Мъжеядката

29 Едно дълго, екзотично пътуване

Клариса не обичаше изненадите. Всичко неочаквано беше свързано със стрес, а това й идваше в повече. А каква по-неприятна изненада от една неочаквана смърт?

Майка й почина две седмици след раждането на бебето, преди още да го бяха кръстили. Клариса още живееше в къщата й — майка й й беше предложила да остане колкото иска, докато реши какво ще прави с Псевдо-Аарон. И така — Клариса спеше в детското си легло, а бебето — в кошче до нея. Майка й готвеше — любимите ястия на Клариса, които като дете беше опитвала доста по-рядко. Освен това се редуваха да преобуват бебето посред нощ, изобщо… майка й винаги беше до нея в първите най-трудни дни след раждането — когато зърната й бяха разранени и я боляха, когато бебето имаше колики и плачеше с часове… Никога преди майка й не беше изглеждала по-жизнена и тази нейна неизтощима жизненост вдъхваше кураж и на Клариса.

А после изведнъж, като гръм от ясно небе, дойде ударът.

Има много начини да умреш. Някои щастливци дори умират в съня си.

Майката на Клариса издъхна в тоалетната.

Също като Елвис. Клариса я откри седнала на тоалетната чиния, наведена напред, като че ли беше задрямала. Списанието се беше изплъзнало от протегнатата й ръка.

В първия момент Клариса си помисли, че майка й е заспала. Може би защото тя самата умираше за сън.

Излезе от тоалетната на пръсти и се върна в леглото.

Но когато след един час откри майка си в съвсем същата поза, се развика и едва не изпусна бебето.

С треперещи ръце набра номера на Грейви.

— Майка ми е мъртва.

— Не е възможно…

— Честна дума.

— Веднага идвам.

Грейви пристигна след десет минути — сигурно беше карала като бясна, защото обикновено й трябваха поне двайсет. Клариса я чакаше отпред на верандата, прегърнала бебето.

— Вътре е…

Грейви влезе навътре и след малко се върна.

— Наистина е мъртва. Ще се обадя на лекаря й.

Лекарят констатира смъртта и обясни, че тя най-вероятно се дължеше на недостиг на калий, електролитен дисбаланс, който е довел до сърдечен срив.

Всичко беше заради диетичния чай, заради вечната мания на майка й за отслабване.

Клариса пъхна бебето в ръцете на Грейви, изтича в кухнята и изхвърли проклетия чай в кошчето. Помисли си, че трябва да каже на баща си, който излежаваше присъдата си във федералния затвор и се обаждаше по два пъти на ден (дори ако трябваше да стои на километрична опашка зад разни татуирани типове), за да се чуе „с женичката си“ и да каже две приказки на бебето.

Не знаеше как да му каже за случилото се. Как се съобщават подобни неща?

— Кажи му го направо, без заобикалки — посъветва я Грейви. — Така е най-добре.

— Не, не бива — възрази Джен. (Приятелките й бяха побързали да дойдат веднага след като им се обади.) — Това може да го убие.

— Изчакай да излезе от затвора и тогава му го кажи — предложи Поло. — Все едно дали ще го разбере сега или след шест месеца.

— Кажи му, че е заминала на пътешествие — добави Сузи. — Дълго, екзотично пътешествие.

Джен избухна в сълзи.

— Къде… щяха да се женят?

— В задния двор — отвърна Клариса.

Задният двор беше гордостта на майка й — нейната градина, за която беше полагала толкова усилия, толкова нежни грижи.

Звънна телефонът. Беше 10:30. Часът, в който се обаждаше баща й.

— Здравей, Сладкишче! Как си, моето момиче?

Клариса направи знак на приятелките си да излязат. Никоя от тях не помръдна.

— Добре съм. Какво ново при теб?

Тя хвърли кръвнишки поглед на момичетата и в крайна сметка Джен отиде в кухнята. Грейви, Поло и Сузи останаха.

— Как е внукът ми? Има ли си вече име?

Грейви надраска нещо на едно листче и го подаде на Клариса.

— Кажи нещо повече… Как е там? С кого сте в една килия?

— С някакъв тип. Голям досадник, само хленчи. Къде е сладката ми женичка?

— А за какво е вътре? Финансови измами или нещо друго?

— Откъде да знам? Май беше убил някого. Но нали ти казвам, хич го няма. Съвсем се е скапал. Но това не ме интересува. Остават ми само две минути. Дай ми моето кубинско цвете.

— Боливийско, татко. Боливийско.

— Знам, знам, да не мислиш, че съм забравил? Дай ми моята Алехандра.

Клариса си пое дълбоко дъх и погледна приятелките си.

— Татко. Измислих име на бебето. Какво ще кажеш за Алехандро?

Тя се опита да изтрие сълзите, които се стичаха по бузите й. Грейви се приближи до нея и я прегърна през рамо.

— Харесва ми. Даже много ми харесва. А как смята майка ти?

Клариса замълча. Сълзите я задавяха.

— Татко — най-после каза тя, защото времето им изтичаше. — Мама… тя…

— Да? Тук съм. Слушам те.

— Тя почина. Сърцето й…

Тогава чу в слушалката силни, несдържани мъжки ридания.

Приятелките й се скупчиха около нея.

— Трябва да затварям — глухо каза баща й след малко. — Обичам те.

— И аз, татко. Двамата с малкия Алехандро ще чакаме да ни се обадиш следобед. Както обикновено.

Тя остави слушалката и отпусна глава на гърдите на Грейви. Тресеше се от ридания.

Грейви я погали по косата.

— Не мога, Грейви… Аз не съм силна… — хълцаше Клариса. — Никога не съм била…

— Няма страшно. Аз ще бъда до теб.

Малко по-късно Клариса изцеждаше млякото си, докато приятелките й се редуваха да гушкат бебето. Те останаха с нея чак до края на този кошмарен ден.

Вечерта Клариса настоя да я оставят сама с Алехандро, но момичетата не искаха и да чуят. Бяха готови да останат с нея и през следващите нощи, колкото е необходимо.

На сутринта Клариса се събуди в леглото на майка си, стиснала мократа от сълзи възглавница. Не помнеше как се е озовала там.

Същата сутрин рано-рано се появи и Джеймс. Стоеше на вратата с някакъв книжен пакет в ръце.

— Донесох ти кафе. И нещо за хапване. Трябва да закусиш.

— Не съм гладна. Майка ми…

— Знам… Името Алехандро е чудесно. Хайде, ела да закусиш. Ще имаш нужда от сили…

— Не искам да ям. Искам само да се наплача.

— Тогава ще остана с теб. Ако не възразяваш.

Клариса го погледна. Можеше ли да му вярва? Можеха ли хората въобще да си имат доверие един на друг?

— Аз много харесвах майка ти, Клариса. И също скърбя за нея. Бих искал да остана…

Клариса си пое дълбоко дъх.

— Не те спирам. Но не искам да оставаш с погрешни изводи… Все още съм много неукрепнала — физически и емоционално… Имам нужда от време, за да заздравеят раните ми. В буквалния смисъл. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Разбирам.

— Не искам нито да виждам, нито да докосвам мъж, с изключение на Алехандро. Това е в най-общи линии.

— Не разбрах само искаш ли кафе.

— Искам.

Беше го пуснала в дома си. Но трябваше да мине време, за да го пусне отново в сърцето си.