Мрак

Либи Дей

Сега

Като малка живях при втората братовчедка на Ранър в Холком, Канзас, за около пет месеца, докато горката леля Даян се възстанови след твърде бясната ми дванайсета година. Не помня много от онези пет месеца, освен че предприехме класическото пътуване до Додж Сити, за да научим за Уайът Ърп. Очаквахме да видим пушки, бизони, леки жени. А вместо това двайсетина деца се побутвахме, влачехме се в поредица от тесни стаички и разглеждахме архиви, като целия ни ден мина сред прашинки и мрънкане. Самият Ърп не ми направи никакво впечатление, обаче адски ми харесаха онези злодеи от Дивия запад, техните завити мустаци, прегърбени рамене и очи, които проблясваха като никел. Винаги описват човека извън закона като „лъжец и крадец“. А там, в една от онези стаи, които миришеха на застояло, докато служителят разказваше монотонно за изкуството на архивирането, аз се утешавах с бодрата мисъл, че съм срещнала свой спътник. Защото си помислих: „Това съм аз“.

Аз съм лъжкиня и крадла. Не ме пускайте в къщата си, а ако го направите, не ме оставяйте сама. Вземам разни неща. Току-виж сте ме спипали с перления си наниз в алчните ми ръчички, а аз ще ви кажа, че приличат на перлите на мама и ми се е приискало да ги докосна само за секунда, обаче съжалявам и просто не знам какво ме е прихванало.

Майка ми притежаваше бижута, от които кожата й позеленяваше, но вие няма откъде да го знаете. Аз обаче въпреки това ще отмъкна перлите, когато не ме гледате.

Крада бикини, пръстени, дискове с музика, книги, обувки, айподи, часовници. Отивам на парти в нечий дом — нямам приятели, но хората ме канят на разни места — и се връщам с няколко ризи под пуловера, с няколко хубави червила в джоба и с парите в брой, които съм открила в една-две чанти. Понякога вземам и чантата, ако хората са достатъчно пияни. Просто я премятам през рамо и си тръгвам. Изписани с рецепта хапчета, парфюми, копчета, химикалки. Храна. Имам манерка, която нечий дядо донесъл от Втората световна война, притежавам игла за вратовръзка на „Фи Бета Капа“, заслужена от любимия чичо на някакъв тип. Имам стара сгъваема калаена чаша, която не помня кога съм откраднала — от толкова отдавна я притежавам. Преструвам се, че открай време е в семейството.

Непосилно ми е да гледам действителните притежания на семейството си, онези кашони под стълбите. Повече ми харесват вещите на други хора. Те пазят тяхната история.

Един от предметите у дома, които не съм откраднала, е криминален роман по действителен случай, озаглавен „Дяволска жътва: сатанинското жертвоприношение в Кинаки, Канзас“. Излязъл е през 1986 година и е написан от бивша репортерка на име Барб Айхел. Това е всичко, което знам всъщност. Най-малко три мои полугаджета са ми подарявали тази книга сериозно и разумно, и тримата изоставих веднага след това. След като казвам, че не искам да чета книгата, значи не искам да я чета. Като правилото да спя на запалена лампа. На всеки мъж, с когото си лягам, обяснявам, че спя на светло, той винаги изтърсва нещо като „Ще се погрижа за теб, миличка“ и после се опитва да изгаси лампата. Просто ей така. Изглеждат изненадани, че наистина спя на светната лампа.

Изрових „Дяволска жътва“ от камарата с книги в ъгъла — пазя я по същата причина, поради която държа кашоните със семейните документи и разни боклуци: защото някой ден ще ми потрябва, а ако не ми потрябва, не искам никой друг да я има.

На първата страница пише:

Ушите ми забучаха от звуците през онази нощ: силно мъжко сумтене, конвулсивен вой от пресъхнало гърло. Писъците на майка ми като викове на банши. На тъмно. Погледнах снимката на Барб Айхел на задната корица. Имаше къса остра коса, провиснали обеци и сериозна усмивка. Според биографията й живееше в Топека, Канзас, но това е било преди двайсет и няколко години.

Редно бе да се обадя на Лайл Уърт и да му предложа информация срещу пари, но не бях готова отново да изслушам лекцията му за убийството на семейството ми. („Наистина ли мислиш, че Бен е виновен!“) Трябваше да съм в състояние да споря с него, вместо да седя като някаква невежа, която не може да каже нищо полезно. Каквато си бях в основни линии.

