Мъжеядката

11 Край не като в приказките

Клариса се събуди и видя Аарон да си събира нещата. Беше стегнал и нейния багаж. Представа нямаше защо се е разбързал толкова, но й допадаше неговата организираност. Вече усещаше здравото мъжко рамо до себе си. Поздрави се за избора на съпруг.

— Прибра ли Пуфи? — (Пуфи беше едно от плюшените мечета). Тя се чувстваше длъжна на свой ред да прояви малко загриженост.

Аарон се усмихна. Имаше нещо потайно в усмивката му.

— Тръгваме ли вече? — надигна се Клариса. Все още беше облечена в сватбената си рокля.

— Имам новина — съобщи Аарон, докато затваряше ципа на сака си.

— Добра новина, предполагам. Защото, като чуя за „новина“, си представям разни бедствия и ужасии — катастрофа, пожар… друга жена… Аарон? — тя го изгледа с подозрително присвити очи.

— О, боже не. Няма никаква друга жена. Ти напълно ми стигаш — засмя се той и закрачи напред-назад из стаята.

През главата на Клариса започнаха да минават какви ли не мисли. Тя храбро се приготви да посрещне най-лошото. Може би Аарон заминаваше на лечение в клиника за алкохолици и тя трябваше да реши къде да прекара (сама) медения си месец. Може би в Каньон Ранч. Или пък Баха?

Най-после Аарон наруши тягостното мълчание.

— Клариса. Най-добре да ти го кажа направо. Родителите ми се отказват от мен и ме лишават от наследство.

Клариса застина. Никога не се беше чувствала на крачка от смъртта (не беше преживявала сърдечен удар или опасност от удавяне, не бяха я заплашвали с нож), но вече усещането й беше познато. Бясно пулсиращото сърце, недостигът на въздух, студената пот по дланите… Това беше.

Когато се свести, лежеше на пода. Аарон беше сложил възглавница под краката й и й вееше. Чу го да повтаря името й.

— Защо е толкова тъмно?… Запалете лампите… Не виждам нищо.

— Клариса! Така ме уплаши! Строполи се като чувал с тухли…

— Вода. Искам вода.

Аарон изтича да налее вода.

— От чешмата ли е?

— Минералната свърши.

— Обади се на румсървис.

В този момент нещо в изражението на Аарон й напомни за баща й. Теди изглеждаше по същия начин, когато се опитваше да излъже. Или да скрие нещо.

Той се закашля.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Значи ли това, че каретата се е превърнала в тиква?

— Тоест, че след като сме яли и пили за петстотин долара, е време да се омитаме от тук?

— Да.

— Боя се, че точно това значи. — Аарон погледна часовника си.

— С колко време разполагаме? — осведоми се Клариса така, сякаш питаше за времето.

— Пет-шест минути.

Клариса скочи.

— Сватбената рокля… — започна Аарон.

— Няма да я съблека!

— Но с нея… привличаме прекалено вниманието.

— Е, това не е мой проблем, нали?

— Клариса, бъди разумна.

— Аарон — тя изливаше остатъка от шампанското в чаша. — На мен ли го казваш?

Всъщност тя беше учудващо спокойна. Беше чула за хора, запазили хладнокръвие в лицето на неумолимата съдба (по време на опустошителни земетресения, самолетни катастрофи и други бедствия). Възхити се на забележителното си самообладание и на способността си да мисли трезво при създадените обстоятелства.

Вярно, че отказа да съблече сватбената си рокля, но направи компромис — метна халат отгоре й.

Аарон грабна куфарите.

— Ще изкарам колата… ако още си е на мястото.

— Какво?! — едва не залитна Клариса и се опита да каже нещо, но Аарон запуши устата й с целувка и тя се почувства като във филм с Кари Грант и Одри Хепбърн.

След малко Аарон, който беше отишъл да извика асансьора, се завърна тичешком и грабна Жълтата неонка.

— Не изоставяй боен другар при никакви обстоятелства! — провикна се той, докато тичаше по коридора.

Клариса никога не го беше виждала толкова кипящ от живот. Направо й се завиваше свят, като го гледаше.

