Мъжеядката

28 Раждането на… сина

Дойде денят, в който Теди трябваше да се изправи пред съда. Осъдиха го да лежи шест месеца във федералния затвор. Изпълнението на присъдата трябваше да започне след седмица, така че междувременно той можеше да посети галапредставлението на „Ангелите“ в „Стардъст Паладиум“ заедно с дъщеря си. Щеше да има удоволствието да види собствената си съпруга, облечена в трико, с широкопола шапка на главата, заедно с още двайсетина „антики“ като нея, да танцува степ на мелодии, стари колкото света.

— Какво пък — каза той, докато двамата с Клариса седяха в колата на път за „Стардъст Паладиум“, — можеше да бъде и много по-зле. Добре, че беше Аарон. Бог да благослови това момче. Намери ми златен адвокат!

Клариса въздъхна и намести колана си. Бебето отвътре риташе (или я удряше с лакът). Замислено погали изпъкналия си корем. Още не беше казала на баща си, че Аарон не е никакъв Аарон и не се знае кой е всъщност. Много объркано й се струваше.

— Възможно е шестте месеца в затвора да ти се видят по-кратки от това представление — предупреди баща си тя. Трябваше да бъде подготвен за онова, което го очакваше.

— Недей така — смъмри я той. — Майка ти ще има нужда от нашата подкрепа.

— Че нали за това отиваме — сви рамене тя.

— Виж какво, майка ти е положила толкова грижи за теб. Мисля, че заслужава повече уважение.

— Каква муха ти е влязла в главата? — изгледа го Клариса.

— Какво да ти кажа… Вече съм на шейсет години и започнах да се замислям за някои неща. А освен това влизам в затвора… Неведнъж съм мамил съпругата си, а дъщеря ми ме смята за стар досадник… Освен когато не й трябват пари.

— И чия е заслугата?

— Моя — въздъхна той. — Там е работата.

— Не знам, Теди. Рядко се е случвало да си обзет от разкаяние… Ти просто не си такъв.

— Ако искаш, не го вземай за чиста монета. Не е необходимо да ми вярваш. Просто те моля да проявиш малко повече разбиране към майка си.

Клариса извърна глава към прозореца и се загледа навън.

— Какво се нацупи сега?

— Не съм се нацупила — отвърна Клариса и още повече се нацупи. Чувстваше се като десетгодишно момиченце, което бяха смъмрили.

„Ангелите“ бяха с яркочервени устни, напудрени лица и фигури на двайсет и пет годишни танцьорки, въпреки че всички бяха поне на петдесет. А когато майката на Клариса се появи на сцената, Теди закрещя като гимназист на мача на любимия си отбор. Очите му сияеха, при това без да е пил нито капка. Докато го гледаше как се вълнува и ръкопляска, Клариса изведнъж разбра, че той още обичаше майка й. След всичките тези години, след всички скандали и изневери още я обичаше.

Чудеше се кое я караше да се чувства по-зле: дали фактът, че в сравнение с майка си и нейните приятелки изглеждаше като торба с картофи, или смущаващото откритие, че чувството между родителите й още не беше угаснало. Този факт сам по себе си беше достатъчен, за да извади от релсите човек.

По средата на патриотичния танц (шапките на танцьорките бяха сини, бели и червени, с ленти на звездички, Клариса изведнъж се присви и се обърна към Теди:

— Ще изляза за малко. Имам контракции.

През последната седмица те не й даваха мира.

Баща й кимна съчувствено.

— Знам как е. И мен тези дни нещо ме свива гърбът…

Тя само поклати глава и се запромъква между редовете, като внимаваше да не нанесе на някого средна (или тежка) телесна повреда.

— Фалшиви контракции са — уведоми тя Грейви по клетъчния телефон веднага щом се добра до тоалетната (въпреки че официално не си говореха).

— Откъде знаеш?! — разтревожено попита Грейви.

— Просто знам… Ох! — тя хвана стомаха си и простена.

