Мрак

Пати Дей

2 януари 1985 г.

13:50 ч.

Пати се чудеше колко ли часа двете с Даян са обикаляли заедно с кола — хиляда, две хиляди? Може би, ако ги сумираш, ще се получат общо две години, както правят компаниите за продажба на матраци: една трета от живота си прекарвате в сън, така че защо да не е на „Камфърт Куш“. Осем години стоим по опашки, така се говори. Шест години пикаем. Така погледнато, животът е гаден. Две години чака по лекарски кабинети, обаче само три часа общо гледа как Деби се смее на закуска, докато млякото не се разтече по брадичката й. Две седмици яде клисавите палачинки с още влажно тесто по средата, които са й приготвили момичетата. Само един час гледа смаяно как Бен несъзнателно пъха бейзболната си шапка зад ушите с жест досущ като този на дядо му, обаче дядо му почина, когато Бен беше още бебе. Шест години разнася тор, три години избягва разговорите с хората, които събират пари за просрочените сметки. Може би един месец прави секс, а един ден — хубав секс. Беше спала с трима мъже през живота си. С милото си гадже от гимназията, с Ранър, готиния тип, който я открадна от милото й гадже от гимназията и я заряза с четири (прекрасни) деца; и с един тип, с когото излиза няколко месеца през годините, след като Ранър я напусна. Спаха три пъти с децата у дома. И това винаги свършваше неловко. Бен, начумерен и обсебващ единайсетгодишен малчуган, се изтъпанчваше в кухнята, за да ги гледа злобно, когато излязат от спалнята й на сутринта, а Пати се притесняваше, че спермата на този тип е по тялото й и мирише гадно и смущаващо на децата й, които са още по пижами. Още от самото начало беше ясно, че няма да се получи, дори ако тя беше събрала смелост да опита отново. Либи щеше да завърши гимназия след единайсет години, може би десет. Тогава тя щеше да е на четирийсет и три, което си беше сексуалният връх за жените. Или нещо подобно. Може би това беше менопаузата.

— Към училището ли? — попита Даян и Пати излезе от трисекундния транс и си спомни страховитата им мисия, тежката им задача — да намерят сина й, и после какво? Да го скрият някъде, докато всичко се размине? Да го закара в къщата на момиченцето и да изяснят всичко? В семейните филми майката винаги хващаше сина си да краде и го изпращаше обратно в магазина да върне десертчето с трепереща длан и да помоли за прошка. Тя знаеше, че и Бен е крал от магазина. Преди той да започне да си заключва вратата, понякога намираше в стаята му странни предмети, които се побират в джоб. Свещ, батерии, найлонов плик с войничета играчки. Никога нищо не казваше и това беше ужасно. Част от нея просто не искаше да се занимава с проблема — да ходи с колата чак до града и да разговаря с някакво хлапе, което взема минимална заплата и бездруго не му пука. А и другата страна (много по-лошата), мисълта „защо пък не“? Момчето имаше толкова малко, защо да не продължат да се преструват, че въпросната вещ му е подарена от приятел? Нека да задържи откраднатата дреболия, нищожна простъпка в общата картина на нещата.

— Не, няма да е в училището. Не работи в неделя.

— Тогава къде?

Спряха на светофар, който се полюшваше на един кабел като пране. Пътят се задънваше в пасището на богато семейство фермери, което живееше в Колорадо. Завиеха ли надясно, отиваха към град Кинаки — към града, към училището. Завиеха ли наляво, щяха да навлязат по-навътре в Канзас, целия във фермерски земи, където живееха двамата приятели на Бен, онези стеснителни деца от „Млади фермери“, които дори не смееха да кажат, че търсят Бен, когато тя вдигнеше телефона.

— Завий наляво, ще отидем у семейство Мюлер.

— Той продължава ли да дружи с тях? Хубаво. Никой не би допуснал, че тези момчета ще направят нещо… странно.

— А Бен би направил, така ли?

Даян въздъхна и зави наляво.

— На твоя страна съм, Пи.