Прегледах още малко книгата, легнала по гръб, облегната на сгънатата на две възглавница, а Бък ме наблюдаваше с бдителните си котешки очи дали няма да се запътя към кухнята. Барб Айхел описваше Бен като „облечен в черно самотник, непопулярен и изпълнен с гняв“, а също така „обсебен от най-бруталната разновидност на хеви метъла, наричана черен метъл: песни, за които се говори, че не са нищо повече от кодирани призиви към Сатаната“. Естествено, плъзнах поглед надолу, докато се натъкнах на място, където споменаваше мен: „като ангел, но силна“, „решителна и скръбна“, излъчваща „независимост, каквато рядко откриваме у деца на нейната възраст“. Семейството ни било „щастливо и жизнено, отправило поглед към бъдещ живот на чист въздух и с чист поминък“. Хмм. Въпреки това тази книга беше последната дума по отношение на убийствата, а след като всички онези гласове в Клуба на следователя ми внушаваха, че съм глупачка, нямах търпение да поговоря със страничен човек, който също беше убеден във вината на Бен. Аргументи срещу Лайл. Представих си как отмятам на пръсти: това, това и това доказва, че вие, тъпаци, грешите, а Лайл престава да стиска устни, съзнавайки, че в крайна сметка имам право.

Въпреки това нямах нищо против да му взема парите, ако е склонен да плати.

Не бях сигурна откъде да започна, затова звъннах на „Справки“ за Топека и — какво прекрасно точно попадение — получих номера на Барб Айхел. Все още живееше в Топека и номера й го имаше в указателя. Лесна работа.

Тя вдигна след второто позвъняване, а гласът й прозвуча весело и пронизително, докато не й казах коя съм.

— О, Либи, все се чудех дали ще се свържеш с мен — каза тя, след като издаде някакъв гърлен звук. — Или пък аз да се свържа с теб… Не знаех, не знаех…

Представих си я как се озърта в стаята, как човърка ноктите си притеснено — една от жените, които двайсет минути проучват менюто, но още са в паника, когато дойде келнерът.

— Надявах се да поговорим за… Бен — подех аз, не съвсем уверена как да се изразя.

— Знам, знам, през годините му изпратих няколко извинителни писма, Либи. Просто не знам колко пъти ще трябва да се извинявам за тази проклета, проклета книга.

Неочаквано.

Барб Айхел щеше да се види с мен на обяд. Искаше да ми обясни лично. Вече не шофираше (надуших истинската причина — лекарства, кожата й лъщеше като на човек, който взема твърде много лекарства), затова щяла да ми бъде признателна, ако отида аз. За щастие Топека не е далеч от Канзас Сити. Не че умирах от желание да ходя там — нагледала се бях като малка. В градчето имаше страхотна психиатрична клиника — сериозно, на магистралата имаше табела „Добре дошли в Топека, психиатричната столица на света!“ В града гъмжеше от откачалки и от терапевти, а мен ме караха там за редки и привилегировани външни консултации. Ура за мен. Разговаряхме за кошмарите ми, за пристъпите ми на паника, за гневните ми изблици. Когато станах тийнейджърка, обсъждахме склонността ми към физическа агресия. Ако питате мен, целият град, столицата на Канзас, мирише на лиготиите на лудницата.

Прочетох книгата на Барб, преди да отида да се срещна с нея, въоръжена с факти и въпроси. Обаче самоувереността ми донякъде се стопи през трите часа, които ми отне иначе едночасовото пътуване. Направих прекалено много погрешни отбивки, ругах се, задето нямам интернет у дома, че да си сваля указания. Нямах интернет, нямах и кабелна. Не ме бива в такива неща: подстригване, смяна на маслото, посещения при зъболекаря. Когато се нанесох в къщата си, прекарах първите три месеца, увита с одеяла, защото не можех да организирам да ми пуснат газта. През последните години няколко пъти ми я спират, защото понякога не мога да се накарам дори чек да напиша. Трудно ми е с поддръжката.

Къщата на Барб, когато най-сетне стигнах там, беше скучновато уютна — прилична сграда с гипсова мазилка, която тя беше боядисала бледозелена. Успокоително. С много вятърни звънци. Тя отвори вратата и се отдръпна назад, като че ли я изненадах. Прическата й беше същата като на снимката от книгата, но вече бе силно прошарена. Освен това тя носеше очила с верижка от мъниста, каквито по-възрастните жени описват като „фръцнати“. Беше минала петдесетте, имаше големи стрелкащи се очи, изпъкнали на кокалестото лице.