— Колко начесто са контракциите?

— Казвам ти, че това е фалшива тревога! — изрева Клариса.

— Извинете, свършвате ли скоро? — чу се глас отвън. — Тук се е образувала опашка…

— Трябва да приключваме — въздъхна Клариса. — Пак ще ти се обадя.

Наистина отвън се виеше опашка — тоалетните бяха само две, а в залата имаше петстотин места.

— Добре ли си, миличка? — попита я загрижено една от жените.

— Да, нищо ми няма, обикновено неразположение — нали знаете как е… — Клариса проследи погледите на жените и затаи дъх. Обувките й бяха мокри. Беше се напишкала. Нямаше ли да имат край униженията й?

Една от жените дрезгаво извика:

— Бързо повикайте лекар!

— Нищо ми няма — измъчено каза Клариса. — Добре съм. Оставете ме на мира.

— Миличка — погледна я майчински друга жена и я прегърна през кръста (което се оказа доста трудно). — Водата ти току-що изтече.

Клариса се взря в очите й, обзета от луда, разтърсваща паника. После се свлече на пода.

— Дръж се, Сладкишче! — викаше Теди, който седеше до нея отзад в линейката и стискаше ръката й.

— Няма нужда да крещиш. Не съм глуха…

Майка й седеше от другата й страна, все още със сценичния си грим и с трикото, и също държеше ръката й.

— Аууу! — изрева Клариса. — Това болеше!

Майка й закрещя на испански на шофьора да побърза.

После се извърна към Клариса, сложи ръка на изпотеното й чело и заговори ласкаво:

— Няма нищо, миличка. Всичко ще мине… Всичко ще свърши много бързо.

— Ааааааааа! — беше отговорът на Клариса.

За миг в изтормозеното й съзнание се мярна мисълта за приятелките.

— Мамо… бързо! Подай ми телефона!

— На кого ще звъниш в това състояние?

— Дай го!

Майка й разрови чантата й и измъкна нокията на Клариса. Тя я грабна и набра номера на Грейви.

— Грейви! — каза задъхано. — Раждам и ви искам тук в пълен състав, иначе няма да кръщавате бебето, нито ще ти кажа името на оня мъж, който една вечер питаше за тебе и който вече е официално разведен!

После извика сърцераздирателно и подаде телефона на баща си, който довърши вместо нея разговора и обясни на Грейви къде трябва да отиде.

Последното, което си спомняше Клариса, беше, че двама мъже в бели престилки я внесоха на носилка в спешното отделение. После всичко потъна в мъгла.

Но виковете й (поне според мълвата) можели да се чуят от Лонг Бийч до Санта Моника.

— Имаш само два сантиметра разкритие, Клариса — каза доктор Кац.

— Какво ще рече това? — простена тя.

— Ще ти сложа епидурална упойка, когато разкритието стане поне четири сантиметра.

— Слушай какво, докторе — хвана го за яката Клариса. — Когато тръгнеш да раждаш, ти чакай четири сантиметра разкритие. Искам си упойката сега.

Доктор Кац се освободи от хватката на Клариса с плавно, отработено движение.

— Веднага се връщам! — И той бързо се измъкна от стаята.

Клариса сграбчи ръката на майка си и я стисна, като крещеше неистово. Теди изведнъж се изправи и също се насочи към вратата.

— Отивам да взема камерата. Това трябва да се документира.

Клариса и майка й се спогледаха.

— Мамо! Обещай ми, че ще унищожиш тази касета.

Майка й се усмихна и кимна.

Клариса се отпусна назад, поуспокоена.

Майка й мълчаливо държеше ръката й.

— О, мамо — каза по едно време Клариса. — Не знаех, че било толкова тежко…

— О, това е нищо. Чакай само да стане тийнейджър.