В асансьора се оказаха притиснати между две колички на румсървис. От аромата на прясно кафе и гофрети за по трийсет долара на Клариса й се доплака.

Едва беше успяла да стигне върха и вече се спускаше главоломно надолу.

Когато седнаха в бентлито, Клариса безсилно облегна глава на стъклото. Стомахът й беше празен и настойчиво й напомняше, че е пропуснала закуската, а главата й сякаш щеше да се пръсне.

Аарон сви на изток по булевард „Сънсет“ и се опита да сложи ръка на рамото й, но Клариса се дръпна като попарена.

Още му беше ядосана. Не знаеше дали изобщо ще може да му прости. Чувстваше се ограбена.

— Клариса? Спомняш ли си какво си говорихме преди сватбата?

Тя направи гримаса, сякаш беше отпила вода от тоалетната чиния. Беше си спомнила.

— Господи… само ако знаех, че съществува дори най-малката вероятност това са се случи…

— Какво? Не би се омъжила за мен?

Тя замълча.

— Това „да“ ли означава?

— Разбира се, че щях да се омъжа за теб — каза най-после Клариса, но гласът й звучеше глухо. — Щях да го направя, но нямаше да бия барабани…

Той се усмихна.

— Ето го моето момиче…

— Все пак… ще ми кажеш ли какво точно се случи? Затова ли родителите ти изобщо не дойдоха?

— Всъщност… те бяха тук.

Аарон сви по „Ла Бриа“. Колкото по на изток отиваха, толкова по-зле се чувстваше Клариса.

— Как така? Аз не ги видях. Сигурна съм, че щях да забележа майка ти с тази нейна прическа.

— Не се подигравай с майка ми.

— Бети Крокър!

— Клариса.

— Добре. Казвай.

— Когато ти отказа да подпишеш предбрачния договор, те просто не се появиха на сватбата и отидоха да се забавляват в „Юнивърсъл Студиос“.

— Но… това е ужасно.

— И решиха да ме лишат от наследство.

— Допуснали са голяма грешка. Имах такива планове за тях. Щях да се опитам да внеса малко разнообразие в живота им. Можеха само да са ми благодарни. — Клариса говореше искрено. Изобщо не можеше да разбере тези хора. При положение, че можеха да живеят в Южна Калифорния и да посещават „Юнивърсъл Студиос“ всеки божи ден, те се бяха забили някъде в затънтената провинция… дори не си спомняше точно къде.

— А къде всъщност отиваме? — изведнъж попита Клариса.

— Ще ти призная, че решението им не бе съвсем изненадващо за мен и не ме свари неподготвен. Наел съм апартамент.

— А какво стана с къщата ти?! — задъха се Клариса. — С Джинджър Роджърс и Фред Астер? С розовото стълбище?

— Забрави за тях.

— Е, колата поне ни остава — облегна се назад Клариса омаломощена.

— Само до края на седмицата.

— Оо, боже. Та ти си напълно прецакан… Оставили са те на сухо.

— И двамата сме на сухо, Клариса. Започваме от нулата. Какво по-хубаво от това?

Отклониха се от улица „Холивуд“ и свиха по тясна алея, която отвеждаше към жилищен блок, строен някъде през петдесетте. Мрачна постройка, обрасла в бръшлян. Клариса потръпна. По такива места живееха рояци безпарични студенти.

— Ето че стигнахме — бодро каза Аарон.

— Не мърдам от колата — заяви Клариса.

— Клариса, спомни си брачната клетва — „заедно в добро и зло“.

— Да, но не подозирах, че неприятностите ще започнат от първия ден. Не би трябвало да стане така! Не е честно.

Друго е примерно след трийсет години да получиш рак на задника, нещо такова.

Аарон излезе от колата и мина от нейната страна, но Клариса не му позволи да отвори вратата. Не искаше и да чуе за слизане. През ум не й минаваше да остава на това ужасно място.

— Клариса, нищо страшно не е станало. Толкова хора започват от нулата.

— Е, аз не съм от тях! Нямам намерение да започвам от нулата!