— Оххх, Либи, здравей! — ахна тя и най-неочаквано ме прегърна, а някаква нейна кост се заби в лявата ми гърда. Миришеше на пачули и вълна. — Влизай, влизай. — Малко чорлаво куче затопурка весело по плочките към мен и залая радостно. Часовник отмери времето. — О, дано да не мразиш кучета, скъпа — каза Барб, като видя как кучето подскочи към мен. Мразя кучетата, дори дребните сладички кучета. Вдигнах ръце, активно отказвайки да го погаля. — Хайде, Уини, остави приятелката ни да мине — глезено започна да го придумва тя. Намразих го още повече, когато чух името му.

Тя ме настани в дневната, която беше препълнена с вещи: столове, канапе, килим, възглавници, завеси, и всичко беше пухкаво и обло, покрито с много плат. Барб се засуети навън-навътре, провиквайки се през рамо, вместо да стои на място, и два пъти ме попита какво искам да пия. Някак си бях сигурна, че ще ми предложи глинена чаша с вонящ чай от корена на някакъв рядък плод или жасминов еликсир, затова помолих само за вода. Озърнах се за бутилки с алкохол, но не видях. Обаче тук определено се пиеха хапчета. Всичко отскачаше от тази жена — бам! тряс! — все едно беше покрита с шеллак.

Донесе сандвичи върху подноси за всяка от нас в дневната. Водата ми беше пълна с кубчета лед. Изпих я на две глътки.

— Е, как е Бен, Либи? — попита тя, когато най-сетне седна. Обаче задържа подноса си отстрани. Средство за бързо бягство.

— О, не знам. Нямам връзка с него.

Тя всъщност, изглежда, не ме слушаше, беше настроена на вълните на собствената си вътрешна радиостанция. Нещо като лек джаз.

— Либи, очевидно е, че изпитвам огромна вина за участието си във всичко това, макар че книгата излезе след произнасянето на присъдата и не й повлия — избъбри тя на един дъх. — Въпреки това участвах в тази прибързана присъда. Такъв беше моментът. Ти беше толкова малка. Знам, че не го помниш, но беше през осемдесетте. Наричаха го времето на „сатанинската паника“.

— Кой? — Питах се колко ли пъти ще употреби името ми по време на разговора. Приличаше ми на такава жена.

— Всички психиатри, полицията, органите на реда, цялата система — по онова време подозираха всеки, че е последовател на Сатаната. Беше… модерно. — Тя се приведе към мен с разлюлени обеци и сучейки ръце. — Хората наистина вярваха, че има широка мрежа от сатанисти, че култът им е много разпространен. Някой тийнейджър започне да се държи странно и веднага го обявяват за поклонник на Сатаната. Ако дете от предучилищната се прибере у дома с особена синина или направи странен коментар за интимните си части, тутакси изкарват учителката сатанистка. Помниш ли процеса срещу семейство Макмартин? Горките възпитателки страдаха години наред, преди да паднат обвиненията. Сатанинска паника. Беше хубава история. Хванах се, Либи. Не я поставяхме под въпрос достатъчно.

Кучето се примъкна към мен и аз застинах с надеждата Барб да го повика. Тя не забеляза обаче, беше приковала очи върху един слънчоглед от цветно стъкло, който мяташе златисти отблясъци от прозореца над мен.

— Историята просто работеше — продължи Барб. — Вече мога да призная, а ми отне десет години да го направя, Либи, че пренебрегнах доста доказателства, които не се вписваха в теорията за сатанинството на Бен, не обърнах внимание на предупредителните сигнали.

— Кои например?

— Ами например фактът, че теб очевидно те бяха подготвили предварително, че ти не беше благонадежден свидетел, че психологът, който ти бяха определили, за да те — цитирам — „измъкне“, всъщност просто ти вкарваше думи в устата.

— Доктор Брунър ли? — Помнех доктор Брунър: хипар с бакенбарди, голям нос и малки очички — изглеждаше като добродушно животинче от книжка с картинки. Беше единственият човек, освен леля Даян, когото харесвах през цялата година, и единственият, с когото разговарях за онази нощ, понеже Даян не искаше. Доктор Брунър.