Раждането минава през четири етапа. Първо започват леките контракции, през около двайсет минути, и междувременно разкритието нараства, докато стане четири сантиметра. За Клариса първият етап започна в тоалетните на „Стардъст Паладиум“ пред очите на тълпа непознати. После следва по-активната фаза (контракциите стават по-интензивни, а разкритието се увеличава на осем сантиметра). При Клариса активната фаза се характеризираше с две основни събития: а) доктор Кац (заплашен, че сънната му артерия ще бъде прерязана) най-после склони да й постави епидурална упойка; и б) Съзвездието пристигна с трясък и гръм. Тъкмо навреме — Клариса вече беше в настроение да си бъбри и да обсъжда кои от децата звезди, участвали навремето в шоуто „Факти от живота“, понастоящем се снимат в порно.

Втората фаза включва самото раждане, но дотогава Клариса вече беше дотолкова безчувствена (благодарение на епидуралната упойка), че се наложи да прекъснат играта й на „Знаменитости“ с момичетата на най-интересното място, за да й съобщят, че бебето всеки момент ще излезе на бял свят.

Точно тогава забеляза, че доктор Кац вече не носеше сватбения си пръстен.

— Напъвай, Клариса! — заповяда й той. — Силно! Хайде, давай!

— Напъвам…

— Не е вярно! Нищо не правиш!

— Хайде, Сладкишче. Напъвай!

Едва сега осъзна, че баща й също беше в стаята. С видеокамера.

— Татко! Веднага излез от тук!

— Напъвай, Клариса! — присъедини се към хора и майка й.

После вече не различаваше отделни гласове, защото всички викаха — Грейви, Дженифър, Поло, дори и Сузи, която се беше облякла като за ревю — с ботуши от кожа на алигатор от най-новата есенна колекция.

Клариса изкрещя и напъна с всички сили (така поне си мислеше, защото не чувстваше нищо от кръста надолу). Напъна, като че ли съдбата на цялата нация зависеше от това и ето че главата на бебето изскочи.

— Момче е! — извика доктор Кац.

— Имаш син! Браво, Сладкишче!

Майка й само се усмихваше през сълзи.

Момичетата пищяха от радост.

— Вижте му топките! — това, разбира се, беше Поло. — Юнак!

— Момче ли е? — задъхано попита Клариса. — Сигурни ли сте?

— Аз лично съм сто процента сигурен — засмя се доктор Кац. — А приятелките ти могат да го потвърдят.

Той сложи на гърдите й току-що повитото бебе.

— Искате ли да му дадете да суче? — попита я сестрата.

Клариса кимна. Досега не си беше представяла, че ще кърми бебето, но сега изведнъж цялото й тяло закопня за това.

— Бихте ли… ни оставили за малко сами? — тихо попита Клариса. Не можа да познае собствения си глас. Гърлото й беше пресъхнало. Сред всеобщото оживление никой не я беше чул. Тя повтори въпроса си, този път по-силно.

Доктор Кац я погледна.

— Разбира се. Моля ви, хайде да се оттеглим и да оставим младата майка да се запознае с един много специален човек.

Той й намигна и Клариса отново си зададе въпроса къде се беше дянал сватбеният му пръстен. Но като помисли трезво, реши, че той просто го сваляше, когато израждаше. На никого нямаше да му е приятно да чисти късчета плацента от пръстена си.

Майка й излезе от стаята последна, като преди това целуна дъщеря си и бебето.

Бебето зарови носле в огромните й гърди и засука. От време на време издаваше доволни сумтящи звуци като прасенце или малко кученце.

— Е — каза си Клариса. — Значи това било…

Тя се вгледа в малкото вързопче. Едва сега осъзна, че беше подготвила само момичешки имена — изобщо не й беше хрумнало, че бебето може да е син.

— Кой си ти, малко човече?

Прехвърли няколко мъжки имена през главата си, но те бяха все на бивши гаджета и й навяваха неприятни асоциации. За миг й мина през ум да го кръсти на баща си, но отхвърли идеята, тъй като според еврейската традиция, децата се кръщаваха само на мъртви роднини.