Вече бяха започнали да привличат вниманието. От прозорците надничаха глави и с любопитство наблюдаваха спора между момичето в колата („Това под халата сватбена рокля ли е?!“) и младежа с морскосин пуловер, който приличаше на Биф от „Смъртта на търговския пътник“.

Момичето изведнъж погледна нагоре и показа среден пръст с грижливо поддържан френски маникюр на двама, надвесени от балкона.

— Виж ги само! — извика тя на мъжа, застанал до бентлито. — Приличат на посредствени актьори от сапунен сериал. Не разбирам какво изобщо търсим тук!

Някой ги замери отгоре с кожен сандал.

— Пфу! Изкуствена кожа… — потръпна Клариса. — Искам при мама.

Тя бързо набра номера на майка си, но чу баладата на Чък Маниън, изпълнена на тромпет. Беше се включил телефонният секретар. Клариса издаде жален, протяжен звук като кит в период на чифтосване.

— Мамо, обажда се Клариса. В беда съм! Аарон вече е беден.

Тя прекъсна обаждането и набра номера на баща си. Това я позатрудни малко — баща й сменяше номера си кажи-речи всеки месец, за да се отърве от кредиторите, от данъчните и от адвокатите на разни непълнолетни „кайсийки“.

По подобен начин сигурно действаше и Пабло Ескобар, колумбийският наркобарон.

Междувременно Аарон вече се беше качил горе и я наблюдаваше от балкона. Чу го да разговаря с новите им — о, не! — съседи.

— Кой се обажда? — чу се гласът на телефонния секретар.

— Клариса, дъщерята на Теди.

— Изчакайте за момент.

Клариса изчака. Слънцето изплуваше иззад облаците и се издигаше нагоре. Биеше едва девет сутринта. При други обстоятелства това би било началото на един прекрасен ден. Тя въздъхна.

— Сладкишче! — възкликна най-после баща й в слушалката. — Поздравявам те! Сватбата беше невероятна!

— Теди, телефонният ти секретар е ужасен. И защо не ми вдигна ти, след като си вкъщи?

— Бях зает, миличка. На компютъра съм…

— Ти?!

— Точно така, да ти се похваля — има 64 RAM, 156 К, работя по въпроса за DSL — тук, на запад, е малко трудничко…

— Теди…

— Та ти казвам, точно разговарях по интернет с едно бонбонче от Финландия, истинско бижу. Свири на барабани и иска да стане актриса, засега е снимала само порно, но нищо хард…

— На колко години е?

— Поне на деветнайсет.

— О, Теди. А какво стана с Кайсийка? Исках да кажа, Ейприкът. Чух, че се била хванала със Слокъм…

Клариса затвори очи и се облегна назад. Усилието да води светски разговор в този момент й се струваше твърде изтощително.

— Тя ли? Тя не гледаше на връзката ни достатъчно сериозно…

— Така ли?

— И ми отмъкна един куп неща — една картина, сребърен сервиз, няколко чека.

— Много съжалявам… Татко, имам проблем. Сериозно съм загазила.

— Да не се е случило нещо с Аарон.

— Аарон е добре, но…

— Това момче наистина ми харесва.

— Родителите му го лишиха от наследство.

— Я гледай…

— Само това ли ще кажеш?

— Много лошо…

— Наистина много лошо — Клариса се разплака. — Ужасно. Като кървящи хемороиди… Като дизентерия… Като…

— Мога ли да ти помогна с нещо, Сладкишче?

За пръв път от това обръщение не я побиха тръпки.

— Хей, Аарон! — провикна се тя победоносно към съпруга си, който пушеше малко по-настрани с новите си приятели и похапваше „Чирпос“ от една голяма купа. — Връщай се в колата! Отиваме при Теди!

— Няма да стане. Няма да моля баща ти за никакви пари.

— Аз обаче ще го моля.

Баща й винаги досега беше плащал наема й. Не виждаше причина сега, след като вече беше семейна, да не продължат добрата традиция. Но първо трябваше да си намерят прилична къща.

— Няма да приема никакви пари от Теди!

