Мъжеядката

22 Седмият кръг на ада

Клариса беше на фризьор в Бевърли Хилс с майка си (в салон, чиято клиентела се състоеше от дами, които обядват стрък целина в комбинация с шампанско и болкоуспокояващи). Това беше голяма грешка от нейна страна.

Дори повече от грешка.

Фризьорът, който й правеше прическата, беше около петдесетгодишен, с мазна конска опашка. Майка й го наричаше „Джоакин“ или нещо такова. В резултат на усилията му Клариса заприлича на телевизионна звезда на средна възраст. Майка й беше очарована и възнагради Джоакин с огромен бакшиш. (По думите й Клариса най-после беше заприличала „на човек“.) Клариса реши да не спори. Поне на глас.

След „гостуването“ на Сузи се чувстваше като спаднал балон (и последната капка енергия я беше напуснала и нямаше желание да предизвиква света на двубой). Дори не събра куража да се обади на Грейви, която я беше предупредила да си намери адвокат овреме, за да има кой да защитава интересите й (нейните и на бебето). Беше се оставила в ръцете на майка си и тя я влачеше като пудел. След фризьора минаха през козметик, който им приложи някаква „много ефективна“ процедура с евкалиптова пара, а после се отбиха в „Сакс“, където Клариса трябваше стоически да гледа как майка й (четирийсет и пет кила с мокри дрехи) пробва черен клин — за танците. До този момент вече доброволно беше приела мъченичеството си — същинска Жана д’Арк.

Клетъчният й телефон звънна, докато търпеливо чакаше майка си да разгледа щанда за дамски чанти.

— Клариса, току-що чух най-страхотната новина! — чу се възторженият глас на Джен.

— За днес си имам вече новина. Аарон си е наел адвокат — глухо каза Клариса от седмия кръг на ада.

Джен ахна.

— Шокирана ли си?

— Мисля, че… това не може да е вярно.

— И защо мислиш така? — попита Клариса с безумната надежда, че Джен може и да знае нещо. Което тя не знаеше.

— Слушай сега, да ти кажа кого срещнах. Нали я знаеш Бебе, която познава Ерика, която познава Лорън, която е казала на Лизи, а тя пък го е споменала пред Рейчъл…

— Дженифър!

— Добре, накратко. Бебе познава модния редактор на „Климат“.

(За Западния бряг „Климат“ беше това, което беше „Пийпъл“ за цяла Америка.)

Или поне нещо подобно.

Във всеки случай Клариса обичаше „Климат“.

— Обичам „Климат“.

— Знам. Говорих с тази жена, модната редакторка. Казах й за теб. Иска да се срещнете.

— С мен ли иска да се срещне?

— Що за въпрос? С теб, разбира се.

— Защото аз вече не съм аз. Или по-точно съм аз — на квадрат. Освен това имам прическа, която ще издържи на ядрен взрив. И съм бременна. И приличам на поничка…

— Стига, Рис. Винаги си изглеждала страхотно. А сега дори повече отвсякога. Отива ти да си малко по-закръглена. Така си още по-изкусителна.

Джен беше ужасна лъжкиня, но можеше да ти вдигне акциите. Клариса я обичаше.

— Кога иска да се срещнем?

— Това е моята Клариса!

Клариса успя да приглади криво-ляво архитектурния колос на главата си и отиде да се срещне с Морган Ле Гранж в офиса на „Климат“ на булевард „Уилшър“. Тук сградите бяха в испански стил, а в кафенетата вместо намусени, троснати колежани те обслужваха намусени, троснати хипита.

С излизането си от асансьора Клариса се озова в непривичен, но примамлив свят — по стените бяха накачени с артистична небрежност корици от списания, младежът на рецепцията имаше обеца на носа и халка на езика, а мебелировката сякаш беше взета от литературен салон във Венеция.

Не може да се каже, че се чувстваше тук като у дома си, по-скоро се чувстваше като на екзотично пътешествие. Усещането й харесваше.

— Клариса — посрещна я жена, облечена в сиво (новият хит в модата, какъвто доскоро беше розовото, а преди това — кафявото). — О, боже! В кой месец си вече?

— Почти в петия.

— Изглеждаш страхотно!

— Благодаря — избърбори Клариса.

Беше готова на всичко за тази жена — да й измие колата, да чете приказки за лека нощ на децата й, да направи свирка на съпруга й… не, не чак дотам.

Вътре в кабинета на редактора (тапициран с червено като покоите на кардинал), Морган седна отгоре на бюрото си крак върху крак и повтори колко се радва да види Клариса, колко е слушала за нея и как точно в момента не могат да й предложат нещо подходящо, но ще я имат предвид и при първа възможност…

Клариса я изгледа втренчено.

— Искате да кажете, че не търсите човек…

— Да, за съжаление, в момента не търсим.

Клариса безуспешно се опита да се надигне от дивана, в който беше хлътнала.

— Тогава… за какво е тази среща?

— Изисква я доброто възпитание. Имаме общи познати… човек никога не знае. Всъщност… имаш ли някакъв опит в писането?

— Не, но имам остър език. Казвали са ми го. Освен това пиша грамотно. Знам кога да използвам запетая.

Морган се усмихна.

— Тук не използваме запетаи.

— Откъде сте? — попита Клариса.

— От Бостън.