Би могла да го кръсти на Псевдо-Аарон… Разбира се, при положение, че знаеше истинското му име.

Най-после въздъхна.

— Е, мъничък, какво ще кажеш да изчакаме малко? Рано или късно все ще разберем кой си.

Бебето изскимтя и тя прие това като знак на съгласие. Вече започваха да осъществяват контакт. Усмихна му се — първата й истинска усмивка, откак беше започнало раждането.

— Е, кой е онзи, който бил разведен? — поиска да узнае Грейви.

Тя държеше бебето Хикс (учудващо сръчно) и лекичко го полюляваше.

— Патладжанът — отвърна Клариса, докато смучеше със сламка някаква съмнителна течност. — С тексаски акцент и белег от прясна рана. Сещаш ли се?

— О, да — сбърчи нос Грейви. — Нямам интерес.

— Той обаче явно има. Беше на оня благотворителен търг и питаше за теб. Нарече те „интересно момиче“.

— Така ли каза?

— Честна дума. Не го ли… стискаш много?

— Шшшт. Знам си работата.

— Май е гладен… Дай ми го.

— Глупости. Храни го преди десет минути.

— Сигурно пак е огладнял, нали е мой син.

Грейви направи физиономия, но й подаде бебето. Родителите на Клариса бяха отишли да хапнат нещо и (според указанията на Клариса) да напазаруват от деликатесния, а приятелките й въртяха телефони. Трябваше да съобщят новината на много хора (за да ги ядосат).

Никой не спомена Псевдо-Аарон. Познаваха я достатъчно добре, за да не посмеят да повдигнат тази тема.

Грейви притегли един стол, седна и се вгледа замечтано в Клариса, която кърмеше бебето.

— Ох… — въздъхна тя. — Чак и на мен ми се приисква…

— Да имаш такива гърди? Нека си откърмя бебето и ти ги подарявам.

Грейви й се закани, но в този миг…

— Толкова си красива — чу се откъм вратата гласът на Псевдо-Аарон.

Той държеше огромен букет и плюшено мече. Изглеждаше някак по-зрял и много привлекателен. Само като го погледна, на Клариса й се прииска да се завре под леглото.

— О, донорът на спермата се появи — оповести Грейви.

— Грейви — погледна я Клариса.

Тя сви рамене и излезе от стаята. Клариса остана насаме с Псевдо-Аарон.

— Мога ли… да го видя по-отблизо?

— Не знам… чакай да погледна графика му… Имаш късмет.

Тя откри главичката на сина си.

— Прилича на теб — заяви Псевдо-Аарон. — Толкова е красив. Знаеш ли колко ти прилича да си майка?

— Дрън-дрън. Одрал ти е кожата и ти много добре го знаеш.

Чувстваше се изтощена, гола и уязвима. За пръв път изпитваше стеснение от мъж.

— Клариса.

— Псевдо-Аарон.

Тя затвори очи. Силите я напускаха. Добре поне, че сутринта си беше измила косата.

— Да? Искаш ли нещо? Само кажи от какво имаш нужда.

Тя въздъхна. Чувстваше се объркана. Искаше ли нещо?

От какво имаше нужда? Само преди няколко месеца би отговорила, без да се замисли.

— Не знам… Искам да спя.

— Как ще се казва бебето? Реши ли вече?

— Нямам идея. За какво му е име… докато не тръгне на училище?

— Клариса. Това е нашият син. Разбира се, че има нужда от име.

— Надявам се, че имаш предложение.

Псевдо-Аарон я погледна.

— Джеймс. Джеймс Танер. Младши.

— Джеймс? Това ли е… името ти?

— Да. Кралско име.

— Друго предложение?

— Защо? Какво му е на Джеймс?

— Давай другото.

— Той все пак е и мой син.

— А ти си човекът, който се преструваше на друг, за да се омъжа за него.

— Никой не може да се престори на друг…

— И освен това нае адвокат по бракоразводни дела.

