, но не. Нещата излязоха от контрол и аз знаех, че ще се случи нещо ужасно. Помня как си помислих, че става нещо, което никога няма да преживея. И още не съм. Много е трудно да осъзнаеш нещо такова, когато си още съвсем малък.

Вече трябваше да кажа нещо.

— Не си искал да стане така, Лайл. Бил си дете и просто си имал ужасен късмет.

— Ами знам, но тъкмо затова се отъждествявам с теб, разбираш ли? Неотдавна научих историята ти и си помислих: „Тя сигурно е като мен. Може би познава усещането как нещата напълно излизат от контрол“. Заради показанията ти и случилото се след това…

— Разбирам.

— На никого не съм разказвал тази история. Имам предвид доброволно. Просто си мислех, че ти…

— Разбирам. Благодаря.

Ако бях по-добър човек, тогава щях да положа длан върху ръката на Лайл и леко да я стисна, за да му покажа, че разбирам, че му съчувствам. Обаче не бях, достатъчно трудно ми беше дори да кажа „благодаря“. Бък скокна на дивана между нас, за да ме прикани да го нахраня.

— Ами… какво ще правиш този уикенд? — попита Лайл, подръпвайки ръба на дивана на същото място, където Криси бе скрила лицето си с ръце и се беше разплакала.

— Нищо.

— Майка ми настоя да те поканя на тържеството по случай рождения ми ден, което организира — каза той. — Просто вечеря за приятели.

Хората празнуват рождените си дни, зрелите хора го правят, но Лайл го каза по начин, който ми напомни за клоуни, за балони и може би за яздене на пони.

— О, сигурно предпочиташ да прекараш времето с приятели — казах, озъртайки се в стаята за дистанционното.

— Да. Затова те каня.

— А! Ами добре тогава.

Опитах се да не се усмихвам, това би било ужасно, и се чудех какво да кажа, да го попитам ли на колко години е — след като през 1999 година е бил на дванайсет, значи, мили боже, сега е на двайсет и две? — обаче в този момент започнаха новините. Сутринта бяха намерили Лизет Стивънс убита — тялото й било на дъното на някаква клисура. Била мъртва от месеци.