— Аарон, вярвам в теб. Както и в бъдещето на брака ни. Но не и ако живеем под границата на бедността.

— Господи. Няма такава опасност.

— Аарон, разбери, че не мога да живея в такава дупка. С всичко останало мога да се примиря.

Това, разбира се, беше лъжа. Щяха да принадлежат към средната класа. Колко по-ниско можеше да падне човек? Дори преди брака социалното й положение беше по-добро. Ами сватбените подаръци? Можеше ли да ползва сребърните прибори и сервизите от фин китайски порцелан в тази мизерна дупка?

Теди ги посрещна облечен в копринена пижама и усмихнат до ушите и ги покани в просторния си хол. Вратата към кабинета му беше отворена — виждаше се включеният компютър и петното на стената, където доскоро беше висяла някаква картина. Въздухът беше тежък от застоял цигарен дим.

— Много мислих за твоя проблем, Сладкишче. И реших, че най-добрият начин да ти помогна, е изобщо да не се намесвам.

— Какво говориш, Теди? — Клариса смаяно отстъпи назад. Аарон побърза да издърпа един от столовете, тапицирани в убийствено лилаво, и тя се свлече на него.

— Само помисли, миличка. Ами че това е най-доброто, което изобщо можеше да ти се случи — той звучеше така развълнувано, сякаш току-що беше спечелил милион на конни надбягвания. Или на боксов мач между две от приятелките му.

— Не виждам нищо хубаво в цялата ситуация, Теди. Сигурно е заради стреса. Ще ти бъда благодарна, ако ми отвориш очите.

— Знаеш ли, Сладкишче, най-романтичният период от брака ни с майка ти беше в началото, когато започвахме от нулата.

— Само не споменавай този израз, Теди! Алергична съм към него — побиват ме тръпки.

— Защо? Няма нищо лошо в това да се сблъскате с живота. Ще пием ли по едно „Блъди Мери“, Аарон?

На Клариса й се искаше да закрещи.

— Как можеш да говориш за това с такъв лековат тон?! Имам чувството, че се забавляваш с нещастието ни. Ще свършим, нагъвайки котешка храна направо от консервата, а ти ми говориш за романтика!

— Дъщеря ми винаги е имала усет за драматичното — с гордост отбеляза Теди.

— Забелязал съм — потвърди Аарон.

— Е, какви са плановете ти, синко?

— Зарежи това „синко“, Теди — сряза го Клариса. — Важни са делата, не думите.

— В понеделник започвам работа — спокойно отговори Аарон.

— Като продуцент? — попита с надежда в гласа Клариса.

— Асистент на продукция. Ще получавам по триста долара седмично.

— Асистент на продукция?! — простена Клариса.

— Е, не мога да започна от най-високото стъпало. Първо трябва да мина през чиракуването. — Настроението на Аарон изобщо не изглеждаше помрачено.

— Ами договорът за „Прясно разведен“? Нали уж всичко беше уговорено…

— Уговорката остава, но сценарият все още не е готов. Това може да отнеме доста време, а междувременно трябва да се работи нещо. Не мога да стоя и да чакам.

Клариса поклати глава невярващо. Струваше й се, че това е някакъв лош сън.

Компютърът записука.

— О, това е моята кукличка от Украйна — грейна Теди. — Ще ме извините ли?

Той стисна ръката на Аарон и щипна Клариса по бузата, при което тя едва не отхапа пръста му.

Теди се устреми към кабинета си, като добави в движение:

— Клариса, момичето ми, време е да пораснеш. Досега не бях добър баща — мисля, че доста те поразглезих. Време е да проявя малко твърдост — за твое добро.

— Знаеш ли какво мисля аз да направя за твое добро, Теди? — провикна се след него Клариса. — Да докладвам доходите ти на данъчните власти. Време е и ти да се научиш да поемаш отговорност и да се сблъскаш с живота!

Баща й им помаха за довиждане, докато Аарон я избутваше към вратата.

Клариса се изтръгна от него, втурна се в кухнята, събра всички вилици на баща си и ги отнесе.

— Като толкова обича да започва от нулата, да го видим сега…