Братята Мюлер се костюмираха като фермери всяка година за Вси светии, откакто се бяха родили; родителите им ги караха в Кинаки с все същия огромен пикап, сваляха децата да тръгнат на обиколката си „пакост или лакомство“, докато те пиеха кафе в заведението за бързо хранене. Братята Мюлер, точно като своите родители, говореха за люцерна, за жито и за времето, ходеха на църква в неделя, където сигурно се молеха за неща, свързани с реколтата. Семейство Мюлер бяха свестни хора, лишени от въображение, толкова силно обвързани със земята, че дори кожата им сякаш беше добила гънките на щата Канзас.

— Да, знам — пресегна се Пати и сложи длан върху тази на Даян точно когато тя сменяше скоростите, затова ръката й застина върху ръката на сестра й и после се върна в скута й.

— О, тъпанар нещастен! — изруга Даян автомобила отпред, който се движеше с трийсетина километра в час и нарочно намали, когато Даян се приближи до бронята му. Даян рязко зави, за да го изпревари, а Пати впери поглед право напред, макар да усещаше лицето на другия шофьор, извърнато към нея — неясна месечина в периферията на зрението й. Кой беше този човек? Дали беше научил новината? Затова ли ги зяпаха и може би дори ги сочеха? „Ето я жената, отгледала онова момче. Дей“. Днес сутринта сигурно по стотици телефони се дърдореше точно това, след като Даян го беше чула снощи. У дома трите й момичета сигурно седяха пред телевизора, обръщаха се от анимационните филмчета към звънящия телефон, който им беше наредено да вдигат, в случай че се обади Бен. Едва ли щяха да изпълнят това нареждане: бяха целите сковани от страх още от сутринта. Ако някой отидеше в къщата, щеше да завари три зарязани и разплакани момиченца пол десет години, сгушени на пода в дневната, които се плашат от всеки шум.

— Може би трябваше да си останем у дома… в случай че… — каза Пати.

— Никъде няма да ходиш сама, докато тази история не приключи. Така трябва. Мишел е голямо момиче. Аз те гледах, когато бях по-малка от нея.

Обаче това беше тогава, когато хората още го правеха, помисли си Пати. Когато хората не се прибираха по цели нощи и оставяха децата си сами и на никого не му правеше впечатление. През петдесетте и шейсетте години, в спокойната кротка прерия, където никога нищо не се случваше. А сега момиченцата не биваше да карат колела сами, нито да ходят някъде, ако не са най-малко по три. Пати беше ходила на таперуер парти, организирано от колежка на Даян — обаче вместо безобидните пластмасови кутии представиха сигнални свирки за изнасилване и сълзотворен газ. Беше се пошегувала кой ненормалник би пропътувал чак до Кинаки, за да нападне някого. Една руса жена, с която току-що се беше запознала, вдигна поглед от верижката си, на която висеше лютив спрей, и каза: „Моя приятелка беше изнасилена преди време“. Пати купи няколко флакона лютив спрей от чувство за вина.

— Хората мислят, че съм лоша майка, затова се случва всичко.

— Никой не мисли, че си лоша майка. Мен ако питаш, ти си супержена — поддържаш фермата, всеки ден изпращаш четири деца на училище и всичко това, без да изпиваш четири литра бърбън дневно.

Пати тутакси си помисли за мразовитата сутрин преди две седмици, когато за малко да се разплаче от изтощение. Всъщност й се струваше напълно невъзможно да се облече и да откара момичетата до училище. Затова им позволи да си останат у дома и десет часа да гледат сапунки и телевизионни игри заедно с нея. Принуди горкия Бен да отиде с колелото си, изрита го с обещанието, че пак ще помоли училищният автобус да минава да го взима следващата година.

— Не съм добра майка.

— Тихо.

Домът на семейство Мюлер се намираше на прилично голямо парче земя — сто и шейсет хектара. Къщата беше мъничка и приличаше на лютиче — жълто петно на фона на километри зелена зимна пшеница и сняг. Духаше още по-силно от преди, според прогнозата през нощта щеше да вали сняг, а после изведнъж температурите щяха да станат пролетни. Обещанието се беше загнездило в съзнанието й — внезапни пролетни температури.