— Шарлатанин — заяви Барб и се изкиска. Понечих да възразя, да заема отбранителна позиция — тази жена на практика ме наричаше лъжкиня в лицето и си беше вярно, нищо че ме вбеси, обаче тя продължи: — А алибито на баща ти? Онази негова приятелка? Това не би могло да издържи. Този човек нямаше истинско алиби и дължеше много пари на много хора.

— Майка ми нямаше пари.

— Имала е повече от баща ти, повярвай ми.

Вярвах й. Веднъж баща ми ме изпрати в къщата на съседите за жалък безплатен обяд и ми поръча да надникна под възглавниците на дивана за изпаднали дребни и да му ги донеса.

— И онзи кървав отпечатък от официална мъжка обувка, който никой не проследи. Ама то цялото местопрестъпление беше замърсено — това е другото нещо, което пропуснах в книгата. През целия ден в къщата са влизали и излизали хора. Леля ти отишла и взела цял дрешник с вещи и дрехи за теб. Всичко било против полицейските правила и разпоредби. Обаче никой не давал и пет пари. Хората били уплашени. И трябвало да се справят със странен младеж, когото никой в града не харесвал особено, младеж, който нямал никакви пари и не умеел да се грижи за себе си, просто харесвал хеви метъл. Било смущаващо. — Тя се овладя. — Ужасно е. Трагедия.

— Може ли нещо да извади Бен от затвора? — попитах със свит корем. Прилошаваше ми от факта, че тази категорична застъпница за вината на Бен е променила мнението си. И от поредната ми среща с човек, който беше сигурен, че съм лъжесвидетелствала.

— Е, ти опитваш, нали? Мисля, че след толкова години е почти невъзможно тези неща да се оправят — определеното му по закон време за обжалване е изтекло. Трябва да опита с хабеас корпус, а това… Ще е нужно сериозно ново доказателство, за да се задвижи машината. Например страшно убедително ДНК свидетелство. За жалост близките ти са кремирани, така че…

— Да, добре, благодаря — прекъснах я, защото имах нужда веднага да се прибера у дома.

— Пак повтарям, че написах книгата след произнасянето на присъдата, но ако мога да направя нещо да ти помогна, само ми кажи, Либи. Имам известна вина и поемам отговорност за нея.

— Давали ли сте показания пред полицията, изразявали ли сте съмнения, че Бен не го е извършил?

— Ами не. Струва ми се, че повечето хора отдавна са стигнали до извода, че Бен не го е извършил — каза Барб пронизително. — Допускам, че ти официално си се отказала от показанията си? Мисля, че това би било от огромна полза.

Чакаше ме да кажа още нещо, да обясня защо идвам при нея сега. Да я уверя, че да, Бен наистина е невинен, но аз ще оправя нещата. Седеше и ме гледаше, хапваше обяда си и дъвчеше с прекомерно старание. Аз взех сандвича си — краставица и хумус, после го върнах в чинията и оставих отпечатък от палеца си върху влажния хляб. В стаята имаше многобройни лавици с книги, но на тях имаше само книги за самопомощ: „Открийте слънцето!“; „Давай, момиче!“; „Престанете да се наказвате“; „Стани, изпъчи гърди“; „Станете своя най-добър приятел“; „Напред и нагоре!“. И така нататък, колкото искаш такива безмилостни, бодри и нахъсващи заглавия. Колкото повече четях, толкова по-нещастна се чувствах. Билкови лекове, положително мислене, умение да си прощаваме, да приемаме грешките си. Тя имаше книга дори за това как да не закъсняваш. Нямам доверие на хората, които се ориентират към самопомощ. Преди години си тръгнах от един бар с приятел на приятеля — свестен, готин, нормален тип с пуловер с обло деколте и апартамент наблизо. Нравихме секс, той заспа, а аз започнах да разглеждам стаята му и установих, че бюрото му е покрито с лепящи се бележки:

Не се измъчвай за дреболии — всичко е дреболия.

Ако престанем да се стараем да бъдем щастливи, ще си прекарваме доста добре.

Радвай се на живота — никой не го напуска жив.

Не се тревожи, бъди щастлив.

Мен тази неистова обнадежденост ме изплаши повече, отколкото ако бях намерила купчина черепи все още с коса. Изхвърчах навън, обзета от паника, натъпкала бельото си в ръкава.

Не останах още дълго при Барб. Тръгнах си с обещанието скоро да й звънна и със синьо преспапие с формата на сърце, което откраднах от масичката й.