— Предполагам, че и по-голямата част от екипа ви не са местни. А това оказва влияние върху облика на списанието. Липсва поглед отвътре.

Морган само я изгледа и сви рамене.

— В „Ню Йоркър“ също работят хора от цялата страна. Съвсем нормално е.

— Ами… да. Сигурно. Не го чета. Чета вашето списание. С голямо удоволствие. И ви казвам какво му липсва, за да е перфектно.

Морган леко се наведе напред.

— Мога да ви бъда много полезна — продължаваше Клариса. — Ще отразявам местните събития — партита, благотворителни балове, филмови премиери. Животът на Ел Ей през погледа на едно местно момиче.

— Не знам…

— Я да видим — погледна електронното си тефтерче Клариса. — Този уикенд. Холмби Хилс. Еджи Флебидиън. Еджи беше продуцент на филми за петдесет и повече милиона. Според мълвата търгуваше и с оръжие — слух, който най-вероятно беше пуснал самият той. Еджи беше родом от Израел, едновременно забавен и непоносим, с вкус към големите, разточителни купони за сметка на студиото.

— Можеш ли да влезеш?

— Мога да вляза навсякъде — спокойно отвърна Клариса. — Този град е в краката ми. Откак навърших дванайсет и бюстът ми порасна.

Морган спусна крака от бюрото. Клариса знаеше, че я беше спечелила. Беше се преборила за мечтаната длъжност на сътрудник (и беше готова да я върши почти без пари — при положение, че списанието щеше да поеме „служебните“ й разходи).

Изскочи от сградата, където се помещаваше издателството, почти хвърчейки. За пръв път от много време насам се чувстваше лека като перце. Метна се в беемвето и подкара надолу към „Мелроуз“, откъдето си купи чифт очила с черни рамки (задължителен аксесоар за един интелектуалец, макар и без диоптър). Новата й длъжност изискваше подобаващ имидж. Не беше шега работа — да пишеш за „Климат“. Помисли си за своите достойни предшественици, списвали жълтите страници на култови списания като „Пийпъл“ и „Вог“. Те бяха вдигнали високо летвата и това задължаваше, но Клариса имаше вяра в себе си. Тя можеше да стане втора Лиз Смит или дори, защо не, женския вариант на А. Дж. Бенца.

Пътят към славата беше открит пред нея.

— Още не мога да повярвам — въздъхна Грейви.

— Стига си го повтаряла. Казващ го поне за осми път.

— Но „Климат“ е най-страхотното списание…

— А Клариса ще бъде най-страхотният дописник — заяви сияещата Джени.

— Къде е Поло?

— Пак е пипнала някакъв вирус…

— Ами Сузи? Още ли я няма? — Като никога очакваше пристигането й с нетърпение. Представяше си втрещената й физиономия.

Грейви беше на третата си водка с „Ред Бул“. Според нея водката беше най-здравословното питие (разбира се, стига да не живееш в Русия, където всички се наливаха с водка — с нищо не бива да се прекалява). Джен пиеше „Перне“, както обикновено, и нещо се беше замечтала. Клариса беше на тоник със сок от боровинки. От музиката коремът й вибрираше.

— Какво става, Джен? Изглеждаш ми разсеяна? Да не би да чакаш някого?

— А, не, не, защо? Никого не чакам.

Джен не смееше да срещне погледа на Клариса. Беше много лоша лъжкиня.

— Е, аз ще тръгвам — надигна се Клариса. — Съжалявам, но трябва да си легна по-рано. Утре ме чака дълъг ден.

— Остани още малко! — сграбчи ръката й Джен. — Какво си се разбързала? Я виж — идва Сузи — нали искаше да й съобщиш новината?

— Здравей, Злобара! — помаха й Грейви. — Чу ли, че Клариса почва работа?

— О, така ли? Радвам се за нея. Клариса, скъпа, не знаех, че си търсиш работа. Дано само да е „Тако Бел“, а не „Бъргър Кинг“ — техните униформи ще са ти доста неудобни…

Тя я огледа критично.

— Клариса ще пише за списание „Климат“ — тържествуващо обяви Джени.

Клариса я погледна учудено — за пръв път долавяше в гласа на добродушната Джени злорада нотка. Прегърна я мислено.

— Мътните да ме вземат! (Това на по-цивилизован език би трябвало да означава „Шегувате се?!“ или нещо от сорта.)

На Клариса чак й дожаля за Сузи. За миг. Отдавна не беше виждала някой толкова разстроен.

— Спокойно, скъпа. До края на седмицата може и да ме уволнят.

По-добре малка, отколкото никаква утеха.

— Ще се намери ли място и за мен? — попита Сузи.

— Не. Мястото е заето — изведнъж каза Джен.

Грейви и Клариса се спогледаха.

— Хайде, сядай — великодушно каза Клариса.

— Не! Нали казах — мястото е заето — повиши глас Джени.

Сузи се спря нерешително.

— Ела да седнеш на моето място — изправи се Клариса. — Аз и без това си тръгвах.

— Не! Чакай! — спря я Джен.

Клариса се наведе и я целуна по бузата.

— Погрижи се за Грейви — прошепна й.

— Моля те, моля те, не си тръгвай още!

— Бебчо има нужда от почивка. — Клариса се потупа по корема. — Утре е големият ден.

Тя намести очилата си и тръгна.