Мъжеядката

27 Купонът

Беше един часът следобед на една сияйна калифорнийска неделя и бебешкият купон на Клариса течеше вече от час, а Съзвездието все още обсъждаше разгорещено изпратените покани.

— И чия беше гениалната идея? — питаше Поло. — Толкова са старомодни, в стил „Лора Ашли“, 1982.

— Идеята беше моя — отвърна Джен, като се любуваше на снежнобялата покана с изящно преплетени като дантела букви.

— Поло, като не ти харесват, да беше казала по-рано! — забеляза Грейви. — Къде е Злобара?

— Сузи каза, че ще позакъснее. Имала изненада.

Клариса огледа четирите маси, всяка с по шест места.

Няколко жени вече търсеха картончетата с имената си. Една от тях, далечна (но богата) братовчедка на Клариса, размени своята табелка с друга от съседната маса.

— Поло, как така изведнъж пренасочи интереса си от мъжете към поканите? Няма ли обект, достоен за възхищението ти?

— Напротив, има — оживи се Поло. — Да го бяхте видели, момичета… Не знам откъде да започна.

— Ако ще обсъждаме любовния си живот, имам нужда от още едно питие — заяви Грейви и се насочи към бара, но Клариса я спря.

— Чакай! Я виж това…

Събралите се жени бяха на възраст между двайсет и пет и петдесет години, но външно си приличаха като извадени от конвейер. Прически на Мелина, бедра, оформени в „Зоната“, излъскани, парфюмирани фасади. И всяка, без изключение, се опитваше да размени незабелязано картончето с името си с някое от съседна маса. Мисти Андерсън (на трийсет и пет, чийто съпруг адвокат й изневеряваше с инструкторката по йога) смени картончето си с това на Табита Янси (на двайсет и девет, неомъжена, която отчаяно се домогваше до брак с един оператор). Ив Смуути (блондинка около четирийсетте, с вирнато прасешко носле, омъжена, което не й пречеше да чука всичко живо) сложи своето картонче, странно защо, точно до мястото на Грейви.

— Какво прави тя? — подскочи Грейви. — Мразя тази жена. Винаги ме разпитва за баща ми.

— Дори картончетата с имената не са сложени както трябва — подхвърли Поло. — Всеки се е паднал до някого, когото мрази.

— Те и без това всички се мразят — справедливо отбеляза Клариса.

— Знаете ли колко съм си блъскала главата над разпределението? — каза горката Джени. — Пренареждала съм картончетата поне осемдесет пъти. Няколко нощи не съм мигнала.

Жените продължаваха да прииждат и неизменно, като че ли се бяха наговорили, първата им работа беше да разменят картончето си.

— Да върви по дяволите! — заяви най-после Клариса. — Пет пари не давам кой ще седи до мен! Важното е…

— … да има достатъчно храна — изпревари я някой от Съзвездието.

Клариса и Съзвездието се разделиха — всяка на отделна маса, и установиха, че след цялото усилено разместване картончетата с имената пак се бяха озовали на първоначалните си места. И всички изглеждаха доволни.

Двайсет минути по-късно Клариса гризеше миниатюрна гофрета с бекон (според майка й това беше символично — поводът беше очакваното мъничко същество и ордьоврите трябваше да бъдат миниатюрни). Нямаше нищо лошо в това, просто трябваше да изяде поне още двайсетина.

Точно тогава се появи Злата Сузи, помъкнала пакет памперси.

— Миличка, съжалявам, че закъснях, но бях ужасно заета!

— Добре си дошла! Провери в кухнята — сигурно са останали отровни гъби.

— Донесох игричката!

— Каква игричка? — озадачено попита Клариса и хвърли поглед към Джен, но тя в момента беше заангажирана в разговор с гостенките.

— Нищо особено. Малка кръстословица. Не чак толкова малка всъщност. Трябва да се попълнят имената на всичките ти гаджета — от детската градина до сега. Първата маса, която стане готова, печели награда — ароматна свещ.

— Грейви! Знаеше ли за тази идея?

— Честна дума, не!

— Какво толкова… Малко ще се позабавляваме. Но ви предупреждавам, че няма да е толкова лесно…

Клариса отклони вниманието си от Сузи и проследи с поглед Джен, която говореше по клетъчния си телефон, после изведнъж стана и тръгна нанякъде. Изглеждаше развълнувана.

Поло се беше разкихала и когато Клариса я стрелна с поглед, сви рамене — „Сенна хрема, съжалявам“.

Клариса хвана главата си с две ръце. Имаше желание да се скрие някъде и да поспи, докато цялата тази лудница приключи. Около масите настана оживление — жените се смееха, спореха, изреждаха имена една през друга. Клариса вече дори не си спомняше да е имала нещо общо с някои от споменатите мъже. Други упорито се опитваше да забрави. Опита се да се изключи от действителността и остана в това състояние на притъпено съзнание чак докато не усети, че огладнява отново. И че гладът й няма да може да бъде заситен от миниатюрните хапчици, които се предлагаха на гостите! Затова стана и се запъти към кухнята.

Някъде по пътя я очакваше поредната изненада. Псевдо-Аарон, избръснат и изтупан, с подарък в ръце. До него стоеше Джен с развълнувано, обнадеждено лице.

— Я виж кой е дошъл! — възкликна тя, като че ли говореше на малко дете, което още залъгват с Дядо Коледа.

Клариса се озърна. Погледите на двайсет и пет жени бяха вперени в нея.