— Моля? Никакъв адвокат не съм наемал. Не мога да си го позволя.

— Не отричай. Знам, че искаш развод.

— Кой е казал, че искам развод?

— А не искаш ли?

— Искам само… да поговорим. И да си изясним някои неща.

— Като например — връзката ти с онова момиче.

— Няма никакво момиче! А какво ще кажеш за твоя английски денди?

— Саймън е…

— Привет! — Ето че едва бяха споменали името му и той не закъсня да се появи. С огромен букет от балони.

Клариса настръхна. Не можеше да понася балони.

Е, това поне улесняваше нещата. Никога нямаше да бъде с човек, който й носи балони.

— Изчезвай оттук — обърна се към него Джеймс.

— Не мърдам от тук — изпъчи гърди Саймън. — Смятам да се оженя за Клариса.

— Какво?! — подскочи Клариса. — Кой ще се жени? И… откъде измъкна това елече, Саймън?

— Харесва ли ти? От есенната колекция е.

— Достатъчно! — Джеймс се пресегна и се опита да хване Саймън за яката.

— Луд човек! Луд човек! Спрете го! — закрещя Саймън и се скри зад леглото на Клариса.

— Саймън, моля те, излез! — развика се и тя. — Имам нужда от малко спокойствие! Току-що родих!

— Нали чу какво каза тя? — заплашително го изгледа Джеймс.

— Тя говори така… само заради теб. С Клариса се познаваме от цяла вечност…

Джеймс се пресегна, хвана го за косата и се опита да го издърпа.

— Какво правите?! — закрещя Клариса. — Веднага престанете! Саймън, моля те. Аарон, тоест… Джеймс, е баща на бебето. Остави ни да си кажем две приказки.

— Но… аз мислех, че…

— Саймън, разбери най-после. Онази нощ не сме правили секс. Набий си го в главата.

— Както искаш… — сви рамене той. — Къде да оставя балоните?

— Горе, в детското отделение.

— Да. Добре. Ясно — каза Саймън с каменно изражение и излезе от стаята.

Клариса погледна бебето, което, слава Богу, беше проспало цялата грозна сцена и нямаше да запази спомен от нея. Джеймс седна, като дишаше тежко.

— Знам, че разводът нищо не решава — продължи тя прекъснатия разговор. — Жив пример за това са родителите ми. От друга страна, може да сме минали всички граници. Може толкова да съм те намразила, че да започна да слагам гвоздеи под гумите на колата ти и лайна върху листовете със сценария. Може да съм решила да превърна живота ти в ад.

— Достатъчно — засмя се Джеймс. — Пощади слуха на бебето. Нека първо да опознае добрите ти страни…

— Не ме прекъсвай. Нали искаше да поговорим. Опитвам се да ти кажа, че може да те мразя повече, отколкото си мисля, защото преживях тежко раждане, цялата съм разкъсана от тази голяма глава, шиха ме и ме натъпкаха с болкоуспокояващи, така че в момента съм доста замаяна и не мисля трезво.

Джеймс се усмихна.

— Освен това не ти трябва жена, която няма да спи с теб, защото никога, никога, никога, кълна се, няма да сложа нещо там долу. Освен торбичка лед.

Джеймс отново се усмихна. После целуна Клариса по челото и бебето по главичката.

— Обичам те, мъничък Джеймс.

Клариса го перна по ръката.

Той се ухили и каза:

— Връщам се след малко. Ще ти донеса нещо сладко.

— Шоколад!

— Ще видим… — Той й прати въздушна целувка.

— Проклети трапчинки… — промърмори Клариса зад гърба му. — Ау. Извинявай, бебчо.

В този момент видя същите трапчинки на бузките на бебето си и се усмихна.

Този покой продължи не повече от петнайсет секунди. Родителите й нахлуха в болничната стая сияещи, хванати под ръка.

— Сладкишче, да ти съобщим новината. С майка ти решихме да се оженим!

Тя се облегна на възглавницата и затвори очи.