Поеха по тесния недружелюбен път към къщата, минаха покрай един разрохвател, който си стоеше в плевнята като животно. Кривите му остриета хвърляха остри като нокти сенки върху земята. Даян издаде носов звук, какъвто винаги издаваше, когато й е неудобно, престорено прочистване на гърлото, за да запълни тишината. Двете не се погледнаха, докато излизаха от колата. По дърветата бяха накацали бдителни черни птици — грачеха неспирно, злонамерено и шумно. Една от тях прелетя край тях и от човката й се проточи сребриста коледна украса. Нищо друго не помръдваше, нямаше никакво движение, не дрънчеше порта, вътре не се чуваше телевизор, само тишината на покрита със сняг земя.

— Не виждам колелото на Бен — каза само Даян, докато чукаха на вратата.

— Може да е отзад.

Вратата отвори Ед. Джим, Ед и Бен бяха в един и същи клас, обаче братята не бяха близнаци, просто един от тях беше повтарял веднъж, а може би и два пъти класа. Май беше Ед. Той огледа Пат за секунда, нисичко момче, само около метър и шейсет и пет или там някъде, но с атлетична мъжка фигура. Напъха ръцете си в джобовете и се озърна назад.

— Ами здравейте, госпожо Дей.

— Здравей, Ед. Извинявай, че те притеснявам по време на коледната ваканция.

— Не, няма проблем.

— Търся Бен, той тук ли е? Виждал ли си го?

— Бе-ен ли? — произнесе той името на две срички, сякаш мисълта за това го погъделичка. — Ами не, не сме виждали Бен… май не сме го виждали цяла година. Освен в училище. Сега се движи с друга група.

— Каква група? — попита Даян и Ед за пръв път я погледна.

— Ами…

Виждаше как силуетът на Джим се приближава към вратата, осветен отзад от прозореца в кухнята. Пристъпваше тежко към тях, по-едър и по-висок от брат си.

— Можем ли да ви помогнем с нещо, госпожо Дей? — пъхна той лицето, а после и торса си напред и бавно избута брат си. Двамата на практика запушиха входа. Наложи се Пати да проточи шия, за да надникне вътре.

— Тъкмо питах Ед дали сте виждали Бен днес и той каза, че не сте го виждали почти през цялата учебна година.

— Амиии не. Ако се бяхте обадили по телефона, щяхте да спестите време и да не идвате.

— Трябва бързо да го намерим — да имате представа къде е, имаме семеен проблем? — прекъсна ги Даян.

— Ами не — отговори Джим отново. — Иска ми се да можехме да помогнем.

— Не можете ли дори да ни дадете името на някой, с когото прекарва времето си Бен? Сигурно знаете.

Ед вече се беше върнал вътре, затова се провикна от тъмната дневна:

— Кажи й телефон 1-800-дяволски-изчадия — изкикоти се той.

— Моля?

— Нищо. — Джим сведе поглед към топката на вратата в ръката си и се поколеба дали вече да не затваря.

— Джим, помогни ни, моля те — промърмори Пати. — Моля те!

Момчето се намръщи, почука с върха на каубойския си ботуш по пода като балерина, но без да вдига поглед.

— Ами той се навърта край дяволската група.

— Какво означава това?

— Начело е някакъв по-голям тип, не му знам името. Вземат наркотици, пейот или каквото е там, убиват крави и такива неща. Така съм чувал. Хлапетата от бандата не са от нашето училище. С изключение на Бен.

— Е, сигурно знаеш поне едно име — примоли се Пати.

— Наистина не знам, госпожо Дей. Ние страним от тези неща. Съжалявам, опитахме да си останем приятели с Бен, обаче… Ние тук ходим на църква, нашите ни държат строго. Аз… наистина съжалявам.

Той забоде поглед в пода и Пати не можа да се сети какво да каже.

— Добре, Джим, благодаря ти.

Той затвори вратата и преди още Даян и Пати да се обърнат, вътре в къщата някой кресна: „Тъпак, защо ти грабваше да го казваш?“, последвано от силен удар в стената.