— В кухнята! — изсъска тя.

Псевдо-Аарон, Джен, Поло, Грейви и Сузи (къде без нея?!) незабавно я последваха.

— Това някакъв заговор, целящ да ме унижи, ли е? — попита Клариса с пълна уста, докато се тъпчеше с наденички (миниатюрни!) направо от тигана.

— Не. Не ми беше хрумнало — призна чистосърдечно Сузи.

— Изобщо не знаех, че той ще дойде — посочи Грейви към Псевдо-Аарон. — Заклевам се.

— Нито пък аз — побърза да добави Поло.

— Джен? Ти ли съсипа празника ми?!

— Мога ли и аз да кажа нещо? — обади се Псевдо-Аарон. — Все пак съм замесен…

— О, да, господинчо — нахвърли се върху него Грейви. — Ти със сигурност имаш какво да кажеш. Особено след като доведе онази красавица на купона, за да накараш жена си да се чувства отвратително.

— Онова момиче изобщо не ми беше приятелка… — опита се да обясни „Аарон“, но Клариса не го остави да довърши.

— Чакай малко, Грейви. От къде на къде ще ме сравняваш с онази жена и ще я наричаш красавица?! — възкликна тя.

— Но ти сама каза, че…

— Аз мога да кажа каквото си искам! Това е друго. Аз мога да кажа, че носът ми е отвратителен, но не бих искала да го чуя от някой друг. Ясно ли е?!

— Е, аз лично нямам никакъв пръст в цялата работа — заяви Поло.

— Естествено. Как би могла, като си заета единствено със себе си и те вълнува само с кого ще преспиш. — Това най-неочаквано беше казано от Джени.

— Моля?!

— Какво?

— Клариса — Псевдо-Аарон се усети, че взе да става много напечено. — Отбих се само да оставя подаръка… Мислех, че е редно.

— Точно ти ли ще говориш за това, кое е „редно“? — изсмя се Грейви. — Та ние дори не знаем кой си всъщност!

— Двамата с Клариса ще поговорим за това по-късно. Това са си нашите лични взаимоотношения и не мисля, че ви засягат.

— Как да не ни засягат?! — възрази Грейви. — Клариса е най-добрата ми приятелка.

— Мислех, че аз съм най-добрата ти приятелка — забеляза Поло.

— Защото тя така казва на всички — подхвърли Джен.

— Какво?! — избухна Грейви. — Какво сте се нахвърлили върху мен? Да не сте се наговорили?

— Спокойно, никой не ти се нахвърля…

— … От месеци — вметна Поло.

— Някой да иска цигара — изкашля се Псевдо-Аарон. — Аз лично отивам да пуша.

— Ти си кучка! — озъби се Грейви на Поло.

— Имах добра учителка — невинно отвърна Поло.

— Прекаляваш, Поло — укорително я погледна Джен.

Но нещата вече бяха набрали скорост и връщане назад нямаше. Грейви и Поло се бяха хванали гуша за гуша, а от време на време и двете нападаха Джен, която не им оставаше длъжна.

Клариса стоеше насред кухнята, с мазни пръсти и отекли глезени, и напразно се опитваше да разтърве приятелките си. Сузи се беше разположила удобно на кухненския плот и се наслаждаваше на безплатното представление, а Псевдо-Аарон вдигна ръце („Предавам се!“) и пръв напусна полесражението.

Минута или две по-късно някой каза: „Не искам да те виждам повече!“ (Звучеше доста категорично.) Друг му отвърна в същия тон: „Нито пък аз теб!“, а Клариса отчаяно молеше Джен да се намеси и да направи нещо. Но Джен, обикновено толкова спокойна и добронамерена, днес също беше излязла вън от себе си и най-после Клариса остана сама в кухнята (единствено в компанията на Злата Сузи, която продължаваше да клати крака на плота и преспокойно допиваше останалото в чашите шампанско).

— Искаш ли да отворим подаръците? — бодро предложи тя.

В този момент вратата на кухнята се отвори и на прага застана Саймън, прегърнал огромно жълто пате.

— Клариса, скъпа… За малко да изпусна купона… Съжалявам, че закъснях.

„Каква беше тази слабост на мъжете към плюшените играчки?!“ — нервно си помисли Клариса.

При появата на Саймън Сузи видимо се оживи, скочи от плота и обви змийската си ръка около кръста на нищо неподозиращата си жертва.

— Ще ти разкажа всичко, не се безпокой. Чудя се само откъде да започна…

Когато вратата след тях хлопна, Клариса се свлече на пода, сразена и безкрайно нещастна.

Както се беше отдала на самосъжаление, изведнъж погледът й падна върху пакета, оставен от Псевдо-Аарон. Пакетчето беше плоско, обвито с бледолилава хартия. Напипваше някаква рамка… Разкъса хартията, обзета от любопитство.

Вътре беше картината. Онази картина. Акварелът с лодките, който толкова беше харесала вечерта, когато… Когато се появи истинският Аарон.

„Лодки по здрач“ вече беше нейна.

Клариса замислено се вгледа в пейзажа, който незнайно защо толкова я беше развълнувал.

Накъде ли отиваше животът й? Само преди година всичко беше толкова по-различно. А какво ли я чакаше занапред?

Не можеше да знае това. Не й оставаше нищо друго, освен да изяде една чиния миниатюрни кифлички с пълнеж от боровинки. Така и направи.